Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Brief für den König, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 6 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Тонке Драгт

Заглавие: Писмо до краля

Преводач: Победа Глухарова

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: немски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2021

Тип: роман

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14383

История

  1. — Добавяне

Странен спътник

След дни в компанията на сивите рицари Тиури трябваше да привикне да бъде сам. Сега обаче той бе далеч по-добре екипиран, отколкото при самотното му пътешествие през гората; имаше оръжие, провизии и дори малко златни и сребърни монети. Освен това опасностите изглежда бяха отминали. Червените конници бяха отблъснати и бяха заловени от сивите рицари.

Колко ли други пилигрими са минали от тук преди мен, мислеше си той, когато се замисли за Менаурес. Самият той отново се почувства като пилигрим, пилигрим с важно, но тайно поръчение.

Внезапно размишленията му изчезнаха. Чу стъпки зад себе си. Те може би още бяха далечни, но върху каменистата земя можеха да се чуят добре. Той се обърна. Не се виждаше никой. Е, помисли си той, със сигурност и други хора пътешестват наоколо в тези планини. Все пак ускори крачка. Но стъпките оставаха по петите му, да, дори изглеждаше, че приближават.

След известно време той спря, за да си почине. Чу, че онзи, който вървеше зад него, също спря и после тръгна много бързо. Тиури размисли и извади от пътната си чанта расото, което бе получил от монасите в Кафявия манастир. Той го навлече върху сивата ризница и завърза шнура на кръста си. Така човек можеше да го вземе за пилигрим, който е на път към отшелника Менаурес. Такъв по-малко щеше да бие на очи в тази местност, отколкото облечен в сива ризница оръженосец. Той не си почива дълго. Отново погледна назад и най-сетне видя на един завой на пътя да се появява човек. Изглеждаше доста уморен и вдигна ръка. Тиури също помаха за поздрав, но не спря. Тогава чу мъжа да вика:

— Хей, пътнико! Пилигриме!

Първоначално Тиури искаше да се направи, че не е чул, но мъжът бе извикал толкова силно и настойчиво, че той все пак спря.

Мъжът пристъпи задъхан към него.

— Поздравявам ви… пилигриме! — каза той, тежко дишайки. — Уф, ама че изкачване! Почакайте за малко! — Той седна на края на пътя, потопи ръце в реката и си освежи лицето. — Така — каза той после, като се изправи и погледна Тиури. — Ах, пилигриме, радвам се да ви видя.

Тиури не мислеше същото. От пръв поглед мъжът му бе доста неприятен. Но той вероятно бе безобиден пътешественик. Изглеждаше мрачен; първото, което правеше впечатление в него, бяха светлосивите, студени очи под дебелите вежди, които се сливаха над носа. Устата му обаче се бе разтегнала в приветлива усмивка.

— Радвам се да ви видя — повтори той. — Не се чувствам съвсем на мястото си в планините и намирам, че е приятно да имам компания. Сигурно отивате при отшелника Менаурес?

— Да, така е — отвърна Тиури.

Мъжът стана и каза:

— Аз трябва да отида още по-нататък — през планините, а чух, че отшелникът добре познава пътищата. Ще имате ли нещо против да вървя с вас?

— Ами — каза бавно Тиури, — не мога да откажа, защото този път не ми принадлежи. Но честно казано, предпочитам да пътувам сам и искам да вървя бързо.

— О, не ми се сърдете — каза мъжът. — Не искам да се натрапвам. Само не си мислете това, скъпи пилигриме! Наистина човек върви по-бързо, когато е сам, а ние не сме на този свят, за да си помагаме един на друг. — Той се обърна и тръгна надолу по пътеката.

Тогава Тиури се засрами, затова че не е достатъчно готов да помогне.

— Господине! — викна той, настигайки мъжа. — Върнете се! Нямах предвид това. Моля, върнете се!

Мъжът продължи няколко крачки и спря.

— Но аз не искам да се натрапвам — каза той още веднъж.

— О, забравете думите ми — каза Тиури изчервявайки се. — Разбира се, че можете да вървите с мен.

Другият не се остави да го молят дълго.

— Добре, щом ме молите за това — каза той.

— Да, моля ви за това — каза Тиури. — Съжалявам, че бях толкова нелюбезен.

— О, разбирам добре — каза мъжът, който сега крачеше нагоре с него. — Един пилигрим предпочита да бъде в уединение със себе си, както се казва и да мисли за висши неща. Обещавам ви, че няма да ви отегчавам. — Той погледна Тиури с усмивка, но очите му не се усмихваха; те го пронизваха доста остро и изпитателно. Тиури изпита усещането, че този поглед прониква през расото, вижда ризницата под него и търси това, което се крие отдолу. Глупости, помисли си ядосано той. Все още се срамуваше за поведението си и се ядосваше на недоверието си. Внезапно намрази писмото, което бе причина да започне да вижда враг във всеки човек. Рицар Ристридин го бе предупредил за шпиони под външността на безобидно изглеждащи хора. Трябваше ли заради това да отхвърли молба за помощ и да избягва всяка компания? Тогава забеляза, че неочакваният спътник му говори.

— Извинете, какво казахте? — попита той.

— Казах името си — отговори мъжът. — Казвам се Яро, Яро, син на Янос. Идвам от долината там.

Тиури разбра, че също трябва да се представи, но не можеше да каже собственото си име, а също така и името Тармин, което вероятно бе известно на враговете.

— Казвам се Мартин — каза той.

— А, братко Мартин — повтори Яро. — Или не сте монах?

— Още не съм дал обет — отвърна Тиури.

— А, така ли — каза Яро.

Двамата помълчаха малко. Тиури вървеше малко по-бавно, отколкото досега, но скоро забеляза, че Яро добре се справя. Затова тръгна отново по-бързо, но каза на Яро, че трябва да му каже, ако върви много бързо.

— О, чудесно е — каза Яро, — се съм чак толкова стар… Само дето никога не идвам в планините; никога не съм ги обичал. Но сега отивам при сина си, който живее от другата страна на планините.

Яро говореше безспирно, а Тиури само кимаше от време на време или кратко му отговаряше.

Накрая Яро каза:

— Не, за днес говорих прекалено много. Да бяхте ми го казали, пилигриме! Не искам да ви отегчавам.

— О, не ме отегчавате — каза Тиури. Въпреки че непрекъснато си повтаряше, че няма никакво основание за това, той все пак не искаше да обиди спътника си.

Късно след обяд те стигнаха до място, където имаше вдлъбнатина в скалната стена. Яро предложи да останат да пренощуват там. Тиури се съгласи. Бъбрейки весело, Яро разпали малък огън, като той трябваше и искаше да раздели своите провизии с Тиури.

— Така — каза той, когато се бяха нахранили, — а сега да спим, как мислите? Утре ще има да се изкачваме още много. Знаете ли колко път има до хижата на отшелника?

— Мисля, че утре привечер ще сме там — отвърна Тиури. Той бе узнал от Ристридин и господин Рафокс, че хижата на Менаурес е на ден и половина път от Малката синя река.

— Това е добре — въздъхна Яро, докато си лягаше и се увиваше с наметката си. — Е, лека нощ, пилигриме. Споменете ме в молитвите си.

Тиури обаче изобщо не спа добре. Първоначално остана буден, докато чу, че дишането на Яро стана бавно и равномерно, но и тогава той не можа да се отпусне. Освен това започна отново да го боли ръката, за която почти не се бе сетил цял ден. Той неспокойно се обръщаше ту на едната, ту на другата страна, докато забеляза, че Яро се движи. После отново притихна и напразно се опитваше да види през тъмнината. Буден ли бе Яро? Гледаше ли го с острия си, пронизващ поглед? Яро помръдна още веднъж и въздъхна, но не каза нищо. Тиури се вгледа нагоре към безбройните звезди и тънкия лунен сърп. Къде ли ще бъда, когато тази луна е пълна, мислеше си той. Накрая потъна в лек сън, събуждаше се рязко понякога, за да се ослуша и да пипне писмото на гърдите си. Не се случи нищо, но на следващата сутрин той стана уморен и сънлив.

Яро, обратно, бе бодър и разговорлив. Той хвалеше хубавото утро, хубавото време, красивия пейзаж. Тиури почти не можеше да го търпи. Дано си затвори устата, мислеше си той с раздразнение, а и да не се смее толкова често, очите му не се усмихват.

Когато после бяха на път, раздразнението му отмина. Времето бе хубаво, а изгледът също. Дори Яро не изглеждаше така лош. Изведнъж реката изчезна в тясно дефиле, през което вече не водеше никаква пътека.

— Сега какво? — попита Яро. — Все пак не можем да джапаме през водата? А и както се чува, сякаш реката по-нататък преминава във водопад… Ще трябва ли тогава да се катерим нагоре?

Тиури му бе обяснил, че пътят към хижата на отшелника водел винаги покрай Синята река.

— Не — отбеляза Тиури. — Вижте, там пътеката води вдясно покрай скалата; мисля, че трябва да я следваме. Смятам, че тя води покрай дефилето, малко по-нататък над реката. Виждате ли ръба там?

— Да — каза Яро, — не е хубава пътека, доста тясна, а и дефилето до нея.

— Високо в планините ще има сигурно още по-тесни пътеки — отвърна Тиури, — или пък изобщо никакви.

Продължиха да се катерят. Тиури имаше право; първоначално пътеката водеше много стръмно нагоре, а после бавно, но непрекъснато изкачвайки се, вървеше покрай дефилето. Те погледнаха надолу.

— Колко надолу е вече реката! — отбеляза Яро.

— Мисля, че ще излезем над водопада — каза Тиури. — А после сигурно ще можем да вървим отново покрай реката.

Известно време продължиха да крачат мълчаливо, Тиури отпред, тъй като пътеката бе станала толкова тясна, че вече не можеха да вървят един до друг. Яро го следваше кашляйки. Но бе отличен пътешественик, защото когато си почиваха за малко Тиури не можа да установи и следа от умора у него. После продължиха. Пътеката бе станала още по-тясна, а шумът от водата по-силен. Тиури, който все още вървеше отпред, се движеше по-бавно, за да не се подхлъзне по многото свободни камъчета. Той хвърли поглед в дефилето, което бе опасно дълбоко, но толкова тясно, че можеше да се прескочи.

Случи се веднага след това! Яро сякаш се подхлъзна, блъсна се в Тиури и го сграбчи здраво. Тиури се олюля, но успя да запази равновесие. Тогава Яро изведнъж го пусна и изкрещя. Отекна стържещ шум и камъни се затъркаляха в урвата. Всичко това стана светкавично бързо. Тиури се обърна и видя точно как Яро изчезна в пропастта. Той стоеше стъписан като закован на място. После се отпусна на земята и погледна надолу през ръба. За негово голямо облекчение и изненада той видя лицето на Яро! Той бе сграбчил един клон, който стърчеше от скалата недалеч от ръба. Бе увиснал, хванат с две ръце за него. Но се намираше в доста неудобно положение. Тиури никога не бе виждал такъв страх в очите на човек. Яро мърдаше устни, но не издаваше нито звук.

— Дръжте се здраво! — протегна се напред Тиури. — Дръжте се здраво; ще ви помогна. — Той се подаде малко напред, протегна ръце и хвана тези на Яро. — Ще ви издърпам — изпъхтя той.

— Няма да можете — изрече на пресекулки Яро. — Доста съм тежък.

— Не — каза Тиури — вече става; трябва да стане.

— Не — изпъшка Яро, — не се осмелявам да се пусна!

Тиури се опасяваше, че по този начин наистина нищо няма да стане. Яро бе тежък, а той самият трудно се задържаше на тясната, неравна пътека.

— Само малко ми помогнете — каза той. — Опитайте те се да намерите опора с единия си крак!

Яро се опита; обувките му драскаха по скалата.

— Не — каза с усилие той. — Не намирам опора. Свършено е с мен.

Тиури отново протегна ръце и хвана здраво Яро за китките. Яро обаче все още не се осмеляваше да пусне клона, въпреки че бе ясно, че не може да остане дълго в това положение. „Въже!“, помисли си развълнувано Тиури. Той развърза шнура на расото си, но докато го правеше, разбра, че и така ще бъде трудно. Шнурът бе къс и изглежда бе стар. А ако се скъса?

— Падам! — викна Яро.

— Не! — каза Тиури, — дръжте се здраво, дръжте се… още малко! Ще намеря нещо… — Той млъкна. — Имам какво! — добави след това. Изведнъж бе видял нещо. Покрай скалата от другата страна на дефилето минаваше широка ивица на около пет стъпки под горния ръб. Ако застане на него… — Дръжте се! — каза той още веднъж. — Идвам да ви помогна!

Сега трябваше да скочи над урвата. Изискваше се самообладание. Той съблече расото, защото то би му попречило и скочи. После се спусна надолу, докато застана на скалната ивица. Завъртя се с гръб към скалата и погледна към Яро. — Още миг! — извика той. — Идвам! — Избягваше да поглежда надолу, когато се отпусна напред с протегнати ръце, докато дланите му се опряха в отсрещната стена. Така се получи мост над пропастта. Той внимателно се премести близо до Яро. — Тук съм, Яро — каза той. — Вдигнете крака и стъпете на раменете ми; така ще можете да ме използвате за опора.

Яро обърна глава и погледна Тиури с див поглед. Тиури се приближи още малко и повтори думите си.

— Ще можете ли да издържите? — мрънкаше Яро.

— Да — каза Тиури. — Ако не го направите прекалено грубо. Хайде!

— Хайде — повтори Яро. — Той размаха крака; клонът, на който висеше, застрашително изпука. После Тиури усети едно стъпало на рамото си и веднага след това друго върху ръката си. Кракът се подхлъзна и стъпи още веднъж. Тиури трябваше да стисне зъби, защото това бе точно ранената му ръка. Бе като кошмарен сън, но успяха! Сега Яро имаше опора и с усилие и суетене се покатери нагоре.

— Сега вие трябва да ме изтеглите — каза Тиури.

Но Яро бе седнал кашляйки на пътеката и сякаш не бе чул думите на Тиури. Предпазливо, много предпазливо Тиури успя, с помощта на единия си крак, да се изправи обратно на мястото си върху скалната площадка. Той самият не разбираше, как бе успял, но бе факт, отново да се изкачи горе и отново да скочи през дефилето. Той се оказа съвсем близо до Яро, който изглежда още не се бе отърсил от напрежението. Треперейки, Тиури се отпусна до него на земята. Така те седяха мълчаливо известно време един до друг.

Тиури пръв се съвзе. Той се изправи малко несигурно и отново облече расото. Питаше се дали Яро бе забелязал ризницата му. Не, струваше му се, че той не е дошъл на себе си.

— Елате — каза той, докато завързваше шнура на кръста си. — Ще тръгваме ли?

Яро кимна.

— Един момент — каза той, почти нечуто.

Тиури също би искал още малко да поседи, но един вътрешен глас му казваше, че е по-добре да продължат по пътя си.

— Хайде — каза той. — Ще можем да си починем веднага, щом се отдалечим от тази пропаст.

Яро вдигна глава и го погледна — с тези странни, пронизващи очи. На лицето му се изписа израз, който Тиури не разбра.

— Вие ми спасихте живота — каза той тихо.

Тиури не отговори.

— Елате сега — каза той. — Ще вървим съвсем бавно и внимателно.

Яро се накани да се изправи.

— Вие ми спасихте живота — каза отново той, този път по-силно.

— Е, трябваше ли да ви оставя да паднете? — попита Тиури пресилено весело. — Можеше да се случи и обратното… — Той изведнъж млъкна, защото погледът на Яро бе като пробождане.

Яро се бе изправил и кратко каза:

— И така да вървим!

Той веднага се обърна и бавно продължи нататък. Тиури го последва учуден. Не можеше веднага да забрави последния поглед на Яро. Какво бе прочел в него? Ужас, удивление, благодарност? Не, едно преди всичко: гняв! Или се заблуждаваше? Защо Яро би трябвало да му се гневи?