Тонке Драгт
Писмо до краля (3)

Черният рицар с белия щит

Небето на изток се оцвети в червено и оранжево; слънцето изгряваше. Птичките цвъркаха и пиукаха, кряскаха и весело пееха, сякаш се радваха на прекрасния нов ден. Тиури не се радваше; той се ядосваше, защото бе вече толкова късно и още не бе изпълнил поръчението. Как би могъл сега да се върне в църквата навреме? Но продължи да язди по следата, която бяха оставили двамата черни рицари. Нали вече бе обещал да отнесе писмото, а не искаше да наруши това обещание. Това обаче не му пречеше да продължи мислено да ругае: той проклинаше черния рицар с червения щит, задето бе предизвикал черния рицар с белия щит и се ядосваше на черния рицар с белия щит, защото бе приел предизвикателството. И проклинаше двамата заедно, защото не бяха оставили ясни следи, тъй като не бяха следвали пътека, а бяха яздили направо през гората.

Сигурно е вече пет часът, мислеше си той. Вече е съвсем светло. Къде, за бога, са искали да отидат? Бе излязъл на една просека и песъчливата почва бе съвсем разровена и покрита със следи! Кои бяха на двамата рицари? Той внимателно се огледа. Изглеждаше, че от тук е преминала цяла войска рицари — може би рицарите, които Тиури бе видял през нощта. Те се бяха втурнали направо през гората, при което бяха стъпкали много растения и счупили много клони. Но той вече не можеше да намери следата на двамата рицари. Накрая тръгна в посоката, от която бяха дошли рицарите.

След известно време чу нещо — тихо, неспокойно цвилене. Няколко секунди по-късно видя кон, завързан за едно дърво. Бе разкошно, черно животно с проста юзда. То го погледна с тъжни, тъмни очи и отново изцвили. Тиури го погали по носа и прошепна: „Почакай търпеливо; ще видя къде е господарят ти. Сигурно е наблизо, струва ми се, нали?“

Той продължи да язди още малко и видя нещо да лежи между дърветата върху светлозелената трева. То бе черно и бяло и червено… Дъхът му секна в гърлото, но въпреки това той бързо скочи от коня и забърза нататък. Там лежеше мъж в черна, счупена и смачкана ризница. Бял бе щитът, който лежеше до него. Червеното бе кръв. Тиури бе намерил черния рицар с белия щит.

Тиури коленичи до него. Рицарят бе тежко ранен, но още дишаше. Не носеше шлем, но лицето му бе покрито с черна маска. Тиури се втренчи в него и целият се разтрепери. После се скара сам на себе си: трябваше да стори нещо, да види какво е състоянието на ранения и да го превърже.

Тогава рицарят помръдна и прошепна: „Кой е тук?“

Тиури се наведе над него.

— Лежете си спокойно, господине — каза той. — Искам да ви помогна. Къде ви боли?

Той видя, че рицарят го поглежда през маската.

— Не ви познавам — каза той със слаб глас, — но се радвам, че някой ме е намерил, преди да умра. Не се тревожете за раните ми; вече нищо не може да помогне.

— Не говорете така — отбеляза Тиури, докато започна внимателно да го освобождава от ризницата.

— Не си правете труд — шепнеше рицарят. — Знам, че ще умра.

Тиури се опасяваше, че рицарят има право. Но продължи да прави усилия да облекчи страданията на ранения. Той откъсна парче от собствените си одежди и го превърза колкото можеше по-добре.

— Благодаря — прошепна скоро след това рицарят. — Кой сте вие и как дойдохте тук?

— Аз съм Тиури — отговори младежът. — Да донеса ли малко вода? Може би ви се пие нещо.

— Не е нужно — каза рицарят. — Тиури… името ми е познато. Роднина ли сте на Тиури Храбрия?

— Той ми е баща — каза Тиури.

— Как дойдохте тук? — попита рицарят.

— Аз… идвах при вас… толкова съжалявам, че…

— Идвали сте при мен? — прекъсна го рицарят. — При мен ли сте идвали? Слава богу, тогава може би не е прекалено късно… — Той погледна Тиури с очи, които блестяха зад черната маска и попита: — Имате ли нещо за мен?

— Да, господине — каза Тиури. — Писмо.

— Знаех, че оръженосецът ми ще намери пратеник — въздъхна рицарят. — Чакайте, — каза той, когато Тиури искаше да извади писмото, — няма ли да ме попитате нещо?

Тогава Тиури си спомни, че трябваше да каже паролата.

— Защо… защо щитът ви е бял? — заекна той.

— Защото бялото съдържа всички цветове — отвърна рицарят. Гласът му прозвуча доста по-силно. Бе глас, който внуши на Тиури голямо доверие. Сега той попита: — Откъде идвате?

— Идвам отдалеч — отговори Тиури.

— Покажете ми сега писмото — заповяда рицарят, — но преди това вижте, дали някой не ни наблюдава.

Тиури се огледа наоколо.

— Няма никого наблизо — каза той. Измъкна писмото и го показа на рицаря. — О, господине — възкликна той после, — колко съжалявам, че сте паднали в дуел!

— Дуел — каза раненият, — изобщо не бе дуел! Още никой не ме е побеждавал. Черният рицар с червения щит ме примами в засада. Неговите червени рицари ме нападнаха и повалиха.

— Колко подло! — извика ужасен Тиури.

— Но не намериха това, което търсеха — обясни рицарят. — Те искаха да унищожат не само мен, а също и писмото, писмото, което току-що ми показахте. Скрийте го добре отново — тогава ще ви кажа, какво трябва да направите с него… Разкажете ми най-напред, Тиури, как стана така, че вие ми носите писмото.

Тиури му разказа.

— Добре — прошепна рицарят и замълча за малко. — Не гледайте толкова угрижено! — отбеляза после той приятелски. Тиури усети, че рицарят се усмихва под маската си и му се поиска да знае как изглежда лицето му.

— Чуйте! — каза рицарят. — Трябва да го кажа накратко, защото вече нямам много време… Това писмо е за крал Унаувен и е много важно. Тъй като аз вече не мога да го занеса, трябва да го направите вие.

— Аз? — прошепна Тиури.

— Да, не познавам друг, който може да го направи по-добре. Вие сте в състояние; доверявам ви се. Трябва веднага да се отправите на път; не бива да се губи повече време. Трябва да яздите на запад, най-напред през гората, а след това покрай синята река, докато стигнете до извора. Там живее един отшелник, Менаурес… Вземете този пръстен от пръста ми; когато го покажете на отшелника, той ще разбере, че аз ви пращам. Тогава той ще ви помогне да преминете през планините, защото вие сам не бихте могъл. От другата страна на планината пътят е ясен. — Рицарят вдигна едната си ръка и каза: — Ето, вземете пръстена ми… Знам, че искам много от вас, но в този момент вие сте човекът за това поръчение.

Тиури внимателно издърпа пръстена от пръста.

— Искам да го направя — каза той, — но не знам…

— Трябва да го направите — каза рицарят. — Но не искам да крия от вас, че ще бъде много трудно. Вече знам, че врагове дебнат за писмото; ще ви грозят много опасности. Така че добре крийте своята пратка; не разказвайте на никого за нея. И дайте писмото само на крал Унаувен!

— Какво… какво има вътре? — попита Тиури, докато бавно поставяше пръстена на собствения си пръст.

— Това е тайна — отговори рицарят. — Не бива да ви я разкривам. Само ако сте застрашен, че трябва да го предадете, ще трябва да го прочетете, така че посланието да може да бъде предадено устно. Самото писмо, естествено, в този случай ще трябва да унищожите. Но това само в краен случай. — Рицарят замълча и после попита с много по-слаб глас: — Ще занесете ли писмото?

— Да, господине — отвърна Тиури.

— Закълнете ми се в рицарската си чест — прошепна рицарят.

— Кълна се в рицарската си чест — каза Тиури. — Но — добави той — аз още не съм рицар.

— Ще станете — каза рицарят. — Свалете ми сега маската… Пред смъртта винаги трябва да се излиза с открито лице.

С треперещи ръце Тиури направи това, което бе поискано от него. И когато видя спокойното, благородно лице на черния рицар, бе толкова трогнат, че хвана ръката му и му се закле да се погрижи за писмото.

— И — каза той — ще отмъстя за вас на убийците ви!

— Това не е ваша задача… — прошепна рицарят. — Трябва да бъдете само мой пратеник.

Той затвори очи. Пръстите му помръднаха в ръката на Тиури и се отпуснаха. Тиури го погледна и пусна ръката му. Рицарят бе мъртъв; той знаеше това и бе дълбоко натъжен, въпреки че току-що се бе запознал с рицаря. После покри лицето си с ръце и се помоли за милост към мъртвия.