Тонке Драгт
Писмо до краля (8)

Към замъка Мистринаут

Бе топло и слънчево, когато Тиури продължи нататък пеша, но късно след обяд стана ясно, че селянинът има право: небето потъмня и задуха студен вятър. Тиури ускори крачка. Видя пред себе си замък, открояващ се ясно на тъмното небе. Сигурно това бе Мистринаут и следователно там бе Синята река и Големият път. Когато стъпи на Големия път, започна да вали. Синята река не бе синя, а оловносива; тя бе по-тясна, отколкото до града на Дагонаут, а течението изглеждаше много по-силно. Той застана под дъжда до реката и погледна към замъка. Един спуснат мост водеше към порта между две крепостни кули. На Тиури му се стори, че въпреки спуснатия мост замъкът съвсем не изглеждаше дружелюбен и гостоприемен. Той бе много голям, тъмен и тайнствен, с груби стени и недостъпни кули.

Той се огледа; наоколо не се виждаше никакъв подслон. Защо да не попитам, дали не мога да пренощувам в замъка? — обмисляше Тиури. В моите одежди съм сигурен, а през тази нощ е по-добре да не спя под открито небе… Аха, там се вижда светлинка зад един прозорец; сигурно вътре е сухо и удобно.

Той мина по моста и удари с тежкото чукче по вратата. Тя веднага се отвори.

— Влезте! — каза пазачът. — Ама че време! Много ли се измокрихте, преподобни братко?

— Вече съм добре — каза в отговор Тиури. — Желая ви добра вечер. Ще мога ли тази нощ да се подслоня?

— Естествено — каза пазачът на портата. — Поканен ли сте от владетеля на замъка?

— Не, не съм — отвърна Тиури.

— О, във всеки случай сте добре дошъл — каза пазачът. — Това бе само един обичаен въпрос. Всеки, който минава от тук, може да остане да пренощува. Моля, елате с мен!

Тиури го последва до малка, кръгла стая в една от кулите до вратата. Там до маса седеше втори пазач и дълбоко замислен се бе втренчил във фигурите на шахматна дъска пред него.

— Гостенин — каза първият пазач. — Веднага го запиши!

— Чакай за мъничко! — отвърна вторият. Той премести една от фигурите и доволно каза: — Твоята кула е в опасност. — След това се изправи, отиде до един шкаф, намиращ се в стаята, извади от там дебела книга, гъше перо и мастилница. Отвори книгата и попита Тиури: — Как е името ви, братко?

— Тармин — каза Тиури. Това бе първото име, което му хрумна.

— Брат Тармин — повтори пазачът. Той потопи перото в мастилницата и бавно написа името. — От Кафявия манастир? — попита той.

Тиури потвърди. Това също бе грижливо написано. Пазачът подуха малко върху буквите и затвори книгата.

— Така — каза той, — това е направено. Владетелят желае да се записват имената на всички негови гости. Доста са се насъбрали, малко по малко. — Той се обърна към другия пазач — Сега ти си на ход, — каза той и се насочи към шаха.

— Имай още малко търпение — отвърна другият. — Първо трябва да покажа пътя на брат Тармин. И ти си ми един; дори не го поздрави за добре дошъл.

— Поздравявам ви, братко Тармин — каза пазачът, докато ставаше с книгата под мишница и се поклони. — Моли се за мен, осъдения грешник! И не задържай много приятеля ми с брътвежи; той и без друго е доста мързелив! И го остави да си пази кулата… нямам предвид Мистринаут, а черната кула на шахматната дъска.

— Елате с мен — каза първият пазач. — С него не може да се говори, а само да се играе шах.

Той заведе Тиури във вътрешния двор; от другата страна имаше втора порта. Те пресякоха вътрешния двор с тичане, все още се лееше пороен дъжд и пазачът отвори портата с голям ключ.

— Като продължите нататък — каза той, — ще ви срещне някой, който ще ви покаже трапезарията и място за спане.

Тиури му благодари и направи това, което му бе казано. Той стигна до втори вътрешен двор, по-голям и по-хубав от първия, но изглеждащ мрачен и запуснат в този дъжд. От другата му страна имаше покрита галерия, където видя хора да се движат насам-натам. Отиде нататък. Мъх в сини одежди пристъпи към него.

— Благословена да бъде вечерта ви — каза Тиури с поклон. — Аз съм пилигрим и учтиво ви моля за подслон.

— Добре дошъл, пилигриме — отвърна мъжът. — Мините през онази врата; там са голямата зала и трапезарията. В камината е запален огън; там можете да се изсушите, докато чакате да дойде време за хранене.

— Благодаря! — каза Тиури.

Голямата зала малко наподобяваше залата в замъка Тиури, дома на Тиури; тя обаче бе по-стара и изглеждаше много по-мрачна. Гредите на тавана бяха почернели от дим, зидовете бяха сиви и захабени. Имаше много дълги пейки и маси на поставки, а от едната страна на залата се намираше издигнат подиум, към който водеше стълба. Там също имаше маса, покрита с бяла покривка. Там сядаха владетелят и неговото семейство. А при празнични събития това бе мястото на артистите и музикантите. До голямата открита камина стоеше слуга, облечен в синьо и въртеше голям къс месо на шиш. Миришеше великолепно. Тиури се доближи, за да се изсуши.

— Добър вечер, братко — каза с усмивка слугата. — Подранили сте. Много ли сте гладен? Или постите?

— Днес не — отвърни Тиури и също се усмихна.

Влязоха няколко слуги с кани и хляб върху бакърени подноси, които поставяха върху масата. Един от тях запали факлите, които стояха в железните пръстени на стените. Така тъмното помещение доби съвсем друг вид; всичко получи топъл, червеникав блясък. Погледът на Тиури попадна върху стенен килим, висящ над мястото на владетеля. Картината на него му се стори почти жива. Можеше да се види нещо забележително: воини с големи глави и шлемове с крила, които се борят с подобно на дракон чудовище с множество извиващи се шии и ужасни глави на тях. Това изглеждаше красиво, тайнствено, а и мъничко те побиваха тръпки от него в припламващите светлини на факлите. Един случа удари гонг. Сега влязоха много хора, обитатели на замъка и гости, които заеха място на дългите маси. Тиури седна в един тъмен ъгъл. Хората, седящи до него, го поздравиха, но повече не му обръщаха внимание.

Затова пък те гледаха към друг гост, който бе странстващ търговец и показваше всякакви стоки, като непрекъснато бъбреше.

Накрая се появиха владетелят и семейството му. Владетелят бе едър, набит мъж с бледо, строго лице и червеникава брада и мустаци. Той бе в компанията на две млади жени и един духовник. Едва след като те седнаха и духовникът прочете една молитва, всички започнаха да се хранят. Тиури си позволи да се наслади на храната. Имаше в изобилие чер и бял хляб, печено месо, плодове и лека бира. Тиури спокойно си седеше в своя ъгъл, слушаше и наблюдаваше.

Съвсем не бе отдавна, мислеше си той, когато аз също седях в замък със семейството на владетеля на издигната маса. Там също имаше винаги много гости, пътници, които идваха и получаваха подслон… Мислите на Тиури се рееха към замъка Фардумар, където бе живял като оръженосец и към замъка Тиури, неговия дом, където бе прекарал безгрижните си детски години. Той мислеше за родителите си, които сега сигурно загрижено се питаха къде е той.

След вечеря един слуга показа на гостите местата им за спане. Той ги водеше през много коридори и стълбища нагоре и надолу. Тиури остана с впечатление, че замъкът е много голям и с объркана строителна конструкция. Той трябваше да дели стая с пътуващия търговец и с един мълчалив селянин. Бе малка, гола, но чиста стая, в която имаше три легла. Тиури и селянинът веднага се приготвиха да си лягат, но пътуващият търговец каза, че ще се върне пак в голямата зала, защото сигурно би могъл да продаде нещо там.

— Може би владетелят ще поиска да купи още нещо — каза той. — Имам красиви накити за неговата съпруга и дъщеря: верижки, огърлици и катарами.

— Как се казва всъщност владетелят? — попита Тиури.

— Мен ли питаш! — каза амбулантният търговец. — Знаех го, но съм го забравил. Има невъзможно име. Наричам го просто господаря на замъка Мистринаут, защото в крайна сметка той е точно това. Той не е от тук.

— А откъде е? — попита Тиури.

— Идва от север. Там всички имат такава червена коса, така казват. Но той от много години вече живее тук. Той е силен владетел, а освен това и добър господар. — Търговецът си събра стоката, пожела приятна почивка и изчезна.

Скоро след това Тиури си легна. Чуваше, че навън продължава да вали. Селянинът скоро потъна в сън; можеше да се чуе по неговото тежко, спокойно дишане. Тиури обаче бе съвсем бодър. Това го учуди, защото имаше причина да му се спи, а освен това лежеше в хубаво легло вместо на земята, някъде там навън. Не знаеше колко време е лежал там, но чу обитателите на замъка да говорят, чу как заглъхват шумовете, чу странстващия търговец да се връща и да се пъхва в леглото… и през цялото време не бе затворил очи. Дори вече не се чуваше шумът на дъжда.

Но какво е това, помисли си той с малко раздразнение. Изобщо не оценявам едно толкова хубаво и сухо легло! Хайде, заспивай! Но зад тези мисли имаше друго усещане, едно усещане, на което не искаше да се предаде. Усещане за приближаващо нещастие… Той стана тихо и отвори вратата, която водеше към малък вътрешен двор. Бе сухо, но небето все още бе облачно; не можеше да се види нито една звезда. Студен вятър мина край него и той зъзнейки се върна в леглото си.

Най-сетне все пак потъна в сън, но скоро след това отново се събуди от шума на множество копита, които чаткаха по спускащия се мост. Кой можеше да е това, толкова късно през нощта? — питаше се Тиури, но сега бе твърде сънлив, за да търси отговора. Отново заспа и се събуди едва на сутринта.

Селянинът и амбулантният търговец още спяха. Тиури опипа писмото на гърдите си, това бе винаги първото нещо, което правеше, когато се събуди, стана и излезе навън. Бе сухо, но небето бе сиво и предвещаваше дъжд. Тиури се изми на помпата във вътрешния двор и се отправи към трапезарията. В големия вътрешен двор вече имаше много обитатели на замъка, заети с различни неща. Един от тях гонеше бяла кокошка, която влетя със силно кудкудякане в трапезарията точно когато Тиури влезе там. Той се наведе и хвана пляскаща с криле птица.

— Много благодаря, братко — каза обитателят на замъка и взе кокошката. — Това е една своеволна гадинка; мисли си, че всичко й е позволено. Рано сте станали.

— Не искам да продължа пътешествието си прекалено късно — каза Тиури. — Ще мога ли да хапна нещо.

— О, да, естествено — бе отговорът. — Вече всичко е готово. Много от нас вече се нахраниха, също и владетелят. Но няма да можете да тръгнете; мостът още е вдигнат.

— О — отбеляза Тиури, — кога ще бъде спуснат?

— Друг път по това време вече е спуснат. През лятото около шест часа. Да, понякога той изобщо не се вдига. Но господарят заповяда мостът да не се спуска, преди той да нареди. Това ще стане скоро; тук има много гости, които искат да си тръгнат, а някои от нас трябва да работят извън замъка.

— Тогава ще почакам — каза Тиури. — Но защо тази сутрин мостът трябва да остане вдигнат?

— Не знам — отвърна местният. — Казват, че тази нощ неочаквано дошли гости на владетеля и след това мостът е бил вдигнат. Но хапнете най-напред; след това сигурно ще можете да излезете.

Тиури започна да закусва с чувство на безпокойство. Вдигнатият мост не му харесваше. Но той си каза: Недей да виждаш призраци, Тиури! Не трябва навсякъде да се вижда опасност. Освен това си добре обвит в своето расо. Само ако не показваш нетърпението си! След закуска той се поразходи във вътрешния двор. Долавяше откъслеци от разговорите на обитателите на замъка.

— Чужди рицари…

— Посред нощ… приятели на владетеля…

Безпокойството на Тиури нарасна и затова той забърза към портата. В коридора на портата седеше пазач на една пейка; той бе зает с опъването на лък.

— Добро утро — каза Тиури.

— Добро утро — отвърна пазачът.

От стаята до портата прозвуча гласът на другия пазач:

— Свършено е с теб! Шах на царя!

— Проклетник — промърмори първият пазач. — Остави ме на мира! — Той остави лъка и каза на Тиури: — Така, братко Тармин, ще ни напускате ли? Но ще трябва да почакате, моля. Мостът още не е спуснат.

— Кога ще мога да си тръгна? — попита Тиури.

— О, не знам. Обикновено мостът вече е спуснат — отговори пазачът и отново започна да майстори нещо по своя лък.

Тиури изпусна една нетърпелива въздишка.

Внезапно един глас зад него попита:

— Желаете да си тръгнете ли, преподобни братко?

Тиури се стресна малко и се обърна. Там стоеше владетелят на замъка; вероятно се бе доближил безшумно. Пазачът поиска да се изправи, но владетелят вдигна ръка и каза:

— Седи си там и си продължавай работата! Другите гости са на закуска — отбеляза после той. — Веднага ще дам заповед да се отвори портата и да се спусне мостът.

Тиури забеляза, че владетелят говореше с доста необичаен тон.

— Откъде идвате, братко? — попита владетелят. — И накъде отивате?

Тиури отговори само на първия въпрос.

— Идвам от Кафявия манастир — каза той. — И след като ви виждам, искам сърдечно да ви благодаря за гостоприемството, на което се насладих във вашия замък.

— Няма за какво, няма за какво — каза владетелят.

Тиури имаше чувството, че го наблюдават внимателно, но не знаеше със сигурност, защото в коридора на портата бе тъмно, а владетелят стоеше с гръб към светлината. Но Тиури бе доволен, че е спуснал на главата си качулката на своето расо.

Владетелят се обърна и закрачи към вътрешния двор.

— О, да, братко — каза той през рамо. — Вие идвате от Кафявия манастир… искам да ви питам още нещо.

Тиури го последва. Точно пред коридора на портата те спряха. Владетелят вдигна лице срещу слабата светлина и отбеляза:

— Отново ще се лее пороен дъжд.

После погледна Тиури. Той от своя страна не можеше най-после добре да го разгледа, но видя, че лицето му не бе толкова бледо, а със съвсем бяла кожа. Веждите му бяха рошави, а очите блестяха светлозелени и пронизващи.

— Срещна ли ви един младеж по пътя ви, братко? — попита той. — Един младеж на около шестнадесет години с тъмна коса и сиво-сини очи?

Сякаш ледена ръка сграбчи сърцето на Тиури.

— Младеж… — повтори той. — Не мога да си спомня. Не съм обърнал внимание. — Питаше се, дали думите му звучат убедително и дали владетелят е забелязал уплахата му. — Човек среща толкова много хора по пътя си — добави той.

— Но този младеж трябва да ви е направил впечатление — каза владетелят. — Той носи скъсани и мръсни дрехи, един вероятно много ценен пръстен с бяла, блестяща звезда.

Тиури поклати глава.

— Не, господине — каза бавно той. — Този младеж не съм го виждал; знам това със сигурност.

— Но би могло и да сте го срещнали, нали? — отбеляза владетелят. — Идвате от същата посока като него. Но той идва по-отдалеч, от изток.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна — отбеляза Тиури с цялата небрежност, на която бе способен. — Що за младеж е това? — добави той, след като помисли малко. — Ваш познат?

— Още не съм го срещал — отвърна владетелят и замълча за известно време.

Тиури също мълчеше, защото не знаеше какво повече да каже. Той гледаше пред себе си и се питаше, дали владетелят все още го наблюдава. От стаята до портата прозвуча отново гласът на втория пазач:

— Ела и виж! Шах на царя, казвам ти.

— Как се казвате, братко? — попита владетелят.

— Тармин — отвърна Тиури.

— Гласът ви е младежки, братко Тармин — продължи владетелят. — На колко години сте всъщност? Шестнадесет, седемнадесет години? Дали ли сте вече обет? — Той се наведе към Тиури. — Искам да видя по-добре лицето ви — каза той. — Моля, свалете си качулката! — И преди Тиури да може да направи или да каже нещо, владетелят вече сам бе направил това.

— Така — каза той и присви рошавите си вежди. — Тъмна коса, сиво-сини очи! И възрастта ви е същата, струва ми се.

Тиури отстъпи крачка назад и отбеляза колкото можеше по-учудено:

— Нали не мислите, че аз съм младежът, когото търсите?

— Знам, че все има някой, който отговаря на описанието — обясни владетелят, — но от гостите ми вие сте единственият. Затова ви моля да дойдете с мен.

— Но защо? — попита Тиури, който все още играеше ролята на изненадан. — Не знам какво искате от мен! Аз съм брат Тармин от Кафявия манастир и аз…

— Няма от какво да се боите — прекъсна го владетелят. — Още по-малко, ако сте този, за когото се представяте. Ще трябва да дойдете с мен само при няколко приятели, които пристигнаха тази нощ. Ако не сте този, когото търсят, нищо няма да ви се случи.

— Но мен никой не ме търси! — викна Тиури. — Не мога да разбера какво искате от мен!

— Нищо не искам от вас — кратко каза владетелят. Той постави ръка на рамото на Тиури и му заповяда да върви с него. Тиури се подчини. Ако продължаваше да се противи още, щеше само да изглежда по-подозрителен, а за изплъзване не можеше да се мисли при заключената порта и вдигнатия мост. Сърцето му биеше лудо; страхуваше се, знаеше кои са приятелите на владетеля. Но имаше намерение да изиграе възможно най-добре ролята си. Те преминаха през вътрешния двор и влязоха през втората порта. Владетелят не си сваляше ръката от рамото на Тиури, сякаш се боеше, че той ще се изплъзне.

Във втория вътрешен двор той видя нещо, което го спря. Двама ратаи се занимаваха с това, да разчесват черен кон, на който това едва ли му харесваше. Ето защо наоколо стояха различни обитатели на замъка и подхвърляха забележки от рода на: „огнен звяр!“ и „разкошен кон!“. Тиури веднага го позна. Това бе неговият „черен помощник“, конят на рицаря с белия щит; сега той знаеше името му: Арданвен или Нощен вятър. Нямаше нужда да се пита как животното е попаднало тук.

Когато конят го видя, вдигна глава и силно изцвили.

— Изглежда ви поздравява — каза владетелят. — Познавате ли този кон?

— Не — отговори Тиури. Беше му мъчно, че трябваше да се отрече от вярното животно, но нямаше избор.

Владетелят го погледна отстрани, но нищо не каза. Те продължиха нататък през галерията и през трапезарията, през една врата и няколко стъпала напред. Там отново имаше врата, която владетелят отвори. Той пусна Тиури и застана в рамката на вратата така, че младежът не можеше да види какво има там.

— Имам един гостенин, който отговаря на описанието — обясни владетелят. — Искате ли да говорите с него?

Ясен глас отвърна:

— Почакайте един момент… — И след това: — Нека да влезе!

Владетелят се обърна към Тиури:

— Влезте вътре! — заповяда той.

Тиури се подчини. Той чу, че вратата зад него се затвори. Влезе в една ниска стая с голяма маса, на която имаше съдове с остатъци от закуската. Около масата седяха и стояха четиримата сиви рицари и техните оръженосци! Всички те носеха шлемове със спуснати наличници.

— Той се нарича брат Тармин — прозвуча гласът на владетеля, — но съответства на вашето описание.

Тиури хвърли поглед назад. Домакинът му стоеше обърнат с гръб към вратата и гледаше с набръчкано чело към сивите рицари. Сега те всички бяха станали. Тиури видя, че очите им, блестящи през процепите на шлемовете, са насочени към него.

— Той ли е онзи, когото търсите? — попита владетелят.

— Не знам — отговори един от рицарите. — Има ли пръстен?

Сега не трябва да показвам страх, помисли си Тиури. Той погледна с учудване рицаря и попита:

— Какво искате от мен? Кои сте вие? Не ви познавам.

— У вас ли е пръстенът? — попита друг рицар троснато.

— Пръстен? Какъв пръстен? Какво имате предвид? — викна Тиури изненадано.

Сивите рицари мълчаха. Оръженосците им мълчаха. Те стояха неподвижни и гледаха Тиури.

— Значи това не е този, когото търсите? — попита владетелят.

— Не знаем — отвърна рицарят, който бе говорил първи. Тиури разпозна по гласа рицаря със сребърния рог.

— Но ще научим — намеси се вторият.

— Да — каза първият и попита Тиури — От изток ли сте избягал, от гората на крал Дагонаут?

— Идвам от Кафявия манастир — отговори Тиури.

— У вас ли е пръстенът? — попита вторият.

— Не знам за никакъв пръстен — каза Тиури.

— Ще научим, дали казвате истината — отбеляза първият от сивите рицари. — Може да го криете под расото си.

— Не разбирам защо се отнасяте така с мен — каза Тиури с добре изиграно негодувание. — По-добре би било да вдигнете наличника си и да кажете кой сте!

— Това не е поведение на смирен член на ордена! — каза третият рицар.

— Претърсете дрехите му! — заповяда първия рицар на оръженосците. — Тогава ще сме сигурни.

Оръженосците си приближиха до Тиури. Той се отдръпна назад, докато се удари във владетеля.

— Няма да позволя да се държите така с мен! — викна той. — Не ви познавам и не знам за никакъв пръстен!

Оръженосците се позабавиха, но сивите рицари казаха едновременно:

— Претърсете дрехите му и вижте, дали пръстенът е у него!

Това обаче не биваше да се случва. Тиури пипна писмото на гърдите си, писмото, за което никой не биваше да узнае. Ако го претърсят обстойно, ще намерят писмото. Сега трябваше да съобщи нещо; може би все още имаше възможност писмото да не бъде намерено. Той вдигна ръка и издърпа шнурчето около врата си.

— Няма нужда да го търсите — каза той. — Пръстенът е у мен. Ето го.

Оръженосците отстъпиха пред сивите рицари, които се доближиха до Тиури и разгледаха пръстена, който, все още здраво завързан за шнурчето, беше в ръката на Тиури.

— Пръстенът! — хвърли се напред един от тях.

— Това е той… — прошепна друг.

Третият сграбчи толкова грубо пръстена от ръката на Тиури, че шнурът се скъса.

— Този пръстен ми принадлежи — каза Тиури. — Върнете ми го!

— Вашият пръстен! — каза подигравателно рицарят. — Позор за вас; позор, че стоите пред нас в такива одежди!

— Това е човекът, когото търсим — каза първият рицар на владетеля.

— Ще се отнесем с него така, както заслужава. Той е наш пленник.

Тиури погледна към владетеля.

— Пуснете ме да си вървя! — каза той. — Не познавам тези рицари и не съм направил нищо, заради което трябва да бъда задържан.

Владетелят още стоеше облегнат на вратата. Той погледна строго Тиури в очите, но не отговори.

— Аз съм ваш гост! — викна Тиури. — Защо позволявате да бъда оскърбяван и пленяван от тези рицари, които не си казват имената и не си вдигат наличниците? Това е оскверняване на свещения закон за гостоприемството! Искам да ми върнат пръстена и да ме пуснат да си вървя!

Владетелят се обърна и замълча.

— Задръжте го! — заповяда един от сивите рицари.

— Кажете ми защо ме задържате! — извика Тиури, когато бе хванат от множество ръце.

Но сивите рицари не казаха нищо. Владетелят отстъпи встрани и отвори вратата. Тиури бе поведен от двама рицари и двама оръженосци по коридор и дълга стълба нагоре. През цялото време те не казваха нито дума, Тиури също, защото сега той много добре разбра, че нищо не може да помогне. Накрая стигнаха до врата, която водеше в малка стаичка. Там бе вкаран Тиури. Вратата се хлопна зад него. Той бе затворник в замъка Мистринаут.

Стаята бе осмоъгълна и имаше един отворен прозорец. Тиури се втурна към него и погледна навън. Там установи, че се намира в кула; погледна надолу към запуснат вътрешен двор, много далеч надолу. Отсреща видя друга кула и зид. Отдръпна се с въздишка; невъзможно бе да се изплъзне. Огледа се в стаичката. Имаше няколко тежки мебели, голяма маса, малка маса и два стола с възглавнички върху тях. На пода имаше килим, а на голямата маса покривка. На стените висяха килими, а на тавана красиво изработена медна лампа. Хубавичко обзаведен затвор, на все пак затвор! Тиури седна на един от столовете и продължи да мисли. Имаше нещо, което предизвика учудването му. Защо сивите рицари питаха за пръстена, а не за писмото? Дали не искаха владетелят да узнае за него? Дали нямаше скоро да дойдат и да искат от него писмото? Тази мисъл го накара да скочи и да започне да обикаля в малките покои.

След няколко секунди спря. Ослуша се напрегнато. Чу стъпки пред стаята и метален звук като от щик, забит в пода. Дали някой не стоеше на стража пред вратата? Дали някой нямаше веднага да влезе? Чу тих говор, но нищо не можеше да се разбере. Допря ухо до отвора на ключалката. Сега успя да долови няколко думи: „добре е заключен… каквото е сторил, това ще му бъде сторено… изглежда много млад, за да… не разбирам… навсякъде зло… бягство… но ние трябва сега…“. По този начин Тиури не можа да разбере много.

Внезапно се чу стърженето на ключа в ключалката. Тиури се отдръпна. Вратата се отвори и един от сивите рицари, все още със спуснат наличник, погледна в стаята. Той нищо не каза, бързо изчезна отново и заключи вратата след себе си. Тиури отново чу стъпки и говор. С треперещи пръсти той извади писмото и си помисли: „Сега е времето да го прочета и да го унищожа, преди да попадне в ръцете им! По каква друга причина могат да ме държат затворен?“

Той счупи един от трите печата и се ужаси, защото ключът отново изтрака в ключалката. Той бързо вдигна покривката на масата и пъхна писмото под нея. Когато един рицар отново погледна в стаята, Тиури спокойно седеше на един стол. Този рицар беше друг, онзи с резкия глас. Може би той бе питал за него в манастира. Той влезе в стаята и бегло огледа помещението, без да удостои с поглед Тиури. Тиури седеше със силно тупкащо сърце и чакаше. Дали рицарят само оглеждаше дали затворническата килия е в ред, или търсеше нещо? Не, той си отиде. Трябва да бъда внимателен, помисли си Тиури. Те не бива да виждат писмото, ако неочаквано влязат. За съжаление от вътрешната страна на вратата нямаше райбер. Ще дойдат ли всичките четирима да погледнат, питаше се Тиури, един след друг? Той все още чуваше шумове пред своя затвор. Цялото сиво братство ли се бе събрало пред вратата? Той извади писмото изпод покривката и разтревожено помисли: Да прочета писмото и да го унищожа… как? Тук няма огън… Но разбира се. Ще го разкъсам на хиляди парченца, при нужда ще ги изям… Но първо да го прочета… Бързо! Той счупи втория печат. „Трябва да знам посланието“, мислеше си той. „Ами ако дойде някой… Всичко пропада… Ще се ослушам отново! Идва ли трети?“

Но третият рицар не дойде. Тиури огледа мебелите. Ако постави пред врата тежък стол? Тогава никой няма да влезе неочаквано; така би имал възможност да осигури изчезването на писмото. Веднага започна да изпълнява плана си. Не бе лесно; столът бе тежък, а той не биваше да вдига шум. От време на време спираше, за да се ослуша; все още чуваше гласове, но никой не влезе. Най-сетне столът стоеше там, където трябваше. Тиури постави малката масичка върху него и провери дали всичко това лесно можеше да се помести. Знаеше, че това не би задържало задълго влизащия. Но не биваше да губи повече време. Седна на пода и искаше да счупи третия печат.

Преди да успее да го направи, ключът в ключалката отново се превъртя. Бравата се задвижи и някой извика изненадано:

— Не може да се отвори!

Много е късно, помисли си Тиури.

— Ей — викна същият глас, — отвори! — и, обръщайки се към някой друг, продължи: — Той не иска да ни пусне вътре!

Започна тропане и чукане по вратата. Столът потрепери. Те скоро щяха да бъдат вътре. Бе невъзможно да прочете писмото, да научи наизуст съдържанието и след това да го унищожи. Този път Тиури го пъхна под килима на пода, остана на мястото, където бе скрито писмото и зачака това, което ще се случи. Вратата поддаде. Масичката полетя със силен шум от стола. Един рицар и двама оръженосци влязоха в стаята.

— Какво означа… — започна първият и веднага замълча, сякаш съжаляваше, че е казал нещо. Бе рицарят с гневния глас. Двама от сивите рицари Тиури можеше да разпознае; в мислите си той ги наричаше „рицаря с гневния глас“ и „рицаря със сребърния рог“. Рицарят се обърна и изчезна. Оръженосците останаха с ръце върху мечовете си.

— О, определено няма да избягам! — каза Тиури. — Знам, че не мога да се измъкна. Но само да знаех защо съм тук!

Оръженосците не отговориха. След малко рицарят се върна. Носеше навито въже, което подхвърли на оръженосците. После изтегли стола отново до масата, грубо хвана Тиури и го блъсна върху стола. С кимване даде знак на оръженосците да се доближат. Тримата завързаха Тиури здраво към стола и всичко това се случи в пълно мълчание. Тиури не се противеше; знаеше, че това би било безсмислено. Не би му помогнало да се бори срещу тези безмълвни сиви врагове, нито да говори.

Малко след това той отново остана сам, безсилен, завързан. Писмото се намираше извън обсега му под килима на пода. Но рицарите не бяха питали за него, нито го бяха търсили. Колкото по-дълго мислеше за това, толкова повече се учудваше. Опита се да се движи, но бе невъзможно. Той седеше там бездеен, а времето си течеше…

— Не бива да се губи повече време — бе казал рицарят с белия щит. Той стоеше върху мястото на килима, където би трябвало да е писмото; бе затворник в непознат замък и не знаеше каква участ го очаква. Сякаш бе изминала цяла вечност. Накрая той изгуби всякакво чувство за време. Можеше да вижда само част от стаята и тази част сякаш се запечатваше в паметта му.