Тонке Драгт
Писмо до краля (13)

Хижата на залеза

Слънцето бе слязло съвсем до западните планини, когато те стигнаха до хижата. Четиримата сиви рицари си спуснаха наличниците, преди да влязат.

— Искаме да останем непознати — каза Бенду на Тиури. — На никого не му влиза в работата кои сме; ние сме само отмъстители, служители на справедливостта.

Хижарят бе много впечатлен от гостите си. На въпроса на Ристридин, дали могат да се хранят без чужда компания, той отговори, че в момента нямало други гости; така че те можели спокойно да седнат в гостната. Гостната бе малка и бедно обзаведена, но в нея имаше нещо специално. Всичките прозорци гледаха на запад и се състояха от малко обрамчени с олово стъкла, които, огрети от лъчите на залязващото слънце, блестяха с щедра, прекрасна светлина. Ето откъде идваше името на хижата. Бенду попита за червените конници. Хижарят не ги бе виждал.

— Но, може би — каза той, — слугата ми ще може да ви разкаже нещо; той винаги знае всички новини. — Той силно викна: — Леор!

Отзад в гостната се отвори врата и влезе мършав мъж. Когато видя сивите рицари, през него премина тръпка. По знак на хижаря той се дотътри по-близо и застана пред тях с наведена глава. Очите му обаче шареха наоколо и оглеждаха всекиго от дружината. Тиури видя пронизващия поглед и си помисли, че никога не бе срещал човек, който да изглежда толкова недобър и неблагонадежден. Питаше се, дали и другите си мислят същото.

— Леор — каза хижарят, — тези рицари искат да знаят, дали насам са минавали някакви облечени в червено конници. Чакай… сега си спомних нещо. Не ми ли каза ти нещо такова?

— Конници? — каза бавно слугата. — Конници? Не, никога! Нивга не съм виждал конник — ни червен, ни черен. Вярно, точно сега видях няколко сиви и няколко сини, но това бяха точно тези господа. — Той се ухили към дружината и после бързо склони глава, сякаш се страхуваше, че е казал прекалено много. Но Тиури забеляза, че очите му продължаваха да ги дебнат.

— Сигурен ли сте, че не сте видели други конници? — попита Ристридин.

— Не — измърмори слугата. — Мисля, че не съм виждал.

— Погледнете ме — заповяда строго Ристридин, — и кажете истината! Виждали ли сте конници, червени конници, тук наблизо, може би дори през нощта?

Слугата се вторачи в него малко уплашено и малко предизвикателно.

— Не — каза той, — не съм ги видял. А ако са били тук, щях да знам.

— Добре — каза Ристридин. — Можете да си вървите. И се погрижете конете ни да получат някаква храна, моля.

— Непременно — каза хижарят, — хайде, Леор, върви! — Той се обърна към гостите и ги попита какво желаят за вечеря.

— Няма значение — заяви Бенду, — стига да е добре приготвено и да стигне за всички. И не искаме да ни безпокоят докато се храним.

Хижарят се поклони и изчезна.

Тиури отиде с един от стражите в обора, за да види, дали ще се погрижат добре за конете. Слугата Леор вече се бе заел с това. Изглеждаше, че сега той се чувства по-добре, отколкото в гостната.

— Хубави коне — каза той. — Могат да изминат доста път, без да се уморят. Сигурно идвате от замъка Мистринаут, нали?

— Така е — каза стражата.

— Кога тръгнахте от там?

— Тази сутрин.

— Тогава бързо сте яздили — сиви и сини конници. Ама сивите, рицарите, кои са?

— Не знаем — отговориха едновременно Тиури и стражата.

— Ние сме само слуги — добави Тиури. Бяха се уговорили, че той ще бъде един от стражите на Мистринаут.

— Е, да, разбира се — каза Леор докато поставяше чувал с овес в яслата. — Важните господа далеч не разказват всичко… те си мислят, че не можем да разберем техните работи. — Той насочи вниманието си към конете. — Черното животно е най-красивото от всички — забеляза той. — Ама не го яздеше рицар… нали? — Той погледна Тиури, но не питаше него.

Конят Арданвен удари с копито в пода и разтърси грива.

— Непокорно животно — отбеляза Леор и още веднъж погледна Тиури с многозначителна усмивка.

Колкото по-дълго бе в неговата компания, толкова по-неприятно му ставаше на Тиури и той се зарадва, когато успя да напусне обора. В гостната бяха поставени свещи и хижарят бе застлал на масата. Малко след това той и Леор внесоха ястията. Ристридин му благодари и каза, че ще го повика, ако е необходимо още нещо. След това те се настаниха удобно, като си свалиха шлемовете, яките и оръжията. Бенду заключи с райбер вратата, която водеше към задната част на къщата.

— Така — каза той, — сега сме си свои.

Докато се хранеха Тиури каза:

— Не знам дали не съм прекалено недоверчив, но не вярвам на този Леор.

— Така ли? Е, аз също — заяви Бенду. — Но ще го държим под око. Ще намерим червените конници във всички случаи, независимо дали той иска да ни каже, или не.

Рицар Ристридин погледна Тиури замислено.

— Нека не забравяме — каза той, — че Тиури трябва да изглежда като един от стражите на Мистринаут. — Той не каза защо им напомня това, но Тиури добре го разбра.

Червените конници със сигурност искаха да знаят къде е той; той самият единствен знаеше точно защо. С ужас си помисли, че сивите рицари всъщност нямаше защо да търсят конниците. Ако остана с тях, те сигурно ще стигнат до нас, помисли си той. Тиури не изрече тези мисли; това бе прекалено трудно. Вместо това той се обърна към Евайн.

— Рицар Евайн — каза той, — бихте ли ми разказали защо князът на Евилан и враг на крал Унаувен?

— Не може да се каже с няколко думи — отвърна Евайн. — Но ще ви разкажа.

— Но само се съобразявайте, че е по-добре да не си лягаме прекалено късно — каза Бенду. — Утре ставаме при изгрев-слънце.

— Как по-добре да си отпочине човек, освен като си седи в компания, пие вино и слуша разкази? — попита Ристридин. И нареди на оръженосеца си да отиде при хижаря и да го помоли за няколко бутилки вино. Така след вечеря те още веднъж си напълниха чашите, за да слушат заедно с Тиури разказа на Евайн.

— Говори се — каза Евайн, — че кралството, от което идвам, е най-прекрасното на света. Нашият крал, Унаувен, вече дълго управлява, а управлението му е мъдро и справедливо. Дълги години в нашите земи цареше мир. Едва през последните години преживяхме война и междуособици. Двуборство се появи в самото сърце на кралството. Крал Унаувен има двама синове. Както обичайно по-възрастният е кронпринц и от навършване на осемнадесетата си година е вицекрал или наместник на кралството. Но двамата принцове са родени в един и същи ден, а по-младият никога не е бил доволен от мястото си. Той считаше за несправедливо, че неговият брат, който е по-голям от него само с няколко минути, бе наследник на трона. Трябва да се знае, че двамата принцове, що се отнася до външността и интелекта, са равностойни. За по-младия това правеше още по-неприемлива разликата в неговото положение. Но неговият характер бе различен и това започна да прави по-силно впечатление, когато те пораснаха. Кронпринцът прилича на баща си; Той винаги мисли за благото на кралството и на бъдещите си поданици. Брат му е властолюбив и жадува за власт.

Разликата между двамата братя ставаше все по-отчетлива. По-младият започна да мрази по-големия и така се стигна до враждата между двамата. Крал Унаувен се опитваше по всякакъв начин отново да ги събере заедно и да накара по-малкия си син да се помири със съдбата си. Но в едно той бе неумолим: не искаше да разделя кралството; то трябваше да остане едно цяло под управлението на този, който бе определен за това. Все пак кралят накрая номинира по-младия си син за наместник за южната част на кралството, провинцията на реките. На първо време това изглеждаше добре, но след това принцът с течение на времето започна да управлява все по-самостоятелно. Да, понякога той действаше обратно на волята на баща си. Накрая направи нещо, което крал Унаувен никога не би направил: потегли на юг и нападна страната Евилан. Той я завладя и я превърна в провинция на кралството на Унаувен. Кралят обаче оттегли това решение и заповяда на сина си незабавно да се изтегли от Евилан. В отговор принцът се провъзгласи за крал на онази страна и заяви, че сега бил равен на своя баща, краля, затова няма защо да му се подчинява. Това много нарани краля и той отне наместничеството на сина си. Но самонадеяният принц отказа да се подчини на тази заповед. За беда в провинцията на реките имаше много хора, които тръгнаха с него и подкрепиха неговото непокорство. Кронпринцът дойде с войска, за да поеме наместничеството и се стигна до битка. Братята се биеха помежду си! Унаувен, представляван от по-големия си син, победи. Но от тогава нещо изчезна от кралството; вече не царяха навсякъде мир и добронамереност.

По-младият принц, княз на Евилан, изпращаше диви въоръжени банди в страната на баща си, за да създават размирици. И, въпреки че официално не се водеше война, винаги имаше битки по границата и на юг.

— Такава банда — каза Ристридин, — се бе скрила в гората на Форгота. Крал Унаувен изпрати рицар Едвинем да я прогони.

— Аз също бях там — продължи да разказва Евайн, — като войник от свитата на Едвинем. Тогава още не бях рицар. Ристридин сигурно ви е разказал, че ни се удаде да прогоним тази зла банда. Но по този начин все още не бе прогонено безпокойството от нашата страна. Няколко пъти кронпринцът се опита да сключи мир, но не успя. Казваше се, че той бил все още предан на брат си. Князът на Евилан отхвърляше всеки опит за сближаване, така че рицарите на Унаувен наскърбени отново вземаха белите си щитове, препасваха мечовете и се подготвяха за още битки.

Не преди известно време в страната ми внезапно тръгнаха слухове, че най-сетне князът на Евилан искал да сключи мир, да, той дори искал предаде Евилан и да тръгне към града на Унаувен, за да се помири с баща си и брат си. Той изпратил посланици на баща си, а кралят от своя страна изпратил посланици до Евилан, които трябвало да преговарят за мир и се отправили на път Един от, изпратени с добри пожелания. Един от тях бе рицар Едвинем, господарят на Форестера… — Евайн замълча.

— И после? — попита Тиури.

— Разказах всичко, което зная — каза Евайн. — Бях във ведро настроение, изпълнен с надежда, когато напуснах страната си, за да занеса на крал Дагонаут послание от моя крал. Не можех да предположа, че скоро след това ще сменя своя бял щит със сив и ще трябва да пътувам през тази страна като отмъстител.

Стана съвсем тихо. Странно, помисли си Тиури, седим тук един до друг, а сме заплетени в работите на чужда страна, с изключение на Евайн, който е от там… Той искаше да каже нещо, когато за негова изненада Бенду го накара с жест да мълчи. Бенду внимателно се изправи и с тихи стъпки се приближи до вратата зад гостната. После тихо дръпна райбера и рязко отвори вратата. Един мъж залитна навътре. Бе Леор.

Бенду грубо го сграбчи и го изправи.

— Хванах ви! — извика той. — Защо стоите тук и ни подслушвате?

— Помощ, олеле! — хленчеше слугата. — Нищо не съм подслушвал… олеле, помощ, пуснете ме!

Бенду го хвана още по-здраво.

— Я стига, подслушвачо! — каза властно той. — Защо ни подслушвате? И кой ви нареди да го правите?

— Никой! — възрази Леор. — Точно исках да почукам, за да попитам, дали искате още нещо.

— Лъжа! — каза Бенду, докато раздруса силно слугата. — Хайде, отговаряй!

— Ох! — викна Леор. — Причинявате ми болка! Не знам, казвам ви. Ох, ох, ох!

Той вдигна такава врява, че хижарят дойде да види какво става.

— Ама господа рицари — извика слисан той, — какво не е наред?

— Вие ли поръчахте на слугата си да слухти до вратата? — попита Бенду.

— Не, разбира се, че не! — извика разгневен хижарят. — Какво имате против Леор?

— Пусни го — каза Ристридин на Бенду, а на хижаря каза: — Вашият слуга се държеше много подозрително, Форам. Сигурно нямате нищо против да му зададем няколко въпроса.

— О, не, рицар Ристридин — отвърна хижарят и изненадан погледна рицаря, който стоеше сега пред него без шлем.

Бенду пусна Леор и той започна да си разтрива ръцете.

— Нищо не съм направил и нищо не знам — мрънкаше той.

— По-добре отговори на тези господа, Леор — каза хижарят строго. — Срам ме е заради теб!

Добре — каза Ристридин, — сега ни разкажете какво знаете за червените конници. Защото сте ги виждали!

Бенду не каза нищо, но гледаше така страшно слугата, че той се отказа да възразява.

— Да… да, видях ездачи — каза той насила. — Оня ден през нощта. Но не бяха червени…

— Не бяха червени ли? — викна Бенду.

— Поне не всичките — каза Леор. Изглеждаше, че е забравил болката си и на лицето му се изписа леко ухилване. — Този, който говори с мен, бе черен (имам предвид дрехите), а имаше и други, които не бяха червени. Не знам точно как изглеждат. Беше тъмно.

— Говориха ли с вас? — попита Бенду. — Какво казаха и колко бяха на брой?

— Те яздеха — съобщи Леор. — Не знам колко бяха; може би десет — или дванадесет… Бях буден и ги видях през прозореца. Стаята ми е отпред. Те спряха, на малко разстояние от хижата и аз станах, за да ги видя. Помислих, че може би ще поискат да влязат. Така излязох навън и там те ме видяха. Те не искаха да пренощуват, а питаха, дали не мога да им донеса бира. Това и направих.

— И какво казаха те? — попита Ристридин.

— Нищо особено — отвърна Леор.

— А защо толкова много искахте да научите за какво си говорехме? — попита Ристридин.

— Защо, господин рицарю, вие искате толкова много да научите нещо за тези рицари? — попита Леор. — Не че нещо ме засяга, но…

— Отговори! — прекъсна го Бенду.

— Червените конници са извършили убийство — каза Ристридин. — Ние сме рицари на крал Дагонаут и трябва да ги накажем.

— О — опули се Леор. Изглеждаше впечатлен в известна степен от тези думи. — Не ми се сърдете, господин рицарю — продължи той. — Ами, те питаха за вас. Питаха дали не съм видял четирима сиви рицари и техните оръженосци, които идат откъм замъка Мистринаут. Е, не бях виждал такива и им го казах. Те питаха за… (тук той се позабави и погледна към Тиури) за младеж с красив пръстен на пръста. До този момент не бях виждал такъв младеж.

— И? — попита Ристридин. Висок и строг той стоеше пред Леор, който не можа да устои на пронизващия му поглед.

— Казаха, че трябва да внимавам, дали няма да ги видя — продължи той, — сивите рицари и младежа… и че трябва да ги предупредя, когато ги видя.

— И как трябва да ги предупредите? — попита Ристридин. — Как бихте могли да ги намерите? Къде са те сега?

— Това не знам. Наистина не знам. Казаха, че ще се върнат, за да ме питат.

— Истина ли е това?

— Да, господин рицарю — отговори Леор, — това е истината.

Сега хижарят му помогна.

— Трябва да му вярвате, рицар Ристридин — каза той. — Естествено е грешка, че се е опитал да подслушва; любопитството е грешка. Но той не е можел да знае, че червените конници са убийци.

— Разбира се, че не — каза Леор с жалостив глас.

— Жалко, че не можете да ни разкажете къде са те — каза Ристридин. — Но ние все пак ще ги намерим. Вървете си сега, Леор. Но ще ни предупредите, ако те дойдат отново!

— Да, господин рицарю — каза Леор послушно и се измъкна.

— Мога ли да направя още нещо за вас? — попита хижарят.

— Да, Форам — отговори Ристридин. — По-добре не произнасяй името ми, докато нося това сиво снаряжение.

— Тъй вярно, господин рицар — каза хижарят. — Ще наблюдавам Леор, въпреки че не вярвам той да знае повече, отколкото разказа.

— Добре, Форам — отбеляза Ристридин. — Сега ще си лягаме да спим. Утре сутринта ще продължим пътя си.

Когато хижарят си отиде, членовете на дружинката седнаха пак заедно, за да се посъветват.

— Мисля, че този Леор знае повече, отколкото каза — отбеляза Бенду.

— Възможно е — каза Ристридин замислено.

— А може ли наистина да се вярва на хижаря? — попита Арваут.

— Ако той знаеше нещо, щеше сигурно да ми го каже — отвърна Ристридин. — Познавам го, той е почтен човек, макар и не много хитър.

— И какво сега? — попита Евайн.

— Нищо — каза кратко Бенду. — Да вървим да спим! Но съм на мнение, че трябва да пазим на смени, така че никой да не може да дойде в хижата или да я напусне, без ние да знаем.

— И на мен ми се струва, че така е най-добре — каза Ристридин.

Те си разпределиха времето за пост. Ристридин бе първи, по негова молба заедно с Тиури. Те трябваше да останат в гостната и от време на време да обикалят хижата. След един час трябваше да събудят други двама.

Малко след това Тиури и Ристридин останаха сами. В гостната бе почти тъмно; те бяха оставили да гори една-единствена свещ.

— Помолих да стоя на пост с вас — каза рицарят, — защото сега имам възможност още малко да си побъбря с вас.

— Не се ли опасявате, че някой би могъл да ни подслушва? — попита Тиури.

— Леор? Ах, това, което имам да разказвам, не е тайна. Леор може да го чуе дори ако той е шпионин на червените конници.

— Мислите ли, че червените конници са наблизо? — попита Тиури. — И че ще се върнат тук?

Ристридин вдигна рамене.

— Намирам, че сигурно са съвсем наблизо — отвърна той.

Тиури помълча малко.

— Мисля, че те търсят мен — каза той тихо след това. — И ако знаят, че съм с вас, те сигурно ще ви нападнат.

— Нека дойдат — каза Ристридин, — и то колкото може по-скоро. Що се отнася до вас, докато сте с нас, вие сте под нашата закрила. — Той се изправи, пристъпи към Тиури и погледна навън. След малко той отново седна до Тиури, но остави вратата отворена.

Времето на пост скоро отмина, защото Ристридин успя да разкаже на Тиури още много за рицаря Едвинем.

— През пролетта тази година — каза той, — бях при брат ми в замъка Ристридин на Сивата река. Бенду и Едвинем ми бяха обещали също да дойдат; след това искахме тримата да отидем в Дивата гора, където досега не бяхме ходили никога. Един ден дойдоха разузнавачи и разказаха, че рицари от Унаувен идвали насам. Тръгнах срещу тях. Не бяха много, но малката войска изглеждаше много красива. Всички рицари бяха с цялата си украса, в бяло снаряжение, с бял щит и плащове с цветовете на дъгата. А отпред яздеше на черния си кон Едвинем от Форестера, който притежаваше разкошно имение в кралството на Унаувен; той обаче бе странстващ рицар като мен. Останалите също носеха прочути имена; ще посоча Андомар от Ингевел и Аргарат от Фередава, Марциан и Даровин. Те бяха на път към Евилан като пратеници на крал Унаувен. По молба на рицар Едвинем те минаваха през тази страна, за да може той да се срещне с мен и да ми каже, че не би могъл в близко време да се отправи на приключения с нас. Неговият крал му бе възложил важна задача. Както знаете, князът на Евилан бил изпратил на баща си и брат си съобщение, в което изразявал желанието си да се сключи мир. Затова крал Унаувен бил изпратил най-добрите си рицари до Евилан.

Рицарите останаха един ден и една нощ като гости в замъка на моя брат. Те бяха изпълнени с бодрост и надежда — освен един. Защото рицар Едвинем бе мълчалив и сдържан. На обяд стоях с него на най-високата кула на замъка и гледахме навън над земите на Евилан от другата страна на Сивата река. Тогава попитах Едвинем, защо е толкова замислен. Отначало не искаше да говори, но накрая каза с въздишка: „Не знам! Всеки е щастлив и се надява на мир с Евилан. Но сърцето ми е завладяно от мрачно усещане. Понякога се сърдя на себе си и се питам, дали не съм станал прекалено недоверчив и мнителен. Никога не съм се чувствал така, дори в моменти на опасност.“

Попитах го дали се опасява от предателство.

„Не изричай на глас тази дума — възрази той. — Князът на Евилан отдавна е мой враг. Влизал съм в битка с някои негови рицари и никога някой от тях не е успявал да ме победи. Но също така никой от тях още не се е държал нерицарски с мен. Затова не бива да мисля за предателство. И все пак (и казвам това само на вас, Ристридин) все пак не вярвам, че князът на Евилан действително желае мир. Познавам го; той е лош човек.“

На следващата сутрин той и другите рицари се сбогуваха и препуснаха към Евилан. Оръженосецът на Едвинем, Вокиа, остана в замъка Ристридин, въпреки че на господаря му костваше голямо усилие да го накара да стори това. Пътуването обаче бе станало твърде трудно за стария мъж и затова той не се чувстваше добре. На връщане рицарите трябваше отново да дойдат и да го вземат със себе си. Когато се отдалечиха, аз се почувствах неспокоен заради страха на Едвинем. Затова реших да не отивам в Дивата гора, преди те да се върнат. Бенду дойде също и зачака, защото без мен не искаше да тръгне. Ние прекосихме Сивата река и се отправихме към Евилан, но не чухме нищо особено. Там също се носеха слухове за мир и помирение; но научихме също, че силно се е увеличил броят на войниците на Евилан и че границата с Унаувен строго се охранява.

После дойде денят, в който трябваше за последен път да видя рицар Едвинем. Бе забележителен ден; валеше дъжд и в същото време грееше слънце, а старият Вокиа неспокойно тичаше насам-натам и бъбреше нещо за някакъв сън, който бил сънувал и мърмореше, защо не е бил при господаря си. В часа на залеза чужд рицар почука на портата на замъка Ристридин. Той искаше да говори с мен, но не искаше да си каже името. Пазачът на портата мислеше, че е рицар от Евилан. Отидох при портата, а Вокиа ме последва; той бе убеден, че непознатият посетител имаше нещо общо с неговия господар. Рицарят стоеше там — снаряжението му бе черно, черен бе щитът и черен бе конят. Но и без този кон знаех кой бе той, въпреки че не вдигна наличника и се преструваше, че не ме познава. Пуснах го да влезе, но не го назовах по име; едва по-късна, когато останахме насаме, се поздравихме по-сърдечно.

„Какво се е случило, Едвинем — попитах аз, — че идвате сам и в черно като рицар от Евилан?“

„Това е единственият начин да се измъкна от онази страна — отговори той. — Мразя да нося тези черни одежди, но под тях е скрито бялото и то скоро ще може отново да се види.“ Той не можеше или не искаше да каже какво не е наред; пристигането му трябваше да остане в тайна. Разбрах, че по някаква причина е избягал и че бърза. Ако не беше необходимо той и конят му да си отпочинат, той не би дошъл. След няколко часа той поиска да продължи пътя си и да стигне в страната си по Третия голям път. Когато чу от мен, че на границата са струпани повече войски, той обаче се отказа от този план. „Пазят границата — каза той. — Южната страна на кралството на Унаувен в по-голямата си част е под тяхна власт. Гората на Форгота наистина е сигурна, но войниците на Евилан са разположени в засада в планините на южния вятър и сега сигурно там има повече хора, отколкото преди няколко месеца. Не, ще яздя по обиколен път до страната на Унаувен; най-напред на север и след това по Първия голям път.“

Попитах го, дали мога да помогна, но той поклати глава и каза: „Това е нещо, което засяга само моята страна и моя крал. Въпреки че, може би, не завинаги“ — После той се усмихна и добави: „Сигурно това е най-странното от моите приключения! Аз съм на път в най-дълбока тайна и бягам, сякаш смъртта е по петите ми и съм облечен в черно като служител на нощта. Но може би това също е и най-важната ми задача. Дай боже да стигна до целта си!“

Не каза нищо повече. Няколко часа по-късно той препусна нататък, но вече не бе сам; неговият оръженосец го следваше. Аз останах изпълнен с грижа, страх и съмнения. На следващия ден група облечени в червено конници пресякоха реката и се отправиха на север. Брат ми и аз ги спряхме и попитахме какво правят в кралството на Дагонаут. Те отговориха, че били изпратени от техния княз, за да се закълнат във вярност пред крал Дагонаут в чест на летния празник. Не можехме да направим нищо друго, освен да ги оставим да се измъкнат; отношенията между нашата страна и Евилан в последно време наистина се бяха подобрили. Като се върнахме в замъка се посъветвах с Бенду и с брат ми. Знаех какво искам: да последвам червените конници и да ги държа под око. Бенду искаше да дойде с мен, а Артурин, брат ми, трябваше да остане в Ристридин, за да охранява границата. Бързо уредихме всичко и двамата с Бенду тръгнахме още същия ден.

По пътя си чухме, че непознат рицар се бил присъединил към червените конници; той носел черно снаряжение и одежди и червен щит. О, този поход на север в диво преследване! Ние преследвахме червените конници, а те преследваха (поне ние се опасявахме, че е така) господаря на Форестера. В едно село до Зелената река дочухме нови неща. Двама черни рицари били влезли в сблъсък, единия с червен, а другия с бял щит. Значи Едвинем бе премахнал черния цвят от своя щит. Рицарят с белия щит бил победил противника си, но не го убил. След това дошла банда червени конници, която преследвала победителя в гората. После всички те изчезнали. По късно обаче един стар човек, който бил придружавал рицаря победител, се върнал и светкавично препуснал по посока на столицата.

Когато научихме това, ние се разделихме. Бенду препусна към града, а аз се отправих в гората. Но не намерих следа от конниците или от черния рицар с белия щит. Накрая аз също се отправих към града, където попаднах точно на тържественото ръкополагане на новите рицари. Говореше се, естествено, много за младежа, който избягал, но в този момент това не ми се стори толкова важно. Мислех за Едвинем и за червените конници. Отново срещнах Бенду, който не бе успял да намери стария оръженосец. Научих, освен това, че само няколко червени конници бяха направили своята визита при крал Дагонаут и че в града не е имало никакъв черен рицар. Кралят ни позволи веднага да се отправим на разузнаване. Рицар Ивайн, който случайно точно тогава бе в града, се присъедини към нас, както и Арваут, племенникът на Бенду. Но не ни се наложи повече да търсим рицар Едвинем. Същия ден чухме, че черният рицар с белия щит бил намерен убит в гората, недалеч от хижата Якарвара, където отседнал за кратко. Той, един от най-храбрите рицари на Унаувен, един от неговите най-благородни и верни дворцови съветници, той, непобедимият, е бил повален, не в честен двубой, а с малодушно коварство. Предчувствието му се бе сбъднало: той никога повече нямаше да види своята мила Форестера на морето…

Това и още много неща разказа рицар Ристридин, когато той и Тиури бяха заедно на пост. В хижата и около нея бе тихо; никой не ги смущаваше.