Тонке Драгт
Писмо до краля (22)

Бягството

От едно се страхуваше Тиури, когато тихо отвори резето: че вратата е заключена и от другата страна. Той опита много внимателно, но вратата бе отворена. Погледна иззад ъгъла и видя един човек да стои там, войник, който бе обърнат почти с гръб към него. Тиури отвори по-широко вратата и каза тихо:

— Обърнете се и не казвайте нито дума!

Войникът рязко се обърна към него и хвана меча си.

Тиури насочи стрелата си към него и повтори:

— Нито дума! Оставете меча си на пода! Добре. Сега влезте вътре! Горе ръцете!

Войникът се подчини. Тиури чу гласове някъде в сградата. Видя очите на войника да светват и разбра, че трябва да се маха от тук.

— В стаята! — заповяда той. — Бързо!

Когато войникът бе в стаята, Тиури заключи вратата след него, взе ключа и бързо се отдалечи. Не бе далеч, когато чу затвореният войник да вика. Отново затича през множество коридори и стаи и търсеше подходящо скривалище. Не можеше да се надява, че да стигне до долу необезпокояван. Но там имаше шкаф и не бе заключен. Тиури пропълзя вътре, издърпа отвътре вратата и зачака. През стаята минаваха хора, но никой не поглеждаше в шкафа.

След известно време Тиури напусна шкафа и продължи пътя си през голямата сграда. Успя незабелязано да стигне до първия етаж. Тогава чу шум под и над себе си и му се стори, че е време да се скрие. Избяга в една стая, отчасти възнамерявайки отново да се скрие за известно време, отчасти надявайки се, че ще може да избяга през някой прозорец. Бе малко помещение, в което не бе влизал преди това. Имаше маса с принадлежности за писане, а на стените висяха географски карти. През отворена врата можеше да се влезе в друга стая. Току-що бе влязъл и от тази друга стая се появи човек. Бе бледият, тъмнокос млад мъж, писарят на кмета.

Тиури отново вдигна своя лък и прошепна:

— Нито дума, или ще стрелям!

Писарят го погледна с големи, сиви, учудени очи; отвори уста, но не каза нищо.

Пред стаята някой извика:

— Той трябва да е тук, наблизо! Търсете го на този етаж!

Тиури се доближи до писаря и прошепна:

— Ако влязат, вие трябва да ги спрете и да кажете, че ме няма тук. Вървете при вратата. Държа ви под прицел!

Писарят се подчини.

— Сега трябва да отворите вратата — каза Тиури — и да стоите така, че те да не ме видят. Погрижете се да не ме търсят тук и не се отдалечавайте, защото ще ви застрелям, преди да направите и една крачка!

Писарят отвори вратата.

— Хей! — викна той на някого, когото Тиури не можеше да види. — Елате насам, бързо! Мисля, че изтича надолу по стълбите. Хванете го в залата!

Тиури чу, че преследвачите се отдалечават. Писарят отново затвори вратата и се доближи до Тиури.

— Добре ли го направих? — попита спокойно той. Да, дори се усмихваше. — И сега какво? Те ви чакат долу. Няма да слезете по стълбището.

— Тогава ще опитам по друг начин — каза Тиури. — Не, не се приближавайте!

Писарят спря, скръсти ръце на гърдите си и внимателно погледна Тиури.

— Сега какво? — повтори той. — Може би ще предпочетете веднага да ме убиете. Ако чакате, изгледите ви за това намаляват. Можете също да свалите оръжието и да пропълзите през този прозорец. Все още има възможност така да излезете от тук. Ще бъда така любезен, да си държа устата затворена, докато изчезнете от очите ми.

Тиури се позабави.

— Е, използвайте възможността! — каза писарят. — Разбира се, вие не ми се доверявате, но не можете да останете тук, поне не за дълго. Иска ми се още малко да остана жив и ми е все едно, дали ще избягате. Не знам какво иска кметът от вас, а също така не знам, как вие станахте толкова кръвожаден… Но трябва да има нещо ужасно и аз предпочитам да не си цапам ръцете с това.

Някой дръпна дръжката на вратата.

— Ей там! — извика сърдит глас. — Отвори вратата!

— Вървете в другата стая! — каза писарят на Тиури, като се отправи към вратата.

Тиури се отдръпна зад рамката на вратата и държеше лъка в готовност. Писарят завъртя ключа и за втори път заговори с някого пред вратата.

— Какво има отново? — попита той. — Трябва ли непрекъснато да ме безпокоите?

— Защо заключихте вратата? — попита другият.

— Ей, нали този луд хлапак може да нахълта? Не ми се иска да получа стрела в тялото си.

— Ах, страхливецо! — извика другият, отчасти весело, отчасти сърдито. — Това е нещо за вас, писарушки! Не бих се крил повече. Кметът вече ви търсеше.

— Веднага идвам — каза писарят. — Хванахте ли вече оня тип?

— Не, но ще го хванем. Трябва да е още в сградата. Кметът е ядосан. Скоро тук ще има събрание на градския съвет и той не иска тук да цари такава врява. Ела с нас и ни помогни!

— Не мисля да го правя! — викна писарят. — Нямам нищо общо с такава работа. Няма нужда да нося оръжия, а и нищо не искам. Само писарската ми работа да е в ред!

Той затвори вратата и отново се обърна към Тиури.

— Сега разбрахте ли, че не съм против вас? — попита той. — Има нещо особено около вас и това не ми харесва. — Той въздъхна. — Страхувам се, че ще трябва да напусна службата си — добави. — Или не е истина, че кметът не е добър господар за един прилежен слуга?

— Вие трябва да знаете това по-добре от мен — каза Тиури малко учуден.

— Някои тук го мразят, но за мен той винаги е бил добър господар. Но може би това не е достатъчно.

Тиури бързо тръгна към прозореца.

— Кой сте вие всъщност? — попита писарят и го последва.

— Това няма значение — отвърна младежът.

Те останаха изправени един срещу друг, съвсем близо до прозореца — единият любопитен, а другият все още предпазлив.

— Кметът очакваше вашето идване — каза писарят. — Бе заповядал на пазачите на портата, че всеки младеж на възраст между четиринадесет и осемнадесет години, който влезе в града, трябва да бъде доведен при него.

— Наистина ли? — попита Тиури.

— Да. Наскоро той получи послание от изток или от югоизток. Донесе го пощенски гълъб. Аз не трябваше да чета писмото, а то също не трябваше да се съхранява в архива.

— От кого дойде това послание? — попита Тиури.

— Не знам. Вероятно вие знаете по-добре.

„От Слупор?“, помисли си Тиури. Дали Слупор е продължил по Първия голям път и е преминал през планините? Слупор ли беше този, който бе съобщил на кмета, че Тиури трябва да бъде задържан, докато той самият бъде в Дангрия? Възможно бе.

— Не познавам кмета — каза той, — но мислех, че е по-добър. Бихте могли да служите на друг господар, поне ако бяхте верен поданик на крал Унаувен.

— Какво? — прошепна писарят слисано.

— Но сега тръгвам — каза Тиури.

— Един момент — вметна писарят. — Ще погледна, дали никой не стои на стража. Той се наведе през прозореца и веднага след това каза: — Само елате! От време на време минават войници, но ако сте пъргав, бихте могли да се измъкнете. Вече започва да се здрачава. Желая ви повече късмет, отколкото имаше вашият приятел.

— Пиак! — хвърли се напред Тиури. — Заловен ли е той?

— Да, хванаха го. Той е тук долу, в тъмницата.

— Не! — прошепна Тиури. — Тогава трябва да му помогна.

— Не чакайте сега! — предупреди го писарят. Той хвърли още един поглед през прозореца. — Току-що мина един пазач — продължи той. — Сега би трябвало да тръгвате. Можете да помогнете на приятеля си, само ако вие сте на свобода. Той сигурно няма да ви бъде благодарен, ако се оставите също да ви хванат.

Това бе вярно. Тиури се качи на перваза на прозореца и погледна надолу. Под него имаше изпъкнал корниз, а от него лесно можеше да скочи на улицата.

— Тук сте от задната страна на кметството — обясни писарят. — Напред!

— Благодаря ви — прошепна Тиури.

Скоро след това той стоеше на улицата. Видя няколко войници да идват иззад ъгъла на сградата и се спусна в странична уличка. Чу ги да викат и се запита, дали са го видели. Той тичаше няколко улици и започна да ходи по-бавно едва когато забеляза, че различни хора гледаха учудено след него. След кратко време се добра до пазарния площад. Спря в един тъмен вход пред порта и се запита накъде трябва да върви в този непознат град, където го търсеха врагове. Тогава един човек, който внезапно се появи пред него, прошепна:

— Елате с мен!

Тиури се стресна и разпозна стария човек, който ги беше заговорил вече веднъж по-рано с Пиак.

— Дайте ми ръка — каза той — и вървете с мен! Вече ви казах, че по онова стълбище няма да намерите нищо хубаво. Сега вече влязохте там и какво стана? Приятелят ви сега е в тъмницата, а вие тичате наоколо, сякаш някой иска да затвори и вас.

Междувременно той бе пъхнал ръка под ръката на Тиури.

— Хвърлете лъка и стрелите! — каза той. — Много бият на очи.

Тиури го послуша, без да каже нещо. Не знаеше, дали е направил добре, но не можеше да измисли нищо по-добро. Неочакваният му помощник пресече с него площада, като избираше най-оживените места. На няколко щанда бяха поставени малки факли, но повечето търговци започваха да си опаковат стоките. Никой не обръщаше особено внимание на Тиури и спътника му, но младежът продължаваше тревожно да се оглежда и бе готов да побегне.

Старият мъж спря при един щанд, където се предлагаха дрехи.

— Кажете — каза той на търговеца, — имате ли дреха, евтина дреха за моя приятел?

— Само ако платите — каза продавачът. — От вас не мога да очаквам пари.

— О, той може много добре да плати — отвърна старият мъж, докато поглеждаше Тиури. — Аз нали ви предупредих за джебчиите, не е ли така?

Тиури порови в кесията на въженцето и извади няколко монети.

— Не е много! — каза неговият другар. — Ето, сребърна монета; достатъчна е за една дреха.

— Той трябва да си промени външността — каза продавачът, като наблюдаваше Тиури. После започна да рови в запасите си. — Тук има нещо — отбеляза после. — Пробвайте го!

— Нищо особено за един сребърник — каза старият мъж. — Злоупотребявате, защото нямаме време за пазаруване.

— Един беглец не може да бъде много претенциозен — отвърна търговецът и намигна на Тиури. — Е, добре ви стои — каза после той. — Така изглеждате като истински жител на Дангрия: най-малко пет цвята в една дреха. А ето и една шапка от мен. Чудновата шапчица, но подходяща за целта.

Малко след това Тиури и помощникът му напуснаха пазарния площад и минаха през няколко улици.

— Така — каза мъжът. — Сега първо ще хапнем нещо. Отиваме в „Белия лебед“; там е безопасно.

Тиури спря и каза:

— Не мисля така, господине. Вижте, вие знаете, че дойдох с Ардок, земевладелецът и знаете също, че Ардок отива в „Белия лебед“.

— О — каза старият мъж — не знаех това. Но мисля, че те вече са ви търсили там. Най-добре е да отида първи. Ако те вече са били там, всичко е наред. Сигурно няма да дойдат втори път. А ако го направят, гостилничарят ще ви скрие някъде. Не първо ще отида да огледам. Следвайте ме бавно. Ако въздухът е чист, на прозореца ще има запалена свещ. Тогава можете да влезете без страх. — Той обясни на Тиури как да стигне до гостилницата и се отдалечи, без да чака отговор.

Тиури спря. После закрачи през тъмните улици към гостилницата, все още изненадан от внезапната помощ, която бе получил. Той намери гостилницата без усилие. На прозореца имаше запалена свещ.

Тиури отвори вратата и влезе. В гостната нямаше повече от десет души. Повечето се хранеха. Старият мъж стоеше до тезгяха и говореше с гостилничаря. Когато видя Тиури, той, придружен от гостилничаря, дойде до него и каза:

— Вече поръчах храна за нас. Сега вие трябва да платите за нас двамата.

— Разбира се — потвърди Тиури.

— Ирувен никога няма пари — каза с усмивка гостилничарят.

— Не — заяви старият мъж, който явно се казваше Ирувен. — Не ми трябват.

Скоро след това Тиури седеше срещу него на една маса в тъмен ъгъл на гостната. Гостилничарят им донесе вечерята.

— Дано да ви е вкусно — каза Ирувен.

Тиури го погледна. Ирувен бе брадат стар човек, който изглеждаше много беден. Но очите му бяха приятелски и разумни.

— Много ви благодаря — започна Тиури.

— Ах, тихо, още не съм направил нищо, което да ми е коствало усилия и да заслужава благодарност.

— Защо всъщност ми помагате? — попита Тиури.

Но Ирувен поклати глава и отбеляза:

— Първо да се нахраним, после да говорим.

Тиури обаче не искаше да се храни, преди да узнае какво се е случило с Пиак.

Тогава Ирувен разказа:

— Той излезе тичешком от кметството. Почти се свлече по стълбите, а пазачите бяха прекалено изненадани, за да могат да го задържат. Когато приятелят ви тичаше през площада, наизлязоха още много войници. Кметът ги последва и извика: „Дръжте го! Арестувайте го!“. На площада настъпи голяма врява. Приятелят ви тичаше между сергиите, войниците след него и разбутаха купчина стоки, която се изсипа върху тях. Не видях как войниците задържаха момчето, но по-късно ги видях да се връщат с него към кметството. Хвърлиха го в тъмницата под кметството и сигурно още е там.

— Как… как изглеждаше Пиак? — попита Тиури.

— О, наистина съсипан; дрехите му бяха разкъсани, но не личеше да се страхува.

— Трябва да го освободя — каза Тиури. — Трябва! Но как?

— Това ще обмислим след вечеря — отвърна Ирувен. — Не сте сам в града. Искам да ви помогна, а има още много хора, които искат това. Защо кметът ви задържа?

На Тиури му бе спестен отговорът на този въпрос, защото през врата до тезгяха влязоха двама мъже. Бяха Ардок и слугата му. Земевладелецът се огледа в гостната и каза:

— Добър вечер.

Той поздрави още веднъж специално Ирувен и после погледът му попадна върху Тиури.

— Ей! — каза той твърде слисан. — Това е Мартин! — Той дойде до масата им. Слугата го последва.

Тиури стана и поздрави:

— Добър вечер, господин Ардок.

— Седете си — каза Ардок. — Добър апетит! — Той придърпа един стол и седна до тях.

Гостилничарят се доближи и попита какво ще вечерят господата.

— Тук ли ще се храните? — попита той.

— Ако сте съгласни — отвърна Ардок с кимване към Тиури и неговия придружител.

— Разбира се — каза Ирувен.

— Благодаря — отбеляза Ардок. — Сядай, Дирик — каза той на слугата си.

Гостилничарят взе поръчката и се отдалечи. После Ардок погледна Тиури.

— Къде е приятелят ти? — попита той.

Тиури се позабави с отговора.

— В тъмницата под кметството, нали? — продължи Ардок. — Да не сте настъпили по мазолите кмета или сте го оскърбили по друг начин?

— Нищо не сме му направили — каза Тиури.

— Не сте му направили нищо? Но това е твърде малко, за да те арестуват. А твърдите, че никога не сте били в Дангрия!

— Наистина и това е така — увери Тиури. — За първи път срещнахме кмета.

— Истина ли е? — попита Ардок. Тогава нека се надяваме, че е било и за последен път. И какво ще стане сега с приятеля ви? Хубава история.

Тиури забеляза, че останалите хора в гостилницата сега също любопитно го гледаха. Той се чувстваше много неудобно. Ардок забеляза това и каза:

— О, не се страхувайте, тук никой няма да ви предаде. Вие сте в „Белия лебед“, дори това вероятно нищо да не ви говори. Слугите на кмета вече са били тук. И ако дойдат пак, гостилничарят сигурно ще ви покаже къде да се скриете. Не е ли така? — попита той гостилничаря, който тъкмо донесе храната.

— Разбира се, разбира се — отвърна той, а на Тиури каза: — Не отдавате голямо внимание на ястието ми, млади човече! Сигурно имате грижи!

— Да — отговори Тиури, — за Пиак.

— Това ли е приятелят ти? — попита гостилничарят. — Е, може би Ирувен знае как да ви посъветва. Или Ардок.

— Може би — каза Ардок. — Донеси ни още малко вино; после ще пием за това. — Когато гостилничарят се отдалечи, той се наведе към Тиури и тихо попита: — Кой сте вие?

— Кой съм аз? — отвърна Тиури. — Казвам се Мартин. Но вие знаете това.

— Какво значение има името ви? — отбеляза Ирувен.

— Е, възможно е да се казвате Мартин — каза Ардок, — но вие не сте този, за когото се представяте. Не сте момче от планините като вашия приятел Пиак. Идвате от друго място и сте се движили в друго общество. Според поведението ви може да сте благородник… Яздите като опитен рицар… А кметът сигурно си има причини да иска да ви арестува. Кой сте вие?

Гостилничарят донесе бутилка вино и едва когато той отново се отдалечи, Тиури отговори.

— Не мога да ви кажа повече. Кметът може би има причина да иска да ме арестува, но предполагам, че той няма да сподели с никого тази причина. А аз също няма да го направя. Не мога и не бива да казвам нищо.

— Така — каза кратко Ардок. Той отвори бутилката и напълни чашите.

— Вие не сте тукашни — обърна се Ирувен към него, — но не идвате в Дангрия току-така. Имате цел.

— Така е — отговори Ардок. — Пътешественици от изток не минават често от тук просто така. Но какво ви засягат нашите работи? Този Мартин казва, че никога не бил срещал кмета.

— И това е точно така — потвърди Тиури. — Той ни накара да отидем при него.

— Да — отбеляза слугата на Ардок. — Той ги покани; знам това.

— Отначало бе много любезен — продължи Тиури, — нарече ни свои гости. Но после искаше да ни задържи в кметството против нашите намерения.

— И вашият приятел се изплъзна — допълни Ардок. — Той се спусна през площада, докато викаше нещо… Какво викаше, Дирик?

— У мене е, у мене е! — съобщи слугата. — Това викаше.

— Какво е имал у себе си? — попита Ардок.

— Нищо… — отвърна Тиури. — Пиак трябва да бъде освободен. Тий само искаше да ми помогне… — Той гледаше ту Ардок, ту Ирувен. — Вие вече ми помогнахте — каза той. — Бихте ли ми помогнали и за това — може би да ме посъветвате? Аз съм чужденец в Дангрия. Мисля, че разбирам, че не сте големи привърженици на кмета. Защо?

— Ето че той започва да задава въпроси! — каза Ардок на Ирувен. — Самият той кипи като тенджера.

Но Ирувен обясни:

— Истина е, че тук в града мнозина са настроени враждебно към кмета. Аз никога не съм го харесвал. С него злото дойде в Дангрия. Той забрави, че е само кмет и управлява глада от името на краля. Той действа като самостоятелен княз, по собствена воля. От раздора между двамата принцове от тук вече не минават рицари, които носят бял щит. Сега те трябва да охраняват на юг. Но има хора, които без техния надзор не могат…

— Ах — прекъсна го Ардок, — Мартин не знае нищо за това.

— Напротив, — каза Тиури — знам малко. Знам за синовете на Унаувен и за спора с Евилан.

— Сега с Евилан е спряна въоръжената вражда — каза Дирик.

— Така се казва — подхвърли Ирувен. — Да се надяваме, че рицарите на Унаувен скоро ще се върнат и че кметът ще бъде свален.

— Сега отново отивате твърде далеч, Ирувен — каза мъжът на съседната маса, който очевидно бе проследил разговора.

— Ах, някои още не ми вярват — каза Ирувен, докато ставаше и се оглеждаше в гостилницата. — Вие сте само гневни на кмета, защото не е справедлив, или защото иска твърде високи данъци. Дори тук, в „Белия лебед“ има хора, които не искат да видят опасността.

— Опасност? — викна мъжът на съседната маса. — Опасност? Не обичам кмета и неговите приятели, но не ме е страх от тях.

— Ирувен понякога говори точно така, сякаш утре врагът ще застане пред нашата порта — каза друг.

— Врагът е сред нас — възрази Ирувен почти тържествено. — Внимавайте, това, което отново се случи днес, трябва да ни накара да мислим. Откога чужденците, да, гостите, се третират така?

Всички очи се насочиха към Тиури.

— Но какво правят тези чужденци тук? — попита някой. — Не мога да разбера, честно казано, много от това.

Тиури усети, че всички очакваха обяснение от него. Той се изправи и каза:

— Честно казано и аз не разбирам много добре. Недоволни сте от вашия кмет. Защо не правите нищо против него?

— Какво могат да направят шепа хора срещу мнозина? — възрази някой.

— Това е безсмислица — отбеляза Ирувен. — Тук има много недоволни и вие добре го знаете, Доалвен. Вие сте твърде мързеливи, твърде малодушни, твърде равнодушни!

— Няма да позволя да ми говорите така! — викна Доалвен. — Вие проповядвате за въстание, Ирувен, а това е опасно. Бих избрал друг кмет, но не искам да се бунтувам, за да го изгоня със сила. Крал Унаувен трябва да се погрижи за това.

— Крал Унаувен желае справедливост в царството си — каза Ирувен. — И ще ни чуе, ако го помолим за това.

— Кралят сигурно има нещо друго на ум — каза Доалвен.

— Може би скоро ще бъде сключен мир с Евилан — каза гостилничарят, докато притегли един стол и също седна при тях.

— Ние се оттегляме — каза Ардок и погледна Тиури.

А той се огледа и след кратко колебание попита:

— Всички вие сте верни поданици на крал Унаувен и врагове на Евилан, нали?

Всеки от тях го погледна доста изненадано и мълчаливо.

— Да — каза накрая Ардок. — Но защо питате за това? Ние се надяваме на мир; последиците от споровете се усещат и тук, въпреки че сме много далеч от Евилан. Но още веднъж: Защо питате за това?

— Смятам, че вашият кмет е приятел на Евилан — обясни Тиури. — Дори знам това със сигурност!

Тези думи предизвикаха възмущение. Само Ирувен каза:

— Това изобщо не ме учудва. Винаги съм усещал това и съм се опасявал, че е така.

— Как научихте това? — извика Ардок.

— Тихо, тихо — предупреди ги гостилничарят. — Това е сериозно обвинение, което не бива да се изрича на висок глас, преди да сме сигурни, че е вярно.

— За съжаление не мога да разкажа повече — заяви Тиури. — Повечето, което знам, а то не е много, е тайна. Сигурно е обаче, че кметът има нещо общо с Евилан и че той задържа моя приятел и мен по заповед на шпиони от Евилан…

— Но нали трябва да има мир! — прекъсна го Доалвен.

— Тихо сега! — извика Ардок. — Оставете го да се изкаже!

— Мога да ви кажа, че бях преследван и нападнат от червените рицари в кралството на Дагонаут — продължи Тиури.

— Червените рицари от Евилан — прошепна Ирувен.

— Да, червените рицари от Евилан; слуги на Черния рицар с червен щит.

— Рицар от кралството на Евилан — промърмори Ардок.

— Но каква работа имат те в кралството на крал Дагонаут? — попита един от гостите. — Нали не сте във война със страната на юг?

— Не — отвърна Тиури. — Те нямаха никаква работа в нашата страна. Те преследваха един рицар на крал Унаувен.

— Рицар на крал Унаувен ли? — попита Ардок. — Кой? Нали не е Андомар от Ингевел?

— Рицар с бял щит — отговори Тиури.

— Всички рицари на краля носят бели щитове — отбеляза гостилничарят.

— Рицар с бял щит — повтори Тиури. Той нямаше намерение да им съобщава кой беше този рицар и смяташе да премълчи, че той бе убит от червените рицари. Трябваше да запази в тайна своето поръчение и искаше да го направи дотогава, докато ще може да разкаже всичко на крал Унаувен. — Кметът получи съобщение от изток — продължи той. — В резултат от това той заповяда да бъдат задържани всички младежи между четиринадесет и осемнадесет години. Това ми разказа във всеки случай неговият писар.

— Неговият писар? — извика гостилничарят.

— Да, той ми помогна да избягам.

— Ах — каза Доалвен, — та тогава той е на наша страна.

— Но защо е искал да говори с всички младежи? — попита Ардок.

Тиури мълчеше.

— Не разбрахте ли, че това е тайна? — каза Ирувен. — Той търси един младеж, или двама. Мартин, разбира се, знае защо, но не може да каже.

— Но това, което ви разказах, е истина — заяви Тиури. — Трябва да ми повярвате и да ми помогнете. Много неща зависят от това!

— Какво да направим? — попита Ардок.

— Трябва да изляза от този град колкото е възможно по-скоро. Но преди това…

— А кметът? — извикаха Доалвен и един друг гост.

— Но Пиак, приятелят ми, трябва да бъде освободен — викна Тиури. — Не мога да го оставя като заложник.

— Да, но как? — попита гостилничарят.

— Не бихме ли могли да подкупим пазачите? — вметна един от гостите.

— Да го подкупим! — отвърна презрително Ирувен. — Да го подкупим! До там ли е стигнала вече Дангрия?

— Ама какво искате?

— Да се изправим, в кметството, всички заедно и да поискаме освобождаването му!

— Глупости — каза Доалвен. — Да се борим и да проливаме кръв, как не! До там ли е стигнала Дангрия?

— Да изпратим бърз пратеник до крал Унаувен — каза друг.

— Не, това ще отнеме много време — започна Тиури. Почти щеше да разкаже, че самият той е пратеник на път към краля! А трябваше да побърза. Но сърцето му не позволява да остави Пиак в плен. Кой знае какво биха му направили кметът и неговите хора!

Сега всички хора в гостилницата възбудено говореха, прекъсвайки се един другиго. Но накрая Ардок поиска да го чуят.

— Слушайте малко, всички — каза той. — Идеите на Ирувен не ми се струват толкова погрешни. Аз наистина не съм жител на Дангрия, но мисля, че знам, че никой не може да бъде затворен без основание и обвинение.

— Така е — потвърди Ирувен. — Пише го в закона.

— А кметът няма нито основание, нито обвинение, защото не казва основанието, което има. Не е ли така, Мартин? Нали казахте нещо такова.

— Да — каза Тиури.

— Значи ако отидем при него и поискаме да освободи момчето, той не може да откаже — продължи Ардок, — освен ако наистина има обвинение или подозрение.

— А ако има подозрение? — попита гостилничарят. — Тогава веднага ще ни отпрати.

— Как ви задържа той? — попита Ардок Тиури. — Просто така, без основание? А имаше ли свидетели?

— Неговите войници сигурно няма да кажат нищо против него! — каза Доалвен.

— Писарят му също бе там — съобщи Тиури. — Той може да свидетелства, че никой от нас не е казал или направил нещо, заради което трябва да бъдем затворени.

— А приятелят ви веднага ли се измъкна? — попита Ардок.

— Да, когато забеляза, че кметът крои нещо лошо.

— Тогава това е добро предложение — каза гостилничарят. — Скоро ще има събрание на градския съвет. То винаги е публично. Бихме могли всички заедно да отидем.

— Кметът никога не би престъпил публично закона — каза Доалвен.

— Трябва да попитаме господин Дирвин, дали също ще дойде — каза друг от гостите. — Той е човек с влияние и думите му ще направят впечатление.

— Господин Дирвин е главен майстор на еснафа на ковачите на сребро, — прошепна Ирувен на Тиури. — По-рано бе член на съвета, но излезе от него, защото не бе съгласен с кмета.

— Във всеки случай господин Дирвин трябва да чуе какво ни разказа този младеж — отново каза гостилничарят. — За шпионите от Евилан и такива неща.

— Все още не мога да разбера това — заяви Доалвен. — Нали трябваше да има мир.

— Така се твърдеше — възрази тихо Ардок, — но колко време мина, откакто тръгнаха пратениците на краля? От тогава вече не научихме никакви новини. Знам, че рицарят Андомар още не се е върнал в Ингевел.

— Също както и рицарят Едвинем не се е върнал във Форестера — добави Ирувен.

— Не става толкова бързо — каза Доалвен. — Евилан е далеч.

— Но от тях също не е идвала никаква вест, нито добра, нито лоша… нищо.

Настъпи тишина. Сега Тиури си спомни, че е чувал по-рано името на рицар Андомар. Той беше, също като Едвинем от Форестера, в групата, която е била изпратена от крал Унаувен в Евилан. Беше сигурен, че нещо лошо се е случило на преговорите за мир.

В далечината прозвуча камбанен звън.

— Чуйте! — каза гостилничарят. — Звъни за осем часа. След половин час започва събранието в кметството.

— Тогава да тръгваме! — каза един от гостите. — Отивам да говоря с господин Дирвин. Надявам се след половин час да бъда с него в кметството.

— А аз ще говоря с всеки, когото видя — каза Ирувен. — Най-напред на пазарния площад; там все още има много хора. Идвате ли с мен? — попита той Тиури.

— Да — отговори той. Погледна хората в гостилницата и добави — Благодаря ви за помощта.

— Кажете това после — отбеляза Ардок. — Хайне, да вървим.