Тонке Драгт
Писмо до краля (30)

Рицар Ивайн и Тирило

Младият рицар ги заведе в малък, заобиколен от един ред колони, вътрешен двор. Той влезе в стая, където стара жена седеше до един чекрък.

— Госпожо Мириан — каза той, — доведох ви гости, почетни гости на краля.

Жената стана и тръгна към тях. Тя носеше прости сиви дрехи, а на колана й висеше връзка ключове, които подрънкваха при всяко движение. Тя имаше приветливо лице, обградено от бяла кърпа за глава с множество гънки.

— Ще се погрижите ли те да се чувстват добре, госпожо Мириан? — попита рицарят. Той се обърна към младежите и добави: — Сега трябва да се върна при краля. Но ще се видим отново. Предавам ви със спокойна съвест на госпожа Мириан.

— Що за припряност, рицар Ивайн! — каза госпожа Мириан. — Вие дори не ми представихте тези млади гости. Кои са и откъде идват?

— Казват се Тиури и Пиак — отговори рицарят. — Те са пратеници и идват отдалеч.

— Добре дошли, Тиури и Пиак — каза жената сърдечно. — Надявам се, че не сте донесли лоши новини.

— Да пази господ! — каза рицарят. — Но сигурно скоро ще научим това. — Той се поклони и се отдалечи.

Тиури погледна след него. Казваше се рицар Ивайн, точно като господаря на замъка на Лунните хълмове. Дали бе негов роднина? Възможно е; прилича на господаря на Бялата луна, но също и на някой друг.

— Значи Тиури и Пиак — каза госпожа Мириан. — Откъде идвате?

— От страната на Дагонаут, госпожо Мириан — обясни Тиури.

— Сигурно е далеч — каза госпожа Мириан. — Но не искам да започвам с въпросите. Навярно сте уморени от дългото пътуване.

— Да, госпожо Мириан — каза Пиак. — И то изключително, извънредно, невероятно… и аз не знам колко много.

— Ще се погрижим това да отмине — отбеляза госпожа Мириан. — Елате с мен!

Тя се разпореди приятелите да могат да се изкъпят и след това им донесе нови дрехи. За всеки по едни сиви панталони, бяла риза и късо яке с плетена украса.

— Така — каза тя, когато се облякоха, — сега изглеждате точно като оръженосците, които обикалят наоколо.

— Оръженосец — промълви Пиак.

— Вижте само — каза госпожа Мириан и ги заведе до огледало от полиран метал. Тиури наблюдаваше отражението си в огледалото малко учуден. Бе изминало много време, откакто се бе видял за последен път. Струваше му се, че изглежда различно — не само защото бе по-слаб и лицето му бе малко потъмняло, но дали и очите му не гледаха различно — по-сериозно?

Пиак се опули.

— За първи път мога да се видя толкова добре — каза той. — Мисля, че изглеждам доста тъпо, поне в тези дрехи. Може би не ми подхождат.

Те се отдръпнаха от огледалото и последваха госпожа Мириан към колонадата, където седнаха на една пейка. Вътрешният двор изглеждаше симпатично; цъфтяха маргаритки и ралица; а в средата шумолеше чешма.

— Ох — въздъхна Пиак. — Имам чувството, че сънувам. Наистина ли сме в двореца на крал Унаувен?

— Наистина сте тук — отвърна госпожа Мириан с усмивка. — А рицар Ивайн нареди да ви попитам, дали не искате да се храните в неговата компания. Ако го направите, ще се почувствате различно.

— Рицар Ивайн — промърмори Пиак. — Има ли и друг рицар Ивайн в тази страна?

— Да — отвърна госпожа Мириан. — Рицар Ивайн е младият Ивайн. Той е син на рицар Ивайн от Лунните хълмове. Вижте, от там вече идва неговият оръженосец, за да ви вземе.

Приятелите станаха. Тиури благодари на госпожа Мириан за гостоприемството.

— Няма нужда да благодарите на мен за това — каза тя. — Ще накарам да подредят тук една стая за спане за вас; после ще можете да си легнете да спите, когато искате. Добър апетит!

Когато младежите тръгнаха с оръженосеца на рицар Ивайн, Пиак прошепна:

— Все още само се питам, как така Слупор е успял да бъде преди нас при портата… ако е бил задържан на Лунните хълмове.

— Шшт! — прошепна Тиури. Името Слупор не подхождаше на тази обстановка според него. Освен това в този момент можеше да му бъде безразлично, как онзи е стигнал до портата. Слупор е заловен и победен. Той предпочиташе никога повече да не чуе или види нещо за него.

Рицар Ивайн ги очакваше в просторна стая с ламперия от дъб и с голям прозорец на една от стените. Рицарят си бе свалил шлема и сега Тиури изведнъж разбра на кого прилича той: Евайн, най-младия от сивите рицари.

Рицарят ги поздрави приятелски и ги покани да седнат край маса до прозореца. Масата бе покрита с бяла ленена покривка, върху която имаше красиви глинени съдове и скъпи чаши. През прозореца се виждаха цъфтящите дворцови градини и Бялата река. Оръженосецът донесе блюда с ястия, напълни чашите и след това изчезна. Рицар Ивайн също седна, но не се хранеше с тях. Той бе любезен домакин, въпреки че изглеждаше някак загрижен.

— Получих съобщение — каза той след малко. — Рицар Едвинем е мъртъв. Непобедимият е победен чрез предателство. Много хора тук ще страдат за това.

Той не задаваше въпроси на приятелите, а Тиури се питаше, дали Ивайн вече не знаеше повече от тях. Нали те още не знаеха какво означаваше посланието! Изведнъж той се почувства нерадостен и сломен.

— Сигурно сте уморени — каза рицар Ивайн. — Чух, че сте имали опасно пътуване… от страната на Дагонаут до тук. — Той помълча и продължи: — Може би нямате желание да бъбрите за вашето пътуване, но бих искал да ви попитам нещо. Идвате от страната на Дагонаут и…

— Питайте спокойно! — каза Тиури.

— Имам един брат… Преди известно време той бе изпратен с послание за приятелство за крал Дагонаут във вашата страна. Той трябваше да е там в средата на лятото и да се върне колкото е възможно по-скоро. Но от тогава не сме чули нищо за него.

— Рицар Евайн? — попита Тиури.

— Да, така се казва! Откъде знаете?

— Приличате на него — заяви Тиури с усмивка, — или пък той на вас. — После той разказа, че рицар Евайн се е присъединил към сивите рицари, които се бяха заклели да отмъстят за смъртта на рицар Едвинем. — Докато разказваше, той забрави за нерадостното чувство. Рицар Ивайн слушаше много внимателно и искаше да научи всичко за сивите рицари и за смъртта на рицар Едвинем.

— Радвам се да науча, че брат ми е добре — каза той, — и баща ни също ще се радва. Сега поне научих, защо Евайн още не се е върнал.

В този момент отново влезе оръженосецът.

— Рицар Ивайн — съобщи той, — крал Унаувен ви моли да дойдете при него.

Рицарят веднага стана.

— Ще трябва да ме извините — каза той на приятелите, — но ще се върна, когато успея. Можете да считате този дворец за ваш дом. Ако ви потрябва нещо, можете да помолите за него госпожа Мириан. Да, пристигането ви предизвика безпокойство. Довиждане!

Когато той си отиде, приятелите поседяха известно време мълчаливи и гледаха навън. Слънцето залязваше, всичко бе огрято от жълтеникава светлина. Сега забелязаха нещо от безпокойството, което бяха донесли според думите на рицар Ивайн. По моста идваха и си отиваха рицари. В двореца също се чуваха шумове от пристигащи и отиващи си стъпки, шум от гласове, издаване на заповеди.

— Какво ли е пишело в писмото? — попита Пиак шепнешком.

— Това все още е загадка — отговори Тиури с въздишка. — Предполагам, че в него е имало нещо за опасност от Евилан — предателство или нещо такова… Но какво, не знам.

— Какво ще правим сега? — попита Пиак. — Да се поразходим малко в двореца? Със сигурност не мога да заспя.

— По-добре е да се разхождате в градината — каза един глас зад тях.

Те погледнаха уплашени назад. В другия ъгъл на стаята стоеше строен млад мъж, облечен във всички цветове на дъгата. Сигурно бе влязъл незабелязано.

— Градината е красива — продължи той. — Бихте могли да седнете на някоя стена и да наблюдавате всичко, без да се напрягате… — Докато говореше, той се доближи до тях и при това прозвуча тих звън. Сега приятелите видяха, че това не бе млад мъж, колкото и малък и мършав да изглеждаше. Възрастта му не можеше да се определи; можеше да е всякаква от тридесет до петдесет години. Имаше остро, подигравателно лице с умни черни очи, а на главата си носеше бяла шапка със звънчета.

— Добър вечер — каза той и се поклони. — Аз съм Тирило, шутът на крал Унаувен, шутовщината, която служи на мъдростта… Сега не е време за шеги или смешки — продължи той, — но ви каня да приемете моята компания и да поседнете с мен в градината — да побъбрим или да помълчим, както предпочитате.

Той отиде до един от прозорците и пъргаво скочи навън. Тиури и Пиак го последваха. Скоро след това се разхождаха с него в градината. Седнаха върху един зид и известно време наблюдаваха, без да говорят, реката и тази част от града, която се намираше на другия й бряг. Постепенно се здрачаваше и тук-там се палеха светлини. Шутът се размърда така, че звънчетата на шапката му звъннаха.

— Някога имаше човек, който видя дъга — каза той, — разкошна дъга. Дъгата се извиваше в небето като висок, кръгъл мост, но краищата й докосваха земята. Тогава мъжът си помисли: ще тръгна към края на дъгата; после ще мога да стигна по моста до другия край на земята…

— Някога аз също исках да опитам — прошепна Пиак. — И после?

— Той се отправи на път — разказваше шутът, — и дълго пътува. Мина през градове и села, през поля и пущинаци, през бълбукащи реки и през гъсти гори. И се радваше на това, което можеше да види. Там, където свършваше дъгата, сигурно беше разкошно, чудно красиво… Колкото по-близо бе той до целта, толкова повече копнееше за това. Но когато стигна до нам, дъгата бе изчезнала, а мястото, на което тя бе докосвала земята, изглеждаше съвсем като всяко друго място на земята. И човекът бе много натъжен. После обаче си помисли колко красота е видял при своето пътуване, колко много е преживял и научил. Сега разбрал, че не става въпрос за самата дъга, а за търсенето й. И се върна с радост в сърцето в своя дом, като си мислеше, че сигурно ще се появят още много дъги. И виж ти, когато се върнал у дома, една такава се издигала над къщата му.

— Това ли е цялата история? — попита Пиак.

— Да — каза шутът.

— Защо ни я разказахте? — попита Тиури, който имаше чувството, че шутът го бе направил преднамерено.

— Ах, само така — каза шутът. — Това е стара, известна история. Но такива са шутовете; винаги разказват едно и също.

Отново замълчаха, и тримата. Тогава шутът каза тихо:

— Сега се чувствате чужди и мъничко изгубени, защото задачата ви е изпълнена и нямате друго поръчение. И се питате какво ли е съдържало посланието, което сте носили толкова дълго със себе си. Но няма значение какво означава това послание! Важно е само, че вие сте го пренесли добре, верни на обещанието си, със смелост и издръжливост, напук на всички опасности.

Тиури го погледна. С голямо учудване той разбра, че шутът имаше право. Сега чувството, че са изгубени, напълно изчезна и той бе спокоен и уравновесен.

— О — каза Пиак тихо, — сега бих могъл да заспя.

Шутът скочи от зида.

— Това е най-доброто, което можете да направите — каза той. — Скоро ще трябва, може би, отново да се правят много неща. Отивайте да спите! Ще ви заведа при госпожа Мириан.

Тръгнаха през почти тъмната градина обратно към двореца.

— Коя е госпожа Мириан? — попита Пиак шута.

— Тя оглавява домакинството — отговори той. — Грижи се на масата да има храна и леглата да са оправени. Следователно, без съмнение, тя е най-важната личност в двореца.

Във вътрешния двор срещу тях дойде рицар Ивайн.

— Бях тръгнал да ви търся — каза той на приятелите. — Виждам, че сте били в добра компания. Идвам да ви пожелая лека нощ. Кралят ме изпраща с поръчение на юг. Веднага ще тръгна.

— При кронпринца ли? — попита шутът.

— При кронпринца — потвърди Ивайн. Той се обърна към приятелите. — Бъдете здрави! — каза той. — Ако видите моя брат преди мен, предайте му поздрави от мен. И на вас, Тирило, също всичко хубаво!

— Надявам се, че най-доброто е и най-приятното — каза шутът. — Двете неща не вървят винаги заедно! Но шегата настрана, Ивайн, добрите ми пожелания тръгват с вас и нека слънцето огрява белия ви щит!

Рицар Ивайн ги напусна и Тирило заведе приятелите при госпожа Мириан. Тя изглеждаше така, сякаш е плакала, но не показа с нито една дума мъката си.

— Стаята е готова — каза тя. — Само елате с мен!

Тирило пожела на приятелите приятна почивка, а госпожа Мириан ги заведе в стаята. Скоро след това те лежаха в снежнобелите чаршафи на меко легло и спяха дълбок сън.

На следващата сутрин в катедралата на града бе прочетена тържествена меса в памет на рицар Едвинем, господаря на Форестера. Тиури и Пиак присъстваха. След това те закусиха в двореца в компанията на госпожа Мириан, Тирило и други членове на кралския двор. Смъртта на рицар Едвинем бе донесла тъга в двореца, както и безпокойство и загриженост. Приятелите чуваха често за предателство от Евилан, но сякаш никой не знаеше истината или не искаше да я изрече. След като се нахраниха, младежите се поразходиха в двореца. Имаше много красиви неща за гледане; дори крал Дагонаут не притежаваше такъв дворец, забеляза Тиури. Имаше зали с декоративни колони и сини килими със златни звезди. Имаше зали с прозорци от рисувано стъкло и зидове, на които бяха нарисувани образите на герои и светци. Имаше подове от цветна мозайка и мраморни стълбища, също и дърворезба, релефи от бронз и камък. Най-забележителното бе, че всички тези красиви неща си подхождаха; никъде не бе претрупано с тях. Понякога идваше обитател на двореца и си говореше с тях, но не за дълго; всички бяха заети. Все още идваха и си отиваха хора: пратеници, конници и войници.

След известно време приятелите се отправиха към градината и седнаха на ниската стена, където бяха седели предишната вечер с Тирило. Гледаха градината с нейните дървета и цветя, стълбища и фонтани. Наблюдаваха хората, които яздеха по моста към двореца; бяха много конници с бели щитове и цветни екипировки под тях. Пиак почти си изгледа очите.

— Гледай там! — викна той изведнъж и посочи един рицар, който се доближаваше на бял кон, който изглеждаше почти като огън за яздене. Почти… защото рицарят го държеше за юздата и прелетя на него по моста като бурен вятър, гологлав, с бял щит в ръката и с веещо се зад него наметало с цветовете на дъгата.

— Неговата развяваща се коса е червена като залязващо слънце; очите му са сини като морето — каза неочаквано един глас зад тях. Беше Тирило.

— Кой е това? — попита Пиак, докато гледаше след рицаря, докато той скочи от коня и се изгуби в двореца.

— Марвен от Идуна, наричан Син на морския вятър — обясни шутът. — Конят му се казва Иданвен и е един от най-добрите коне в това кралство. Брат на този кон бе язден от рицар Едвинем: Арданвен или Нощен вятър.

Тиури внезапно си помисли, че рицар Едвинем трябва също да е изглеждал така, когато е бил жив и е яздил на Арданвен през града. Всъщност той съвсем не приличаше на рицар Марвен и все пак единият напомняше за другия.

— Но не за да ви кажа това дойдох — каза шутът. — Три неща имам да ви казвам. Първо, че кралят скоро ще ви очаква…

— Ах — каза Тиури радостно. Пиак и той видяха крал Унаувен само сутринта в катедралата. Значи той не беше ги забравил.

— След това трябва да ви предам поздрави от Вармин, войник от митницата на изток — продължи Тирило.

— Вармин? — попитаха приятелите доста изненадани.

— Да. Миналата нощ той дойде с едно дълго и объркано съобщение. От някакъв пратеник до рицар Ивайн в Лунните хълмове; пратеникът бил излъгал… Ще чуете още за това. На него му се искаше да говори със самите вас, но при изгрев-слънце кралят го изпрати обратно с послание до митничаря.

— Ах, да — каза Пиак. — Как можеше пратеник да разказва, че Слупор бил заловен, докато той седеше тук и ни чакаше?

— Слупор! — каза Тирило. — Това е третото нещо, което трябва да кажа. Вие трябва да се явите пред съдията, за да съобщите точно, какво знаете за него. Значи да бъдете свидетели… Не ви се иска — продължи той, докато наблюдаваше лицето на Тиури, — но това трябва да стане, и то сега, веднага.

— Подчиняваме се — каза Тиури.

— Добре тогава — каза шутът. — Ще ви заведа до там. Съдът и затворът са от другата страна на реката, на площада. После ще можете веднага да поразгледате града.

В града цареше забележимо движение и когато пресичаха улиците, тук-там трябваше да изчакват. Около Тирило непрекъснато се трупаха хора. Шутът правеше доста силно впечатление с прилепналите си дрехи с цветовете на дъгата и с бялата си шапчица със звънчета.

— Това е шутът на краля! — викаха хората. — Имате ли какво да разкажете, Тирило? Сега не може да има нищо весело.

— И защо не? — отговаряше шутът. — Огледайте се и ми кажете: Не е ли красив днес градът? Дори бихте могли да забележите, че е по-красив от обикновено. Така е, защото може би усещате, че той е в опасност. Едва когато нещо бъде застрашено, човек разбира колко му е скъпо то…

— Ама вярно ли е, Тирило, че има война? — попита някой.

— Ще разберете това, което трябва да знаете, когато му дойде времето — отговори шутът. — Вярно е, че имаме враг, но още не искам да назова името му.

— Евилан — шепнеха хората.

— Доверете се на нашия крал — каза шутът.

— Тирило, моля, изпейте ни нещо! — помоли някой от множеството. — Сърцето ни е тъжно, ободрете ни!

— Не мога да премахна тъгата — каза шутът. — Понякога човек трябва да е тъжен, за да може по-добре да оцени радостта. Точно така, както между слънчевите дни трябва да има и дъждовни. Бъдете живи и здрави!

Той заведе приятелите до голяма сграда на едно възвишение.

— Влезте тук — каза той. — Ще ви чакам.

Младежите направиха каквото им бе казано и веднага бяха пропуснати при съдията. Той вече очакваше идването им и вече бе чул за тяхното поръчение всичко, което бяха разказали на краля. Сега ги питаше какво друго знаеха за Слупор. Приятелите отговориха на всички въпроси и, когато това бе направено, съдията каза:

— Благодаря ви много. Самият Слупор отказва да каже и думичка. Но може би ще проговори, ако ви види. Ще накарам да го доведат.

Слупор бе въведен при тях. Не бе нито окован с верига, нито завързан, но бе придружен от двама въоръжени разсилни. Вече не изглеждаше като стар просяк; сивите парцали бяха изчезнали и сега имаше къса, светлосива коса. Само по очите човек можеше да го познае. Когато видя приятелите, през него премина някакъв тласък.

— Ах! — каза той с хаплив глас. — Не стига ли, че съм арестуван? Трябва ли отгоре на това и да ме гледате, за да се наслаждавате на вида на победен враг? — Той гледаше Тиури. — Сега, разбира се, ви считат за старателен — каза той. — Ой, ой, какъв храбър рицар, който добре изпълни опасно поръчение! Що за поръчение всъщност? Да донесете на крал Унаувен едно писмо! Да пътувате с километри, да рискувате живота си… и за какво? Какво пише в писмото, че е толкова важно? Нещо, което крал Унаувен още не знаеше? Глупости! Всеки ден при него идват пратеници, един след друг и всичките мислят, че му носят специално послание. Това е за смях… Ха, ха! — То започна да се смее, фалшиво, отблъскващо.

Тиури изгуби самообладание и не знаеше какво да каже. Най-лошото бе, че в думите на Слупор сякаш имаше нещо вярно. Нали той, Тиури, не знаеше какво пише в писмото!

— Не можете да понесете загубата си! — каза Пиак със силен глас. — Разбира се, че писмото бе важно! Защо иначе през цялото време щяхте да ни преследвате и да правите всички усилия да ни пресечете пътя?

Слупор престана да се смее и погледна объркан Пиак. На Тиури му се искаше да прегърне приятеля си. Пиак имаше право! А освен това… сега той отново си спомни за думите на Тирило: Самото писмо не бе най-важното за него, а това, че бе спазил обещанието, дадено на рицар Едвинем.

Сега Слупор отново се разгневи.

— Ах, да — каза той, — ах, да, истина е. Аз също имах да изпълнявам поръчение, поръчение от моя господар, черния рицар с червения щит.

Тук съдията го прекъсна.

— Кой — попита той — е черният рицар с червения щит?

Слупор сви лице в подигравателна гримаса.

— Кой е той ли? — отвърна той. — Не знам това. А и да знаех, нямаше да кажа. Но вие сигурно ще го срещнете, когато рицарите с червени и черни щитове дойдат тук, за да завладеят тази страна…

— Това са необмислени, лоши и глупави думи! — каза строго съдията.

— Не и глупави — възрази Слупор, — а лоши. Аз съм лош! — Той отново се обърна към младежите. — Не изпълних моето поръчение — каза той. — Щях да успея, ако бях по-силен от вас! Да, това съм аз! Кои сте вие? Един оръженосец, който забравя дълга си и бяга, когато трябва да будува цяла нощ, преди да може бъде посветен в рицарско звание. Едно овчарче, което никога не е правило нещо друго, освен да се катери по планините. Не знам как сте се изплъзнали от Яро; разбира се, че той е този, който е издал моето име. Дявол да го вземе! Вече си мислех, че той няма да ви спипа, Тиури. Но останалото направих сам. Видях ви като затворници на митничаря, когато стоях на моста над Реката на дъгата. Ох, тогава тръгнах след грешния човек, но нищо не се губи с него!

Приятелите го гледаха, изпълнени с отвращение.

— Вас трябваше да пипна — продължи Слупор, говорейки все по-бързо. — Бях по-хитър от всички вас! Аз бях овчарят, който уж препусна върху коня на убиеца; аз бях пратеникът, който донесе съобщението на рицар Ивайн, че убиецът уж бил хванат! И това, което исках да постигна тогава, се случи! Вашите придружители, глупавите слуги на митничаря, тогава ви зарязаха и тръгнаха обратно. Това бе планът ми; вие трябваше да сте сами и беззащитни. Следвах ви, но обърках пътя, всичко бе против мен. Навсякъде имаше хора по полето, а не исках да ви убия посред бял ден. През нощта спахте при един селянин, който заключи вратата си пред мен, а кучето му непрекъснато ме лаеше. Не че това можеше да ме обезкуражи. Продължих нататък, изпреварих ви и ви чаках като беден стар просяк. Трябваше да успея. По-силен съм от вас. Вие съчувствате на един беден стар просяк, а това е слабост! Пфу! — Той плю на пода и завърши: — Така, сега знаете всичко, което искахте да знаете. Но ви предупреждавам. Не се мислете за много важни, много добри, много силни! Това може да ви изиграе лоша шега. И последна дума за вас, Тиури, син на Тиури! Сигурно знаете какво сте направили, като сте избягали и сте изоставили възможността да станете рицар? Да не си мислите, че крал Унаувен ще ви посвети в рицарско звание? Глупости, това не е вашата страна и той не е вашият крал. Надявам се крал Дагонаут да се отнесе с вас така, както сте заслужили и вие никога да не носите меч и щит!

— Млъкнете! — викна съдията. — Стига вече! — И той заповяда на войниците да отведат Слупор. — Той ще получи заслуженото наказание — каза той на приятелите. — Само не мислете повече за него. Сега можете да си вървите. Благодаря за помощта ви!

Тиури въздъхна с облекчение, когато отново бяха навън.

— Ух! — каза Пиак до него. — Що за боклук! Наистина не искам вече да си спомням за него. — Но Тиури се съмняваше, че някога ще може да забрави злите думи и погледи на Слупор.