Тонке Драгт
Писмо до краля (32)

Обратно към града на Дагонаут

На следващата сутрин приятелите напуснаха града на Унаувен. Те си взеха довиждане с краля и с всички, с които се бяха запознали и препуснаха срещу изгряващото слънце.

Първата нощ след отпътуването си те прекараха на открита; през втората нощ спаха в замъка на Бялата луна. На следващия ден яздиха през Лунните хълмове; този път докато грееше слънцето. Бе вече доста късно, когато стигната до Ингевел, където върнаха конете на гостилничаря на хижата на Първата нощ и получиха от него отпочинали коне.

Когато излязоха на следващото утро, те видяха група конници, идващи откъм езерото. Малко след това те минаха покрай хижата и всеки, който се намираше край пътя, им се покланяше с почит. Най-отпред яздеше младеж на възрастта на Тиури; той изглеждаше тъжен и сериозен, но стоеше изправен и горд на коня. В знак на това, че е в траур, той носеше сиви дрехи и нямаше оръжие. Няколко войника го следваха.

— Андомар от Ингевел — каза гостилничарят.

— Андомар? — повтори Тиури доста изненадан.

— Неговият син — обясни гостилничарят. — Той носи името на баща си и прилича на него. Сега е на път към града на Унаувен. Мисля, че кралят ще му даде рицарско звание, така че скоро отново ще имаме рицар Андомар, който управлява Ингевел. Така става, че когато някой умре, винаги има друг, който да поеме задачите му.

— Винаги има друг, за да поеме задачата — повтори Тиури замислено.

— Не е ли така? — попита гостилничарят. — Така че не бива да сме прекалено тъжни…

След гората на Ингевел Реката на дъгата не бе далеч. Те яздеха по моста и копнееха да говорят с митничаря. Тиури имаше пари, които бе получил от краля, за да плати митото, което те все още дължаха. Пазачите на митницата не познаха веднага приятелите; едва когато Вармин дойде и ги поздрави сърдечно, на пазачите им стана ясно, кои бяха те.

— Не ви очаквахме да се върнете толкова скоро — каза Вармин. — Ще съобщя на господаря за пристигането ви. — Той се отправи заедно с тях вътре в замъка. — Сега знам кои сте. Вие донесохте на краля важно съобщение. По-точно аз още не знам, но господарят ми отскоро е зает да се упражнява с войниците си. Той казва, че замъкът трябвало може би отново да се превърне в крепост, както преди стотици години. Той определено е мрачен, моят господар. Вечер стои на моста и втренчено гледа надолу към водата, без да казва и дума.

Митничарят обаче не показа на приятелите нищо от мрачното си настроение. Той ги поздрави приятелски и каза, че те са негови гости. Парите за митото не поиска да приеме; каза, че вече било платено. Вероятно самият той го бе направил. Младежите трябваше да му разкажат, какво ново има в града на Унаувен, въпреки че вече знаеше повечето неща. След вечеря те седяха още дълго при него в стаята, която се намираше от страната на моста и реката. Митничарят попита Тиури, дали е роднина на рицар Тиури Храбрия. Младежът сега му бе казал истинското си име. Изглежда митничарят познаваше много добре страната на Дагонаут, защото преди години няколко пъти бе ходил там, преди да стане господар на митницата. Но още повече знаеше за собствената си страна и в отговор на молбата на приятелите им разказа за нея. Най-често говореше за двамата синове на крал Унаувен.

— Наистина е глупаво — започна да разсъждава на глас Пиак, — че двамата братя са врагове. Близнаците би трябвало още повече да се обичат.

— Да — отбеляза митничарят. — Би могло да бъде и иначе. Крал Унаувен също има брат, който е роден в същия ден като него и прилича на него. Но този принц никога не е имал претенции за трона. Той дори се е отказал от княжеското си положение и е избягал от светския живот. По-късно се е оттеглил като отшелник в планината.

— Отшелник? — повтори Пиак и го погледна с ококорени очи. Тиури също бе изненадан. Той веднага се сети за Менаурес, отшелникът при извора на Синята река.

— Жив ли е още този брат — този отшелник? — попита Пиак.

— Жив е още, да — отвърна митничарят.

— Как се казва?

— Когато се е отказал от положението си на княз, той е приел също друго име — обясни митничарят, — и аз не знам, дали мога да кажа това име. Той живее от другата страна на Големите планини, а преди много години е бил тук. Но много пъти се е случвало пилигрими и рицари да тръгват тук през планините, за да го посетят. Може би сте го срещали; нали идвате от планините. — Той погледна Пиак с усмивка.

— Да, да — каза момчето, — може би се е случвало.

По-късно, когато приятелите си легнаха, Пиак каза на Тиури:

— Какво ще кажеш? Дали Менаурес е брат на крал Унаувен?

— Много е възможно — отговори Тиури.

Въпреки че приятелите си бяха легнали късно, на следващата сутрин те станаха рано, защото искаха още същия ден да бъдат в Дангрия. След сърдечно сбогуване с митничаря те препуснаха нататък. Вармин и още един войник пътуваха с тях. Те трябваше да ги придружат до Дангрия и да вземат конете им, за да ги върнат. След обяд те стояха отново на площада в Дангрия. Той изглеждаше както преди, изпълнен с палатки и щандове, търговци и купувачи.

— Всичко изглежда така, сякаш не сме си тръгвали — каза Пиак, когато се намираха пред кметството.

— Но все пак това-онова е различно — каза глас зад тях. Беше Ирувен, разбира се. Той им се усмихваше приятелски. — Много различно е! Сега господин Дирвин е кмет. Когато дойде официалното съгласие на краля, той трябваше тържествено да бъде назначен. — Той посочи към кметството. — Може би най-напред ще отидете да поздравите господин Дирвин? — попита той. — Нали той е кметът.

— Да — каза Тиури. — Крал Унаувен ни възложи да предадем поздрави от него на господин Дирвин и да му съобщим какво ново има.

Ах — каза Ирувен, — ние вече знаем за смъртта на добрите рицари и на клетия ни писар. Пратеници от столицата вече бяха тук. Но още новини винаги са добре дошли. — Той придружи приятелите до стълбището пред кметството. — Ще дойдете ли после в Белия лебед? — попита той. — Ардок също е там. Точно днес дойде в града; това е добре за вас. Освен това аз оставих там вашите пътни чанти; преди вие ги оставихте в кметството. Отивам веднага да кажа на гостилничаря, че идвате. До виждане!

Приятелите направиха това, което ги накара Ирувен, а след посещението си при господин Дирвин отидоха в Белия лебед. Там намериха Ирувен, Ардок, Доалвен и още други познати, с които се храниха и си разменяха новини. Действително бе добро съвпадение, че Ардок бе в града, защото той им каза, че на следващата сутрин могат да пътуват с него до къщата му в подножието на Големите планини.

Така че на следващата сутрин приятелите пътуваха с Ардок, този път до него, на капрата на колата с чергило. Пиак гледаше към планините, които бяха все по-близо.

— Утре отново ще бъдем там — каза той с въздишка. — Почти не е за вярване! Ще сваля ризницата си и ще я оставя; не мислиш ли и ти да го направиш, Тиури? Вече имаме достатъчно за носене. Мечовете например! Никога не съм го правил — да се катеря в планината препасан с меч!

— Нали не мислиш да оставиш меча си! — каза Тиури.

— О, не, никога! — извика Пиак.

— Би било позор, ако го направиш — отбеляза Ардок. — Някои рицари биха ви завиждали за такъв меч.

Младежите останаха през нощта при Ардок. На следващата сутрин се сбогуваха с последната позната област на запад от Големите планини и започнаха изкачването.

Сега отново стъпвам по позната земя — каза Пиак през деня, когато минаваха край Филамен. — О, всичко бе разкошно, но тук се чувствам наистина у дома.

Пиак с радост поздравяваше всички места, които му бяха познати. Когато доближиха хижата на отшелника, той ставаше все по-мълчалив. Това бе малко учудващо за Тиури. Дали приятелят му не се е уморил? Бе вече тъмно, когато заслизаха към хижата, но видяха светлинка, която им сочеше пътя. Изглежда бе фенер, който е бил поставен до хижата.

Менаурес излезе; той бе очаквал пристигането им.

— Цял ден имах усещането, че идвате — каза той, — и виждам, че сте тук. Добре дошли!

Скоро след това младежите седяха с него на масата и му разказваха, че поръчението е изпълнено.

— Радвам се да чуя това — каза отшелникът — и се радвам също, че сте станали толкова добри приятели. Надявах се на това.

— Очаквахте ли, че ще тръгна с Тиури? — попита Пиак.

— Да — бе отговорът на Менаурес. — Не бях изненадан, че не се върна.

Пиак отвори уста и отново я затвори. Той гледаше отшелника известно време мълчаливо и накрая каза:

— Трябва да ви предам поздрави от крал Унаувен.

Менаурес наведе глава.

— Благодаря ти — каза той.

Отново настъпи тишина. Тиури гледаше ту отшелника, ту Пиак и си мислеше: Дали Менаурес наистина е брат на краля? Прилича на него; това е вярно. Но не се осмеляваше да попита направо. Очевидно Пиак си мислеше същото, защото попита:

— Познавате ли крал Унаувен?

— Но ти знаеш това — отвърна Менаурес с усмивка.

— Познавате ли го добре? — продължи да пита Пиак.

— Разбира се — каза Менаурес, все още усмихвайки се и с хитро пламъче в тъмните му очи.

— Защо тогава не изпратихте по нас поздрави за него? — продължи да пита Пиак.

— Брат ми знае, че аз много мисля за него — отговори отшелникът. — Да, моят брат. Нали това искаше да знаеш, Пиак?

— Да, да — каза Пиак и се изчерви.

— Можеше да попиташ без заобикалки — продължи Менаурес. — Не знам как си узнал това, но щом го знаеш, аз не искам да го отричам.

— Много приличате на краля — каза Пиак.

— Но ти трябва да ме виждаш такъв, какъвто винаги си ме виждал — отбеляза Менаурес. — Като отшелник в планините — не като принц или княз.

Тиури си помисли, че все пак отшелникът има нещо царствено в себе си. Простите дрехи и мършавата фигура не можеха да променят това.

— Разкажете сега за пътуването си — каза Менаурес.

Приятелите го направиха, но Тиури бе този, който говореше повече. Пиак бе доста мълчалив. От време на време Тиури го поглеждаше и се питаше какво го мъчи.

Малко по-късно, когато младежите приготвиха на пода леглото си от слама и одеяла, Пиак внезапно попита:

— Липсвах ли ви, Менаурес?

— Разбира се — отговори приветливо отшелникът.

— Вижте — каза Пиак, — Тиури ви разказа, че отивам с него при крал Дагонаут, но ако вие не можете да се лишите от мен, аз, разбира се, ще остана тук.

— Това, че си ми липсвал, не означава, че не мога да се лиша от теб — обясни Менаурес. Щеше да бъде грешка, ако бе така. Затова спокойно можеш да отидеш с него. Нали не можеш винаги да останеш при мен.

— Аз… — започна Пиак и замълча. Скоро попита нещо друго: — Случило ли се е тук още нещо, докато бяхме на път?

А Тиури попита:

— Знаете ли какво е направил Яро? Идвал ли е пак при вас?

— Да — отговори отшелникът. — Дълго си говорихме с него. Смятам, Тиури, че той вече няма да служи на княза на Евилан. — Той не каза повече по този въпрос.

Скоро след това Менаурес им пожела приятна почивка. Самият той обаче не си легна да спи, а излезе навън и остави вратата отворена, както и предишния път. Тиури бе уморен и скоро започна да заспива. Тогава му се стори, че Пиак се навежда над него и го пита нещо шепнешком. Отвори очи, но видя Пиак да лежи съвсем тихо до него. Обърна се и почти отново бе заспал, когато чу, че Пиак тихо става. Отново погледна и го видя да излиза. После чу приятеля си да говори с отшелника, но не разбра нищо. Все пак отговорът на Менаурес прозвуча ясно и отчетливо.

— Не е нужно да продължаваш по-нататък, Пиак — каза отшелникът. — Ако предпочиташ да си в планината, трябва да останеш тук.

Тиури веднага се разсъни.

Пиак мърмореше нещо, но после каза добре разбираемо:

— Аз му обещах, Менаурес, да отида с него. Аз самият помолих за това. Отначало също го исках. Исках да стана оръженосец. Но сега, като съм отново в планините, усещам, че тук съм си у дома.

— Човек всъщност не е у дома си никъде по земята — каза отшелникът. — Но разбирам както искаш да кажеш. Ти чувстваш, че мястото ти е тук.

— Не го знам със сигурност — заяви Пиак с дълбока въздишка. — Струва ми се, че не знам какво искам! Понякога мисля, че не се чувствам в планините толкова у дома си, както преди. Сега знам какво е долу. Но не знам дали бих искал да живея на друго място. Не знам дали искам да отида в страната на Дагонаут и да стана оръженосец.

Тиури чу всички тези думи. Сега разбра, защо Пиак бе станал толкова мълчалив; това го мъчеше. Пиак съжаляваше за решението си да остане с него и да отиде в града на Дагонаут.

— Какво да направя сега, Менаурес? — попита Пиак.

Изведнъж Тиури се почувства виновен, че подслушва разговор, който не бива да чува. Но все пак му се струваше добре, че го чу. На него Пиак вероятно не би казал това.

— Сам трябва да решиш, Пиак — гласеше отговорът на отшелника.

— Точно това не мога — отвърна Пиак. — Или всъщност вече знам какво трябва да направя. Аз му обещах.

— Кажи честно — попита отшелникът, — предпочиташ ли да останеш в планините?

Известно време бе тихо.

— Да — каза тихо след това Пиак. — Но — продължи той, — аз го попитах, дали може да отида с него. И не искам той да си мисли, че го зарязвам, защото…

— Защото? — попита спокойно отшелникът.

— Той се страхува, че крал Дагонаут няма да го посвети вече в рицарско звание — обясни Пиак — и би могъл да си помисли, че затова не искам да отида с него…

— Той, разбира се, няма да си мисли така — отбеляза отшелникът.

Разбира се, че не, повтори Тиури мислено.

— Не става дума и за това — каза Пиак. — Чувствам се нещастен при мисълта, че трябва да се сбогувам, а би било добре да се разкайвам. Ако обаче отида с него, отново ще копнея за планините.

Да — каза Менаурес, — винаги има нещо, което човек рискува, независимо дали ще си отиде, или ще остане тук. Човек винаги трябва да се сбогува с нещо, цял живот. Но ако най-много ти се иска да останеш тук, ако мислиш, че тук е мястото ти, трябва да кажеш честно това на Тиури. Той не бива да ти се сърди за това и няма да го направи.

Когато Пиак малко след това се върна и си легна, Тиури се преструваше, че спи. Но още известно време лежа буден; така взе решение какво да каже на приятеля си на следващия ден.

— Кажи, Пиак — каза Тиури на следващата сутрин — знам, че предпочиташ да останеш в планината…

— Как стигна до този извод… — започна Пиак, но Тиури не го остави да се изкаже.

— Независимо дали ще дойдеш с мен, или не — продължи той, — ние си оставаме добри приятели. Ти си от планините, аз съм от страната на Дагонаут. Така стоят нещата. Нали аз не бих останал тук заради теб.

— Но — възрази Пиак, — нали трябва да стана твой оръженосец!

— Искаше да го направиш, да — отвърна Тиури, — но няма да ти се сърдя, ако си променил мнението си. Трябва да ти призная, че вчера чух какво каза на Менаурес.

— О — смънка Пиак. Той наведе глава и замълча. После каза: — Ако си чул всичко, няма нужда да казвам нищо повече. Мисля, че е жалко, Тиури, но е истина, че предпочитам да остана тук.

— Защо да е жалко? — попита Тиури. — Много добре го разбирам.

Приятелите седнаха на един камък до извора.

— Ти принадлежиш на това място — каза Тиури с уверен глас. — Това казва всичко. Така че оставаш тук. Какво по-просто?

В този момент Менаурес извика от хижата, че трябва да закусват.

— Поговорихте ли си? — попита отшелникът. — Взе ли решение, Пиак?

— Да — отговори Тиури вместо приятеля си. — Пиак остава тук в планините.

Със загадъчна усмивка на лицето отшелникът гледаше ту единия, ту другия.

— Той… — каза той. — Значи това е решено. Кога ще отпътувате, Тиури?

— Би могъл да останеш още един ден — каза Пиак.

Тиури поклати глава.

— Не — заяви той, — по-добре не. След закуска тръгвам.

Отшелникът кимна.

Пиак изпусна една въздишка и отбеляза:

— Но ще се съгласиш малко да те изпратя?

— Разбира се — отвърна Тиури.

Тиури се сбогува с Менаурес, който му даде благословията си.

После закрачи, придружаван от Пиак, по пътя надолу покрай Синята река. Потиснати от раздялата, приятелите говореха малко.

Когато отминаха пропастта, където Яро една не пропадна, Тиури спря.

— Не е ли време, Пиак — попита той — да си кажем един на друг „всичко хубаво“? Все пак трябва да си се върнал, преди да мръкне.

— Да… — каза Пиак колебливо. — Бих могъл още да повървя с теб, — продължи той — та дори и до града на Дагонаут.

— По-добре е да се разделим сега, отколкото да протакаме. По-късно ти винаги можеш да дойдеш в града на Дагонаут, но това е друго. Аз също имам намерение някой друг път да дойда при теб!

Пиак го погледна малко по-радостно.

— Да — каза той, — трябва да го направиш.

— Сега — каза Тиури, — всичко хубаво! Не знам как да ти благодаря за всичко, което направи…

— О, стига! — каза Пиак.

— И така всичко хубаво! — повтори Тиури. — Не искам истинско сбогуване.

— Не, моля не! — каза Пиак.

Те си стиснаха ръцете и си казаха „Довиждане!“. После Тиури се обърна и бързо заслиза надолу. Едва след известно време погледна назад. Пиак се бе изкачил на едно хълмче и му махаше. Лицето му вече не можеше да се види добре.

Сега Тиури отново бе сам и се чувстваше самотен и обезкуражен. Бързо вървеше нататък, но се питаше понякога, защо толкова бърза. Вече не го теглеше към града на Дагонаут или към дома му. Какво ли го очакваше там, което да си заслужава усилията? Сигурно кралят няма да му даде рицарско звание, а и да го направи, какво от това? Но имаше една причина, заради която трябваше да бърза: той трябваше да обясни на своя крал всичко и да му даде писмото от крал Унаувен. Да, това искаше да направи.

Искаше скоро да стигне до Мистринаут и този път не яздеше бързоногия Арданвен. Въпреки че успя да попътува част от пътя с един селянин, бе вече тъмно, когато на следващия ден стигна до замъка. Пазачите не го познаха веднага в тъмнината, но затова път после го поздравиха още по-приятелски и веднага го заведоха в голямата зала, където се бяха събрали много хора. На една от масите седеше владетелят на замъка и си бъбреше с няколко оръженосци. Съпругата му седеше до камината и плетеше. Госпожица Лавиния седеше на пейчица до краката й и бе заета да разпределя кълбета цветна прежда. Бе приветлива, уютна картинка. Пазачът извести за Тиури със силен глас:

— Госпожо, господине, ето един гост, когото познавате!

Владетелят на замъка пристъпи с протегната ръка към младежа.

— Добре дошли тук! — каза той. Поздравът бе много сърдечен. Лавиния остави всички кълбета да паднат на пода, а Тиури се наведе, за да ги вдигне.

— Изправете се, изправете се! — извика владетелят на замъка. — По този начин ли трябва да поздравяваме един гостенин с добре дошъл?

Донесоха стол на Тиури. Владетелят на замъка го покани да седне и го загледа изпитателно. Той не бе единствен; всички очи в залата бяха насочени към младежа.

— Много време мина, откакто се видяхме — каза владетелят на замъка. — На път към дома ли сте? Но няма да ви задавам въпроси, ако не искате.

— Можете да питате всичко, господин Рафокс — отговори Тиури, — вече нямам тайни. Да, аз съм на път към къщи или, по-точно казано, към крал Дагонаут.

— Къде бяхте? — попита Лавиния.

— При крал Унаувен — отвърна Тиури.

— Ах… — ахна тя, като го гледаше с широко отворени очи.

Тиури разказа накратко за поръчението си и скоро след това, докато се хранеше, трябваше да допълва своя разказ. Той чу също новини за сивите рицари, които бяха оставили в замъка коня Арданвен.

— Жалко, че не дойдохте няколко дни по-рано — каза владетелят на замъка. — Щяхте да се срещнете с рицар Евайн и неговия оръженосец.

— Рицар Евайн? — попита доста учуден Тиури. — И другите?

— Групата на сивите рицари вече не съществува — съобщи владетелят на замъка.

— Но защо? — попита Тиури. — Успяха ли да спипат всички червени конници?

— Със сигурност повечето, ако не всички — отговори владетелят на замъка, — но не са намерили черния рицар с червения щит.

— Спрели ли са да го търсят? — попита Тиури.

— Трябвало е да го направят — отвърна владетелят на замъка. — Но не завинаги. Те само са прекъснали преследването. Следата на рицаря с червения щит ги отведе на изток. По пътя си нататък те минаха оттук и оставиха Арданвен. Последната новина научих от Евайн. Той разказа, че не са намерили черния рицар с червения щит. Имали опасения, че е избягал в Евилан. Най-напред смятали да яздят нататък, но поръчение от крал Дагонаут станало причина да отложат намерението си. Само да го отложат; сивите рицари отново ще се съберат, за да довършат отмъщението си.

Тиури също трябваше да разказва много. Главно Лавиния му задаваше много въпроси.

Въпреки че междувременно бе станало вече късно, той все пак искаше да поздрави коня Арданвен. Неговия кон! Владетелят на замъка веднага бе готов да го заведе в конюшнята. Черният кон веднага позна Тиури и това бе една щастлива среща. Тиури милваше вярното животно по носа и вече се радваше на дългия път, който му предстоеше да измине на гърба му. Искаше да бъде странстващ рицар, да, рицар! И искаше да пътува навсякъде, препасан с меча от крал Унаувен.

Тиури вече изглеждаше почти като рицар, когато на другия ден продължи пътуването си върху Арданвен.

— Трябва да обещаете, че отново ще ни посетите — каза владетелят на замъка.

Тиури обеща. После се сбогува с Лавиния. Когато той и протегна ръка, тя изпусна едната си ръкавица. Той я вдигна и искаше да й я подаде, но изведнъж каза:

— Мога ли да задържа ръкавицата ви, Лавиния?

— Защо? — попита госпожицата.

— За да я нося на шлема си, когато има турнир — отговори Тиури. — Когато стана рицар… — Той замълча и усети, че се изчервява.

Лавиния също се изчерви, но каза приятелски:

— Разбира се, че ще станете рицар… Това е хубаво, Тиури.

Владетелят на замъка ги погледна и леко се усмихна.

— Е — каза той, — може би някога ще направим малко пътуване до столицата, през лятото, когато има турнири. Така че до виждане, Тиури и всичко хубаво!

На третия ден след отпътуването му от замъка Мистринаут той стигна по обяд до планинската хижа. Разсъждаваше дали трябва да остане и да пренощува, или да продължи пътуването си. Тогава чу глас:

— Не е ли това Тиури, синът на Тиури?

Той се обърна и вида на пътя един конник. Едва когато мъжът се приближи, той го разпозна: Ристридин от юг. В светлата си ризница и зелено наметало той вече не изглеждаше като предишния сив рицар. Те се поздравиха много сърдечно и Тиури веднага реши да остане, за да може да си побъбри с Ристридин и да научи какви новини имаше да разкаже той.

Тиури узна как сивите рицари са догонили и наказали червените конници и как те, следвайки следата на рицаря с червения щит, са яздили обратно на изток до околностите на града на крал Дагонаут. Когато кралят научил, че те са наблизо, наредил да ги повикат. Изглежда му трябвали неговите странстващи рицари.

— Особено Бенду или аз — разказваше Ристридин. — Ние сме стари и опитни, а освен това и преди сме имали намерение да отидем някога в Дивата гора.

— В Дивата гора? — въпросително повтори Тиури.

Ристридин кимна.

— Да — каза той. — Имах предвид нещо, което някога ми бе казал Едвинем: „Ту, каквото и да си предприел; върви в Дивата гора! Ще бъде добре, защото все пак трябва да опознаеш своята собствена страна…“. — Ристридин замълча и след това добави: — Ние издигнахме могила върху гроба на Едвинем, близо до хижата Якарвара, с кръст върху нея и неговия бял щит. До него има още един гроб, на Фокиа, неговия оръженосец. Видяхме го отново в града на Дагонаут и малко по късно е умрял. Смъртта на господаря ми означаваше много за него.

— Непознатия… — промълви Тиури. След малко той попита: — Кога отново ще се видите с другите?

— Бяхме се уговорили, че и четиримата ще отидем през пролетта в замъка Ристридин. Елате през пролетта също в замъка Ристридин… или по-рано, ако времето позволява.

— С удоволствие — заяви Тиури, — ако мога.

На следващия ден той трябваше да се сбогува с рицар Ристридин, но се надяваше, че всички те ще се видят отново през следващата година в замъка на брата на Ристридин. Тиури продължи пътуването си без повече преживявания и срещи. Когато бе вече близо до града на Дагонаут, Тиури изведнъж си спомни за своето обещание да посети смешника Мариус. Когато видя каменна пътека, той се отклони от пътя и започна да търси мястото, където някога той го бе намерил. Вече се бе лутал известно време в гората, когато изведнъж зад него някой извика:

— Добър ден, коннико, пътешественико на красивия черен кон!

Тиури се обърна и веднага позна смешника.

— Добър ден, Мариус — каза Тиури и се усмихна на смешника. — Вас търся тук вече от сума ти време.

— Искате да дойдете при мен? — Смешникът изглеждаше изненадан, но същевременно се усмихваше дяволито.

— Нали ви обещах, когато се връщам да ви разкажа къде съм бил.

— Къде залязва слънцето? — попита смешникът. — Не казах на никого накъде препуснахте. Това е тайна. Червените конници и самите рицари ме разпитваха за това. Но не казах на никого. Също и на майка си и на братята си… А сега се връщате, Пътешественико и сте различен, а все пак сте същия. Ще дойдете ли сега с мен в моята горска хижа, за да си поговорим?

— Разбира се! — каза Тиури.

Смешникът погали Арданвен по ноздрите.

— Къде отивате, където залязва слънцето ли?

— Толкова далеч не съм стигал, но съм чувал, че то залязва в морските води.

Смешникът се позамисли.

— Това е добре — каза той после, — тогава може да се охлади, слънцето, от греенето, от топленето през целия ден. Ще го кажа на братята си, те не го знаят. Или е тайна?

— Вече няма тайни — каза Тиури.

Смешникът сбърчи чело.

— Наричат ме глупак, но аз не вярвам, че вече няма тайни…

Тиури го погледна замислено и малко учудено.

— Имате право, Мариус, сега аз наистина мога да ви разкажа моята тайна, но има много други, тайната на Дивата гора например и още много други. За някои от тях може би никога не сме чували, други може би никога няма да разберем.

Тиури остана през нощта в горската хижа и дълго си бъбри с чудака. Но на следващия ден трябваше да отпътува. Когато минаваше край хижата Якарвара той за кратко посети също гробовете на рицар Едвинем от Форестера и на Фокиа, неговия оръженосец. От там до града имаше още малко път.