Тонке Драгт
Писмо до краля (31)

Мечове и пръстени

Мина известно време, докато приятелите отново откриха Тирило. Той стоеше насред площада, заобиколен от много хора. Пееше за тях и при това движеше главата и ръцете си така, че звънчетата на шапката и ръкавиците му осигуряваха музикален съпровод за песните му. Когато видя младежите, той престана да пее и тръгна към тях.

— Не си отивай, Тирило! — викаха хората. — Моля, изпей ни още една песен!

— Не сега — заяви шутът. — Трябва да заведа тези младежи в двореца, а кралят ме чака.

Сега всички погледнаха приятелите.

— Кои са те? — започнаха да питат.

— Те идват от страната на крал Дагонаут — отговори Тирило, — и могат да ви разкажат много неща. Но не могат да го направят, защото идват с мен. Той хвана под ръка двамата приятели и тръгна с тях обратно към двореца. — Пях мъничко за тях — прошепна им той. — Това е едно от малкото неща, които мога да правя.

Когато стигнаха в двореца, Тирило ги заведе при краля. Този път кралят не бе сам; рицар Марвен стоеше при него. Крал Унаувен представи младежите на рицаря и любезно ги покани да седнат. Тирило наля вино в пет чаши и след това седна до краката на краля. Тиури видя, ме рицар Марвин носи същия пръстен, какъвто бе притежавал рицар Едвинем и разбра, че той също принадлежи към най-верните придворни на краля.

— Поисках да дойдете — каза Унаувен, — за да говоря още веднъж с вас и да чуя още за вашите приключения. Не смущавайте и говорене съвсем свободно!

И приятелите разказаха, отначало с малко думи, но след това по-подробно. Кралят слушаше внимателно и задаваше много въпроси. Той направи така, че те да му разкажат повече, отколкото щяха да казват по-късно пред някой друг.

Когато завършиха разказа си, кралят каза:

— Благодаря ви още веднъж, Тиури и Пиак. Много бих желал да ви възнаградя за това, което сте направили, но няма подходящ подарък…

— Но това не е необходимо, Ваше величество — заяви Тиури.

— Знам — отбеляза кралят. — Ще ви дам само нещо за спомен, въпреки че и без друго вие няма да забравите преживяванията си. Рицар Марвин, покажете, моля, мечовете!

Рицарят подаде на краля два красиви меча.

— За всеки от вас по един — каза кралят. — Тези мечове са принадлежали стотици години на моя род. Те са на повече от хиляда години, но са все така остри, както когато са били изработени.

Кралят подаде мечовете на приятелите.

— Използвайте ги само за добри дела! — каза той. — А тук има по един пръстен за всеки, малък, тесен пръстен. Не пръстен, какъвто носят моите изпитани придворни; за това сте още много млади. Такъв малък пръстен подарявам на всички мои рицари, когато се посвещават в рицарско звание и, въпреки че вие не сте мои рицари, все пак получавате по един.

Младежите му благодариха.

— Още нещо — каза кралят. — Вие разказахте, че Арданвен ви е приел като свой господар. Затова отсега нататък той трябва да бъде ваш кон.

— Благодаря ви, Ваше величество — каза Тиури радостно.

— За това не трябва да ми благодарите — отговори кралят, защото аз не мога да подаря Арданвен. Той сам избира господарите си. Не е ли така, рицар Марвен?

— Да, господине — потвърди рицарят. — Точно както и Иданвен или Утринен вятър, мой кон и брат на Арданвен. — Той приятелски кимна на Тиури.

Крал Унаувен стана. Тиури разбра, че разговорът е свършил и също стана. Пиак последва примера му.

— Искате ли да попитате още нещо? — попита кралят и погледна Тиури.

„Как разбра?“ — помисли си Тиури. И каза с малко заекване:

— Д-да, Ваше величество.

— И какво е то?

— Ваше величество, какво пишеше в писмото, което ви донесох? — попита Тиури. Но веднага съжали за думите си. Явно бе доста невъзпитано да пита за нещо, което очевидно трябваше да остане тайна. Но кралят не го погледна ядосано.

— Сега все още не бих желал да говоря за това — каза сериозно той. — Но скоро ще разберете. Още утре, може би.

— Меч! — каза Пиак малко по-късно, като гледаше с възторг оръжието си. — Истински меч! И то какъв!

— Разкошен — каза Тиури. — Виж, гравирани са фигури и името на крал Унаувен.

— Всъщност, струва ми се малко страховито да имам такъв — каза Пиак. — Не знам дали ми подхожда да се разхождам наоколо с такъв меч. Прилича повече на нещо, което виси над леглото и човек понякога го поглежда. Но пръстена искам да нося винаги.

Те седнаха един до друг на ръба на кладенеца в малкия вътрешен двор.

— Как ти се струва всичко това? — попита Пиак.

— Как ти се струва на теб, Пиак?

— О, разкошно и красиво, но все пак не се чувствам тук съвсем у дома си. Може би е прекалено много за мен. Всички тези рицари с бели щитове и блестящи пръстени. А отгоре на всичко и самият крал! Как ти се струва той?

— Голям крал — отвърна Тиури бавно. — Той е стар и въпреки това е силен и храбър, мощен владетел и въпреки това любезен, човек, излъчващ достойнство и въпреки това не горд и високомерен.

— Той все още ми напомня за Менауер — каза Пиак. — Затова не се стеснявам от него. Иначе сигурно щеше да е така.

— Да — каза Тиури. — Отшелникът действително прилича на него — или пък той на отшелника.

— Крал Дагонаут като него ли е? — попита Пиак.

— Не — отговори Тиури замислено. — Крал Дагонаут е по-млад. Той е войнствен, строг, справедлив, но той, струва ми се, не е толкова мъдър като крал Унаувен. Трудно е обаче да се оценяват такива хора. Дагонаут е моят крал, крал на моята страна. Аз го харесвам, изпитвам уважение към него и много бих желал да съм негов рицар.

— И сигурно ще станеш! — каза Пиак.

Тиури мислеше за това, което бе казал Слупор, но си замълча.

— Би ли искал да бъдеш също рицар на Унаувен — попита Пиак, — и да носиш бял щит?

— Да — заяви Тиури, — и това също. Но ако стана рицар, трябва да съм рицар на Дагонаут; аз съм от неговата страна.

— Аз не знам, дали бих искал да съм рицар — каза Пиак. — Аз съм обикновено момче. Чувствам се безпомощен в броня и намирам, че съм смешен с меч в ръката. Но може би това ще се случи, както каза Вармин.

В този момент към тях, разхождайки се, дойде Тирило.

— Идвам да ви взема — каза той. — Има отново нещо различно от този дворец, пълен с рицари и важни господа. — Той намигна на Пиак.

Тиури се питаше, дали Тирило нямаше дарбата да чете мисли, или пък бе чул техния разговор.

— Мога да чета мисли — каза шутът. — Внимавайте пред мен; опасен съм. Имате ли желание да дойдете с мен? Занесете мечовете в стаята си. Утре ще можете да си ги сложите. Тогава крал Унаувен ще говори пред своите свещеници и придворни, пред рицарите и съветниците. Аз също трябва да присъствам.

— Къде ще отидем? — попита Пиак.

— Искам малко да се повозим по реката.

Пиак замислено сбърчи чело.

— О, Бялата река не е Реката на дъгата! — засмя се Тирило. — И моята лодчица не е пробита. Елате; слънцето грее и духа свеж вятър от запад, вятър от морето. Поисках да ми приготвят голям пакет с хляб; после ще хапнем в реката.

Малко след това приятелите се качиха в малката лодка на Тирило. Бе красиво, пъстро боядисано корабче. И бе чудесно. Водата блестеше на слънцето, а вятърът развяваше косите им. На Тиури ме бе леко и весело, почувства се далеч от всякаква отговорност и поръчения. Гледаше Тирило и внезапно видя нещо, което го слиса: пръстен на лявата му ръка с искрящ камък. Тиури се наведе напред и каза учуден:

— Вие също носите такъв пръстен, пръстен като на рицар Марвен и на митничаря, какъвто носеше рицар Едвинем!

Тирило се засмя.

— Да, така е — заяви той. — Крал Унаувен каза, когато ми го даде: „Не е нужно да носиш меч и щит, за да бъдеш рицар.“

— Да — вметна Тиури. — Да, естествено.

Да, така беше. Защо един шут да не може да принадлежи към най-верните придворни на краля? Да, именно Тирило заслужаваше да носи такъв пръстен. Той можеше да ободрява хората, ако бяха натъжени, а това бе нещо, което малцина бяха в състояние да направят.

На следващия ден все още идваха рицари по моста и яздеха към двореца. Всички те бяха призовани от крал Унаувен в столицата. Приятелите узнаха, че кралят чакаше новини от града на юг, където бе седалището на по-големия му син — кронпринца (наследника на короната). Говореше се, че самият кронпринц също ще дойде, но до тогава можеха да минат още няколко дни. Сред рицарите Тиури видя един, когото бе срещал и преди: господарят на Бялата луна, бащата на Ивайн и Евайн. Тиури имаше дълъг разговор с него, предимно за рицар Евайн.

Бе вече следобед, когато рицарите и големците на кралството се събраха в голямата зала на двореца, където крал Унаувен искаше да им говори. Тиури и Пиак можеха също да присъстват и те се чувстваха съвсем дребни сред всички тези важни господа. Виждаха краля за първи път в пълния блясък на тържествените му одежди в бяло и пурпурно, със златна корона и скиптър. Не всичките му рицари присъстваха; мнозина се намираха още в други части на страната, преди всичко онези, които би трябвало да са още в Евилан. Но много бяха дошли, с лъскави шлемове, бели щитове и наметала с цветовете на дъгата. Там имаше също съветници и учени в дълги одежди и с високи шапки. Само Тирило изглеждаше както обикновено със своята шутовска шапка и звънчетата, но с блестящ пръстен на пръста.

Крал Унаувен се изправи от трона си и поздрави всички с добре дошли. После заговори:

— Приятели, рицари, поданици, чуйте какво имам да ви кажа: вие знаете, че двама младежи донесоха вестта за смъртта на рицар Едвинем. Тиури и Пиак, преминавайки през много опасности, са пристигнали в нашата страна.

Тиури отклони поглед от краля, но почувства, че мнозина гледаха към него и Пиак.

— Освен тази тъжна новина те ми донесоха послание — продължи кралят, — съдържанието на писмото, което рицар Едвинем е предал на Тиури преди смъртта си. Това писмо е тръгнало от Евилан, но князът не е желаел ние да го прочетем никога. Князът на Евилан помоли, както знаете, за мир и през пролетта аз изпратих там група пратеници. Знаете също, че рицар Едвинем е избягал от Евилан и е бил нападнат и убит в страната на Дагонаут от червени рицари. Така вече сте разбрали, че Евилан не е искал наистина мир. Бяха изпратени пратеници на юг, за да донесат още новини, но ще мине още известно време, докато се върнат. Но аз имам новина за вас, съобщение, което ще ви нарани, макар и вече да не може да ви уплаши. Рицар Андомар от Ингевел вече няма да се върне в страната ни. Той е бил убит в планините на Южния вятър от войниците от Евилан!

Мъртва тишина настъпи в залата. По всички лица се четяха болка, отчаяние и гняв.

— Той бе храбър рицар — тихо каза след това кралят, — верен придворен. Нека бог се смили над душата му!

Всички наведоха глави и мислеха за храбрия рицар, който никога вече нямаше да се върне в Ингевел.

После кралят заговори отново.

— Получих тази новина преди един час — сподели той, — с писмо, донесено от пощенски гълъб от града на юг, писмо от кронпринца. Това писмо е кратко, но се надявам, че скоро ще научим повече. Моят син идва лично насам. Рицар Андомар е мъртъв, но оръженосецът му е успял да се отърве и да стигне до града на юг в същия ден, когато Тиури и Пиак влязоха в нашия град. Неговите преживелици много приличат на техните. Рицар Андомар също е бил на път към нашата страна, може би със същите новини като рицар Едвинем.

Тих шепот премина през залата, но когато кралят продължи да говори, стана тихо.

— А сега посланието — каза крал Унаувен, — писмото от рицар Едвинем: не мога да ви съобщя съдържанието, преди кронпринцът да го е узнал. Съобщението се отнася преди всичко за него и за неговия брат, князът на Евилан. Рицар Ивайн току-що отпътува, за да го занесе на кронпринца; сега той го знае. Вече ви казах, че по-малкият ми син (защото князът на Евилан е също мой син) не е желал наистина мир — продължи той. — Но ви казвам, че той искаше да сключи мир! И сигурно щяхме да сключим мир, ако не беше рицар Едвинем!

Отново през залата премина ропот. Тиури гледаше краля с широко отворени очи. Какво означаваше това? Би ли могъл да се съмнява във верността на рицар Едвинем?

— Рицар Едвинем е избягал от Евилан — продължи кралят, — облечен в черно, с черен щит. Но под това черно е било скрито бялото. Той е научил нещо, не знаем по какъв начин и как и никога няма да научим това, защото той вече не може да ни разкаже. Рицар и конници от Евилан са го убили, за да му попречат да ми съобщи какво е знаел. Но писмото, което той искал да донесе, било запазено! Или, по-точно казано, неговото съдържание. То било написано на стария език, който знаят само няколко посветени. Моят по-малък син също знае този език. — Кралят отново замълча.

— Искам да ви съобщя, какво би се случило — каза той, — ако не беше рицар Едвинем, ако посланието, което той искаше да донесе, се бе изгубило. Тогава щяхме да сключим мир с Евилан. По-малкият ми син щеше да се помири с мен и своя брат и щеше да се върне в отечеството си и в дома на родителите си. И ние всички щяхме да сме весели и щастливи и нямаше да подозираме каква опасност ни грози, какво нещастие ни чака. Щяхме да си имаме враг на своя територия. Защото какво щеше да се случи? Не след дълго кронпринцът внезапно щеше да умре! Представяте ли си? По-малкият ми син е имал намерение, когато никой вече не очаква нещо лошо от него, да убие брат си или да накара да го убият, за да получи това, което желае: властта над това кралство! Нали след смъртта на кронпринца той би станал наследник на трона. Това е бил предателският план, който се е криел зад желанието му за мир! Евилан не му е достатъчен; той иска да управлява това кралство.

Крал Унаувен се огледа в залата. Мъката още личеше в очите му, но гласът му бе строг, когато каза:

— Сега знаете, че князът на Евилан все още е наш враг. Той никога не бива да управлява това кралство, защото е лош човек! Той е мой син; обичам го, но той е лош. Скръбта ще завладее това кралство, ако някога той стане крал! Сега знаем лошото му намерение и той вече няма да може да изпълни коварния си план. Скоро той ще научи, че ние го знаем, докато той още не е знаел това. Той е убил двама мои рицари, за да не ни станат известни намеренията му за убийство. Какво се е случило с другите (с рицар Аргарат, с Марциан и Даровин) още не знаем; опасявам се от най-лошото. Но, господа, сега вече знаем достатъчно. Планът на княза на Евилан пропадна; той няма да моли повече за мир. Боя се, че сега ще се опита да постигне с насилие това, което не му се удаде да направи с хитрост. Боя се, че отново ще посегне към оръжията. Затова трябва да се подготвим за отбрана. Тъжно е това, което трябваше да ви кажа, но има и нещо добро: ние знаем откъде ни грози опасност. Заедно ще се борим, ако това е необходимо. Кой не е готов за това?

Тогава всички рицари извадиха мечовете си, така че залата заприлича на гора от блестящи остриета. И те приветстваха своя крал.

След това бе обсъдено по какъв начин страната ще бъде приведена в състояние на отбрана. Тиури и Пиак вече не присъстваха; това бяха въпроси, които не ги засягат.

Те заедно напуснаха двореца и се отправиха към града. Малко по-късно стояха на един мост над Бялата река и си говореха за това, което бяха чули. Тиури мислеше за младия оръженосец, който бе дошъл с новини от рицар Андомар в кралството на Унаувен. Беше уникално да знае, че той, Тиури, не е бил сам. Някой друг бе получил същото поръчение като него, бе преживял може би същите страхове, но и същото удовлетворение. Дали и другият бе намерил толкова верен приятел, както ой Пиак? Погледна приятеля си. Той гледаше надолу по реката на запад.

— Сигурно там е морето — каза той. — Бих искал да отида до там.

— Аз също — заяви Тиури, — ако имахме време. — Когато изрече тези думи, той изведнъж разбра, че вече нямаше време. Той не трябваше да остава повече; крал Дагонаут го очакваше. Вече нямаше нищо, което да му попречи да се върне. Задачата му тук бе изпълнена. — Ако имахме време — повтори той, — но аз трябва да се върна при крал Дагонаут.

— Да, разбирам — каза Пиак. — Кога тръгваш?

— Колкото е възможно по-скоро, защото така трябва, нали — отвърна Тиури.

— Добре — отбеляза Пиак, — тогава утре тръгваме.

— Ти може би искаш да останеш по-дълго? — попита Тиури.

— Тръгвам с теб — просто каза Пиак.

Те отново помълчаха малко. После Пиак попита:

— Искаш ли да се върнеш?

— И не, и да — отговори Тиури. — Бих искал да остана още мъничко и по-добре да науча всичко, но копнея и за това, да си бъда отново у дома.

— И аз чувствам същото — каза Пиак. — Част от мен иска да остане тук, а друга част да се върне в планините.

— Страната на Дагонаут изглежда толкова ужасно далеч — продължи замислено Тиури. — Понякога имам чувството, че там всичко ще бъде различно, когато се върна.

Колко време всъщност бе минало, откакто бе отпътувал? По-малко от месец. Но какво само бе преживял през това време!

Пиак се завъртя, като махаше с ръка.

— Сбогом, град на Унаувен — каза той.

— Не — отбеляза Тиури, — ще кажем „довиждане“. Сигурен съм, че пак ще дойдем.

Те се върнаха в двореца. Събранието бе завършило, а в една от залите те намериха Тирило сред много рицари и оръженосци.

— Ами, Тирило — извика един от рицарите, — сега ни прочетохте откъси от библията, защото се осмеляваме да мислим за големи дела, които трябва да извършим. Но аз разбрах, че вие самият също ще дойдете, когато ние скоро излезем.

— Разбира се — отговори шутът. — Нали някой трябва да внимава за вас!

— Какви оръжия ще си носите, Тирило? — попита друг малко подигравателно.

— Неговата шутовска тояжка, за да ни удря с нея по пръстите — каза Марвен от Идуна, — и шутовското си говорене, за да ни предпазва от високомерие. — Въпреки че каза това с усмивка, ясно се разбра, че го казва сериозно.

— Да — присъедини се към него друг рицар. — Тирило трябва да дойде с нас, когато започваме борба със злото.

— Добре казано, рицарю — каза шутът. — Само ако не забравяте, че вие, борейки се със злото, самите все още не сте добри! Доброто и злото са противоположности, но могат да се намират много близо едно до друго. Помислете си, че кронпринцът и князът на Евилан са братя, синове на един баща… — После той съзря Тиури и Пиак. — Ха… — прекъсна се сам той, — ето ги отново приятелите. Чувствате ли се вече у дома си в нашия град?

— Да, Тирило — отвърна Тиури.

— А сега трябва отново да отпътувате, ах — продължи шутът.

— Да — каза Тиури. Вече не се учудваше толкова на факта, че шутът може да отгатва мислите му. — Бихме ли могли още днес да говорим с краля? — добави той.

— Само елате с мен — заяви Тирило — и ще ви заведа при него. Сигурно точно сега има време.

Младежите го последваха, а Тиури си мислеше: Сега разбирам още по добре, защо Тирило носи блестящия пръстен. Не само защото е умел и ведър, но и защото сигурно преди е бил подготвян някога да стане рицар.

Приятелите разказаха на крал Унаувен, че са решили да се отправят колкото може по-скоро по обратния път.

— Имате право — каза кралят. — Вие сте поданици на крал Дагонаут. А вие, Тиури, след като сте спазили обещанието си и сте изпълнили поръчението си, сега трябва да разкажете всичко на вашия крал. И при това този път вие трябва да бъдете мой пратеник. Ще ви дам да занесете писмо на крал Дагонаут. Не, не се плашете, то е наистина важно послание, но не е свързано с опасности.

Тиури се усмихна.

— Ваш слуга съм, Ваше величество — каза той.

— А вие, Пиак? — попита кралят. — До къде ще пътувате с вашия приятел? До Големите планини ли?

— Не, Ваше величество — отговори Пиак, — ние се уговорихме, че трябва да продължа по-нататък, до града на Дагонаут.

— Но сигурно ще се върнете по същия път — каза кралят, — ще минете покрай отшелника Менауер. Предайте му поздрави от мен!

— Познавате ли го, Ваше величество? — попита изненадат Пиак.

— Познавам го — отвърна кралят. Той приветливо гледаше ту единия, ту другия и продължи: — Съжалявам, че трябва да тръгвате, но няма да се сбогуваме, защото се надявам и очаквам, че отново ще ви видя тук някой ден. Макар че родината ви и дългът ви са в земята на Дагонаут, вие завинаги ще останете свързани и с моето кралство.