Тонке Драгт
Писмо до краля (1)

Нощно бдение

Тиури бе коленичил на каменния под на малката църква и се втренчваше в пламъка на свещта, която стоеше пред него. Колко ли бе часът? Той трябваше сериозно да обмисли задълженията, които ще има, когато стане рицар, но мислите му непрекъснато се отклоняваха. Понякога изобщо не мислеше. Питаше се дали приятелите му не чувстваха същото? Тиури се огледа наоколо за Фолдо и Арман, за вилмо и Джузипу. Фолдо и вилмо гледаха своите свещи; Арман бе скрил лице в ръцете си. Джузипу стоеше изправен и гледаше нагоре, но внезапно промени позата си и погледна Тиури право в лицето. Те се гледаха известно време; после Тиури обърна глава и отново насочи поглед към свещта. За какво ли мислеше Джузипу? Вилмо се раздвижи и се чу дращенето на обувките му по пода. Останалите погледнаха към него. Вилмо наведе глава, сякаш се срамуваше.

Колко е тихо, си помисли Тиури малко след това. Толкова тихо не е било никога в живота ми. Петимата младежи не биваше да разговарят помежду си; не биваше да казват нито дума през цялата нощ. Не биваше да имат никаква връзка и с външния свят. Дори вратата към църквата бе заключена. Едва на сутринта, рано, около седем часа, тя щеше да бъде отворена отново, когато рицарите на крал Дагонаут ще дойдат да вземат бдящите.

Рано сутринта! Тиури видя празничното шествие пред себе си: рицарите върху конете им с красиви юзди, цветните щитове и веещите се хоругви. Той видя и самия себе си да седи върху огнен кон, в блестяща мантия, с шлем и трептяща украса от пера. Пропъди от себе си тази картина. Не трябваше да мисли за рицарската външност, а да бъде благороден, верен, честен, храбър и готов да помага.

Очите го заболяха от светлината на свещта. Той погледна към олтара, където лежаха петте лъскави меча. Над тях висяха щитовете; те блестяха в трепкащата светлина на свещите. На сутринта ще има двама рицари, които носят еднакъв герб, помисли си Тиури, татко и аз. Бащата също се казваше Тиури: „Храбрия“ бе наречен той. Дали и той лежеше буден и мислеше за своя син? Да се надявам, че ще бъда също такъв добър рицар като него, мислеше си Тиури.

Скоро след това му хрумна нова мисъл: Ако някой почука на вратите! Тогава не бива да отваряме. Сега той си спомни за нещо, което му бе разказал веднъж рицарят Фардумар, чийто оръженосец бе той. Когато бил на бдение в параклиса преди посвещаването си в рицарско звание, изведнъж някой силно почукал на вратите. Той бил там с приятели, но никой не отворил — за тяхно щастие, защото по-късно се оказало, че това бил слуга на краля, който искал да ги изпита.

Тиури отново погледна към своите събратя. Те още стояха на колене в същите пози. Сигурно вече минаваше полунощ. Свещта му почти бе догоряла, тя бе най-късата от петте; може би защото бе коленичил най-близо до прозорец: тук имаше течение. Когато свещта ми догори, няма да сложа нова, мислеше си той. Струваше му се, че е по-приятно да коленичи на тъмно, така че другите да не могат да го виждат. Не се страхуваше, че ще заспи. Спеше ли вилмо? Не, той помръдна. Не бдя както трябва, помисли си Тиури. Той събра ръце и прикова поглед в меча, който щеше да използва само за добро. Мислеше си за думите, които трябваше да каже на следващия ден на крал Дагонаут. „Заклевам се да ви служа вярно като рицар, както и на всички Ваши поданици, както и на всеки, който поиска помощта ми. Заклевам се…“

Тогава на вратата се почука — тихо, но много отчетливо.

Петимата младежи спряха да дишат, но останаха неподвижни.

Отново се почука.

Младежите се спогледаха, но не изрекоха нито дума и не помръднаха. Чуха, че бравата се завъртя. После прозвуча шум от стъпки, които бавно стихнаха. Те въздъхнаха, петимата едновременно.

Ето че се случи, мислеше си Тиури. Странно бе, но той имаше чувството, че през цялото време докато бдеше, бе очаквал това. Сърцето му биеше толкова силно, че му се струваше, че другите също го чуват. Хайде, успокой се, си заповяда той. Може би бе някой непознат, който не знае, че ние бдим тук, или пък някой, който иска да се пошегува с нас или да ни изпита… Но той напрегнато очакваше отново да чуе нещо. Свещта му силно припламна и след това угасна с тихо свистене. Сега той коленичеше в тъмнина.

Не знаеше колко време е изминало, когато над главата му се чу лек шум. Беше сякаш някой драска с нокти по прозореца! После чу глас, който бе тих като дъх: — В името на бога, отворете вратата!

Тиури се изправи и погледна към прозореца. Не видя нищо — нито сянка. Тъй или иначе той не можеше да направи това, което бе пожелал гласът, дори да бе прозвучал по-силно. Той скри лице в ръцете си и се опита да подреди мислите си. Но още веднъж чу гласа, съвсем ясно, макар и да не бе повече от шепот:

— В името на бога, отворете вратата!

Той прозвуча още по-настойчиво от преди. Тиури погледна приятелите си. Изглеждаха така, сякаш не бяха чули нищо. И какво сега? Не биваше да отваря вратата. Но ако това бе човек, който е в нужда, беглец, търсещ скривалище? Той се ослуша. Отново бе тихо. Гласът обаче продължаваше да звучи в ушите му. Защо това трябваше да се случи тъкмо сега? Защо именно той трябваше да чуе тази молба? Не биваше да отговаря, но не можеше да се почувства спокоен, преди да го е направил. Той изчака. После се реши.

Бавно се изправи, с усилие, защото поради дългото коленичене на студения под се бе схванал. Започна опипом да се движи покрай стената и да се промъква към вратата. От време на време поглеждаше към приятелите си. Не мислеше, че са забелязали нещо — или пък обратно: Арман погледна по посока към него. Но Арман определено не го издаде.

Изглеждаше, че продължава безкрайно дълго, докато стигна преддверието. Още веднъж хвърли поглед назад, към приятелите си, към олтара и щитовете над него, към светлината на четирите свещи и тъмната сянка между колоните и в сводовете.

После забърза през малкото преддверие към портата и сложи ръка на ключа. Ако отворя, мислеше си той, ще наруша правилата. Тогава на сутринта няма да мога да се посветя за рицар.

Той завъртя ключа, открехна мъничко вратата и погледна навън.

На прага стоеше мъж, обвит в бяло расо и с качулка на главата. Тиури не можеше да разпознае чертите на лицето му; бе твърде тъмно за това. Той отвори малко по-широко вратата и мълчаливо зачака другият да каже нещо.

— Благодаря ви — прошепна непознатият.

Тиури мълчеше.

Непознатият почака един момент и после каза, все още шепнейки:

— Моля за помощта ви; въпрос е на живот и смърт! — Когато Тиури не отвърна, той продължи: — Ще ми помогнете ли?… Ще ми помогнете ли? — повтори той — За бога, защо не казвате нищо?

— Как да ви помогна? — прошепна Тиури. — Защо идвате насам? Не знаете ли, че на сутринта трябва да получа рицарско звание и не бива да говоря с никого?

— Знам това — отвърна непознатият. — Именно затова идвам насам.

— По-добре би било да отидете другаде — прошепна ядосан Тиури. — Сега престъпих правилата и не мога да получа рицарско звание утре.

— Бихте могли наистина да си заслужите рицарското звание — каза непознатият. — Та един рицар трябва да помага, ако е помолен за това, нали? Излезте, тогава ще ви разкажа, какво трябва да сторите за мен. Бързо, бързо, няма много време!

Ето, мислеше си Тиури, вече говорих и отворих вратата, защо да не изляза от църквата?

Непознатият хвана ръката на Тиури и го поведе покрай външния зид на църквата. Ръката му се усещаше кокалеста и съсухрена — ръка на старец. Така звучеше и гласът му, мислеше си Тиури. Кой ли е той? До малка ниша непознатият спря.

— Да се скрием тук — прошепна той, — и да говорим тихо, за да не може никой да ни чуе. — Когато стояха в нишата, той пусна ръката на Тиури и попита:

— Как се казвате?

— Тиури — отговори младежът.

— А, Тиури, на вас ще мога да се доверя.

— Какво искате от мен? — попита Тиури.

Непознатият се наведе към него и прошепна:

— Имам тук едно писмо, много важно писмо. Мога дори да кажа, че от него зависи благоденствието на цяло кралство. Писмо до крал Унаувен.

Крал Унаувен! Тиури бе слушал много за него. Той владееше страната на запад от планините и за него се говореше, че е благороден и справедлив владетел.

— Това писмо трябва да се занесе на краля — каза непознатият — колкото е възможно по-бързо.

— Но аз не искам… — започна недоверчиво Тиури.

— Онзи, който трябва да занесе писмото, е черният рицар с белия щит — прекъсна го непознатият. — В този момент той е в странноприемницата Якарвара в гората. Сега ви питам дали желаете да занесете писмото. Не мога да го направя аз; стар съм, а враговете ме преследват.

— Защо не помолите някой друг? — попита Тиури. — Градът е пълен с рицари, има достатъчно хора, на които можете да се доверите.

— Не мога да питам никого от тези рицари — отвърна непознатият. — Те правят твърде силно впечатление. Не ви ли казах: навсякъде има врагове? В целия град в засада дебнат шпиони и се надяват да могат да откраднат писмото. Не, не мога да помоля някой прочут рицар. Имам нужда от някого, който е неизвестен и не се набива на очи. Но същевременно трябва да мога да му поверя това писмо. Търся някого, който е рицар и все пак не е рицар. Вие сте този, който ми трябва: вие сте удостоен да получите утре рицарско звание, но сте и млад и за вас още не се говори.

Тиури нищо не можеше да възрази на тези думи. Той отново се опита да различи чертите на лицето на непознатия, но не му се удаде.

— Толкова ли е важно това писмо? — попита тогава той.

— Прекалено важно! — прошепна непознатият. — Хайде, не се бавете повече! Така губим твърде много време! Тук, съвсем наблизо, зад църквата има кон на поляната; ако го яхнете, можете за три часа да стигнете до странноприемницата. Ако яздите бързо, сигурно можете да го направите и по-бързо. Сега е почти един и петнадесет. Около седем чеса бихте могли да се върнете и да бъдете отведени да се явите пред крал Дагонаут. Моля ви, направете това, което искам!

Тиури почувства, че не може да откаже. Правилата, които трябваше да следва един начинаещ рицар, бяха важни, но този вик за помощ бе още по-важен.

— Ще го сторя — каза той. — Дайте ми писмото и ми кажете как да намеря странноприемницата.

— Благодаря! — въздъхна непознатият. — Странноприемницата се казва Якарвара. Знаете ли ловната хижа на крал Дагонаут? Зад нея минава път в югозападна посока. Минете по този път, докато стигнете до открита просека в гората. От там тръгват две пътеки; тръгнете по лявата и ще стигнете право там. Що се отнася до писмото, залагам на рицарската ви чест да го пазите като собствения си живот и да не го давате на никого, освен на черния рицар с белия щит.

— Аз още не съм рицар — каза Тиури. — Но ако бях, бих се заклел в рицарската си чест.

— Добре. Ако някой поиска да ви открадне писмото, трябва да го унищожите, но не и преди наистина да стане необходимо. Разбрахте ли?

— Разбрах — каза Тиури.

— И добре запомнете: като стигнете при черния рицар с белия щит, трябва да го попитате: „Защо щитът ви е бял?“. Той трябва да отговори: „Защото бялото съдържа всички цветове.“ После той ще ви попита: „Откъде идвате?“. Вие трябва да отвърнете: „Идвам отдалеч.“ Едва тогава може да му връчите писмото.

— Паролата — промърмори Тиури.

— Точно така, паролата. Сега знаете ли точно какво трябва да направите?

— Да, господине — каза Тиури. — Така че дайте ми писмото!

— Още нещо! — каза непознатият. — Бъдете предпазлив, добре наблюдавайте дали не ви преследват. Ето писмото, грижете се за него.

Тиури пое писмото. Бе тъничко и не голямо, а Тиури напипа печати върху него. Внимателно го скри под ризата до гърдите си.

— Няма ли да го загубите? — попита непознатият.

— Не, тук е на сигурно място — отговори Тиури.

Непознатият хвана ръцете на Тиури и ги стисна.

— Е, вървете — каза той. — Бог да ви благослови! — После пусна ръцете на Тиури, обърна се и бързо се отдалечи. Скоро нямаше и следа от него.

Тиури почака малко. Погледна към бледата светлина в прозореца на църквицата, където приятелите му бдяха пред олтара. Сетне се отправи да търси ливадата, където трябваше да го чака кон.