Жан-Пиер Вернан
Старогръцки митове (31) (Всемирът, боговете, хората)

Одисей в ролята на Никой срещу циклопа

Те напускат острова на лотофагите. Корабът на Одисей продължава пътя си, но ето, че цялата флотилия се оказва обвита от някаква мъгла, в която нищо не се вижда. Вечер е, корабът се носи напред, без моряците да трябва да гребат или да могат да предвидят какво ги чака. Ето че пристигат на едно островче, което не са забелязали и на което не могат нищо да различат. Самото море, или боговете, тласка кораба към този остров, при който те пристигат в пълна тъмнина. Дори луната не се показва. Нищо не може да се различи. Те са там, без да са имали възможността да предвидят това, което им се случва. Сякаш след острова на забравата пред тях са се открехнали портите на мрака, на нощта. В този улей те ще срещнат нови приключения. Те слизат на сушата. Това малко островче завършва с височина — хълма на онези чудовищни великани с едно единствено око по средата на челото, които се наричат циклопи.

Одисей прибира кораба си в едно заливче и, придружен от дванадесет души, се качва до върха на хълма, където е забелязал пещера и откъдето се надява да си набави провизии. Те влизат в тази огромна куха пещера, намират там съдове със сирене и разкриват цяла една селскостопанска култура. Няма жито, но има стада, сирена, може би дори малко диви лозя в долината. Естествено, спътниците на Одисей имат само една мисъл в главата: да задигнат няколко сирена и да бягат колкото им държат краката надалеч от тази огромна пещера, която не им внушава нищо приятно. Те казват на Одисей: „Хайде да си вървим!“ Последният отказва. Той иска да остане, защото иска да види. Иска да разбере кой живее на това място. Одисей е човекът, който не само трябва да си спомня, но и който иска да види, да узнае, да изпробва всичко, което светът може да му поднесе, дори и този подчовешки свят, насред който е захвърлен. Любопитството на Одисей го тласка постоянно отвъд, нещо, което този път за малко не довежда до гибелта му. Във всеки случай това любопитство ще предизвика смъртта на много от другарите му. Циклопът скоро пристига с козите си, с овцете и овена си, и всички те влизат в пещерата.

Циклопът е огромен, гигантски. Той не веднага забелязва тези мънички хорица, които са като бълхи и са се изпокрили по ъглите на пещерата и треперят от страх. Внезапно ги открива и се обръща към Одисей, който стои малко пред другите, с въпрос: „Ама кой си ти?“ Одисей, естествено, започва да разправя врели-некипели. Първа лъжа — казва му: „Нямам вече кораб“ — въпреки че корабът му го чака, „корабът ми се разби, така че съм напълно в ръцете ти, идвам тук с моите хора да умолявам за гостоприемството ти, ние сме гърци, храбро се бихме заедно с Агамемнон на брега на Троя, завзехме града и сега сме тук нещастни корабокрушенци“. Циклопът отвръща: „Добре де, добре, много хубаво, ама на мен изобщо не ми пука.“ Хваща двама другари на Одисей за краката, удря ги о скалата, разбива им главите и ги изяжда сурови. Останалите моряци замръзват от ужас и Одисей се чуди в каква беля се е вкарал. Още повече, че няма надежда да се измъкне, защото за нощта циклопът затваря входа на леговището си с огромен камък, който никой грък и дори голяма група не би могла да помръдне. На следващата сутрин се повтаря същият сценарий, циклопът изяжда още четирима — двама сутринта, двама вечерта. Общо вече е погълнал шестима, половината от групата. Циклопът е много доволен. Когато Одисей се опитва да му се подмаже с изключително сладникави речи, между тях се установяват нещо като отношения на гостоприемство. Одисей казва: „Ще ти направя подарък, който сигурно ще ти достави голямо удоволствие.“ Започва диалог, в течение на който се набелязват лични, гостоприемни отношения.

Циклопът се представя, казва се Полифем. Многоречив е и се ползва с добра слава. Той пита Одисей за името му. За да се установи връзка на гостоприемство, обичаят изисква всеки да каже на другия кой е, откъде идва, кои са родителите му и родината му. Одисей заявява, че се казва Outis, т.е. Никой. Той му казва: „Името, с което ме наричат приятелите и родителите ми, е Утис.“ Тук има игра на думи, защото двете срички на ou-tis могат да се заместят с друга форма на същата дума, me-tis. Ou и me на гръцки са двете отрицателни частици, но ако outis означава никой, то metis значи също и хитрина. Разбира се, когато става дума за metis, веднага се сещаме за Одисей, който е тъкмо героят на metis, на хитрината, на способността да намери изход в безизходицата, да лъже, да изпързалва хората, да им разправя врели-некипели и да се измъква от всяко положение. „Outis, Никой — възкликва циклопът, — щом като ти си Никой, и аз ще ти направя подарък. Ще те изям последен.“ Тук Одисей му дава подаръка си — част от виното, което му е дал Марон и което е като божествен нектар. Циклопът го опитва, харесва го много, сипва си отново. Натъпкан със сирене, с двамата моряци, които току-що е погълнал, и опиянен от виното, той заспива.

Одисей успява да заостри един як кол от маслиново дърво и да го нажежи на огъня. Всичките оцелели моряци се включват в дърводелската му работа, а после забиват горящия кол в окото на циклопа, който се събужда с вопъл. Единственото око му е ослепено. Ето че и той е потопен в мрака, в тъмнината. Тогава, естествено, той вика за помощ и другите циклопи дотичват. Циклопите живеят всеки за своя сметка, всеки е господар у дома си, не признават ни богове, ни господари вън от това, което смятат за свой дом, но все пак се притичват и извикват отвън, понеже пещерата е затворена: „Полифеме, Полифеме, какво ти става? — Ах, ужас, убиват ме! — Кой ти стори зло? — Никой, Outis! — Ами щом никой, metis, не ти е направил нищо, какво си се развикал?“ И си отиват.

Следователно Одисей, който се е измъкнал, изнизал, заличил зад името, с което се е накичил, донякъде се оказва спасен. Не напълно, защото трябва още и да излезе от запушената с огромна скала бърлога. За да се измъкне от пещерата той се сеща, че единственият начин е да завърже всеки един от оцелелите шестима гърци с върбови клонки за коремите на овцете. Сам той се вкопчва в рунтавата вълна на любимия овен на циклопа. Когато последният застава пред отвора на пещерата и измества скалата, която запушва входа, той прокарва между краката си всяка овца, като й опипва гърба, за да е сигурен, че никой грък няма да се възползва да се промъкне навън. Но не забелязва, че гърците са скрити отдолу. В момента, в който излиза овенът с Одисей, циклопът се обръща към добичето, което всъщност му е единствен събеседник, и казва: „Виж на какво ме направи това ужасно същество Никой, ще ми плати той за това.“ Овенът се насочва към изхода и Одисей излиза с него.

Циклопът връща на мястото скалата, убеден, че гърците са останали в бърлогата, а те вече са отвън: те бягат колкото ги държат краката надолу по каменистите пътеки чак до залива, където е скрит корабът им. Те се мятат на него, вдигат котви и отплават. Горе на върха на скалата, край пещерата, съглеждат циклопа, който слепешката хвърля по тях огромни камъни. В този миг Одисей не устоява на удоволствието от самохвалството и суетата. Той му изкрещява: „Циклопе, ако те питат кой ти е ослепил окото, кажи, че беше Одисей, син на Лаерт, Одисей от Итака, грабителят на градове, победителят на Троя, хитроумният Одисей.“ Естествено когато човек плюе срещу вятъра, му се връща тъпкано. Защото циклопът е син на Посейдон, великия бог на всички талази, но също и на всичко подземно; земетресенията, както и бурите, ги предизвиква Посейдон. Циклопът изрича по адрес на Одисей тържествено проклятие, което действа само ако се спомене името на този, срещу когото е насочено. Ако беше рекъл „никой“, може би проклятието щеше да остане без последствия, но циклопът предава името на Одисей на баща си Посейдон и иска възмездие: нека Одисей да не може да се върне в родината си, преди да е изтърпял хиляди страдания, да загинат всичките му другари, корабът му да потъне и да го остави сам, изгубен в морето корабокрушенец. И ако изобщо някога Одисей се измъкне, да се прибере като чужденец, на чужд кораб, а не като дългоочакван мореплавател, който се завръща у дома си на собствения си кораб.

Посейдон чува проклятието на сина си. Този епизод стои в началото на желанието му, съпътстващо всички по-късни приключения на Одисей, последният да бъде докаран до предела на мрака и смъртта и изпитанията му да бъдат възможно най-ужасни. Както по-късно ще обясни Атина, голямата покровителка на Одисей, тъй като Посейдон не може да преглътне злото, сторено на циклопското му синче, тя не е могла да се намеси и се е включила едва на края, на самия финал на скитанията му, когато вече почти е пристигнал. Защо? Защото това, че е потопил окото на Полифем в мрака, че го е ослепил, води до там, че Одисей на свой ред се намира по пътя на всичко нощно, мрачно и зловещо.