Жан-Пиер Вернан
Старогръцки митове (16) (Всемирът, боговете, хората)

На съд на Олимп

След победата над гигантите може да се каже, че царската власт на Зевс е наистина осигурена; боговете, които са се сражавали редом с него, завинаги разполагат с придобитите привилегии. Тяхно е небето, място, което познава само светлината, чистата светлина. В най-долната част на света цари нощта, мракът, там е Тартар или Хадес: тамошните богове са победени, чудовищата са овладени, гигантите сковани в неподвижност, завързани или приспани както Кронос. Те са някак си вън от играта, вън от вселената. Освен боговете, светът съдържа животните и хората. Тези същества познават едновременно и нощта и деня, и доброто и злото, и живота и смъртта. Животът им е преплетен със смърт подобно на нетрайните храни, които поглъщат.

Наблюдавайки развитието на тази история, можем да си помислим следното: за да съществува диференциран свят, с йерархии и подредба, е бил нужен първоначален акт на бунт — този, който е направил Кронос, скопявайки Уран. В този момент Уран е произнесъл към децата си проклятия, заплашващи ги с възмездие за сторена грешка — tisis. Така течението на времето е противоречиво, в него има място и за злото, и за отмъщението, за Ериниите, които носят възмездие, за Керите. Не друго, а капките кръв от отсечения член на Уран са породили мощта на насилието в целия всемир. Но нещата са по-сложни, по-нееднозначни. Между нощните сили, създаващи света в резултат на първия акт на основаване на подреден космос — осакатяването на Уран — и силите на съгласието има своеобразна връзка. От една страна Ериниите, гигантите и нимфите на войната, а от друга — Афродита.

Хаос поражда Нощта, а Нощта създава всички сили на злото. Тези лоши сили са преди всичко смъртта, Мойрите, Керите, убийството, клането; там са и всички нещастия: Отчаянието, Гладът, Умората, Борбата, Старостта. Сред проклятията, които тежат над света, трябва да прибавим Apate, Измамата, и Philotes, Любовното единение. Нощта ги поражда заедно с Убийството и Клането. Всички тези черни жени връхлитат света и на мястото на едно хармонично пространство правят от света място на ужаси, престъпления, отмъщения и измамност. Но ако се обърнем към потомството на Афродита, ще намерим редом с положителните сили отрицателни. Там са Ерос и Химер, Копнеж и Нежна любов — от тази страна всичко е наред, — но също и лъжите и измамите, exapatai, клопките на изкусителството, скрити в невинното бърборене на девойките, и отново филотес, Любовната нежност.

Между подвижността на силите на единство, съгласие и нежност, които управлява Афродита, и в потомството на една нощна сила, пораждаща всички възможни злини, има засичания, съвпадения, повторения: сред децата на Нощта са съблазнителските думи и любовното единение, тъй както в свитата на Афродита редом с очарователните девически усмивки се намират и любовните лъжи. Мъжът, измамен и подигран, може да намери в тях нещастието си. Така че всичко не е просто бяло от едната страна и черно от другата. Този свят произтича непрестанно от смес на противоположностите.

Възбуждайки гнева на отмъстителните сили, Нощта помага да се възстанови яснотата на порядъка, който е бил замъглен от простъпките. От своя страна сияйната Афродита, златната Афродита има за своя двойничка една черна Афродита, Melainis, нощна, тъмна Афродита, плетяща интригите си в мрака.

При уреждането на всемира Зевс се постарава да отстрани от божествения свят нощта, мрака, раздора. Той създава царство, в което, дори ако боговете се скарат, разправията им не може да прерасне в открит конфликт. Той е пропъдил войната от територията на боговете и я е отпратил при хората. Всичките зли сили, които Зевс е изтикал от олимпийския свят, ще образуват ежедневната тъкан на човешкия живот. Той поисква от Посейдон да построи тройна бронзова стена, за да остане затворена вратата на Тартара и Нощта и силите на злото да не могат вече да се издигат до небето. Разбира се, те продължават да съществуват на света, но Зевс е взел предпазни мерки.

Ако между боговете пламне свада, която може да прерасне в нещо сериозно, те веднага биват поканени на щедро пиршество. Поканена е и Стикс, която пристига със златна кана с вода от адската река. Двете божества, които са се скарали, вземат тази кана, поливат вода на земята, правят възлияние, пият от нея и заявяват под клетва, че не са виновни за свадата, че каузата им е справедлива. Естествено, едно от двете божества лъже. Веднага след като пие от божествената вода, излъгалото божество припада, потъва в нещо като пълна летаргия. То се намира в състояние, наподобяващо положението на победените богове. Както Тифон или титаните то остава без дъх, без топлина, без жизненост. То не е умряло, защото божествата са безсмъртни, но е изгубило всичко свързано с божествените му свойства, не може да помръдне, не може да упражнява властта си, то е извън играта. По някакъв начин то се намира вън от космоса, затворено в летаргия, която го огражда от живота на боговете. То остава в това състояние в течение на много дълъг период, който гърците наричат голяма година. Когато се събуди, божеството все още няма право да участва в пира и да пие нектар и амброзия. Това божество не е нито смъртно, нито напълно безсмъртно. То се оказва в положение, подобно на титаните, гигантите или Тифон. То е изключено.

Иначе казано, в този многостранен и разнообразен божествен свят Зевс е предвидил опасността от конфликт. Той бдително е установил не само политически ред, но и нещо като юридически ред, тъй че щом се надигне свада, тя да не представлява опасност за устоите на света. Прегрешилите божества са изпъдени от Олимп, докато си изтърпят наказанието. След това те се събуждат от летаргията си, но все още нямат право на нектар и амброзия, а трябва да изчакат десет пъти по-дълъг период от времетраенето на наказанието. Такъв е редът при боговете, но не и при хората.