Енрике Марискал
Приказки за подарък на оригинални хора (8)

8. Царят трябва да падне

Има невъобразими обстоятелства. Това са моментите на големите решения, на величествените оттегляния. Това са пространства на самота, когато не съществува повече възможност за допитване до учители или приятели. А също и извинения.

Затова ни се струва оригинално описанието на Игнасио Хилиган, когато описва трагичното падение, пълния залез на могъществото, предаването. Царят вън.

Царят се събуди сам в спалнята си. Изненада го отсъствието на царицата, която беше заминала в неизвестна посока, и странната и подозрителна тишина, властваща в двореца. Като излезе, попита за конете, но нямаше кой да го чуе. В действителност от известно време никой не го придружаваше.

За пръв път в живота си беше сам, уплашен и неподвижен. И се почувства малък (какво може да прави цар без царство?). Откри, че на хоризонта надничат същите онези зловещи сенки на миналото. Идваха за него. Бяха много и различни. Жадни за величие и власт. Искаше му се в този тъжен момент да има смелостта и силата на васала (пешаците, винаги пешаците, принудени да вървят подчинени начело на битката, да дадат всичко, без да получат нищо в замяна. Обучени за това. А монарсите — на сигурно място, спокойни, защитени в кулите си от слонова кост). Колко пъти ги беше виждал да умират с високо вдигната глава, с величие, без да отстъпят никога. Помисли си, че поне в този миг царицата трябва да е до него. Но вече беше много стар. А тя, напротив, беше млада и красива, можеше да се издигне в полет. Може би беше избягала с един от стражите. Една нощ ги беше видял да излизат заедно от двореца. Но какво значение имаше вече, поне през деня тя беше до него.

Тази засада капан ли беше? Кой зловещ ум е могъл да я замисли? Съжаляваше, че мисли така, тъй като все още никой нищо не му беше отнел, и сенките, които го заплашваха, все по-близо, нямаха нищо общо с хората от неговото царство. Съжали, че мисли така, защото не подобаваше на велик цар да мисли така. Тези мисли подхождаха по-скоро на някой страхливец, който не вярва дори на тези, които отдават собствения си живот, за да го защитят.

Вече обграден, се опита да избяга. Но докъде щеше да стигне старият цар? Зловещите сенки го обграждаха, за да го разкъсат. Царят погледна към небето, молейки милост, отчаян и вече мъртъв, от страх. Но милостта не се яви. Беше взет, и като всички останали от неговото бяло царство, изхвърлен извън дъската.

Всички царе падат. Лакеите също.

Остават дъските. Красотата на приятелството, полските перуники, величието на духа на някои човешки същества, които живеят като царе без официален декрет, приказките за оригинални хора.