Енрике Марискал
Приказки за подарък на оригинални хора (47)

47. Рибарят и неговата жена^[1]

 

Един рибар живеел с жена си в свинарник близо до морето. Той ходел всеки ден за риба и непрекъснато мятал въдицата.

Седнал до къщата, втренчено наблюдавал кристалната вода и стоял така с часове. Изведнъж куката стигнала до най-дълбокото и като я издърпал, на нея се влачел един голям калкан, който му казал:

— Рибарю, моля те, остави ме да живея, аз съм омагьосан принц. Какво ще спечелиш, ако ме погубиш? Върни ме във водата и ме остави да си плувам.

— Добре — отговорил рибарят, — няма нужда от толкова приказки. Калкан, който може да говори, така или иначе щях да го пусна отново във водата.

Оставил го в кристално бистрата вода и калканът се гмурнал, оставяйки след себе си кървава диря. После рибарят станал и отишъл при жена си.

— Е и? Нищо ли не хвана? — попитала тя.

— Не. Извадих само един калкан, но той каза, че е омагьосан принц, и отново го върнах във водата.

— И нищо ли не му поиска?

— Не — казал мъжът. — Какво трябваше да му поискам?

— Хайде! Много ли е приятно да живееш цял живот в свинарник? Да беше му поискал поне една къща. Връщай се отново там, извикай го и му кажи, че ни се ще да живеем в една къщичка. Със сигурност ще ти я даде.

— Какво говориш? Мислиш ли, че ще получа нещо, ако се върна там?

— Разбира се — отвърнала жената. — Нали си го хванал и после пак си го пуснал във водата? Със сигурност ще ни я даде. Бързо! Тръгвай!

Мъжът не искал да ходи, но не искал и да спори с жена си, така че отишъл.

Когато стигнал, морето било зелено и жълто и не толкова прозрачно като преди. Приближил се и казал:

Калкане, калкане,

морски калкане,

жена ми Илсебил

иска нещо да стане.

Калканът доплувал и казал:

— Какво иска да стане?

— Ох! — рекъл рибарят. — Понеже съм те хванал, жена ми казва, че е трябвало да ти поискам едно желание. Не ще да живее вече в свинарник, иска да има къща.

— Прибери се — рекъл калканът. — Вече я има.

Мъжът се прибрал, а жена му вече не била в свинарника. На негово място имало една красива къщичка, а жена му седяла пред нея на една пейка. Тогава жена му го хванала за ръка и му рекла:

— Ела да видиш, така е много по-добре.

Вътре имало едно малко антренце и прекрасна дневна, стая с легло за всеки от тях, кухня и килер. Всичко било много чисто и обзаведено с най-добрите съдове от мед и калай. Нищо не липсвало. А отзад имало едно малко дворче с кокошчици и патици и зеленчукова градинка.

— Виж колко е хубаво — казала жената.

— Да, и така трябва да бъде винаги. Сега можем да живеем щастливи и доволни.

— Това пак ще го помислим.

После вечеряли и си легнали.

Минали петнайсетина дни и жената рекла:

— Слушай, мъжо, къщата е тясна, а дворът и градината — много малки. Калканът можеше да ни подари някоя по-голяма. На мен ми се ще да живея в каменен дворец. Върви при него и му кажи да ти го даде.

— Какви ги говориш, жено? Много си е хубава къщата. За какво ни е дворец?

— Глупости! — отвърнала жената. — Иди да го поискаш, калканът ще ти го даде.

— Дума да не става, жено, калканът вече ни даде къща. Не искам да ходя да му досаждам пак.

— Казах ти да вървиш! — рекла жената. — Той може и ще го направи на драго сърце.

Мъжът бил много притеснен и не искал. Казвал си на ума: „Не е хубаво това“, но накрая отишъл.

Когато стигнал до морето, водата била виолетова и тъмносиня вместо зелена и жълта, не толкова прозрачна като преди, макар че все още била спокойна. Приближил се и казал:

Калкане, калкане,

морски калкане,

жена ми Илсебил

иска нещо да стане.

— Какво иска да стане?

— Ох! — рекъл рибарят леко смутен. — Иска да живее в каменен дворец.

— Прибери се, тя вече стои на вратата — рекъл калканът.

Мъжът си тръгнал, като мислел, че си отива вкъщи, но като стигнал, видял голям каменен дворец, а жена му стояла горе на стълбите и тъкмо се канела да влезе. Тогава го хванала за ръка и му рекла:

— Ела да влезем.

В двореца имало коридор, настлан с мрамор, и куп слуги, които отваряли големи врати, а всички стени блестели, покрити с разкошни килими.

В стаите масите и столовете били от чисто злато, а от тавана висели кристални полилеи. На пода имало килими, а масите били отрупани с толкова много храна и най-отбрани вина, че сякаш всеки момент щели да се счупят.

Зад двореца имало голям двор с конюшни за конете и обори за кравите и с най-красивите каляски, които човек може да си представи. Дворецът имал също и великолепна градина с красиви цветя и изящни плодни дръвчета и горичка, дълга една левга, с елени, хлопатари, зайци и всичко, каквото си пожелаеш.

— Е? Не ти ли се струва прекрасно?

— Разбира се — казал рибарят, — и така трябва да продължава. Сега ще живеем в този красив дворец и ще бъдем много щастливи.

— Това пак ще го помислим — казала жена му. — Хайде сега да спим.

На следващата сутрин тя се събудила първа — току-що било съмнало — и от леглото се откривала прекрасна гледка. Докато мъжът все още се протягал, тя го сръгала с лакът в хълбока и рекла:

— Ставай и ела да хвърлиш един поглед през прозореца, мъжо! Гледай! Не мислиш ли, че можем да сме господари на цялата тази земя? Върви при калкана и му кажи, че искаме да станем царе.

— Ама какво думаш, бе жено! — казал мъжът. — За какво ти е това? Не смея да моля за такова нещо.

— И защо не? — казала жената. — Тръгвай! Аз трябва да съм царица.

Мъжът бил стъписан, че жена му иска да е царица. „Това хич не е добре“, мислел си. Било му трудно да иде, но накрая го направил. Като отишъл до морето, водата била тъмносиня и много развълнувана. Освен това миришело много лошо. Приближил се и казал:

Калкане, калкане,

морски калкане,

жена ми Илсебил

иска нещо да стане.

— Какво иска да стане?

— То не е за вярване! — казал мъжът. — Иска да стане царица.

— Върви си вкъщи — казал калканът. — Вече е царица.

И той си тръгнал. Когато стигнал до двореца, той вече бил много по-голям, с великолепна кула, цялата в украса и имало войници с тимпани и тромпети. Всичко било от чист мрамор и злато, кадифени килими и големи ракли. Отворили се тогава портите на залата, където бил събран целият двор, и той видял жена си, седнала на трон от диаманти, със златна корона на главата и скиптър от скъпоценни камъни в ръка, а от двете й страни шест девойки, подредени в редици, от по-голяма към по-малка. Тогава се приближил и казал:

— Добре, жено. Вече си царица.

— Да — отвърнала жената, — царица съм.

После станал, погледал я известно време и казал:

— Ех, жено! Колко хубаво, че си царица! От това вече няма какво повече да желаем.

— Не, мъжо — отвърнала жената много възбудена. — Много се отегчих и не издържам повече. Върви при калкана и му кажи, че сега искам да стана император.

— Какво? Какви ги говориш! — казал мъжът. — Император не може да те направи и не искам да го моля за това. Императорът е само един в цялата империя и калканът не може да направи двама. Това той по никакъв начин не може да направи.

— Какво? — казала жената. — Аз съм царицата, а ти си мъжът ми, така че веднага тръгвай. Щом той може да прави царе, трябва да може да направи и императори, а аз искам да бъда император. Тичай!

Рибарят нямало какво да прави и тръгнал. Но по пътя почувствал страх и помислил: „Това не е хубаво, никак, никак не е хубаво. Каква наглост! Иска да стане император! На калкана ще му дойде до гуша.“

С такива мисли в главата стигнал до морето. Сега морето било черно и тъмно и толкова бурно, че се виждала само пяна, а вятърът вилнеел толкова силно, че вдигал огромни вълни.

Калкане, калкане,

морски калкане,

жена ми Илсебил

иска нещо да стане.

— Какво иска да стане? — попитал калканът.

— Ох, калкане! — казал рибарят. — Жена ми иска да стане император.

— Върви си вкъщи — казал калканът, — вече е император.

Човекът си тръгнал обратно и като пристигнал, дворецът бил целият от полиран мрамор със статуи от алабастър, украсени със злато. Пред портата марширували войници и свирели с тромпети, барабани и тимпани. А вътре бароните, графовете и херцозите били само слуги и му отваряли вратите, целите в блясък.

Като влязъл, видял жена си, седнала на висок златен трон. На главата си носела огромна златна корона, обсипана с брилянти и рубини. В едната си ръка държала скиптър, а в другата — имперския глобус. А от двете й страни стояли пажовете в две редици, подредени от по-висок към по-нисък, от най-високия, огромен като замък, до най-ниския, джудженце колкото кутрето на ръката.

Пред нея стояли херцози и принцове. Мъжът плахо се приближил и казал:

— Жено, колко е прекрасно, че си император!

— А ти какво правиш тук със скръстени ръце? Да, император съм, но сега искам да бъда папа. Върви при калкана!

— Но, жено — казал мъжът, — какви работи ти се въртят в главата! Ти не можеш да си папа. Папата е само един в целия християнски свят. Това не може да ти го даде.

— Мъжо, казвам, че искам да съм папа, така че тръгвай веднага. Непременно трябва да го получа.

— Не, жено. Това няма да го направя по никакъв начин. Не е хубаво, това е прекалено, калканът не може да те направи папа.

— Какви глупости говориш, мъжо! Щом можа да ме направи император, може да ме направи и папа. Побързай, аз съм върховната власт, а ти си само мъжът ми. Ще се подчиниш ли най-сетне да тръгнеш.

Той се уплашил и тръгнал, но се чувствал много зле. Целият треперел, а коленете му се подгъвали. Вятърът силно духал в полето и от запад се задавали черни облаци. Било притъмняло като в нощ. Листата падали от дърветата, а морето, побесняло, ръмжало и се блъскало в брега.

В далечината корабите танцували и подскачали върху вълните и с топовни гърмежи зовели за помощ. Небето било синкаво в средата, а отстрани се приближавала страхотна буря. Рибарят стигнал до брега полумъртъв от страх и казал:

Калкане, калкане,

морски калкане,

жена ми Илсебил

иска нещо да стане.

— Какво иска да стане? — попитал калканът.

— Ох! — простенал съпругът. — Иска да стане папа.

— Върви си вкъщи, вече е папа.

Като се върнал, намерил огромна катедрала, заобиколена от дворци. Проправил си път сред народа и влязъл. Всичко било осветено, а жена му, облечена цялата в злато, седи на главния трон с три корони.

Около нея имало множество свещеници. От двете й страни две редици лампиони, от най-големия, висок колкото цяла кула, до най-малката църковна лампичка. Крале и императори лежали в краката й и целували сандалите й.

— Жено — казал мъжът, като я гледал от глава до пети. — Вече си папа.

— Да, папа съм.

Той се приближил, огледал я по-внимателно, изглеждала така, сякаш е под светлината на слънцето, и казал:

— Е, жено, колко е хубаво, че си папа!

Тя обаче седяла като истукан, изобщо не помръдвала. Тогава той казал:

— Колко ли добре се чувстваш като папа!

— Ще видим — казала тя.

Двамата отишли да си легнат, но тя не била щастлива. Амбицията не й давала да спи. Продължавала да мисли какво още може да стане. Мъжът спал много добре, бил уморен от дългия път. Тя обаче не могла да мигне. Все се въртяла и мислела какво още може да стане, но нищо по-добро не й хрумвало. Слънцето вече било на път да изгрее и когато видяла изгрева, изправила се в леглото и погледнала през прозореца. Като видяла слънцето, помислила: „Ето, ето, не може ли аз да карам слънцето и луната да изгряват?“

— Мъжо — казала му и го сръгала с лакът в ребрата. — Събуди се, иди при калкана и му кажи, че искам да съм като Бог.

Човекът още бил сънен, но толкова се уплашил, че паднал от леглото. Помислил, че нещо не е чул добре, и търкайки очите си, попитал:

— Какво рече, жено?

— Мъжо, ако не мога да командвам слънцето и луната кога да изгряват, а само да гледам как го правят, няма да мога да го понеса.

И като го казала, така погледнала мъжа си, че него тръпки го побили.

— Хайде, мърдай, искам да съм като Бог.

— Не думай, жено! — казал мъжът и й паднал на колене. — Това калканът не го може. Можа да те направи император и папа. Моля ти се да размислиш и да си останеш Светия отец.

Тогава, обхваната от нечуван гняв, сякаш била полудяла, скъсала си корсета и силно го изритала, крещейки яростно:

— Не издържам повече! Ще тръгнеш ли най-сетне!

Мъжът си обул панталоните и хукнал като луд. Навън бурята така бушувала, че едва се задържал на крака. Дърветата се сгромолясвали, а планините треперели, скалите с трясък се търкаляли и небето било почерняло като вълча паст. Трещели гръмотевици, избухвали светкавици, морските вълни стигали до върховете на кулите на църквата, а отгоре им — бели корони от пяна. Извикал, без да може да чуе дори собствения си глас:

Калкане, калкане,

морски калкане,

жена ми Илсебил

иска нещо да стане.

— Какво иска да стане? — казал калканът.

— Ох! — отвърнал рибарят. — Иска да е като Бог.

— Върви си вкъщи. Тя седи в стария си свинарник.

И си седят там двамата и до днес.

Те са богове, но не си дават сметка. Като толкова други вървят из града, живеят в села и паланки, страдат заради това, което нямат, без да се радват на това, което имат. Страдат ненужно, без да могат да направят от своите „свинарници“ почтени домове, изпълнени с любов.