Енрике Марискал
Приказки за подарък на оригинални хора (11)

11. Рабиндранат Тагор I

До 1912 година Рабиндранат Тагор бил цитиран като пример за лоша поезия и за отвратителен бенгалски език.

Литературните критици не понасяли бунтовното присъствие на тези поеми, които погазвали стриктните предписания. Поетът, който владеел английския език така, както и родния си бенгалски, превел и издал на английски своя лиричен подарък „Гитанджали“^[1].

Година по-късно световната преса го поздравявала като Нобелов лауреат за литература. От този момент бил признат за неповторим писател в световен мащаб.

На критиците им се наложило да се приспособят към новата и по-справедлива оценка и испаноезичният читател имал възможността да се наслади на творчеството му без големи загуби, тъй като Сенобия Кампруби де Хименес, Хуан Рамон Хименес и Хоакин Гонсалес, верни последователи на източната духовност, го превели сполучливо.

По този начин патриаршеското му присъствие в литературата спечелило любов и уважение и Латинска Америка.

Последователен стил, неповторима лична атмосфера, път на спокойно съзерцание, на смирено и радостно възприемане на Бога:

Безкраен ме създаде ти — такава бе волята ти.

Толкоз пъти вече изцеждаш този крехък

съд и с пресен живот го пълниш винаги.

Пренесъл тръстиковата свирчица

през хълми и долове,

ти вдъхна в нея вечно нови песни.

В безсмъртното докосване на дланите ти

мъничкото ми сърце престъпва

всички граници на радостта

и ражда слово неизказано.

Неспирните ти дарове стигат до мен

само през моите невзрачни шепи.

Минават вечности, а ти все лееш

и все остава място за доливане.

Когато „Богът“ на философите престава да бъде само хладна идея, от която разумът се нуждае, за да има или да няма реалност, и когато Непреклонният, който съди и осъжда, се превръща в любима компания, в единствено присъствие, човекът, който живее така, може само да говори или да мълчи за Него. Всичките му задължения се трансформират посредством силата на духовната реализация в непрестанен дар.

По този начин, зад формата на неповторим поет, Рабиндранат Тагор е чувствал Бог — като любов, не като идея. Творчеството му е преклонение, радост и възхвала.

Когато ти ми заповядаш да пея, мисля,

че сърцето ми от гордост ще се пръсне;

поглеждам твоето лице

и сълзи в очите ми напират.

Всичко неблагозвучно и сурово

в живота ми се стапя в сладостна хармония

и преклонението ми разперва крила

като честита птица в полет над морето.

Знам, че от песнопението ми

извличаш радост. Знам, че единствено като

певец пристъпвам в светостта ти.

С крайчеца на простряното крило

на песента си докосвам твоите нозе,

които никога не бих се осмелил да стигна.

Пиян от радостта на песнопението,

забравям себе си и се обръщам

като към приятел към тебе,

който си ми господар.

Поради това единство литературното му творчество не може да бъде отделено от философските му съчинения, политическите му речи, училището му в Шантиникетан и пътешествията му около света, като апостол на разбирателството между хората.

Това е линията на песента, лиричен дар към обекта на най-висшата любов, която може да се корени в човешкото сърце — Бог, или както и да се нарече. Тагор не е имал разбирането, че едно духовно посвещаване трябва да се осъществи в рамките на аскетизма.

Индия и Пакистан, страни с огромни социални проблеми на хронична бедност, днес изненадват света със заплахи и демонстрации на ядрена мощ.

Тагор има нещо важно за казване. Поемите му подсказват, че Бог не може да остане скрит, че той се бори да излезе от сърцето на човека, където е гнездото му.

По този начин ни говори за пълнота, за духовно разбиране на света и живота.

Отношението, с което пристъпва към поемата, не е усърдната прилежност, която налага една суха задача, продиктувана от ангажираност, нито просто упражнение. Стихът идва в него като завет, като музика, която трябва да бъде щастие, която може да бъде единствено щастие, защото избухва в артиста като гирлянди от ноти.

Ако не проговориш, ще напълня сърцето си

с безмълвието ти и ще го понеса.

Ще чакам неподвижен

като нощта със звездното й бдение

и с ниско сведена в търпението си глава.

А утрото ще дойде непременно,

ще се разсее мракът и твоят глас ще рукне

в златни водопади през небето.

Тогаз от всичките ми птичи гнезда

ще литнат в песни думите ти

и твоите мелодии ще се разтворят

в цветовете на всички мои кичести гори.

Тагор е бил много критикуван заради неизменно красивите си, идеалистични и нежни поеми. Поетът сякаш е сляп за всичко тъмно и низко, което други очи могат да видят в живота. Това трябва да бъде разбирано от гледна точка на неговата реализация. Тагор чувства радостта от живота, гарантираната радост от това да съществуваш в Съществото.

Неговото блаженство се корени не в движещите се пясъци на временното, а във вечната и сияйна действителност на Брама. Дадено му е да вижда само действителното във всички илюзорни и ограничени фрагментации на света.

От тази перспектива може да бъде разбрано, че поетът вижда само съвършенство в един свят, където болката и нищетата изглеждат така вкоренени:

Когато си отида оттук,

нека това да бъде моята прощална дума,

че каквото съм видял, е несравнимо.

Вкусих от скрития мед на онзи лотос,

който се простира върху океана от светлина

и затова съм блажен —

нека това да бъде моята прощална дума.

В тази игралня на безкрайни образи

и аз се изиграх, и тъкмо тук успях

да зърна онзи, който е без образ.

Всеки мой член и цялото ми тяло

тръпнеха от щастие

при досега на онзи, който е недосегаем,

и ако краят дойде тук, нека да дойде —

нека това да бъде моята прощална дума.

От гледна точка на едно такова разбиране критиката става безпредметна. Тук има един субстрат на естетическа оценка, захранвана от вътрешната хармония на поета. Може да бъде разбран само ако в някаква степен се живее неповторимо.