Бранди Толър
Костюмарят (8)

Глава осма
Еди

Изминаха пет дни, откакто костюмарят пристигна и той схвана всичко наистина бързо. Докато работеше, беше тих и не го тормозих с излишни разговори. Можех да кажа, като го погледна в очите, че беше някъде вътре в мислите си, и искаше там да бъде сам. Той дори оправи комарника на верандата, добавяйки пантата обратно. Не бях го молила за това, но беше внимателен и затова му бях благодарна.

Триш, Моника и Глен — служителите, които ми помагаха с конете — се разбираха добре с него. Но Джоуи беше леко сдържан. Не бях сигурна защо. Костюмарят не изглеждаше да го забелязва, затова не се притесних да питам Джоуи за отношението му.

Наместихме се в приятна рутина; работата през деня, готвене и домакинска работа. Въпреки че оставането му тук беше нещо, заради което бих се почувствала мрачно, всъщност се радвах на компанията му.

Седях в износеното кресло на дядо Бъд, което все още миришеше на него и поради тази причина нямаше да се разделя с него. Бях потънала в моя най-нов любовен роман, а костюмарят гледаше през документите — куфарчето му беше отворено до него, веждите му бяха свити в концентрация.

— Изглеждаш така, сякаш трябва да направиш почивка. — Засмях се, когато погледът му срещна моя. — Може би трябва да се сменим. Знам, колко много хареса тези книги. — Размахах книгата си, докато повдигах вежди към него.

— Какво четеш днес? — попита той и започна да прибира документите си обратно в куфарчето си.

— „Демоните на Деймън“. — Прочетох заглавието на корицата и погледнах отново към нето точно навреме, за да видя как извъртя очи. Не можех да се удържа и кикотът излезе от мен. — Искаш ли да ми почетеш? — подразних го аз.

— Не, благодаря — промърмори той и затвори куфарчето с трясък, преди да прокара ръка през косата си и да въздъхне шумно. Мобилният му иззвъня, индикирайки му, че имаше съобщение, а както изглеждаше той получаваше много, и той го вдигна от масата. Изглежда, че направи гримаса, когато го прочете, и преди да го прибере в джоба си.

— Добре ли си?

— Само малка носталгия, това е всичко.

Той разтри задната част на врата си, преди да се изправи и да се разтегне. Тениската му се повдигна и откри малко от неговия очертан торс. Скъпа майко Божия, той имаше известното V, за което всяка жена си фантазираше по отношение на мъжете. Как бях пропуснала това, когато отидохме да плуваме? Облизах пресъхналите си устни, когато топли вълни заляха лицето ми, докато се взирах в него.

— Харесвали ти това, което виждаш? — попита той и аз отместих очите си от това адски секси V, за да срещна погледа му. Устата му беше извъртяна в самодоволна усмивка. — Ето защо тези любовни романи са лоши за теб.

— Моля?

— Възбуждаш се, когато ги четеш.

Устата ми падна.

— Възбуждам се? — попитах наскърбена.

— Еди, шегувам се. — Повдигна ръце в знак, че се предава.

Оставих книгата на масата до креслото.

— Весел си.

— Но ти беше тази, която ме проверяваше — добави той, а очите му проблясваха със забавление.

Страните ми почервеняха от пламъците. Беше прав. Аз бях. Тези книги възбуждаха някакво ожесточение вътре в мен, а аз реално нямах начин как да го изхвърля навън. Сега се занасях с мъж, с когото нямах работа да се занасям. Бързайки, аз се изправих и тръгнах към спалнята си.

— Излизаме, костюмар. Беше дълга скучна седмица и имаме нужда от питие!

Истината беше, че имах нужда да бъда около други хора.

— Звучи добре — обади се той зад гърба ми с лек смях.

Опитах се да игнорирам колко мразех това, което този звук ми причиняваше.