Бранди Толър
Костюмарят (15)

Глава петнадесета
Костюмар

Тя се настани в мен, най-накрая наистина отпусната. Притеснявах се, че идеята да вземем вана заедно, щеше да я паникьоса, но изглежда, че се наслаждаваше, въпреки че беше малко тиха.

— Сигурен съм, че ще мине добре.

Знаех това, защото бях наблюдавал Триш, докато упражняваше Нощен ездач, и конят изглеждаше добре, но не можех да кажа това на Еди. Да й кажа това би означавало да й кажа за миналото си, а това не беше място, което исках повече да посетя.

Тя въздъхна и можех да чуя стреса в дълбокия й дъх.

— От години той изпраща конете си тук. Той е голям клиент, за да бъде загубен.

Водата се спускаше по гърдите й, зърната й бяха точно на повърхността и прокарах гъбата над тях. Тя леко изстена и пенисът ми потрепери. Бих могъл да го направя отново, но нямаше. Тя беше изнервена и исках да я утеша. Обвих ръцете си около нея и целунах главата й. Беше изплашена. Изплашена, че ще загуби фермата, и загубата й щеше да я съсипе. Въпреки че тя щеше да я загуби при напълно различни причини, можех да го разбера. Загубата на семейната ферма беше изтезание. Не исках това за нея. Трябваше да й помогна.

— Всичко ще бъде наред, Еди. Обещавам ти.

След ваната, ние поехме по отделните пътища към своите собствени спални. Предложих й да отида в леглото при нея, но тя чувстваше, че се нуждаем да поддържаме нещата както обикновено, а спането заедно щеше да размие линиите. Беше права. Би могло. Но не можех да се спра да не се чудя дали линиите вече не бяха размити.

Докато се взирах в тавана и си представях Еди, мобилният ми иззвъня. Знаех, че е съобщение от Ейнсли, преди още да го вдигна. Бях пренебрегвал всяко обаждане и съобщение от нея, но след като Еди ми каза как се е отнесъл бившият й към нея, зарязвайки я със съобщение, си почувствах като задник, игнорирайки по този начин Ейнсли. Трябваше да й кажа, че за нас няма шанс да се съберем отново заедно, но трябваше да го направя лично. Това беше правилният начин да го сторя. Реших да отговоря, защото пренебрегвайки я, беше тъпият начин да го сторя.

Ейнсли: Нямам търпение лятото да свърши. Как си?

Аз: Добре съм. Просто наистина съм зает и много уморен. Сега ще си лягам.

Ейнсли: Иска ми се да съм там.

Аз: Лека нощ.

Е, отговорите ми не бяха супер приятелски, но най-малкото бяха нещо. Най-голямата ми надежда беше, че тя ще срещне някой и ще забрави всичко за мен. Но нещо ми подсказваше, че не бях чак такъв късметлия.

* * *

Когато на следващата сутрин се събудих, беше десет часа. Мамка му! Бях се успал! Бързо се облякох и след като осъзнах, че Еди вече беше тръгнала, забързах към конюшнята. Защо не ме беше събудила?

Денят беше наистина горещ и влажен и двамата помощници, които Еди имаше, Джоуи и Глен, бяха заети с меренето на кон. Докато приближавах конюшните, видях, че Еди седеше върху Нощен ездач с шапка за езда и говореше надолу към мъж, облечен в морско синьо поло и панталони, близо до пистата за обучение.

Докато приближавах пистата, започнах да чувам части от разговора им.

— Уверявам Ви, господин Търнър, от години тренирам тези коне с дядо ми.

— Просто съм загрижен за прехвърлянето, Еди, това е всичко. Това е много, за една млада жена де се справи — добави Търнър, докато пъхаше ръка в джоба си.

Устните на Еди за кратко се присвиха и можех да кажа, че тя се възмущаваше от намека, че тя не можеше да ръководи ферма, защото беше „млада жена“. Но тя веднага се съвзе и изобрази учтива усмивка.

Има една мисъл, която казва: Може да уловиш повече мухи с мед, отколкото с оцет. Еди знаеше това и преглътна презрението си към забележката на Търнър. Това е моето момиче. Мамка му! Това ли си помислих току-що? Уилсън, избий си тази глупост от главата веднага. Тя не е твое момиче.

— Господин Търнър, ако ми дадете шанс, ще Ви покажа, че съм повече от способна.

В този момент реших да се приближа до тях. Еди ми даде срамежлива усмивка, нещо, което единствено аз можех да разбера след нощта, която споделихме. Намигнах й, преди да се обърна към Търнър.

— Господин Търнър, това е господин Джони Уилсън. Той работи при нас за през лятото. Джони, това е господин Търнър. — Еди ни запозна и ние си стиснахме ръцете.

Търнър беше типичен богаташ — нуждаещ се от нещо, по което да харчи парите си — притежател на коне за надбягвания. За Еди, конете за надбягване бяха поминъкът й, за Търнър беше просто нещо, с което да се хвали пред богатите си приятели. Ако бях хазартен тип, а аз съм, бих се обзаложил, че Търнър никога не беше яздил кон.

След като си разменихме учтиви поздрави един с друг, Еди каза:

— Ще препускам през първата обиколка и след това ще го поведа в бриз за половин миля.

Основно тя щеше да го затопли младия жребец и след това да покаже скоростта му на Търнър.

Търнър извади от джоба си хронометър и го щракна, подготвяйки го за момента, в който Еди щеше да пусне коня в бриз.

— Джони Уилсън, а?

Веднага замръзнах.

— Точно така. — Отпуснах ръката си върху горната греда на оградата на и продължих да наблюдавам Еди.

— Някаква връзка с Дж. Р. Уилсън?

Той знаеше кой съм аз. Мамка му.

— Беше мой дядо — признах, продължавайки да следя Еди. Защо не можеше миналото, просто да си остане минало?

— Леле. — Той кимна. — Денвър Бронко.

Той каза името и можех да видя как очите му се изцъклиха, когато осъзна кой бях аз. Денвър Бронко беше кобила, която дядо и баща ми бяха завели на Тройната Корона. В конните надбягвания, Тройната Корона бе меката, почни непостижима цел. Денвър Бронко не само спечели дербито на Кентъки, но също така спечели Прикнес Стейкс. Спечелването на двете надбягвания от Тройната Корона бе почти невъзможно постижение за повечето… всъщност цяло чудо. Но това, което го направи, дори още по-добро бе, че кобила рядко се конкурираше в тези надбягвания, камо ли да ги спечели. Денвър Бронко направи дядо ми легенда в света на конните надбягвания.

— Тя имаше добри гени — казах аз, опитвайки се да се измъкна от опита му да ме свържи с баща ми. — Имаха късмет.

Той изсумтя.

— Бих казал, че имаше повече от късмет, синко.

Извъртях очи и отново се съсредоточих върху Еди, надявайки се Търнър да се откаже.

— Съжалявам за загубата ти. Дядо ти беше един от най-добрите треньори. Чувал съм, че ти самият не си лош. Срамота е, че баща ти Дж. Дж…

Думите му заглъхнаха, а аз стиснах зъби. Ако срамът имаше звук, той сигурно би звучал като агонизиращ писък, но за съжаление той бе безмълвно чувство. Такова, което криех от години. Знаех какво казва той, но бе прекалено страхлив, за да завърши изречението. Какъв е учтивият начин да се каже „позволи на семейното ви наследство да отиде в калта“? Да, дядо ми беше един от най-добрите, баща ми също, но това не спря фермата ни да потъне. Когато дядо ми почина, бизнесът беше добре. Всички вярваха, че баща ми беше също толкова добър като Поп. Но някъде по пътя Дж. Дж. Уилсън се превърна в алкохолик и фермата понесе пристрастяването му.

— Благодаря — казах, спасявайки го от неудобството му. — Но аз никога не съм бил част от онова. Бях млад. Заминах за колеж. Талантът умря с дядо ми и баща ми — добавих бързо.

Еди вече в пълен галоп и Търнър натисна хронометъра, докато тя преминаваше първия фърлонг и започна бриза. Конят се движеше плавно. Това беше много добър знак. Движенията му бяха перфектни, имаше силни крачки и не можех да видя Еди да го изискваше от него. На коня му беше писано да се състезава.

Не можех да не се разсмея, докато я наблюдавах как се наведе над Нощен ездач, приклекна в позиция, напрегна се. Търнър продължи да щрака хронометъра си, докато Еди достигаше всеки фърлонг, но не казваше нищо. Когато Еди завърши всяка дистанция, конят галопираше с пълна сила. Знаех, без съмнение, че този кон можеше да се класира в топ три на надбягване и колко отчаяно Еди се нуждаеше от коня да спечели, за да може да изпълни условията на дядо й, за да запази фермата. Когато погледнах към Търнър, изражението му не издаваше мислите му.

— Как се справи? — попитах аз.

— Не беше зле — отговори Търнър равнодушно. Трябваха ми всички сили, за да скрия отвращението да не се появи на лицето ми. Конят беше шибано грандиозен. Той просто не искаше да го признае, след като се държа като задник относно способностите на Еди.

Еди поведе коня в бавен тръст чак до нас.

— Той е добър кон — каза тя, потупвайки Нощен ездач отново, преди да слезе от него. — Е, какво мислите, господин Търнър?

Имаше увереност в тона й. Еди знаеше, че конят бе златен. Нямаше как да се отрече, независимо какъв глупак беше Търнър.

— Ами, в светлината на последните разкрития, мисля да го оставя. Ако се класира добре в Джърси, ще го задържа тук.

— Разкрития? — попита го Еди.

— Не знаех, че при теб работи внукът на един от най-добрите треньори на източното крайбрежие.

Еди размени поглед между двама ни, докато се опитваше да разбере за какво говори Търнър.

— Вече Ви казах, господин Търнър. Това беше дядо ми. Не аз. Аз не съм треньор. Вече не. Еди е тази, която тренира коня ви да бяга по този начин. Това няма абсолютно нищо общо с мен.

Тонът ми бе почти умоляваш.

— Дори и така да е, харесва ми идеята, че тя има някой, който да й помага. Еди, благодаря ти, че ми позволи да дойда тук тази сутрин.

С това той се обърна и се насочи към поршето си, което беше паркирал до стаята, която служеше и за офис.

Еди остана замръзнала на мястото си, но погледът й сега беше забит в мен.

— Би ли хвърлил светлина върху това, за което говореше той?

Затворих очи и изстенах. Мамка му!

— Той разпозна името ми и знаеше за дядо ми.

— Твоят дядо?

— Дж. Р. Уилсън.

— Твоят дядо е бил Дж. Р. Уилсън? — попита тя, докато се взираше в мен безизразно.

— Да.

— Онзи Дж. Р. Уилсън? Денвър Бронко? — поясни тя.

— Да — измънках аз.

Тя отвори уста, сякаш да каже нещо и след това бързо я затвори. Без да каже и дума, тя поведе Нощен ездач към конюшнята, а аз я последвах на няколко крачки зад нея. Беше ли ядосана? В действителност не я бях излъгал. Просто не й бях казал.

Когато тя приближи конюшнята, тя подаде юздите на Нощен ездач на Триш и тръгна към стаичката. Триш ме погледна въпросително, а аз присвих рамене. Изчаках я няколко минути, преди да последвам Еди вътре и я открих да седи върху малко канапе, което бе опряно до стената, с лакти върху коленете си. Шапката й за езда беше до нея, а косата й беше сплъстена там, където се беше изпотила. Навсякъде в малката стаичка бяха струпани седла и аз се облегнах на една купчина от тях близо до вратата.

— Добре ли си? — попитах колебливо.

— Много съм добре! — Главата й се повдигна рязко нагоре и видях дивия поглед в очите й. Тя определено не беше много добре. Това, което беше — е ядосана.

— Какъв сексистки глупак! — извика тя, стискайки юмруци. — Щастливото малко момиченце има голям, силен мъж до себе си. — Говореше като южняшка красавица. — Глупав шибаняк.

Не можех да се сдържа. Засмях се малко. Не бях сигурен дали преди я бях чувал да проклина.

— Знам, че си разстроена, но Еди, ти имаш нужда от този кон. Той може да се класира и така ще изпълниш едно от условията на дядо ти.

— Не разбираш ли колко обидно беше за мен това, което се случи там? Колко много от гордостта ми се свлече на земята?

— Мога да си представя. — Можех да си представя повече от това. Бил съм свидетел. Почувствах се ужасно. Знаех, че тя искаше да бъде призната за тежката си работа и точно заради това беше толкова ядосана.

Но тогава, източникът на гнева й се смени.

— Някога дали щеше да споделиш с мен, че си син на треньор на коне?

— Не знам — отговорих честно. — Не е нещо, за което обичам да говоря.

— И защо е така, Костюмар? — Тя се изправи и скръсти ръце над гърдите си.

Прокарах длан надолу по лицето си.

— Има ли някакво значение?

Тя премигна няколко пъти и погледът й срещна пода.

— Не, предполагам, че няма — каза гневно тя, тонът й беше пълен със сарказъм. — Искам да кажа, ти знаеш всичко за мен, но какво значение има това?

Погледът й срещна моя отново и можех да видя как яростта бушуваше в нея. Не само за това, че Търнър я оскърби, но и аз също, защото не бях честен относно миналото си.

— Има значение за мен — отговорих честно. Не исках нищо повече от това да й помогна да задържи тази ферма. Но моето спокойствие и честност направиха малко, за да потушат гнева й.

— Мислиш ли, че е забавно да се преструваш, че нямаш никаква представа какво, по дяволите, правиш, карайки ме да те обучавам? Всичко това някаква шега ли е за теб? Ха, ха, нека размотавам това глупаво, жалко фермерско момиче, докато се смея зад гърба й?

Тя пристъпи към мен, юмруците й бяха стиснати до тялото й. Очите ми се разшириха от шок. Това изобщо не беше каквото съм си мислил, но сега можех да видя колко лошо изглеждаше. Тя си мислеше, че съм се забавлявал с нея.

— Добре, не ти казах за миналото си. — Вдигнах ръце в защита. — Съжалявам. Но ти предположи, че аз съм някакво градско хлапе, което си няма представа какво да прави с ръцете си, затова не исках да те разочаровам. Не съм ти се присмивал. Кълна се. И това, което се случи снощи, не беше нещо, което приемам лековато. Нямаше да правя секс с теб, ако мислих в същото време, че си жалка, затова си избий тази глупост от главата — изкрещях в отговор напълно в тона й. Моментът стана напрегнат, докато и двамата преминахме задръжките на чувствата си, но Еди не отстъпи изобщо.

— Боря се за единственото нещо, което ми е останало, и което означава всичко за мен, и все пак те посрещам с добре дошъл в дома ми, за което бях принудена против волята си, между другото, докато все още скърбя за загубата на дядо си, и ти не можеш да сподели едно малко парче от миналото си с мен? — Когато тя го изложи по този начин, осъзнах, че съм голям задник. Но имах своите причини да не говоря за миналото си и нищо от това нямаше нещо общо с нея. Работих здраво, за да забравя миналото си, и докато мислих много за Еди, никога не съм й дължал обяснение.

— Какво искаш от мен, Еди? Това беше наложено и на мен. — Гласът ми се повиши, но не можех да се спра. Говорейки за миналото си, беше сигурен начин да се ядосам. — Не съм казал на Търнър, той сам го разбра!

— Мислих, че сме приятели — каза меко тя.

— За лятото — добавих. Думите ми бяха като куршум, когато я удариха. Можех буквално да видя, че я нараниха, когато леко се отдръпна.

— Да — тя кимна, челюстта й потрепваше от сдържан гняв. — Ами, след като ти знаеш толкова много, отколкото съм предполагала, вземи трактора и оправи пистата. Ще вали.

След като мина покрай мен, за да излезе, аз я попитах:

— Къде отиваш?

— Имам нужда от малко време да помисля. — Тя затръшна вратата зад себе си и аз останах на място, чувствайки се като голям идиот.

Наблюдавах я през прозореца как каза нещо на Джоуи, преди марширувайки да влезе в къщата. Заангажирах се в стаята със седлата, опитвайки се да ги оправя, или най-малкото да бъда постоянно зает, докато тя беше далеч от погледа ми. Знаех, че е разстроена и вероятно имаше нужда от време да се успокои, затова взех трактора и оправих пистата, както ми каза, докато Глен, Триш и Джоуи ме наблюдаваха шокирани. По-късно, когато се прибрах в къщата, пикапът й го нямаше.