Бранди Толър
Костюмарят (5)

Глава пета
Костюмар

Часове, след като Еди тръгна, Джоуи ме освободи и се върнах в къщата. Срутих се на кухненската маса, проклинайки себе си, защото очевидно нямаше интернет за мен, за да свържа лаптопа си. Типично. Не биваше да се изненадвам. Докато гледах навън през прозореца на кухнята, който имаше изглед към задната страна на фермата, очите му уловиха книгата, която Еди четеше, когато влязох тази сутрин в кухнята.

Вдигайки я, погледнах корицата, Любовта на любимия ми. Какво тъпо шибано заглавие. На корицата имаше някакъв мъж с шест коремни плочки, който държеше жена наполовина гола. Толкова шибано евтино. Изгубен в собственото си отвращение, не осъзнах, че бях отворил книгата и зачетох.

Устата му обви едно идеално твърдо зърно и Анна изстена името му:

— Филип.

Филип искаше да има своето време да почете тялото на Анна. Да целуне всяка идеална извивка, да оближе всеки квадратен сантиметър, но когато тя коленичи пред него и обви своите идеални сочни устни около члена му, единственото нещо, за което можеше да мисли в този момент, беше колко добре щеше да се почувства, когато свърши в устата й.

Почесах главата си шокиран. По дяволите, това звучеше някак интересно.

Главата на Анна се движеше нагоре — надолу, докато езикът й се вихреше по дължината на Филип, ръката й го притискаше. Можеше да усети как главичката на члена му се удряше в задната част на гърлото й и знаеше, че единствено беше въпрос на секунди, преди оргазмът му да избухне в нейната красива и гореща уста.

— Хм!

Сякаш книгата беше огън и се бях изгорил, аз я хвърлих далеч заради звука на някого, който прочистваше гърлото си. Обърнах се и видях зад мен да стои Еди с хартиена чанта, пълна с покупки, веждите й се повдигнаха, докато ме наблюдаваше, а перфектните й устни се извиха в полуусмивка.

— Трябва да си разказвач. Имаш глас за това.

Ако пенисът ми, точно сега, можеше да се засрами, щеше да го направи. Чел съм на глас и тя ме хвана. Добре, Джон, играй го хладно.

— Е, ти наистина си падаш по подобна литература? — попитах небрежно, докато заобикалях острова и взех книгата от земята, където я бях хвърлил.

Еди се приближи с бавна стъпка, същата Хванах-те-на-престъплението усмивка танцуваше на устните й и тя сложи хартиената чанта на плота близо до хладилника.

— Да — отговори тя просто.

— Защо момичетата я харесват? Нали знаеш, евтините еротични книги?

Наведох се върху острова и я наблюдавах как започна да подрежда покупките от чантата в хладилника. Очите ми неизбежно гледаха дупето й през цялото време. Докато тя се движеше, нейните малки секси розови бикини се показваха от върха на дънките й, дразнейки ме.

— Защо мъжете харесват евтиното порно? — тя повдигна вежди, докато затваряше хладилника и отвори вратата на шкафа. Не можех да кажа дали въпросите ми я накараха да се почувства неудобно, но изглеждаше така, сякаш разговорът не я притесняваше.

— Порното е различно от това. — Кимнах към книгата.

— Така ли? — Този път тя се обърна и се наведе над плота, за да може да ме гледа, докато отговарям.

— Можеш да го видиш. Голи тела и останалото. — Присвих рамене.

— Хмм — измърмори тя и се обърна отново към пазарската чанта. — Порното ти дава картина. Можеш да видиш само това, което те искат да видиш. Книгите те оставят да запълниш празните неща, да направиш това, което искаш. Книгите ти дават идеята на фантазията, превръщаш се в идеалния любовник в съзнанието си. В порното ние ги наблюдаваме как се докосват един друг, в книгата, с твоето въображение, това е сякаш те докосват теб.

Отговорът й беше толкова дълбок и честен, че ми отне известно време, за да отговоря.

— Значи, ти използваш тези книги, за да…

Спрях се. Какво, по дяволите, я попитах? Току-що срещнах това момиче. Майка ми ще се преобърне в гроба, ако сега ме видеше. Не може да попиташ момиче, особено фермерско момиче, дали мастурбира върху еротичните си книги.

Еди се подсмихна и ме погледна над рамото си.

— Костюмар. — Тя каза псевдонима ми, което изобщо не ме развълнува. — Аз съм двадесет и три годишно фермерско момиче, което няма гадже наоколо. Не че това е твоя работа, но да. Понякога се стига до това.

Пенисът ми потрепна от вълнение. Тя мастурбира. Мила майко Божия, никога няма да успея да избия тази шибана картина от главата си. Чудех се дали имаше вибратор, или тя…

— Така че слушай — тя прекъсна приключението ми по пътя към ада, мислейки как си доставя удоволствие. — Знам, че двамата с теб имахме трудно начало, но искам да започнем отново. Имам чувството, че и за теб това не е толкова приятно и мисля, че може би, най-малкото можем да бъдем приятели.

Тя се взираше в мен с тези големи кафяви очи и можех да видя, че е искрена. Може и да мразех фермерския живот, но хората, които бяха тук, бяха добри. Такава бе и тя. Добра.

— Харесва ми, Еди, и оценявам гостоприемството ти.

— Сега е почти шест часа. Обикновено по това време проверявам боксовете и напълвам със зърно кофите, преди да се прибера и да се изчистя за вечерта.

— Звучи добре.

Щом проверихме всичко, ние се прибрахме и изчистихме. След като се изкъпах и облякох, намерих Еди в кухнята и устата ми пресъхна при вида й. Трябваше да се държа по-добре от това да се взирам, но не можех да се удържа, докато тя полюшваше ханша си напред — назад в ритъма на Stir It Up на Боб Марли. Когато музиката засвири, тя затанцува в перфектен ритъм, без да е наясно, че нейният нежелан съквартирант я изпиваше с очи, докато се бореше с твърдостта си. Нейните износени дънки с няколко протрити дупки висяха ниско на кръста й и нейният потник беше достатъчно къс, за да ми предостави бегъл поглед към нейната загоряла кожа. Минутите минаваха и бях замръзнал, очарован от тялото й, което се движеше лениво. Докато танцуваше, тя започна да вади зеленчуци, пилешко и други необходими съставки за вечерята. Отваряйки шкафа, тя се пресегна за кутията с ориз, но тя беше извън обсега й. Бях зад нея, преди да осъзная какво правя, тялото ми се притисна към гърба й. Тя изстена от контакта и веднага се стегна, но се успокои, когато разбра, че бях аз и се опитвах да й помогна. Когато издърпах кутията и тя се отпусна надолу, бавно се отдръпнах назад, тялото ме заболя от желание само от този кратък контакт. Когато извадих кутията тя вече се беше превела леко напред, а аз леко се изместих назад, тялото ме заболя от желание, само от това леко докосване помежду ни.

— Ето. — Ухилих се и поставих кутията на плота.

— Благодаря. — Тя се усмихна стегнато. — Не те чух да влизаш.

— Забелязах — подразних я.

Намалявайки музиката, тя започна да приготвя храната ни.

— От колко време си тук?

— Достатъчно — отговорих честно, докато оставих очите ми да се разходят нагоре — надолу по тялото й. Знаех, че не трябваше, но не можех да се сдържа.

Еди прочисти гърлото си и промени темата.

— Харесваш ли Боб Марли?

Когато й казах, че го харесвам, тя обясни, докато режехме зеленчуците за салатата, че харесва по малко от всичко. Знаех какво има предвид, защото при мен беше същото.

Когато седнахме да вечеряме, тя ни наля по чаша вино и проведохме изненадващо приятен разговор.

— Разкажи ми за себе си, Джони Уилсън.

Повдигнах вежди изненадан. Тя знаеше, че моето истинско име е Джони.

Прочитайки изражението ми, тя добави:

— Беше в писмото, което дядо остави за мен. — Тя се усмихна слабо, преди да отпие от виното.

— Никой повече не ме нарича така — промърморих, докато направих гримаса.

— Защо?

Това беше справедлив въпрос.

Истинският отговор бе, че то принадлежеше на мъж, който съществуваше в друг живот, но не можех да й кажа това.

— Не е име, което хората приемат сериозно — отговорих, бягайки, колкото мога по-далеч от истината.

— Харесва ми. — Тя присви рамене.

— Повече от това да ме наричаш костюмар? — пошегувах се аз и отпих от виното.

— Прав си. Беше грубо от моя страна да те наричам така и съжалявам. Но сега, това някак се загнезди. Ето какво ще ти кажа. Ти избери. Ще те наричам или Джони, или Костюмар. Ти избираш.

— Наистина ли? Не може ли просто да ми казваш Джон?

— Изложих условията си и ще се придържам към тях — засмя се самодоволно.

— Тогава костюмар. — Кимнах в приемане. Не исках никога повече да бъда наричан Джони.

— Много добре. Е, какво друго? Не знам нищо, освен името ти и професията ти.

— Какво би искала да знаеш? — попитах, докато разрязвах пилето си.

— Как успя да уредиш да дойдеш тук за лятото? Мислих, че студентите по право точно сега ще бъдат стажанти.

— Всъщност, повечето от завършилите си взимат почивка след дипломирането, за да могат да учат за Бар. Затова, когато не работя за теб, ще си скъсам задника от учене.

— Не си преминал Бар? — попита тя подозрително.

— Не, все още не. Ще положа изпита през юли. Затова сега съм доктор по право, а не адвокат. Имам докторска степен по право. Щом премина изпита, тогава ще мога да работя като адвокат.

— Как направи завещанието на дядо ми, след като не си преминал Бар?

— Не съм направил завещанието. Асистирах на адвоката в Райли, по молба на Бъд. Преди ти казах това — подразних се аз.

— Изглежда странно, че е поискал от теб да му помогнеш с това, когато той вече имаше адвокат тук в Холи Спрингс — отбеляза тя, преди да отпие от виното си.

— Предполагам, че е имал своите причини — предположих аз. Знаех, че това изглеждаше странно за нея, и тя искаше да знае какви са били взаимоотношенията ми с дядо й, но никога нямаше да й кажа. Истината е, че аз все още не разбирах защо Бъд искаше да прекарам лятото тук, вместо просто да му възстановя парите.

— Имаш ли работа, след като вземеш изпита? — попита тя, след като потупа няколко пъти със салфетката си по устата.

— Две интервюта. Едно в Райли и едно в Ню Йорк — отговорих нетърпеливо, облекчен от смяната на темата.

— Ню Йорк. Леле. За кое се надяваш? — Отне й само един поглед към мен и тя кимна.

— Ню Йорк — каза тя, познавайки.

— Какво друго би искала да знаеш?

— Хмм… откъде си?

— Райли. Винаги ли си живяла тук? — Опитах се да сменя темата, като насоча разговора към нея. Не исках тя да започне да пита за подробности.

Тя тъкмо вземаше хапка от храната си, когато я попитах, затова я сдъвка бързо, преди да отговори.

— Родена съм в Мемфис, но майка ми умря, когато бях на единадесет. Никога не съм виждала баща си. Дядо Бъд ме прибра и оттогава съм тук.

Знаех, че майка й е починала. Бъд ми каза, когато работехме по завещанието му, но беше трудно да я виждам да го обяснява. Очите й трептяха от болка, докато обясняваше. Виждах собствената си болка в очите й. Ние може да бяхме различни по много начини, но в това имахме нещо общо. Знаех какво е да загубиш всички, които си обичал.

— Съжалявам.

— Недей. Дядо Бъд ми даде наистина страхотен живот. Винаги съм му била благодарна за това.

— Никога ли не си искала да се видиш с баща си?

Зададох въпроса и веднага разбрах, че не трябваше да питам. Не беше моя работа, но виждах млада жена, която сякаш нямаше семейство и исках да знам защо.

Еди отпи от виното си и погледна надолу за момент.

— Майка ми и дядо ми се отчуждили, след като тя срещнала баща ми. Дядо Бъд не се интересувал от него и майка ми избягала, преди да се дипломира, за да бъде с него. Когато забременяла, той си тръгнал, а майка ми била прекалено горда, за да се върне тук. Дядо Бъд дори не знаеше за съществуването ми, докато тя умря и от Закрила на детето не се свързали с него.

Погледът й мина за кратко по моя, преди да се върне отново към разрязване на пилето си.

— Сигурно е било страшно да се преместиш тук и да живееш с мъж, когото никога не си срещала.

Тя се усмихна меко и каза:

— Така беше в началото. Майка ми ужасно ми липсваше, но дядо Бъд беше търпелив с мен. Бях гневна и изпитвах омраза, когато за първи път се преместих тук. С майка ми доста се местихме. Бяхме бедни и също така тя се местеше от мъж на мъж. — Тя спря за момент, преди да продължи. — Когато дойдох тук се чудех, за колко дълго Дядо Бъд ще ме задържи, преди да ме отпрати. Но когато той ме заведе при конете и ме научи да яздя, показа ми любовта си към фермата, аз се промених. — Усмихвайки се, добави. — Каза ми, че е наше, тази земя, тези коне. Каза, че принадлежа тук и никога не трябва да се притеснявам, че отново ще се преместя. Каза, че домът е място, където любовта живее и отдъхва лесно. — Очите й се изпълниха със сълзи и тя бързо ги изтри. — Съжалявам.

Знаех точно как се чувства. Той й липсваше. Бъд е бил нейният дом и сега тя се чудеше дали ще може да почувства това място по същия начин, когато него го нямаше. Когато дядо ми умря, се почувствах по същия начин. Той беше такава голяма част от фермата ни, че се чудех дали можех да я обичам без него.

— Имаш ли друго семейство?

— Братовчеди във Вирджиния, но не поддържаме връзка. Дойдоха на погребението, но това беше първият път, когато ги виждах от години. А ти? — Тя прочисти гърлото си и се опита да отклони темата в моя посока.

— Родителите ми умряха преди няколко години и имам вуйчо от страната на мама, който живее в Калифорния. Притежава свои лозя. Виждаме се веднъж в годината.

Еди отпи от виното си, докато ме разглеждаше замислено. Тя не каза обичайното „съжалявам“, както правят повечето хора, когато чуят, че родителите ми са починали. Всъщност беше добре да не го чуя поне веднъж, но предположих, че тя знаеше много добре като мен, какво е чувството.

— Е, Костюмар, за тези, които идват и си отиват. — Тя повдигна чашата си за тост и аз се присъединих към нея. — И за новото приятелство.

— За новото приятелство — повторих аз и внимателно чукнах чашата си в нейната. Когато приключихме с вечерята си и разчистихме, си помислих, че може би, това лято нямаше да е толкова нещастно, както си го мислих.