Бранди Толър
Костюмарят (40)

Глава четиридесета
Еди

На следващата сутрин мястото до мен беше празно. Разтревожена скочих от леглото, забързах към стаята си и грабнах халата си. Успокой се, Еди. Той не си е заминал.

Докато вървях към всекидневната, чух чукане на тигани и цвърченето на пържен бекон. Отдъхнах си с облекчение.

Той беше тук.

Той ми правеше закуска.

Животът беше идеален.

Очите ми уловиха листа, който той пусна снощи върху дивана и тихо пристъпих към него. Вдигнах го и започнах да чета.

Джони знаеше, че имаше възможност Еди да го отхвърли, да му каже, че не могат да бъдат заедно. Той знаеше, че адски щеше да боли, така и беше. Беше ужасно. Бивайки отхвърлен от Еди, беше трудно за преглъщане. Но той я обичаше и не би посмял да си тръгне. Вместо това той събра всяка частица самоконтрол, заглуши гордостта си и я целуна дълго и силно. Това беше последната истинска целувка, която щеше да има. Той можеше да обича това момиче, това красиво невероятно момиче, до края на дните си. Щеше да се моли за щастието й, дори то да не беше с него. Той винаги щеше да се надява на най-доброто за нея, защото тя го заслужаваше. Тя заслужаваше всичко, за което сърцето й копнееше.

Джони я целуна нежно за още един последен път и прошепна:

— Благодаря ти за всичко, което ми даде. Никога няма да го забравя.

И тогава той взе куфара си и напусна жената, която щеше да обича до края на живота си.

Защо плачех? Костюмарят се беше подготвил да му кажа „не“? За това, че няма да се съглася да бъда с него? Беше го написал за всеки случай. Идеята да го видя как си тръгва от живота ми, я усещах като удар в стомаха ми.

— Хей, красавице — прошепна той, докато отзад обвиваше ръцете си около мен. Той видя хартията в ръката ми, отстъпи назад и ме обърна с лице към него. Челото му се набразди, като ме видя със зачервени очи и плачеща.

— Играта се обърна срещу мен. Откакто съм се върнал не съм направил нищо друго, освен да те карам да плачеш.

— Това разби сърцето ми. Просто идеята за това… — Избърсах носа си с ръба на халата си.

Той се усмихна меко и взе листа от мен.

— Бих те напуснал, ако това беше желанието ти. Твоето щастие означава повече за мен, отколкото моето.

Видяхте ли това? Заради думите му просто се разтопих на пода.

— Толкова съм щастлива, че се върна — изплаках аз, докато притисках тялото си към неговото.

— Защо не се откъснем от това и забравим, че изобщо е съществувало.

— Не! — казах високо. — Искам да го задържа.

— Защо? — попита объркан той.

— Защото искам да си напомням колко трагичен и ужасен щеше да бъде животът ми, ако бях казала „не“.

— Звучи малко болезнено, но добре — подсмихна се леко.

Взех листа от него и го сгънах внимателно. Костюмарят беше написал наша собствена история.

За мен.

Ние имахме своя собствена луда любовна история. Погледнах към него и въздъхнах:

— Знаеш ли какво обичам в тези любовни романи, които чета?

— Като изключим горещия похотлив секс? — попита той.

— Да — засмях се.

— Добре. Какво?

— И заживели щастливо завинаги.

Той ме гледаше, хапейки устните си, опитвайки се да не се разсмее. Тялото му започна да се тресе, докато смехът напираше да се освободи от устата му.

Метнах се към него и го ударих по гърдите.

— Присмиваш ли ми се?

Забелязвайки обиденото ми изражение, той най-накрая позволи на смеха си да излезе, а лицето му стана червено.

— С теб, скъпа. Винаги с теб — насили се да каже той, след секунди, веднъж щом успя да си поеме въздух.

— Не беше смешно, идиот — престорих се на засегната.

— Да, беше. И по някакъв начин също така и сълзливо.

— Добре, аз съм сълзлива и сантиментална, но това е истината. Харесва ми частта „И заживели щастливо завинаги“ — казах аз и скръстих ръце. Отдръпнах се от него, гордостта ми се изпаряваше, но той ме сграбчи бързо и ме целуна силно. С изчезването на гнева ми, позволих на тялото си да се разтопи в неговото.

Когато той се отдръпна се вгледа в очите ми, целият смях беше изчезнал и каза:

— Сега ние имаме свои собствен и заживели щастливо завинаги.

И тогава той отново ме целуна.

Животът беше идеален.