Бранди Толър
Костюмарят (38)

Глава тридесет и осма
Еди

— Мразя те — измънках на Ники, докато лежах на леглото й. Беше седнала пред бюрото си, взирайки се в компютъра си. Засмя се, но не се обърна към мен.

— Забавляваше се — отвърна тя.

— Но сега не се забавлявам. Чувствам се като задник.

— Мразя, че ти го казвам, но и изглеждаш като него — изсумтя тя. — Не се притеснявай, Джоуи и останалите ще се погрижат за всичко тази сутрин. Ще трябва да работиш през следващите две недели и да упражняваш конете, за да им се отплатиш. Тогава и те ще могат да си вземат ден почивка.

Претърколих се бавно на гърба си, а докато го правех, главата ми туптеше.

— Колко изпих снощи?

— Спрях да ги броя около шестия шот.

— Мисля, че съм припаднала. Какво, по дяволите? Какво се случи?

— Е, ти целуна Дирк.

Изстрелях се веднага нагоре.

— Какво? — изкрещях аз.

— Е, и двамата бяхте пияни, но с Джоуи ви разделихме, преди нещо да се случи.

— Целунала съм го. Нещо очевидно се е случило.

— Стига, Еди. Това беше само малка приятелска целувка. Не сте правили френска. Той помоли за целувка за рождения му ден и ти му я даде.

— Знаех, че за Дирк няма нищо приятелско. Би ли спряла да гледаш проклетия компютър, за да се обърнеш и да говориш с мен?

— Преглеждам фейсбук страницата на Паркър.

— Паркър? — Любопитството ми официално се раздразни. Може би беше споменал костюмаря.

— Да, чуй последния пост: Необходимо е да изведа съквартиранта си навън тази вечер и да му помогна да си удави меланхолията си в бутилка с уиски.

— Мислиш ли, че става дума за костюмаря?

— Той е неговият съквартирант — каза сухо тя.

Отпуснах се отново върху леглото.

— Защо костюмарят е меланхоличен?

— О, за Бога! — изстена Ники. — Вие двамата сте напълно безнадеждни!

Тя скочи от стола си, прекоси стаята и се хвърли върху мен на леглото.

— Какво правиш? — изгрухтях, докато тялото ми се срещна с цялата й тежест.

— И двамата се обичате! Това е тъпо! — изкрещя тя, докато ме обкрачваше.

— Луда ли си? — изпищях, докато се опитваше да се бори с ръцете ми над главата ми.

— Ще те задържа долу и ще ти набия малко акъл! — изкрещя, докато се борехме.

Отблъснах я от мен, опитах се да сляза от леглото, но паднах на пода.

Надигайки се изкрещях:

— Той си тръгна! Той се спаси по средата на нощта, без да каже и дума!

— Оставил ти е писмо! — Тя се изправи и ме фиксира с погледа си от другата страна на леглото, сините й очи бяха широко отворени; лицето й бе червено.

— Писмо за сбогом — отрекох аз.

— Не е писмо за сбогом, Еди.

Взирах се в нея объркано.

— Ти си го прочела?

— Да — призна простичко тя. — Докато беше под душа. — Тя се обърна и взе чантата си от бюрото. Отвори я и извади листа жълта хартия. — Прочети го. Сега! — нареди ми тя, бутайки ми писмото.

— Не мога — поклатих главата си аз.

— Добре — изпухтя тя. — Аз ще ти го прочета.

Тя ме погледна остро, преди да прочисти гърлото си нарочно, отвори писмото и започна.

Еди,

Когато четеш това, аз ще съм си заминал. Съжалявам за начина, по който си тръгвам, но не мога да понеса на сутринта да те видя да плачеш. Да те напусна, е най-трудното нещо, което някога съм правил. Напускайки те, имам чувството, че напускам отново дома си.

Животът ми беше планиран за няколко години напред. Знаех точно какво искам и къде исках да бъда. Нищо не можеше да ме отклони от моя път.

Но когато те срещнах, плановете ми изглеждаха толкова глупави и егоистични. Ти ми напомни за нещо, което веднъж обичах, нещо, за което бях живял и бях дишал. Ти ми напомни за мъжа, който веднъж бях.

Истината е, че съм влюбен в теб, Еди. Знам, че не те заслужавам, но не мога да спра това, което чувствам. Затова си тръгвам, но ще се върна, ако ти ме искаш. Искам да ти дам известно време и да не се чувстваш притисната да вземеш решение.

Имам мечти, Еди, големи, за които трябва да работя усилено, но нито една от тях, не може да се сравни с желанието ми да бъда мъжът до теб.

Ако не се обадиш, ако решиш, че аз не съм този, когото искаш, знай, че винаги ще ценя спомените, които споделихме през това лято.

Костюмар

Взирах се в Ники в зашеметено мълчание. Какво, по дяволите, се предполага, че трябваше да направя с това?

— Той иска да бъде с теб — най-накрая каза тя, разбивайки тишината.

— Или искал — отговорих сковано.

— Какво?

— Минаха почти три седмици, Ники. Той вероятно ме мрази за това, че не му се обадих, или не отговорих на писмото му.

— Минаха почти три седмици — повтори тя. — Не са три години.

Със стон се отпуснах назад в леглото.

— Добре. Какво ще се случи, ако му се обадя? Може би ще изостави всичко заради мен и тогава какво? Ще ме мрази до края на живота си, че е дошъл тук, и е нещастен?

— Изобщо чу ли какво казва писмото? Ти си неговата мечта, Еди! — Гласът й се повиши и аз я погледнах. — Той е влюбен в теб. Защо ти е толкова трудно да го повярваш?

— Мога да го повярвам! — извиках й аз. — Но това, което не мога да повярвам, е, че това е достатъчно за него, за да изостави плановете си. Той иска Ню Йорк и градския живот. Сега той мрази конете!

— Значи просто ще го оставиш да си тръгне?

Думите й ме срязаха дълбоко. Не исках да го оставя да си тръгне. Исках да е с мен всеки ден до края на живота ни.

— Какво да направя?

— Обади му се — каза тя и грабна мобилния ми от нощното шкафче. — Сега — нареди тя, докато хвърли телефона в лицето ми.

Взех го и прегледах контактите си, докато открия неговия номер. Поемайки се дълбоко въздух, зачаках, докато телефонът му звънеше. Когато се включи гласовата му поща, реших, че така е по-добре. Върнах топката отново в неговото поле и щях да го оставя той да се свърже с мен, ако все още иска това.

— Костюмар, Еди е. Слушай, току-що прочетох писмото ти и… — Замълчах и погледнах към Ники. Тя раздвижи ръцете си, подканяйки ме да продължа. — Обичам те и те искам. Обади ми се. — С тези си думи затворих телефона си и стиснах очите си.

— Това беше…

— Достатъчно — казах аз. — Казах достатъчно. Сега всичко зависи от него.

* * *

Върнах се у дома около четири и си приготвих гореща вана. Веднага след като се потопих в горещата вода, спомените изплуваха как костюмарят беше зад мен, къпеше ме и караше кожата на врата ми да настръхне от целувки. Преглътнах сълзите си и се опитах да потисна страховете си. Ами ако той не се обади? Ами ако бе предположил, че не го желая и вече е срещнал някоя друга?

Не можех да понеса повече това, затова дръпнах тапата на ваната и излязох от нея. Влязох в спалнята си и извадих тениската му. Все още не я бях прала, защото все още миришеше на него. И след това отидох във всекидневната, където се свих на дивана. Върху масата имаше снимка на дядо Бъд, взех я и се вгледах в очите му.

— Иска ми се да беше тук и да ми кажеш какво да направя — прошепнах аз. — Липсваш ми адски много.

Пуснах телевизора и прескачах през каналите, докато не открих Петият елемент и придърпах юргана на баба над себе си. Не знам кога бях задрямала, но в един момент се събудих от звука на някого, който чукаше на вратата.

Станах от дивана и се насочих бавно към вратата. Едва бях будна, когато осъзнах, че костюмарят стоеше на предната веранда и ме гледаше. Всичкият ми въздух от дробовете излезе с голямо свистете. Той беше тук. Сънувах ли?

— Здрасти — каза нервно той, ръцете му бяха пъхнати в джобовете. Бе облечен в дънки и тясна черна тениска и изглеждаше адски секси. Аз от своя страна изглеждах като току-що събудена и вероятно имах ужасен дъх.

— Здрасти — отвърнах аз, преглъщайки буцата в гърлото си. Не можех да повярвам, че е тук. Бяха минали само няколко часа, след като му се обадих.

— Харесвам тениската ти — кимна той в моя посока. Погледнах надолу и осъзнах, че бях облечена с неговата тениска. Жега запълзя от гърлото към лицето ми, затова се вгледах в пода.

— Само това намерих да облека — излъгах аз. Какво се предполага, че трябва да му кажа? Че бях обличала всяка вечер тази тениска в продължение на почти един месец, и тя все още миришеше на него?

— Изглежда добре върху теб — каза той и очите ми литнаха нагоре срещайки неговите. — Може ли да вляза?

— О, да, разбира се.

Отстъпих, за да може да мине. Той влезе, носеше куфар, който остави до вратата на кухнята.

— Слушай. Вероятно първо трябваше да се обадя, но имах нужда да го направя лице в лице. Трябваше да направя това лице в лице в деня, в който напуснах, но бях… — Думите му заглъхнаха, докато прокарваше ръка през косата си. — Не искам да те притискам или да те поставя натясно — продължи той, — но има нещо, което трябва да ти кажа и имам нужда да го чуеш.

Кафявите му очи изглеждаха уморени; липсваше им обичайната светлина. Изглеждаше уморен. Всяка част от мен искаше да се пресегне и да го докосне, да обвия ръцете си около него, да притисна устните си в неговите, но изчаках. Може би беше дошъл до тук, за да ме отреже спокойно. Да ми каже, че съм пропиляла прекалено много време и той е продължил напред. Затова скръстих ръце и кимнах.

— Продължавай.

Той направи няколко крачки към мен и сложи топлите си ръце върху раменете ми. Само това обикновено докосване изпрати спираловидно желание по вените ми. Желаех го толкова много. Той се наведе леко, сякаш искаше да ме целуне, но се спря и сърцето ми се присви, разочаровано, че не го направи.

— Имам сцена, която искам да изиграем.

Той прочисти гърлото си и се извърна от мен. Наблюдавах го как откопчава куфарчето си и извади няколко листа напечатани на принтер хартия. Когато се върна до мен, погледът му срещна моя и ми даде несигурна усмивка. Подаде ми единия лист на мен и аз го взех.

— Ти ще четеш тази вечер — каза той, докато отиде до дивана, облегна се на гърба му, скръсти ръцете си, докато държеше другия лист с една ръка. Боже, изглеждаше дяволски секси, че не можех да го понеса.

— От коя книга е? — попитах аз, надявайки се взирането ми в него да не беше толкова очевидно.

— Не е от книга, аз го написах.

— Ти си го написал? — попитах объркана.

— Да — потвърди той.

— Е, какви са имената на героите?

Той меко се засмя.

— Ами, ти си това красиво фермерско момиче, които си няма на представа колко невероятно е то. Името на твоята героиня е Еди. Аз играя този идиот, мъжът, който я изоставил и се надява, че може да си я върне отново. Името на моя герой е Джони.

Бучка започна да се оформя в гърлото ми. Той е тук, за да си ме върне? Преди да имах някакво време да задам друг въпрос, той каза:

— Просто го прочети, моля те.

Погледът му все още беше върху мен, тялото му бе сковано. Можех да видя, че е нервен.

Погледнах надолу към листа и прочистих гърлото си. Ръцете ми трепериха поради някаква причина, но се опитах с всички сили да ги задържа спокойно, когато започнах.

Еди беше опустошена, когато Джони я напусна по средата на нощта, без да каже и дума. След като вечерта бяха правили любов, тя не можеше да повярва, че той е бил толкова страхлив, че да се измъкне от нея по този начин, но той го бе направил.

Е, това го беше заковал.

Когато Джони напусна Еди, мека, топла и гола, в леглото онази вечер, той знаеше, че жената притежаваше сърцето му. Тя беше най-добрият човек, когото някога бе познавал; неговата най-добра приятелка. Нямаше да има друга за него, но той се страхуваше да й каже как се чувства. Ако тя го отблъснеше, той не беше сигурен, че ще може да го приеме. Затова, преди да напусне, той й написа писмо, в което й казваше, че я обича, че я желае, и ще се завърне при нея, ако тя го искаше.

Сълзи започнаха да напират в очите ми, погледнах нагоре към костюмаря и той махна с ръка, подсказвайки ми да продължа:

Той чакаше със седмици да чуе нещо от нея, но не се случи нищо. Най-накрая, той реши, че трябва да се върне и да се изправи пред нея. Да чуе веднъж и завинаги, че тя не го желае. Това беше единственият начин, по който той би могъл да продължи напред. Затова той резервира билет за първия полет до Северна Каролина, за да й каже всичко, което трябваше да й каже в нощта, когато си тръгна.

Нямаше повече нищо написано върху страницата, затова погледнах и видях костюмаря да стои с отпуснати от двете му страни ръце и да ме наблюдава. Направи една голяма стъпка към мен и тялото ми потрепери в очакване. Моля те, Боже, нека ме целуне. Когато ме наближи, а топлината на тялото му опари кожата ми, казах:

— Няма нищо повече за четене.

— Има, но зависи какво ще кажеш, след като аз кажа това, което трябва да кажа — отговори той.

Ръката му се повдигна и внимателно погали бузата ми с пръстите си. Усетих докосването му като електрически ток, който премина през мен, леко се наведох напред, затваряйки очи и наслаждавайки се.

— Съжалявам, Еди. Не трябваше да си тръгвам по този начин. Като мъж не съм горд да призная, че бях изплашен от това, че може да ме отхвърлиш, но беше така. Изминалото лято беше най-хубавото в живота ми. Знам какво започнахме, нашата уговорка трябваше да бъде случайна, без чувства или уговорки, но аз се влюбих в теб. Имам чувството, че за първи път от много време, отново открих дома си и отчаяно искам да се прибера у дома.

По лицето ми се стичаха сълзи и той ги изтри с палците си. Толкова много ми беше липсвал и бях опустошена, вярвайки, че всичко между нас беше свършило. Това, че той нямаше да бъде мой, и ето той е тук, обяснявайки любовта си към мен, казвайки ми, че аз съм домът му. Думите на дядо Бъд се повториха в съзнанието ми: Домът е място, където живее любовта и отдъхва лесно. Любовта винаги трябва да е лесна. Костюмарят също беше моят дом. Исках го тук с мен, ами ако ме обвини, че съм го спряла от преследването на другите му мечти?

Сложих една от ръцете си върху неговата и зарових лице в нея, притискайки ръката му към бузата си.

— Влюбена съм в теб — прошепнах аз, срещайки погледа му. Той се усмихна и малко от яркостта се върна в очите му, неговите красиви ще-се-изгубя-в-тях очи. — Не искам нищо повече от това да бъдеш тук с мен, да ме обичаш, да бъдеш до мен. Ти ме правиш по-добра, правиш ме по-силна и ме караш да вярвам в себе си. — Отдръпнах ръката му от лицето си и я пуснах. Очите му се присвиха, докато гледаше надолу към мен. — Но в края на краищата ще ме намразиш. Ти мразиш фермерския живот и мечтаеш за Ню Йорк и това да бъдеш адвокат. Ако ги изоставиш заради мен, някой ден ще ме обвиняваш за това.

Той поклати глава и въздъхна:

— Да. Това бяха нещата, които мислих, че искам, но нещата се промениха, Еди. Хората се променят. Аз се промених. Освен това, работя по нещо, което ще ми позволи да имам най-доброто и от двата свята.

Веднага отстъпих крачка назад от него. Това беше прекалено много. Ако той предложеше връзка от разстояние, нямаше начин да се съглася на това. Нямаше да се виждаме и аз винаги щях да се чудя какво прави и с кого е.

— Няма да вляза във връзка от разстояние, Костюмар — заявих, взирайки се в обувките му. Не можех да го погледна в очите и да видя болката, че съм го отхвърлила.

— Не, съгласен съм.

Очите ми се върнаха отново върху него.

— Така ли? Тогава какво предлагаш?

— Карл Уейуърд ми предложи работа, заедно с последните документи, които ми изпрати. Следващата година иска да се пенсионира и помислил, че може да се заинтересовам от това да поема клиентите му.

— И ти го обмисляш?

— Да. Мисля, че би ми допаднало. Все още не съм приел. Най-важното парче все още не е паднало на мястото си.

— Аз? — посочих гърдите си.

— Ти — потвърди той. — И само, за да знаеш, повече не мразя фермерския живот. Ти ми напомни всичко, което съм обичал. Колко много се наслаждавах на тази топлота и на тази утеха. Напомни ми за щастливото време със семейството ми, преди всичко да отиде по дяволите.

Взирах се в него напълно шокирана. Той изоставяше работата си и Ню Йорк заради мен? Той наистина ме обичаше. Той наистина, наистина ме обичаше!

— Сигурен ли си, че точно това искаш?

— Никога не съм бил по-сигурен в нещо в живота си.

— Ще изоставиш всичко, всичките си мечти, заради мен? — попитах с благоговение в гласа си.

— Не изоставям нищо, Еди. Ти си мечтата ми, скъпа. Ти си моето всичко.

Вътрешностите ми се разтопиха при думите му. Той ме унищожаваше.

— И ти си моето всичко — прошепнах и той веднага ме дръпна към себе си, разбивайки тялото ми в неговото, устата му докосна моята в най-невероятната целувка, която бях получавала. Ръцете ми трескаво го докосваха навсякъде, отчаяна да почувствам всеки сантиметър от него.

Той отстъпи и изхленчих от отдръпването му.

— Чакай, трябва да довършим историята — каза той.

— Какво? — практически извиках аз. — Не мога точно сега да чета. Имам нужда от теб. Имам нужда да те почувствам върху мен.

Очите му потъмняха и той си пое дълбоко дъх, сякаш си напомняше да остане силен.

— Имам нужда да прочетеш това. — Той вдигна листовете, огледа ги, остави един върху дивана, подавайки ми другия. — Би ли го направила? — попита меко той.

Изстенах и го взех от него. Исках да го направя щастлив, но, по дяволите, точно сега не исках да чета. Току — що си го върнах. Но поех дълбоко въздух и зачетох.

Джони знаеше, че е най-щастливото копеле на лицето на Земята. Еди го искаше, искаше да бъде с него. В този ден той даде обед на Бог, обещавайки, че ще прекара живота си правейки я щастлива, грижейки се за нея и карайки я да се усмихва.

Сега тя беше негова и той знаеше, че така е трябвало да бъде. Тя беше единствената. И въпреки че бяха минали само няколко месеца откакто я срещна, в съзнанието му нямаше съмнение, че те си принадлежаха. Затова с голяма смелост и надежда, той коленичи пред нея на едно коляно и каза…

Довършвайки абзаца, аз премигнах бързо и погледнах от листа към него. Вместо това, трябваше да сваля погледа си надолу; костюмарят се взираше нагоре към мен, коленичил на едно коляно и държеше в ръката си отворена кутийка за пръстен. В кутийката имаше най-красивият пръстен, който бях виждала; пръстен от платина и диаманти като за принцеса.

Задъхах се от гледката пред мен.

Той ми предлагаше.

— Еди, ти си моята най-добра приятелка, моят дом, моето сърце. Би ли ми оказала честта да станеш моя съпруга, за да мога да прекарам остатъка от живота си, обичайки те във всеки един начин, който заслужаваш?

Сърцето ми заби диво, докато се взирах в пръстена. Точно сега костюмарят ме помоли да се омъжа за него. По дяволите!