Бранди Толър
Костюмарят (2)

Глава втора
Еди

Удари. Защо главата ми се удря? Имах чувството, сякаш нещо удря съзнанието ми с бухалка.

— Спри!

Изкрещях на себе си, докато се претърколих от леглото и ударих твърдия дървен под с трясък. Главата ми щеше да се сцепи на две всяка секунда. Докато се насилвах да се надигна, ударите продължаваха. Какво, по дяволите, е… вратата. Някой удряше по входната ми врата.

— Идвам! — изкрещях гневно. Запълзях към вратата на спалнята си, да, казвам ви, запълзях. В такова състояние бях. Когато я достигнах, я отворих и се взрях надолу по коридора.

— Някой ще вземе да умре, докато стигна до входната врата — измърморих на себе си. Най-накрая се изправих и пристъпих по коридора.

След като се добрах до входната врата, я отворих, след известна борба с ключалката, и прехапах езика си, за да се сдържа от проклинане с всяка ругатня, която има в английския език, и започнах да крещя:

— Кой, по…

— Добро утро, слънце.

Посрещна ме самонадеяна усмивка, зашеметявайки ме мълчаливо. Костюмарят. При вида ми усмивката му спадна и главата му се наклони, така че неговите авиаторски очила се спуснаха надолу по носа му, докато очите му пробягаха нагоре и надолу по мен. Той бутна към мен кафява хартиена чанта и пластмасова чашка с тапа, докато очите му продължаваха да танцуват нагоре и надолу по тялото ми. — Реших, че ще се чувстваш тежко днес, затова помислих да дойда подготвен. Имаме много за какво да говорим. — Той прочисти гърлото си.

Устата ми висеше отворена. Затвори устата си, Еди. Бързо щракнах устата си и се взрях в костюмаря като идиот. Защо той е тук и как знае къде живея? Мамка му. Как, по дяволите, той знае къде живея? Преследвач! — Как…? — Препънах се назад, без да изпускам чантата и кафето, които той ми даде.

Той се подсмихна тихо.

— Мога да обясня всичко за един момент. Може би, след като се облечеш?

Очите му отново ме огледаха, преди да срещнат моя недоумяващ поглед. Следвайки линията на очите му, погледнах надолу по себе си и бързо скръстих ръце пред гърдите си, сякаш сега би имало някакъв смисъл. Все още съм пияна. Трябваше да бъда, защото как, по дяволите, ще се претърколя от леглото и ще отворя входната врата, без да осъзная, че не съм облечена с нищо друго, освен дръзки дантелени бикини и твърде тясна бяла тениска без сутиен.

— О, боже мой — изстенах и се завъртях, така засрамена изоставих входната врата широко отворена, докато бягах надолу по коридора, като дадох на костюмаря страхотна гледна на задника ми. С голяма бързина се хвърлих върху дънките, които бях облякла снощи и лежаха смачкани на пода и миришеха на коне и остаряла бира, а от закачалката в гардероба свалих суитшърт. Когато се върнах обратно до входната врата, тя беше затворена и открих костюмаря да седи на края на масата в трапезарията, куфарчето му отворено пред него, докато той сортираше някакви документи. Беше свалил сакото си и го беше преметнал на облегалката на стола, на който седеше. Ръкавите бяха навити и излагаха мускулестите му ръце, а горните две копчета до яката му бяха разкопчани. Изглеждаше като някой от GQ, който седи на масата ми. Кафето, което ми беше подал, когато първия път отворих вратата, стоеше до огромен кроасан върху салфетка близо до него.

Когато най-накрая ме забеляза, той се изправи.

— Моля, Еди, седни. — Той посочи към един стол и се намръщих към него.

— Благодаря ти, че ми предлагаш стол на моята собствена маса в трапезарията ми. Какво, по дяволите, правиш? Ти просто влезе в дома ми неканен. — Скръстих ръце и останах до рамката на вратата. Добре изглеждащ или не, ти не влизаш просто така в къщата на някой друг.

Небрежно той пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

— Ти остави вратата отворена — припомни ми той. — Предположих, че ми казваш, че нямаш против да вляза.

— Предположил си погрешно. Знаеш какво казват за хората, които предполагат? — противопоставих се аз.

Устата му се изви на една страна, докато той ме отряза с къс поглед.

— Седни. Имаме много да обсъждаме.

Точно когато отворих устата си, за да го сложа на мястото му, очите на костюмаря потъмняха и челюстта му се стегна, погледът му премина сякаш над мен. Когато се обърнах, намерих Дирк да стои зад мен само по една кърпа. Капки вода все още стояха по неговата стегната кожа, а от разрошената му коса падаха капчици по раменете му. Взирах се в него като идиот. Не бях сигурна дали това беше от шока, или от високата оценка за тялото му. Сериозно, това би трябвало да е незаконно за двама мъже, толкова добре изглеждащи, да бъдат толкова близо до една жена по едно и също време.

— Дирк — името му излезе от устата ми с едва шептящ дъх. Какво, по дяволите, Еди? Познаваш този мъж през целия си живот, спри да се държиш така, сякаш си една от неговите фенки.

— Добро утро, красавице — той се усмихна и прокара кокалчетата на пръстите си по бузата ми. Буквално се слисах в мълчание. Какво се случваше? Дирк ме заобиколи и тръгна към костюмаря, който очевидно се беше втренчил в нас. — Аз съм Дирк. — Протегна ръка към костюмаря.

Костюмарят, Джон, погледна към ръката му, сякаш обмисляше дали да я приеме, или не. След един момент той я пое и разтръска ръката на Дирк.

— Джон Уилсън — каза той, но не звучеше много приятелски.

— Има ли нещо, с което мога да Ви помогна? — каза Дирк, а устата ми се отвори от шок. Какво, по…

— Не. Няма — каза просто костюмарят. — Работата ми е с Еди.

Обръщайки се към мен, Дирк наклони глава на една страна.

— Имаш ли нужда да остана, прекрасна?

Мда. Сънувам или имам кошмар. Не бях сигурна кое от двете. Снощи някой ми е сложил нещо в питието. Това бе! Дрогирана съм. Как иначе костюмарят ще бъде тук, изглеждащ много секси, и Дирк, най-сексапилният мъж в града, стоящ само по една кърпа, с тези проклети капки вода навсякъде по него, които повечето от момичетата ще си умират да попият с езиците си. Това бе мокър сън. Имах женския еквивалент на мокър сън.

Добре, аз не сънувам. Това е истинско.

— Добре съм. Благодаря, Дирк. — Кимнах, докато прочиствах гърлото си.

— Тогава отивам да се преоблека. Извикай, ако имаш нужда от мен. — Дирк мина покрай мен и ръката му се отърка в моята, докато излизаше.

Костюмарят прочисти гърлото си и седна. Преди държанието му изглеждаше приятелско, но сега той изглеждаше така, сякаш дори не искаше да погледне към мен.

— Бих искал да се заемем с работата, ако е добре, госпожице Джеймс. Не разполагаме с много време.

Госпожице Джеймс? Преди наричал ми е така?

Седнах до него и взех да опитам вкусно изглеждащия кроасан. Колкото повече време прекарвах с нето, толкова по-малко го харесвах и след като той вече започна с неудобството, аз също мога да бъда също толкова неприятелски настроена, повярвайте ми, посветена съм в южняшкото гостоприемство:

— Може ли да споделиш за какво ние нямаме време, костюмар?

Погледът му срещна моя и изви въпросително вежди.

— Костюмар?

— Мда. — Повдигнах небрежно рамене. Наричайки го „костюмар“, беше грубо, по стандартите на Юга, но не бях в настроение днес да бъда особено любезна. — Изглеждаш като някой от онези мъже, които никога не ги свалят. Сякаш ти е втора кожа. — Изхилих се на остроумното ми наблюдение.

Той се облегна назад в стола си, погледът му не изпускаше моя.

— Ами, бих могъл да кажа, че това е първо впечатление и може би не трябва да си толкова бърза, да съдиш въз основа на него. Все пак, твоят приятел прекара по-голямата част от вечерта, флиртувайки с твоята приятелка на твоята маса, но по някакъв начин е приключил нощта, идвайки с теб тук. Чудя се какъв сладък прякор бих могъл да измисля въз основа на това наблюдение?

Устата ми, пълна с кроасан, се отвори широко, а горещината обагри лицето ми.

Това, мои приятели… беше удар под кръста.

Добре, така се случи, че отворих вратата на практика гола, когато костюмарят се появи. И се случи така, че Дирк ни прекъсна в трапезарията, на практика гол, но такива неща се случваха през цялото време. Нали? Как би могъл някой да предположи, че ние сме спали заедно? Аз не съм такова момиче. Щеше да ми хареса да му кажа коя съм аз, аз съм Еди Джеймс. Сладка като ябълков пай и внучка на Бъд Джеймс. Къде бяха моите съграждани, възхваляващи моята неопетнена репутация, когато имах нужда от тях? Но нещо ми подсказа, че това нямаше да има значение за него.

Вместо това казах с липсата на красноречие:

— Това… ние не сме… не е това… — Какво да кажа?

— Какво ми каза, преди твоят приятел да ни прекъсне? Нещо за… хората, които предполагат?

Добре, добър е.

Трябва да е адвокат или нещо такова. Той напълно хвърли обратно думите ми в лицето. Бузите ми пламтяха, докато се чудех какво умно да кажа. Нямах нищо. Затова изтърколих най-добрата защита:

— Той не ми е гадже.

Докато думите не бяха напуснали устата ми, не ми дойде наум, че това ще прозвучи така, сякаш просто се чукам с някой случаен мъж.

— Дори по-добре. — Костюмарят изсумтя и отново започна да се рови в документите си.

— Искам да кажа, че ние не спим заедно. Той е приятел. Снощи ме докара у дома. Безполезните ми опити да защитя репутацията на моето целомъдрие, изглежда попадаха в глухи уши.

— Това не е моя работа, госпожице Джеймс — заяви просто той, докато затваряше своето черно кожено куфарче. Исках още да защитя себе си, но той беше прав. Това не беше негова работа. Кой се интересуваше от това, което мисли той? Аз със сигурност не.

— Добре, костюмар — отговорих презрително. Ако той искаше да предполага най-лошото за мен, аз щях да предположа същото и за него. — Кажи ми, защо ме огряваш с присъствието си.

— Аз съм доктор по право в Райли.

— На какво?

— Това означава, че се дипломирам по право.

Мда, това го заковах.

— Твоят дядо се срещна с мен преди няколко месеца, за да му помогна да състави завещанието си. Той завърши завещанието си в Райли, заедно с адвоката, с когото работех като летен сътрудник. Тук съм, за да обсъдим неговите желания за теб и собствеността.

Рязко се изправих и присвих очи към него.

— Той има адвокат тук, в града. Господин Уейуърд. Ние вече прочетохме волята му. Оставил ми е всичко.

Подозрение присви стомаха ми. Кой е този мъж? Дали не беше някакъв мошеник, измамник?

Той плъзна малка купчина с документи пред мен и аз ги взех.

— Това завещание, тъй като е най-ново, ще обезсили това, което е направил при господин Уейуърд. Твоят дядо има някои условия относно това какво да направиш, за да наследиш фермата завинаги.

Сърцето ми падна при думите му. Как е могъл дядо Бъд, да се притеснява за това? Че бих пропиляла парите му и земята му? Винаги бях скромна никога не съм си позволявала скъпи неща, въпреки че съм можела. Работех усилено, винаги помагах във фермата. Грижих се за него. Болеше ме да мисля, че той се е притеснявал, че бих станала безотговорна, след като него вече го няма.

— Не разбирам.

Костюмарят отново се облегна назад в стола и се вгледа в мен.

— Той ти остави всичко и от видяното би могла да продадеш всичко това и никога да не ти се наложи да работиш и ден в живота си.

Бих могла да кажа, че от погледа му, докато ми казваше своите предложения за това, какво бих могла да направя, той мислеше, че имах намерение да направя точно това.

— Никога няма да направя това — изплюх към него гневно. — Обичам фермата. Това е домът ми. Той ме огледа тук.

Преди да осъзная, че се случва, сълзи започнаха да напират в очите ми. Костюмарят ме поздрави с присвити очи след декларацията ми, давайки ми време, за да се овладея.

— Предполагам, че той е вярвал, че някъде дълбоко в теб, ти се нуждаеш от план за бягство от тази нова собственост.

Той плъзна плик към мен с „Еди“ изписано отгоре. Знаех, че е от дядо ми, защото разпознах неговия почерк. Дъхът ви секна при вида му.

— Виждате ли, госпожице Джеймс, сигурен съм, че вие вече сте получили съобщения от клиенти, които възнамеряват да отведат конете си другаде, където да бъдат тренирани.

Стомахът ми се разбунтува при думите му. Повечето, защото бях получила пет съобщения за четирите дни, откакто дядо Бъд почина. Очевидно тези клиенти не вярваха, че двадесет и три годишна жена може да тренира бегачи, но смятаха, че болен, осемдесет и пет годишен мъж може. Аз бях, с помощта на няколко хора, които задържахме, която движеше тази ферма и тренираше конете й.

— Само пет — отговорих смирено.

— И, ако трябва да бъдеш реалистка, ще има още. Правилно ли е?

Погледнах го. Знам, че той само вършеше работата си, но думите му ме ужилиха. Разбира се, както се казва, от истината боли, нали?

— Ако трябва да предположа, мисля, че може да има още две — отговорих честно. Но това все още щеше да ме остави с петнадесет, които да тренирам през следващата година. Освен това имаше още малко пари, които ще останат, след като платя данък наследство, които да ме поддържат на повърхността, докато си върна клиентелата отново.

Костюмарят ме погледна за дълго време. Не можех да определя изражението на лицето му.

— Бъд очакваше тази реакция от вашите клиенти, Еди. Не, защото той се съмняваше в способностите ти, а защото ти си млада жена и той се страхуваше, че клиентите ще сметнат младостта ти за неопитност. — Той замълча и прокара ръка през косата си. — Неговото завещание посочва, че в рамките на шест месеца ти трябва да задържиш най-малко седемдесет и пет процента от бизнеса на фермата, откакто е починал. Също така, един от вашите коне трябва да се класира в топ три на състезание за коне, които не са спечелили още нищо, в рамките на тези шест месеца.

Взирах се в него неразбиращо. Сериозен ли е? Да поставя кон в топ три на подобно състезание бе възможно, определено реалистична цел, но да постигна този процент за бизнеса в рамките на шест месеца, щеше да бъде предизвикателство.

— И какво, ако не успея?

— Фермата ще бъде продадена и парите ще бъдат вкарани в тръст за теб, с които да живееш удобно през остатъка от живота си.

— Какво? — изкрещях аз. Това не можеше да се случва. — Защо е направил това?

— Не съм чел писмото до теб, но предполагам, че то обяснява причините и също така обяснява моето участие. — Костюмарят се изправи и започна да прибира документите в куфарчето си. — Да те видя, ще е първото нещо утре сутринта и ще можем да обсъдим всички въпроси, които може да имаш.

— Добре — отговорих вцепенено с кимване, без да мисля да го питам защо той ще ме види на сутринта.

— Много добре — отговори костюмарят и мина бързо покрай мен на път към входната врата. Когато вече го нямаше, аз се взирах в плика, който все още лежеше на масата. Знаех, че каквото и да беше написал дядо Бъд, то бе важно. Той не беше от тези мъже, които обичат да вдигат голяма врява заради всичко, затова сигурно трябва да се е тревожил за това, което ще се случи, след като него вече го няма.

Дядо ми, Бъд Джеймс, известен за мен като дядо Бъд, ме отгледа, от както бях на девет, когато майка ми беше убита по време на катастрофа. Живях с него в близо 810 хил. кв. м. ферма, точно извън Райли, Северна Каролина, в малко градче на име Холи Спрингс.

Дядо ми притежаваше земята от преди майка ми да се роди и тук се научих да отглеждам и тренирам коне. Тренирането на коне беше заветът на семейството ми, моето рождено право се предаваше от поколение на поколение. Дядо ми взел земята и уменията си от баща си и т.н. Обичам всяка минута от живота си тук, но когато бях млада, се чудех дали някъде там има нещо повече. Дали бях предопределена да бъда следващото поколение треньор на коне, или звездите ми бяха написали нещо друго? И така, когато се дипломирах в гимназията, заминах с всичките ми приятели в колеж в голям град, решена да видя какво друго може да предложи светът. Отне ми само две години, преди да се прибера у дома. С влошаването на здравето на дядо Бъд и моето току-що разбито сърце, завръщането у дома беше най-лесното решение. Освен това, дядо Бъд се нуждаеше от мен. И осъзнах, че нямах нищо против да се прибера у дома. Всъщност, бях щастлива. Обичах да работя във фермата; да тренирам коне. Това бе моята страст.

Именно тава правеше мисълта за загубата толкова трудна за преглъщане.

С треперещи ръце отворих плика.

Еди, буболече,

Знам, че сигурно си изненадана от срещата ти с господин Уилсън. Условията ми за теб, за да можеш да задържиш фермата са прости. Въпреки че те са описани с повече юридически термини в документите, които ще ти предостави господин Уилсън, аз ще ти ги обясня в това писмо, за да можеш по-добре да разбереш защо изисквам тези неща от теб.

Първо, ти винаги си била толкова признателна към мен, затова че те приех. Нека просто кажа, че аз бях признателен, обично буболече. Ти беше благословия отвъд думите. Дядо никога не е имал по-добра внучка. Знаех, че когато настъпи времето да направиш нещо в живота си, като да отидеш в колежа, ти се върна. Мислеше, че ще се проваля с гръм и трясък без теб. Може би щях и беше егоистично от моя страна да ти позволя да се откажеш от мечти по-големи от тази ферма. Радвам се, че се грижиш за фермата толкова, колкото и аз. Това е живот, който не пасва на всеки.

Е, това е моята воля, за която те умолявам. Помисли за нещо по-голямо от тази ферма. С твоето наследство и от продажбата на земята, ти би могла да живееш удобно за остатъка от живота си. Би могла да пътуваш, да видиш света. Но, ако пожелаеш да я задържиш, поставих няколко условия. Не е достатъчно да обичаш фермата, Еди. Тя ти принадлежи по всеки възможен начин. Данъкът върху наследството, ще отнеме огромна част от парите, които ти оставих и остатъкът лесно може да пресъхне, ако не си способна да поддържаш достатъчно приходи от тренировките. Ето защо съставих волята си по този начин. Шест месеца, за да докажеш, че можеш да го правиш и да решиш дали наистина искаш да правиш това.

Господин Уилсън е внук на скъп приятел, който почина преди няколко години. Като в услуга на мен, господин Уилсън се съгласи да остане с теб във фермата за три месеца след смъртта ми, за да помогне и да е сигурен, че всичко върви гладко. Не приемай това сякаш мисля, че няма да се справиш сама. Тези три месеца бяха планирани от известно време, това писмо е написано единствено в случай че нещо непредвидено се случи, като моята смърт. С Джони Уилсън имаме уговорка и той трябва да изпълни това, за да я приключи. Знам, че ще скърбиш и да имаш допълнителна ръка може да бъде повече полезна, отколкото си мислиш. И не се притеснявай. Ти все още ще командваш.

Господин Уилсън ще остане във фермата с теб в една от гостните.

Не бъде инатлива, буболече. Направи това, което казва дядо Бъд. Това е предсмъртното ми желание.

Запомни, тази ферма е дом. Твоят дом. Но домът може да бъде навсякъде другаде. Домът е място, където живее любовта и отдъхва лесно. Любовта винаги трябва да е лесна.

Бъди внимателна и знай, че ти ме направи най-щастливият стар мъж.

Обичам те от рая

Дядо Бъд

Сълзи се търкаляха надолу по лицето ми, докато сгъвах писмото и го пъхнах в плика. Вдигнах документите и започнах да ги чета. Все още не можех да разбера какъв ангажименти би имал костюмарят с дядо ми. Нищо от това нямаше смисъл. Дали имаше нещо общо с парите?

Дядо Бъд беше стиснат задник — негови думи, не мои. Освен някои неща като моите коне, да поддържа къщата във фермата, която е била на семейството му от поколения, и оборудване за фермата, той не харчеше лекомислено пари. Всъщност той караше Шеви S-10 от 1982, до деня на смъртта си. Той е най-ужасно изглеждащият пикап, който съм виждала, но той не обичаше да се глези. Сега стои на алеята, наполовина ръждясал, но никога няма да го продам. Той беше негов и това означава нещо за мен. Нямах представа колко пари притежава, докато не се спомина. Цялото му богатство включва два милиона и фермата. Изполичарство от тютюна се изплащаше добре да не споменавам за наследството от неговия собствен баща. Но той беше прав. Само данъкът върху наследството щеше да отнеме половината от парите, докато определят стойността на земята. Намусих се, когато осъзнах, че този човек се е борил през целия си живот да построи фермата такава, каквато е и правителството просто ще дойде и ще отнеме половината. Каква шега.

Костюмарят беше прав. Ако продам фермата, бих мога да живея удобно за остатъка от живота си. Въпреки това продажбата на фермата никога не е била опция. Никога.

Знаех си, че той би трябвало да бе нещо като адвокат. Избутвайки документите настрани, избърсах лицето си. Трябва да си взема душ и да огледам конете си. Може би щях да изчакам с душа си.

— Добре ли си? — попита Дирк от коридора. Когато се обърнах, видях, че той е напълно облечен с дрехите му от снощи.

— Тук ли прекара нощта? — попитах невярващо.

Той се усмихна самодоволно.

— Да, беше късно и ти каза, че мога да остана.

Стомахът ми се преобърна.

— Ние не сме…

— Не, Еди. Не сме. Не си падам да спя с жени, който са припаднали, но сега, след като си будна, ако предложиш, бих могъл със сигурност да те обслужа.

— Не предлагам. — Извъртях очи. — Ох, за какво беше всичко това да дойдеш тук полугол и да ме наречеш красавице? Той помисли, че си ми гадже.

Дирк ме приближи и потърка кокалчетата си в бузата ми.

— Ами, ти си красива. — Не успях да се овладея и се изчервих. Когато мъж, като Дирк, те нарече красавица, ти се изчервяваш. — Второ, видях начина, по който те гледаше снощи в бара.

— И как беше? — попитах заинтригувана.

— Прости ми, но той те гледаше така, сякаш иска да те чука.

За Бога, Дирк! — възкликнах аз. — Не, не е. Той е някакъв адвокат, когото дядо ми е наел. Всичко е само бизнес.

— Изглеждаше така, сякаш той е заинтересуван малко повече от бизнес, когато той ме видя. Ядоса се, когато помисли, че ти и аз… знаеш какво. — Той изви една секси вежда.

— Да, между другото благодаря ти за това. И като имам предвид, благодаря какво, по дяволите, беше това? — скарах му се аз. Кой нормален човек прави това?

— Еди, ти си една от най-старите ми приятелки. Също така най-добрата. Ти си като скрито съкровище. Толкова красива и невинна. Просто искам да съм сигурен, че всеки мъж ще осъзнае, че ти не си лесна мишена.

Взирах се в него неразбиращо и се чудех дали той наистина очаква от мен да повярвам на безсмислените неща, които излизаха от устата му. Искам да кажа, неговите думи ме накараха да изглеждам точно такава — лесна. Както казах, Дирк го направи заради нищо. Сигурна съм, че ако се предложа да правя секс с него, той с удоволствие щеше да приеме, но както и да е, това никога нямаше да се случи. Но имах чувството, че може би Дирк ми оказваше по-голямо внимание, отколкото мислих. Дали неговото нахлуване пред костюмаря не беше начин да маркира територията си, така да се каже? Не, не може да е това. С Дирк бяхме на километри живот един от друг.

— Ами, оценявам го. — Лъжа. — Но следващия път ще се справя сама.

— Добре. — Той повдигна ръце в знак на капитулация.

— Трябва да нагледам конете — въздъхнах изтощена.

— Джоуи ми изпрати съобщение преди малко и каза, че се е погрижил. Предположил е, че днес няма да се чувстваш много добре.

— О, Боже. Видял е пикапа ти тук. Той мисли, че ние…

— Казах му, че не сме. Не се притеснявай. — Дирк прекъсна моята паник атака. — Никой не би повярвал, че сладката и невинна Еди Джеймс ще направи свалка за една вечер. — Той се усмихна самодоволно.

Не исках никой да мисли, че съм преспала с Дирк, затова от една страна бях облекчена, но от друга мразех думите, които току-що излязоха от устата му. Сякаш моята благоприлична репутация бе нещо, което ми се подиграваше. Мразех, че той, както и почни всички останали мъже в града ме виждаха като някаква девствена принцеса — каквато не бях — която никога не е правила, или би направила, нещо лошо. Бих могла да бъда лоша, ако ми се предостави подходяща възможност. Но не е и когато се появи, няма да я пренебрегна. Защо не мога просто да намеря мъж, с когото да се отпусна?

— Може ли да ме закараш до града, за да взема колата си? — казах аз, ядосана от мислите си.

— Разбира се, Еди.

След като Дирк ме откара до колата ми, която бе все още паркирана пред бара При Ърл, веднага подкарах към офиса на господин Карл Уейуърд. Секретарката му се опита да ме спре от това да се вмъкна в кабинета му, но се провали безславно.

— Карл! — извиках името му високо, докато минавах през вратата му. Стъпките ми спряха и се вгледах пред мен, когато видях костюмаря да се обръща и да ме гледа от мястото му пред бюрото на Уейуърд. Все още беше в своята униформа, костюм и изглеждаше невероятно както винаги. Аз все още бях облечена в мръсните смачкани дънки от снощи и провисналия суитшърт. Карл се надигна от стола си и прочисти гърлото си.

— Еди, изглежда вече си се срещнала с господин Уилсън.

Извъртях очи.

— Да, срещнахме се.

— Защо не влезеш и не седнеш.

Карл посочи стола до този на костюмаря и даде на секретарката махане с ръка, което я освобождаваше, показвайки й, че всичко е наред, след като влязох в кабинета му непоканена и без насрочена среща.

— Госпожице Джеймс. — Костюмарят ми кимна в поздрав.

— Костюмар. — Кимнах в отговор.

Нямах представа защо се държа по този начин около този мъж, но го правя. Казват, че не трябва да убиваш пратеника, но, по дяволите, чувствам се добре. От една страна, аз бях изключително привлечена от него, сякаш ми идваше да завъртя езика си в устата му, но от друга страна, не можех да го понасям. Дядо ми накарал този мъж да ми предаде волята си, знаейки, че това ще ме разкъса, плюс това го направи мой придружител или помагач за през лятото и въпреки че това не беше по вина на костюмаря, аз го мразех за това.

Той се усмихна на прякора, който му дадох.

— Все още се опитвам да ти измисля прякор.

Дадох му кратък поглед, преди да обърна вниманието си към Карл.

— Видял ли си това, Карл? — изхленчих аз, когато се заех с въпроса. — Моля те, кажи ми, че можеш да освободиш господин Уилсън от всякакви задължения.

— Страхувам се, че не мога, Еди. Всичко е легално. За да може да изплати дълга към Бъд, господин Уилсън трябва да работи и да остане във фермата за деветдесет дни. — Карл ме погледна с поглед, изпълнен със съчувствие. — Това е желанието на Бъд.

И тези думи ме удариха по мъртвия център в гърдите ми. Карл беше прав. Това беше желанието на дядо Бъд и независимо колко мразех това, трябваше да почета волята му. Дължах му това. Но това не го направи по-лесно, особено когато нямах представа защо дядо Бъд настоява за това.

— Каква работа си имал с него?

Костюмарят се подсмихна до мен.

— Това е лично.

— Господин Уилсън, — каза Карл с уважение. — Може ли да поговоря с Еди насаме?

— Разбира се. — Той се изправи и се обърна към мен. — Ще бъда отвън. — След това с бавна походка излезе от офиса като изискан и елегантен бриз.

— Сериозно — казах на Карл, а отчаянието стегна гласа ми. — Трябва да има начин да се измъкна от това. Той е напълно непознат, за Бога, и от мен се очаква просто да му позволя да се премести при мен?

— Скъпа, страхувам се, че е така. Това щеше да се случи независимо дали Бъд беше починал, или не.

— Той е непознат, за Бога! — повторих с чувство на безсилие. Явно чувствах, че трябва да повторя тази точка.

— Мога да видя, че това ще бъде неудобно за теб, но дядо ти му е вярвал.

— Знаеш какво ще си помислят хората, Карл. Всички ще клюкарстват и ще предположат, че двамата… — Замълчах. Следващите ми думи щяха да бъдат „се чукаме“, но не бях сигурна, че трябва да ги кажа на Карл. Лицето на Карл почервеня леко и ми даде многозначително кимване.

— Изглежда, че Бъд ме е оставил да се уверя, че и двамата ще спазите споразумението. — Продължи той, отхвърляйки последното ми изявление.

— И двамата?

— Ти трябва да позволиш на господин Уилсън да изпълни своята част от споразумението.

— Това е лудост. Знаеш това, нали?

Карл се подсмихна мъчително.

— Не е толкова лошо. Ще имаш допълнителна ръка да ти помага.

Карл издърпа очилата си и защипа носа си. Изгубих още пет минути от времето му, за да го умолявам да намери начин да ме измъкне от споразумението, но моите молби попаднаха в глухи уши.

Напуснах кабинета му в пълна мъгла. Утре, един напълно непознат, който мислеше, че съм някаква кокона, и вероятно нямаше представа какво, по дяволите, се прави в една ферма, щеше да се пренесе при мен.

След като напуснах кабинета на Карл, оставяйки неговите енергични приказки относно почитането волята на дядо Бъд да потънат, намерих костюмаря облегнат на предния капак на колата си с разкопчано сако. Главата му беше наведена, сякаш мислеше или гледаше нещо на земята. Скоро, сякаш усетил присъствието ми, той се изправи и се приближи.

— Виж, знам, че това не е идеално за теб — започна той.

— Или за теб — добавих, пъхайки ръце в предните джобове на суитшърт си. — Можеш ли да разбереш, че аз сега загубих последния член на семейството си, и сега трябва да живея с напълно непознат?

Той въздъхна и прокара ръка през косата си.

— Повярвай ми. Това е последното място на света, където искам да бъда.

Нещо в думите му ме засегна. Звучеше като сноб; сякаш беше прекалено добър, за да живее във фермата с мен.

— Ох, ами, толкова съжалявам, че изискан човек като теб е принуден да остане с такава като мен. Бог да те благослови, захарче. — Акцентът ми беше възможно най-добрият южняшки, а тонът ми изпълнен със сарказъм.

— Не това имах предвид, Еди — намуси се той, поклащайки глава.

— Е, какво имаше предвид? — попитах рязко и скръстих ръце.

— Виж — въздъхна той. — Очевидно и двамата сме много различни хора.

— Моля?

— Искам да кажа, че аз съм различен сорт.

Взирах се в него втрещена.

— Ти сериозен ли си?

— Това не прозвуча правилно. Искам да кажа, че ти си от тук, а аз съм свикнал да бъда някъде другаде.

— Ох, значи мислиш, че аз съм некултурна?

— Боже. Няма значение. Просто се опитвам да обясня, че аз също не съм толкова развълнуван от положението.

— Чакам. — Скръстих силно ръцете си. — Моля, обясни, но говори по-бавно. В тази част сме бавни — казах аз.

Той изсумтя, треперейки от смях.

— Леле, ти си такава жена.

— Моля?

— Тип жена, която намира обида във всичко, което каже човек.

Отне ми няколко секунди да осмисля това, което ми каза той. О, ирония.

— Не знаеш нищо за мен.

— Знам достатъчно — засмя се той.

— Знаеш ли какво? Просто забрави, костюмар. Ще те видя утре. — Отдалечих се от него като ядосано дете. Какво направи дядо Бъд? Защо е накарал един мъж да дойде тук, когато очевидно мрази това?

* * *

Отидох право в къщата на Ники в отчаяна нужда от някой, на когото да се вайкам. Двадесет минути по-късно, почуках на вратата й.

— Хей, какво правиш тук? — приветства ме Ники щастливо и ме покани да вляза. Беше си сложила лентата на Холи Спрингс и тиара върху шортите си от ликра и спортен сутиен. Кожата й блестеше с блясъка на изпотяване. Взирах се в нея за момент и тя сви рамене равнодушно.

— Ще трябва да предам титлата след няколко месеца или когато спечеля конкурса Мис Райли, просто поставих лентата заради вълнуващото чувство.

— Докато работиш? — ухилих й се аз.

— Изглеждам доста смешно, а? — изсумтя, докато се оглеждаше.

— Ни най-малко — отговорих сухо.

— Не ми се смей — нацупи се тя.

— Уверена си, че ще спечелиш, а?

— Оптимистка — поясни тя.

— Е, новата Мис Холи Спрингс ще трепери в сянката ти, приятелко — подразних я аз.

С майка, която я е изоставила, и с баща, който я третира по-скоро като предмет, отколкото като своя плът и кръв, Ники трябваше да се движи през живота без много наставления. Родена в охолство, тя никога не е желаела нищо материално, истината е, че винаги й е липсвала подкрепата и любовта на семейството. Когато откри, че е красива, това я обсеби. Не беше снобка или надменна. Далеч от това е. Тя усвои изкуството да се гримира, докато не заприлича на нещо, което не беше. Доразви образа си, но все още не отказваше халба бира и лучени кръгчета. Разбира се, когато беше сама, тя пиеше лимонова вода и ядеше салата.

— Благодаря, прасковке. Изглежда, че градът ще заложи на Ейми Матерс. Красива е — кимна Ники одобрително.

— Така е — съгласих се, горда, че моята най-добра приятелка не беше толкова несигурна, за да омаловажи новата потенциална Мис Холи Спрингс, за да се почувства по-добре.

— Е, на какво дължа това удоволствие? — попита тя, докато издърпваше лентата през главата си.

— Няма да повярваш какво се случи. — Седнахме върху кухненската маса на Ники и обясних за костюмаря и писмото на дядо Бъд. Когато приключих, Ники имаше огромна усмивка на лицето.

— Е, да видя дали съм разбрала правилно. — Тя се наведе леко към мен. — Невероятно сексапилен мъж се премести при теб, някой, когото твоят дядо е харесвал и му се е доверявал, и ти си разстроена… защо? — Ники сви краката си до гърдите и облегна брадичката си върху тях.

Взирах се в нея безучастно. Как е възможно тя да не вижда защо съм разстроена?

— Едва го познавам. — Посочих аз. — Искам да кажа, ще трябва да живея сама с напълно непознат за следващите деветдесет дни. Да не споменавам всички тези уговорки, които ми постави дядо Бъд, за да задържа фермата.

— Хей — тонът на Ники омекна, докато се вгледа в мен. — Не се съмнявам, че ще изпълниш всяко от изискванията на дядо си. Притесняваш ли се?

— Ами, да. Ами ако не успея? Ще продадат фермата. Това е моят дом.

— Еди, всичко ще бъде наред.

— Дори така да е, аз все още трябва да издържа костюмаря три месеца — изстенах аз.

Ръката на Ники намери моята.

— Виж, Еди, знам, че не се справяш добре с промените, но се опитай да погледнеш от светлата страна на нещата. Това е безплатен труд. Той не изглежда да е задник или нещо подобно. Най-малкото голям такъв — добави тя, след като ме видя да извъртам очите си. — Ако е голям ще се притесняваш. Плюс това, той е страшно секси. Можеш да направиш от това или неудобно и неприятно и за двама ви, или може да ти стане нов приятел. При това приятел адвокат. Кой знае, кога подобна връзка, може да бъде добре дошла.

— Той все още не е адвокат — промърморих аз.

— Но ще бъде.

— Той мисли, че аз съм провинциален бял боклук. Сякаш той е толкова сложен, че аз не бих схванала света, от който идва.

— Нарекъл те е бял боклук? — попита Ники, докато очите й проблясваха. Тя сложи онова лице на кучка заради мен. Тя не би позволила на никого да ме унижава. За това я обичах.

Добре, той не точно ме нарече бял боклук.

— Това не са точните му думи — поправих се аз. — Той каза, че е бил „различен сорт“, и аз не бих могла да разбера защо това ще бъде по-трудно за него, отколкото за мен.

— Ами, той е от града, а ти си от провинцията. — Гневните й очи се проясниха и тя се наведе назад малко по-спокойна.

— О, моля те! Какво знае той? Живяла съм в града. Отидох в колеж… за две години — добавих аз. — Не съм толкова наивна.

Ники се изправи, отвори хладилника и взе за двете ни по един кен кола.

— Еди, дай шанс на мъжа. Вие не трябва да бъдете най-добри приятели и той ще бъде тук само за три месеца, и след това всеки ще поеме по своя път.

Думите й трябваше да облекчат притесненията ми, но вместо това те пробудиха нещо друго. Може би страх? Когато костюмарят си тръгне, аз ще бъда сам-сама. Тогава какво?

— Освен това — продължи тя. — Ти никога не може да знаеш какво ще се случи за три месеца. — Тя ми намигна, преди да отвори кена си.

— Ако ти предполагаш, че ние можем да правим секс… ти си луда.

— Предполагам, че ще видим — зася се тя, а аз извъртях очи.