Аманда Куик
Опасна аура (32)

31

— Мисля — хладно каза Вениша, — че е най-добре да обясните точно кой сте вие, мистър Джоунс.

Знаеше, че рано или късно щеше да му се наложи да се справи и с това, припомни си Гейбриъл. Беше се надявал да го отложи за известно време, но съдбата му бе изиграла лоша шега. Всички членове на семейството го наблюдаваха. Монтроуз, осъзнал, че той е този, който е създал проблема, беше изключително съсредоточен върху чая си.

— Наистина ли ще станете следващия Председател на Обществото Аркейн, сър? — попита Едуард, очевидно очарован от идеята.

— Не и докато баща ми не реши да се оттегли — обясни младият мъж. — Страхувам се, че това е един от онези старомодни церемониални постове, които се предават по наследство.

Монтроуз се закашля и изплю глътката чай, която беше отпил. Беатрис му подаде кърпичка.

— Благодаря ви, мис Сойер! — промърмори той в салфетката. — Церемониален пост? Ха! Само почакайте баща ви да чуе за това, Гейбриъл!

— Какви ще са задълженията ви като Председател на Обществото? — продължи заинтригувано да пита малкото момче. — Ще носите ли меч?

— Не. За щастие, няма включен меч в поста. В по-голямата си част това е една доста скучна кариера.

Монтроуз отвори уста по начин, който предполагаше, че ще каже нещо в противоречие на твърдението му. Джоунс обаче му хвърли поглед, който накара възрастния мъж да замълчи.

Той отново се съсредоточи върху чая си.

— Ще ръководя редките срещи — обясни Гейбриъл на Едуард. — Ще разглеждам имената на онези, които са били препоръчани за членство, ще учредявам комитети, които да наблюдават проучванията в различните области и така нататък.

— О! — Детето не си направи труд да прикрие разочарованието си. — Това наистина звучи доста скучно.

— Да, точно така — съгласи се събеседникът му.

Вениша, от друга страна, не изглеждаше напълно убедена, забеляза той. Все пак тя беше видяла колекцията от реликви и артефакти в Аркейн Хаус. Знаеше, че младата жена бе прекалено чувствителна към остатъчната паранормална енергия, излъчвана от някои от тях.

Беше време да смени темата, реши той.

— Заради събитията от тази вечер ситуацията се промени — тихо каза той. — Вече не мога да считам, че това домакинство е в безопасност. Убиецът ясно показа, че е готов да използва други хора, като пешки в своята схема и аз не мога да съм тук във всеки един момент на деня или нощта, за да ви защитавам. Трябва да съм свободен, за да продължа с разследването си. Ето защо, ще се наложи да предприемем някои определени мерки.

Вениша го наблюдаваше внимателно.

— Какъв вид мерки?

— Утре сутрин ще се наложи всички да си съберете багаж за един по-продължителен престой в провинцията — отвърна той. — Всички ще се качите на следобедния влак към едно крайбрежно селце, наречено Греймур. Това се отнася и за вас, сър — добави той към Монтроуз. — Ще изпратя телеграма преди това. Ще бъдете посрещнати от хора, които познавам добре и които ще ви се представят. Те ще ви заведат на безопасно място.

Вениша го гледаше втренчено, слисана.

— Какво, за Бога, искате да кажете, сър?

— Ами галерията? — попита Амелия тревожно. — Тази седмица имаме няколко снимачни сеанса.

— Вашата помощничка Мод ще се погрижи за нея — отвърна Джоунс. — Тя може да определи нови дати за сеансите.

Едуард подскачаше на стола си.

— Обичам влаковете. Возихме се на един, когато дойдохме в Лондон. Мога ли да си взема хвърчилото, сър?

— Да — отвърна Гейбриъл. Той наблюдаваше Вениша по начин, по който човек наблюдава вулкан, който е готов всеки момент да избухне.

— Не! — каза тя. — Това е невъзможно. Или по-скоро бих казала, за мен е невъзможно да напусна Лондон. Беатрис, Амелия и Едуард могат да бъдат отпратени за известно време, но аз не мога да отложа моите ангажименти. Важните клиенти не понасят подобен вид отношение. От друга страна, имам още една изложба следващия вторник вечерта, която е най-важната до момента.

Знаеше, че няма да е лесно, каза си младият мъж.

— Не можем да поемаме повече рискове, Вениша — обясни той. — Вашата безопасност, както и тази на семейството ви, е най-важният ви приоритет.

Събеседничката му изпъна рамене.

— Оценявам загрижеността ви, сър. И напълно съм съгласна, че Едуард, Амелия и Беатрис трябва да бъдат защитени. Но има друг приоритет, на който трябва да отдадем същото значение.

— И какъв е той? — попита Гейбриъл.

— Моята бъдеща професионална кариера — отвърна тя.

— По дяволите, къде е здравият ви разум? Не може да имате предвид, че бизнес интересите ви са по-важни от вашата безопасност.

— Не разбирате, мистър Джоунс — отвърна тя. — Тези сеанси, които искате да отменя, както и изложбата са изключително важни за финансовата сигурност на семейството ми. Не можете да очаквате да се откажа от плановете си. Прекалено много е заложено.

Гейбриъл я погледна през тясното пространство, в което се намираха.

— Разбирам критичното състояние на вашата кариера. Но животът ви е много по-важен.

— Ще съм ви благодарна, мистър Джоунс, ако запомните няколко определени факти.

— Какви факти? — Беше много близо до това да изгуби и малкото контрол, който имаше. Усещаше, че и Вениша също много трудно сдържа гнева си.

— След като намерите вашата липсваща формула, е много вероятно отново да изчезнете, мистър Джоунс — отбеляза тя. — Леля Беатрис, Амелия, Едуард и аз ще останем сами. Да си го кажем направо, сър, доходите от моите фотографски комисиони са всичко, което ни дели от един живот на отчаяние и бедност. Не мога да рискувам бъдещето ни. Не трябва да ме молите да го направя.

— Ако само парите ви тревожат, ще се погрижа да не стигате до просешка тояга в бъдеще.

— Ние не приемаме подаяния, сър — отвърна тя сухо. — Нито пък можем да си позволим да изпаднем в положение да сме зависими от приходи от джентълмен, който няма никакви връзки с това семейство. Вече разбрахме рисковете от подобно положение, след като татко загина.

Гейбриъл почувства как гневът му се възпламенява. Аз не съм баща ти, искаше му се да извика. Отне му всяка малка частица воля, за да задържи яда си под контрол.

— Трябва твърдо да заявя, че вие също ще заминете за провинцията с останалите, Вениша! — каза той с глас, който знаеше, че звучи леденостудено.

Тя се изправи на крака, вкопчила се здраво в реверите на халата си и застана пред него до камината.

— Мистър Джоунс, мога ли да ви напомня, че нямате право да настоявате за каквото и да било. Тук вие сте само гост, не господар на къщата.

Можеше дори да го зашлеви, мина му през ума. Прониза го болка, която се сля със студената ярост, която все още тлееше в него след схватката с убиеца.

Не каза нищо. Нямаше доверие сам на себе си, за да каже дори и една дума.

Никой друг в стаята не помръдваше. Знаеше, че всички бяха шокирани от конфронтацията им, несигурни какво да кажат или как да реагират. Едуард изглеждаше изплашен.

Стори им се, че безмълвната им битка продължи цяла вечност, а в действителност бяха минали само няколко секунди.

Без да каже и дума повече, Вениша се обърна и излезе в коридора. Гейбриъл се заслуша в стъпките й. Докато стигна до стълбището, вече тичаше. Секунда по-късно чу как вратата на спалнята й се затваря с трясък.

Всички други в салона също я чуха. Отново се извърнаха към него.

— Сър? — Едуард попита несигурно. — Какво ще стане с Вениша?

Амелия преглътна, видимо разтърсена.

— Много добре я познавам, сър. Ако тя мисли, че трябва да остане тук в Лондон, не можете да направите нищо, което да я убеди в противното.

— Тя се е посветила на грижите за това семейство, мистър Джоунс — тихо каза Беатрис. — Страхувам се, че никога не бихте успели да я разубедите от това, което Вениша приема като своя отговорност, дори и животът й да е в опасност.

Гейбриъл ги изгледа един по един.

— Аз ще се грижа за нея — каза той.

Напрежението намаля. Знаеше, че бяха приели това му изказване като тържествен обет, какъвто в действителност беше.

— В такъв случай всичко ще бъде наред — отбеляза момчето.