Аманда Куик
Опасна аура (29)

28

Вениша наблюдаваше тъмната улица през прозореца на каретата, докато светлините на Джейнъс Клъб изчезнаха в мъглата.

Гейбриъл беше говорил много малко, откакто оставиха Хароу и Пиърс. Знаеше, че и той разсъждава върху същата обезпокоителна възможност, която я беше накарала да се вглъби в мислите си след предизвикващия тревога разговор.

— Очевидно е, че Пиърс е човек на логиката и здравия разум, на когото му е много трудно да повярва, че Розалинд Флеминг всъщност притежава някакви паранормални способности — отбеляза тя бавно. — Но ние двамата знаем, че такива дарби съществуват. Какво мислите?

— Мисля — отвърна Гейбриъл, — че това, което научихме тук, е или друго удивително съвпадение, или една истинска следа.

Върху устните й се появи крива усмивка.

— Мога да предположа кое подозирате.

Спътникът й беше намалил съвсем светлината на лампите, потапяйки вътрешността на каретата в тъмнина. Знаеше, че не би искал да рискува от някой преминаващ екипаж да я видят и да я разпознаят в джентълменското й облекло. Имаше много малка вероятност това да се случи, помисли си тя. Улиците бяха покрити с толкова гъста мъгла сега, че младата жена се чудеше как кочияшът и конете намираха пътя обратно към Сътън Лейн.

Осени я една мисъл, която изпрати дълбоки, студени тръпки през цялото й тяло.

— Ако мисис Флеминг притежава паранормални способности, предполагам, че трябва да обмислим възможността някак си да е прочела мислите ми в деня, когато й правех снимките — прошепна тя.

— Успокойте се! Четенето на чужди мисли е салонен трик, нищо повече.

Изпитваше отчаяно желание уверението му да й даде покой.

— Как може да сте убеден в това?

— Сведенията от проучванията в Аркейн Хаус са доста обширни. Датират от около двеста години назад и отразяват десетилетия опити. Никога не е имало признаци, че човек може в действителност да чете мислите на друг човек.

— Но все още има толкова много неизвестни неща, свързани с паранормалното.

Той присви рамене.

— Предполагам, можем да допуснем, че всичко е възможно. Както и да е, в този случай мисля, че има много по-просто обяснение за необичайните способности на мисис Флеминг да изтръгва тайните от съзнанието на някого, без жертвата й да осъзнава това.

— За какво става въпрос?

— Тя може да е много добър хипнотизатор.

Вениша се замисли за възможността.

— Интересно хрумване. Със сигурност ще обясни някои неща. Ако мисис Флеминг накара някого да изпадне в транс и го склони да й разкрие личните си тайни, този човек може да няма спомен за случилото се, след като излезе от това състояние.

— Изследователите от Аркейн Хаус направиха значителни проучвания в областта на хипнозата, тъй като някои от тях вярват, че това е вид паранормална дарба. Изкуството има своите ограничения от това, което съм чел. Не всеки е добър обект, като начало. Някои хора могат да бъдат накарани да изпаднат в транс много лесно. Други са неподатливи към хипноза.

— Имате големи познания в областта на паранормалните въпроси, Гейбриъл.

— Отгледан съм от баща, който е посветил целия си живот на тази област. Болшинството от роднините ми са също толкова погълнати от нея. Може да се каже, че проучването на паранормалното е семеен бизнес.

— Това е необикновена черта.

Той леко се усмихна.

— Да, така е.

— Ако мисис Флеминг е хипнотизатор, това би обяснило как се сдобива с тайните на своите жертви, но не я свързва с кражбата на формулата на алхимика.

— Признавам, че не мога да видя пряка връзка, освен ако…

— Освен ако какво?

— Членовете на Обществото Аркейн често проучват тези, които твърдят, че имат паранормални способности. Възможно е някой от Обществото да е проучвал мисис Флеминг.

Вениша рязко се изправи на седалката, когато осъзна какво имаше предвид.

— Само за да бъде случайно въведен в състояние на транс, по времето на който е разкрил информация за експедицията за откриването на формулата?

— Това е доста далечна възможност — внимателно отвърна Гейбриъл. — Дори ако мисис Флеминг е организирала кражбата на формулата, това не ни подсказва как очаква да успее да разшифрова кода на алхимика. Трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че никой извън Обществото няма достъп до документите на основателя и само на шепа хора от членовете му им е разрешено да ги проучват през годините.

Вениша слушаше разсеяно тракането на колелата на каретата и тропота на конските копита. Екипажът се придвижваше бавно през гъстата мъгла.

— Ако мисис Флеминг участва в аферата с липсващата формула — каза тя след известно време, — тогава може би наистина сте бил прав в предположението си, че съм привлякла вниманието й, когато избрах да приема фамилното ви име.

— Да.

— Сега, след като се появихте на сцената, подозренията й ще бъдат потвърдени. Със сигурност трябва да знае кой сте и че преследвате формулата.

— Но тя има всякакво основание да си мисли, че нейната самоличност като крадец е в безопасност — отвърна Гейбриъл. — Все пак, тя не е свързана с Обществото по никакъв очевиден начин. Ще предположи, че нямам причина да я подозирам.

— Може тя да е крадецът — предположи Вениша, — но мога да ви уверя, че не е човекът, когото забелязах да бяга от тъмната стаичка, където беше убит Бъртън. Видях аурата на мисис Флеминг, докато й правих снимки. Не беше същата, като тази на беглеца.

— Напълно ли сте сигурна?

— Да, определено.

Спътникът й обмисли отговора й за момент.

— Няма да се изненадам ако разбера, че използва някого другиго да убива вместо нея. Това си е опасна работа.

Още една тръпка мина през тялото й.

— Горкият мистър Бъртън! Мъртъв е отчасти и заради мен. Ако не беше приел онази комисиона, за да ме следи и да ме снима…

Гейбриъл изведнъж се раздвижи, което я изненада. Наклони се напред и сграбчи двете й китки в големите си ръце, като по този начин не й даваше възможност да мръдне.

— Недейте — каза той с равен глас — дори и за миг да си мислите, че имате някаква вина за това. Харолд Бъртън е мъртъв, защото е приел комисиона от някой много опасен, който го е наел да нахлуе в личното ви пространство. Трябва да е знаел или да е предполагал, че клиентът му не изпитва добри чувства към вас. Не бих отишъл толкова далеч, за да предположа, че е получил онова, което си е заслужил, но няма да ви позволя да се чувствате виновна за случилото се.

Тя му се усмихна с трепереща усмивка.

— Благодаря ви, Гейбриъл!

— Знаете ли — продължи той, измамно небрежно, — мисля, че откакто сме в тази карета, това е вторият път, когато ме наричате на малко име. Харесвам как звучи, произнесено от вашите устни.

Завладяващата изкушаваща енергия, която като че ли винаги витаеше във въздуха, когато бе с него, рязко се усили. Вениша много ясно осъзнаваше силата на ръцете му, увити толкова нежно и в същото време толкова здраво около китките й.

Той използва това, че я държи, да я придърпа по-близо до себе си. Устата му се спря върху нейната. Мислеше си, че познава достатъчно добре целувките му, за да не се изненада от собствения си отговор, но грешеше. Опита се да контролира порива на изпепеляващата възбуда и дълбоката болезнена горещина, която заплашваше да я разтопи отвътре. Провали се.

С уста, която все още държеше нейната като заложник, той освободи едната й китка, за да спусне завесите на каретата. След това свали перуката й и се зае с фибите, които беше използвала, за да задържи собствената си коса.

Опияняващата задушевност на каретата се оказа нейната гибел. Екипажът изведнъж се превърна в кораб, който бавно плаваше през неизследваното море на нощта и мъглата.

Същото се беше случило и в Аркейн Хаус, мина й през ума. Беше свободна за известно време. Не трябваше да мисли нито за миналото, нито за бъдещето. Нямаше опасност Едуард или Амелия случайно да се натъкнат на шокиращата сцена на своята по-голяма сестра, отдала се на порива на непозволена страст. Без притеснения, че ще разтревожи леля Беатрис или че ще застраши кариерата си.

Когато косата й се разстла надолу по раменете й, чу Гейбриъл да издава нисък, дрезгав стон. Ръцете му се увиха още по-здраво около нея.

Той я целуна страстно, а усещането я зашемети. Когато за кратко се съвзе от възхитителната омая, осъзна, че той е свалил сакото й и го е хвърлил отстрани на седалката.

Освободи се от собственото си палто с няколко бързи, ловки движения. Когато се върна при нея, протегна ръка към папийонката й. Осъзнаването, че ръцете му леко треперят, докато развързваше възела, я накара да потръпне. Наистина я желаеше, помисли си тя. Каквото и да беше случващото се, нямаше нищо общо с едно хладнокръвно прелъстяване. И двамата бяха погълнати от пожара на взаимната им страст.

Развърза папийонката й. Дланта му се плъзна към първото копче на безупречно колосаната й бяла ленена риза. Усети, че устните му се разтягат в усмивка срещу нейните.

— Знаете ли — сподели той, — никога не съм имал възможността да събличам дама, облечена в мъжки дрехи. Това си е доста по-голямо предизвикателство, отколкото човек би очаквал. Трябва да правя всичко на обратно от това, на което съм свикнал.

Тази забележка предизвика неочакван смях у нея. Силно окуражена, Вениша дръпна крайчетата на неговата папийонка.

— Позволете ми да ви покажа — прошепна тя.

Този път развърза връзката му много по-умело, отколкото го беше направила в нощта им в Аркейн Хаус, защото вече имаше опит с мъжките дрехи, благодарение на собствените си приключения с Хароу.

Той отговори на всяко едно нейно докосване, като забърза скоростта, с която я разсъбличаше. Младата жена не усети, че беше разкопчал ризата й, докато не почувства дланта му върху гърдата си. За да се задържи, го сграбчи за раменете. Той се наведе и я целуна по шията. Цялата й същност се напрегна. Възбудата й растеше.

— Гейбриъл — прошепна.

Плъзна ръцете си под ризата му и постави дланите си върху гръдния му кош.

Той седна назад на седалката и я сложи напряко на скута си. Протегна се надолу и свали обувките й. Чу ги да падат на пода на каретата.

Следващото нещо, което осъзна, бе, че е разкопчал панталоните й и ги смъква надолу по краката й. Дългите долни гащи, които носеше под тях, бяха следващите. И двете части от облеклото й изчезнаха в сенките на отсрещната седалка.

Когато остана само по неразкопчаната бяла риза, Гейбриъл я целуна така, като че ли животът и на двама им зависеше от това. Вениша леко трепна, когато усети топлата му длан върху вътрешната част на бедрото си. Почти беше забравила колко вълнуващо беше усещането, когато я докосваше по този начин. Почти.

Придвижи ръката си по-нагоре и обхвана женствеността й. Тя рязко си пое дъх, все по-силно чувстваща събиращата се влага между краката й.

— Вече си мокра за мен — каза той, полублагоговеещ, полуекзалтиран. — Не можеш да си представиш колко пъти си представях да те имам отново, колко много пъти мечтаех за това.

Устата му покри нейната още веднъж — завладяваща, примамваща, изискваща. Младата жена беше погълната от сладострастния водовъртеж на желанието. Той я премести, като разтвори краката й и я обърна така, че тя се оказа обкрачила бедрата му, а коленете й се опираха в кадифените възглавници.

Стресната от необичайната позиция, се вкопчи в раменете му, за да запази равновесие. Гейбриъл сложи едната си ръка върху ханша й, плъзна другата между краката й и нежно я разтвори.

Започна да я гали, дразни, проучва и разкрива тайните й места наново. Всяко докосване ставаше все по-интимно и по-непоносимо вълнуващо от предходното. Насочи по-голямата част от вниманието си върху малката пъпка на върха на женствеността й, като я масажираше с палеца си, докато тя не си помисли, че ще полудее. Огромно, свило се на кълбо напрежение нарастваше в недрата на тялото й. Желанието да утоли тази изумителна жажда беше поразяващо.

— Не издържам повече! — едва успя да каже, като заби ноктите си в раменете му. — Прекалено е!

— Изобщо не е достатъчно — отвърна й. — Все още не. Искам да усетя удоволствието ти, когато свършиш.

Смътно осъзна, че той си разкопчава панталона. След това почувства твърдото доказателство на неудържимата му възбуда да се притиска до вътрешната страна на крака й.

Протегна ръка и обви пръстите си около члена му. Той прошепна нещо възбуждащо и мрачно, и опасно в ухото й. Тя нежно го стисна.

Гейбриъл си пое дълбоко дъх.

Като наведе глава, Вениша леко захапа голото му рамо със зъби.

Тръпка премина през тялото му.

— Тази игра е за двама — предупреди я той.

Правеше изумителни неща с ръката си. Трябваше да се бори за всяка глътка въздух. Изумителното напрежение вече беше повече от непоносимо.

Без предупреждение събиращата се буря вътре в нея се освободи в заслепяващи вълни от различни усещания.

Беше готова да извика от удоволствие, но преди звукът да успее да достигне устните й, Гейбриъл я дръпна рязко надолу, неумолимо, върху твърдата си ерекция. Изпълни я само с един-единствен стремителен тласък.

Беше подготвена да изпита болка, подобна на онази, която бе почувствала първия път, но такава липсваше. Само възбуждащо напрежение, което усили последните отмиращи вълни на нейното освобождаване.

Всичките й сетива откликнаха на този възхитителен сблъсък между физическото и паранормалното.

Дори не й бе необходимо да се концентрира, за да успее да види ослепителната аура на Гейбриъл в затвореното пространство на каретата. Тя заля малкото затворено място, сля се с енергията на нейната собствена, образувайки зашеметяваща, силно разтърсваща интимност.

Когато той достигна своята връхна точка малко по-късно, буйните невидими пламъци избуяха още повече. Младата жена по-скоро усети, отколкото чу надигащия се екзалтиран рев на Гейбриъл. Започна като лека вибрация в гръдния му кош. Осъзнаваше, че дори и да нямаше паранормални способности, за да види ярката аура, слухът на кочияша беше в отлично състояние.

За части от секундата успя да покрие устата на любимия си със своята. Ревът се превърна в приглушено ръмжене на триумф и мъжко задоволство.

* * *

Малко по-късно Вениша се размърда в ръцете му. Звукът от колелата на екипажа и равномерния тропот на конските копита я увериха, че все още се намираха в добре защитения магичен свят на каретата.

Гейбриъл, който се беше изтегнал в ъгъла на седалката с изражение на добре нахранен лъв след успешен лов, протегна ръка и повдигна пердето. Газовите лампи проблясваха в мъглата.

— Минаваме покрай гробището. Скоро ще пристигнем на Сътън Лейн — отбеляза той.

Сети се, че единственото нещо, с което беше облечена, бе бялата риза. Обзе я паника.

— Мили Боже! — извика Вениша. — Не можем да пристигнем пред входната врата в този вид.

Измъкна се от прегръдките му, хвърли се към другата седалка и започна трескаво да събира дрехите си.

Не беше лесно да се облекат мъжки дрехи в тъмното тясно пространство на каретата. Гейбриъл облече собствените си дрехи с няколко добре тренирани движения, след което се облегна назад, наблюдавайки с интерес борбата й.

След като я гледа минута-две как се бори с папионката си, се пресегна, за да й помогне с връзването.

— Позволете ми да ви помогна, мисис Джоунс — предложи й той.

Наблягането върху фалшивото й име я накара рязко да вдигне глава.

— Гейбриъл… — започна тя, без да има най-малка представа как ще продължи.

— Ще обсъдим това сутринта — прекъсна я той.

Гласът му беше странно нежен, но думите прозвучаха като заповед, не като предложение. Искрица гняв потуши тревогата, която беше изпитала при мисълта да пристигне пред дома си полуоблечена.

— Искрено се надявам, че няма да се терзаете за случилото се току-що между нас — отбеляза тя, докато подпъхваше косата си под шапката. — Ще съсипе всичко, ако го направите.

— Моля?

Вениша въздъхна.

— Знаете, че докато бяхме в Аркейн Хаус, направих всичко възможно да ви прелъстя.

— Да, и бяхте доста добра в това си начинание, ако мога да отбележа. Изключително много се забавлявах по времето на това преживяване.

Знаеше, че е почервеняла като божур.

— Да, ами, това, което се опитвам да кажа, е, че докато бяхме заедно там, аз умишлено планирах да ви прелъстя и да прекараме една нощ на непозволена страст.

— С каква цел?

— С тази, че нещата бяха много различни.

— Различни?

— Бяхме двама души сами в отдалечено, закътано място.

— Като изключим слугите — добави той.

Вениша се намръщи.

— Като изключим слугите, разбира се. Но те бяха толкова дискретни. — Беше започнала да говори несвързано. Това бе ужасно. — Все едно ни бяха оставили без надзор на тропически остров.

— Не си спомням да е имало палми.

Младата жена не обърна внимание на забележката му.

— Обясних ви, че за този кратък промеждутък от време бях свободна за първи път в живота си. Не беше необходимо да мисля дали ще направя нещо скандално. Не трябваше да се тревожа дали ще шокирам възрастната си леля, или ще дам лош пример на сестра си и брат си. Аркейн Хаус беше мястото и времето, което все едно съществуваше в друго измерение, такова, което изглеждаше много отдалечено от реалния свят. Вие и аз бяхме единствените хора в това царство.

— Освен слугите.

— Е, да.

— И палмите, които изглежда изобщо не си ги спомням.

— Не приемате това на сериозно, така ли?

— А трябва ли?

— Да, това е изключително важно. — С всеки изминал миг ставаше все по-раздразнена. — Това, което се опитвам да кажа, е, че тази вечер е едно подобно преживяване.

— Не съм убеден в това. Като начало, нямаше палмови дървета.

— Забравете за проклетите палми! Опитвам се да ви обясня, че случилото се в Аркейн Хаус и случилото се в тази карета днес са нещо като бързо избледняващия нереален сън, който изчезва заедно с настъпване на утрото и не трябва да бъде споменаван в светлината на деня.

— Всичко това звучи много поетично, сладка моя, но какво, по дяволите, означава?

— Означава — отвърна студено тя, — че няма да обсъждаме случилото се повече. Ясно ли се изразих?

Каретата изтрополи и спря. Вениша грабна стилния си бастун и бързо се извърна, за да погледне през прозореца.

Чу се лек, но отчетлив глух звук.

Гейбриъл прочисти гърлото си.

— Би било добре да внимавате накъде въртите това нещо.

Разбра, че в своята нервност и вълнение, случайно го бе ударила по крака.

— Извинете! — промълви тя, изключително смутена.

Спътникът й разтърка коляното си с едната си ръка, а с другата отвори вратата.

— Не се притеснявайте. Съмнявам се, че ще има някакви други последици, освен леко накуцване.

Зачервена, младата жена слезе след него от каретата и бързо се качи по стъпалата. Гейбриъл изостана, за да хвърли няколко монети на кочияша.

След като отключи вратата, изпита облекчение, когато разбра, че останалите членове на домакинството вече са си легнали. Последното нещо, което искаше да се случи тази вечер, бе да се изправи пред семейството си и въпросите им за онова, което бяха разбрали в Джейнъс Клъб. Нуждаеше се от време да си възвърне самообладанието. Един добър сън би върнал нещата в нормалното им състояние.

Светлината от стенните свещници във входното фоайе беше силно намалена. Забеляза някакъв пощенски плик върху масичката и го взе. Беше адресирано до Гейбриъл.

— За вас е — каза и му го подаде.

— Благодаря! — Той затвори вратата, взе писмото и го прегледа набързо. — От Монтроуз е.

— Вероятно най-накрая е открил нещо интересно в регистрите на членовете.

Младият мъж разкъса плика и извади бележката. Гледа я безмълвно няколко секунди.

— Е? — подкани го Вениша.

— Написано е на един от кодовете, използвани от членовете на Обществото Аркейн в личната им кореспонденция. Ще ми отнеме известно време да го дешифрирам. Тази нощ ще поработя върху него и ще ви уведомя за какво е на закуска.

— Но ако е кодирано съобщение, явно е нещо много важно.

— Не е задължително. — Устните му се извиха в крива усмивка, докато прибираше писмото в джоба си. — Като се има предвид колко маниакално потайни са болшинството от хората от Обществото, почти всяко едно съобщение, изпращано между членовете, е шифровано. Тази бележка от Монтроуз вероятно не е нищо повече от молба да се срещнем утре, за да обсъдим напредъка му.

— Ще ме уведомите веднага, ако е нещо важно, нали?

— Разбира се — съгласи се с лекота той. — Но сега мисля, че би трябвало и двамата да се качим в стаите си и да си легнем. Беше дълъг и изпълнен със събития ден.

— Да, така е. — Започна да се изкачва по стълбите, като се опитваше да измисли нещо любезно. — Смятам, че вечерта ни се оказа доста продуктивна, не мислите ли?

— В много отношения.

Развеселената чувственост в гласа му я накара да се изчерви още повече. Слава богу, стенните свещници на площадката бяха изгасени.

— Имах предвид информацията, която получихме за мисис Флеминг — отбеляза тя сурово.

— И това също — съгласи се Гейбриъл.

Погледна го през рамо.

— Човек не може да спре да се чуди каква точно тайна е имал приятелят на господин Пиърс.

— Може би е най-добре никога да не я научаваме — отвърна й.

— Вероятно сте прав. — Помисли за кратко и после присви рамене. — Както и да е, мисля, че бих могла да предположа каква е тайната.

— Смятате, че има нещо общо с факта, че Пиърс и неговите приятели принадлежат към клуб, чийто членове са жени, които обичат да се обличат като мъже? — Гейбриъл прозвуча по-скоро развеселен, отколкото шокиран.

Вениша рязко се извърна, вкопчвайки се в перилата.

— Вие сте знаели за Джейнъс Клъб?

— Не и докато не отидох там — призна си той. — Но не беше трудно да разбера веднага щом пристигнахме, че нещата бяха някак си извън нормалното.

— Но как…?

— Казах ви, жените имат различен аромат. Всеки мъж, който е заобиколен от огромна група жени, независимо как са облечени, ще разбере този факт рано или късно. Предполагам, че и обратното също е вярно.

— Хм. — Обмисли казаното за кратко. — Разбрахте ли, че Хароу е жена, когато я срещнахте за първи път на изложбата?

— Да.

— Вие сте много по-схватлив, отколкото болшинството от хората — отбеляза тя. — Хароу се представя като джентълмен пред Обществото от известно време.

— Как се срещнахте с нея? Или вероятно трябва да кажа него?

— Винаги говоря за Хароу като за мъж. — Вениша сбърчи нос. — Така ми е по-лесно да запазя тайната му. В отговор на въпроса ви, той ме потърси, за да му направя портрет, скоро след като отворих галерията. Всъщност, беше един от първите ми клиенти.

— Разбирам.

— По време на позирането осъзнах, че той е тя. Хароу веднага разбра, че знам. Дадох му думата си, че ще запазя тайната му. Не мисля, че ми повярва напълно първоначално, но след известно време станахме приятели.

— Хароу разбира, че знаете как да пазите тайни.

— Да. Изглежда доста интуитивен в това отношение.

— Разбирам — отново каза Гейбриъл.

Вениша се намръщи.

— Какво има?

Той присви рамене.

— Намирам го за интересно, че Хароу си е направил труда да открие една нова, непозната фотографка, която все още не е била привлякла вниманието на Обществото.

— Вече бях направила една успешна изложба в галерията на мистър Фарли — обясни младата жена, обезпокоена от посоката, в която тръгваха доводите му. — Това е мястото, където е видял творбите ми за първи път. Наистина, сър, не бихте могли да подозирате, че е замесен в аферата с формулата.

— В този момент съм склонен да подозирам всеки един.

Странна хладина премина през нея.

— Дори и мен? — попита тя смутено.

Гейбриъл се усмихна.

— Признавам си грешката. Трябваше да кажа всеки един, освен вас.

Вениша леко се успокои.

— Трябва да ми обещаете, че ако някога отново срещнете Хароу или мистър Пиърс, или някой друг от членовете на клуба, няма да покажете, че знаете за техния таен свят — настоя тя.

— Уверявам ви, скъпа моя, аз също знам как да пазя тайни.

Нещо в тихо изречените думи я накара да се притесни и нервно да потръпне. Предупреждение или обещание, зачуди се тя.

Спря се на площадката.

— Лека нощ!

— Лека нощ, Вениша! Спокойни сънища!

Младата жена забърза надолу по коридора към убежището на своята спалня.

* * *

Малко по-късно се събуди някак изведнъж, както се случва, когато спящото съзнание на човек отчете някаква промяна в атмосферата на къщата. Полежа тихо за момент, заслушана напрегнато.

Вероятно Амелия или Беатрис, или Едуард бяха слезли до кухнята за късно похапване.

Не знаеше какво я накара да отметне завивките и да прекоси студения под, за да отиде до прозореца.

Стигна точно навреме, за да види сенчестата фигура на мъж да се промъква, подобно на призрак, през обвитата в мъгла градина. Луната беше изгряла, но стелещата се мъгла беше толкова гъста, че не можеше да види металната порта, която водеше към тясната уличка. Определено знаеше къде точно се намира и можеше да каже, че мъжът под прозореца й се придвижва към това място изключително уверено. Прокрадва се безпогрешно към целта си сякаш притежава сетивата за нощно ловуване на дива котка, мина й през ума. Все едно наистина може да вижда в тъмното.

Нямаше нужда да се концентрира, за да види аурата му. Знаеше, че е Гейбриъл.

Секунда или две по-късно той изчезна от градината в нощта.

Къде отиваше в този час и защо беше излязъл от къщата по такъв потаен начин? Нещо, свързано със съобщението от Монтроуз, помисли си младата жена.

В съзнанието й изплуваха думите му. Уверявам ви, Вениша, аз също знам как да пазя тайни.