Аманда Куик
Опасна аура (19)

18

— Вие двамата открихте тялото на мистър Бъртън на изложбата снощи? — Беатрис постави ръка върху гърдите си и се олюля в стола си. — Казвате, че най-вероятно е бил убит? Мили Боже! Съсипани сме!

Шокът и ужасът в гласа й накараха Гейбриъл да вдигне поглед от пушената си сьомга.

Вгледа се изучаващо в жената, която седеше в противоположния край на трапезата. Нямаше намерение да седи начело на масата, но мисис Тренч ясно беше заявила, че според нея от него се очаква да заеме мястото, което висшето общество беше определило като подходящо за господаря на дома. Когато малко по-късно Вениша влезе през вратата, облечена в черно, той веднага разбра, че беше заел стола, на който обикновено сядаше тя.

— Мисля, че няма да стане точно така — отбеляза Гейбриъл. Погледна към Едуард: — Би ли ми подал сладкото от ягоди, моля?

— Да, сър — отговори момчето с уста, пълна с бъркани яйца в масло. То покорно подаде бурканчето със сладко на мъжа. — Сър, как изглежда човек, който е бил убит?

— Едуард! — сряза го Беатрис. — Достатъчно! Човек не разговаря за подобни неща по време на закуска.

— Но, лельо Беатрис, ти беше тази, която повдигна темата.

Възрастната жена въздъхна.

— Яж си яйцата и не прекъсвай по-възрастните, когато разговарят.

Момчето отново се съсредоточи върху закуската си, но Гейбриъл знаеше, че то попива всяка дума от разговора им. Призрачната тема за убити хора нямаше да бъде забравена толкова лесно.

— Лельо — твърдо каза Вениша, — моля те, не изпадай в паника! Ситуацията е под контрол.

— Как можеш да кажеш подобно нещо? — контрира я по-възрастната жена. — Става въпрос за огромен скандал. Ами ако се разчуе, че ти си открила мъртво тяло на изложбата снощи, клюките никога няма да спрат.

— Страхувам се, че вече се е разчуло. — Амелия влезе в стаята, размахвайки екземпляр от „Флайинг Интелиджънсър“. — И никога няма да предположиш кой е написал статията.

Вениша направи гримаса и се пресегна да вземе чайника с кафето.

— Мистър Отфърд?

— Същият. — Амелия се настани до брат си. — Много вълнуващо писание, поне това може да се каже. Очаквам, че всички ще го четат тази сутрин. Все пак доста рядко се случва да бъде намерено мъртво тяло на фотографска изложба.

— Обречени сме — каза измъчено Беатрис. — Ще ни принудят да напуснем тази прекрасна къща и да се откажем от галерията. Ще загубим всичко.

Гейбриъл погледна към Амелия.

— Защо не ни прочетете статията?

— С удоволствие. — Момичето прочисти гърлото си.

Шокиращи събития на фотографска изложба

от Гилбърт Отфърд

По време на фотографска изложба във вторник вечерта беше открито тялото на един от фотографите. Починалият беше разпознат като мистър Харолд Бъртън от Грийнстоун Лейн.

Смята се, че липсата на успех в сферата, която беше избрал мистър Бъртън, заедно с неотдавнашните финансови несполуки и растящи дългове, са го довели до тъжното решение да изпие чашата с цианкалий.

Тялото е било открито съвсем случайно от мисис Джоунс, известната фотографка. Съпругът й, мистър Джоунс, е бил с нея, когато са попаднали на трупа. Читателите на този вестник ще си спомнят, че едва наскоро господинът се върна в Лондон, както и в обятията на любящата си съпруга, след като беше считан за мъртъв цяла година.

Не е необходимо да отбелязваме, че откриването на тялото на мистър Бъртън хвърли сянка от униние върху изложбата. Мисис Джоунс, чиито впечатляващи снимки й спечелиха възхищението на всички присъстващи, беше доста разстроена. Имаше основателни опасения, че може да припадне. Младата дама беше забелязана да напуска залата, придружена от всеотдайния си съпруг, който нежно я придържаше.

— О, за Бога — ядно каза Вениша. — Изобщо нямаше да припадна.

— Мисля, че това да си била доста разстроена и нежно придържана на излизане от залата, е много добро попадение — обяви Амелия, оставяйки вестника настрана. — Съгласна съм с мистър Джоунс. Тази новина няма да ни причини никакви сериозни проблеми. Всъщност, не бих се учудила, ако привлече още нови клиенти. Хората ще бъдат още по-заинтригувани от мистериозната вдовица-фотограф.

— Бивша вдовица — меко я поправи Гейбриъл.

— А, да, разбира се — съгласи се момичето и си сложи от бърканите яйца в чинията. — Простете ми, сър, не трябва да забравям вашето чудодейно завръщане. В края на краищата то е последният щрих към легендата за мистериозната мисис Джоунс.

— На вашите услуги — отвърна Гейбриъл.

Веждите на Беатрис се повдигнаха и оформиха бръчка, изразяваща недоумение.

— Не разбирам. — Тя погледна към младия мъж. — Струва ми се казахте, че мистър Бъртън е бил убит.

— Със сигурност това беше заключението, до което стигнахме двамата с Вениша — съгласи се той.

— Но статията ясно намеква, че джентълменът сам е отнел живота си.

— Да, точно така. — Гейбриъл обмисли информацията, докато сдъвкваше парче сьомга. — И няма нищо споменато за бягащата фигура, която Вениша е видяла в коридора. Интересно! Чудя се дали от полицията са решили да премълчат някои от детайлите, с надеждата да накарат убиеца да си мисли, че престъплението му е останало незабелязано, или наистина вярват, че става въпрос за самоубийство.

— Може да има и друго обяснение — вмета Вениша. — Мистър Джоунс, снощи и двамата бяхме загрижени единствено за ситуацията, в която се намираме ние. Забравихме, че в сградата присъстваше още някой, който има основателни причини да желае името на изложбената зала да не бъде замесвано в скандал, който би възникнал в случай на убийство.

— Разбира се — веднага се включи Беатрис. — Кристофър Фарли, организаторът на изложбата. Той е много влиятелен джентълмен както в художествените среди, така и във висшето общество. Изобщо няма да съм изненадана, ако разбера, че е успял да приложи някакъв натиск върху полицията, за да ги накара да обявят случилото се за предполагаемо самоубийство, отколкото убийство.

И в двата случая, мина през ума на Гейбриъл, му остава един проблем по-малко за днес. Фактът, че репортерът не беше разбрал за Вениша, която бе видяла някого да бяга от местопрестъплението, означаваше, че убиецът много вероятно също не знаеше за това.

Вениша го изгледа със загрижено изражение.

— Какви са ви плановете за днес, мистър Джоунс?

Гейбриъл се запита колко ли още време възнамерява тя да се обръща към него с такава болезнена скованост.

— Направих си списък, както обикновено. — Извади парче хартия от джоба си и го постави върху масата. — Първо, ще ви дам негатива на снимката на ковчежето, която направихте, докато бяхте в Аркейн Хаус. Ще съм ви много задължен, ако я проявите колкото се може по-бързо.

Младата жена наведе глава.

— Много добре. Какво ще правите със снимката?

— Вече разчетох кодираното съобщение, което беше инкрустирано върху капака на ковчежето. Това е само някакъв списък с билки, който — поне на мен или братовчед ми — не ни говори нищо. Не мога да преценя как това може да бъде нещо важно. Но един от членовете на Обществото Аркейн, който живее тук в Лондон, направи задълбочено проучване на книжата на алхимика. Вероятно той ще успее да разбере нещо от рисунките, които обграждат имената на билките.

— Възнамерявате да дадете фотографията на ковчежето на него? — попита Едуард.

— Да — отвърна Гейбриъл. — Но като предпазна мярка — в случай, че мистър Монтроуз, който е доста възрастен, изгуби снимката или тя попадне в неправилните ръце — ще помоля тя да бъде леко ретуширана. Искам да променя имената на една или две от билките. Възможно ли е това?

— Мога да го направя за вас — предложи Беатрис.

— Благодаря ви! Разбира се, ще кажа на мистър Монтроуз какво липсва, за да има точната информация, която да използва в работата си.

Едуард се усмихна широко, възхитен.

— Това е много хитро, сър.

— Старая се. Но трябва да призная, че не съм много обнадежден, че Монтроуз ще бъде в състояние да ми каже нещо по-различно от това, до което аз и братовчед ми вече сме стигнали. Обаче той може да ми помогне в друг аспект от разследването ми.

— В какво? — попита Вениша.

Младият мъж я погледна.

— От няколко години старецът отговаря за поддържане на списъците с членовете на Обществото Аркейн. Данните съдържат не само имената на онези, които са се присъединили към обществото, но също и имената на роднините им.

Младата жена се намръщи леко.

— Ще разширите разследването си, като включите и семействата на членовете ви?

— Да. — Мъжът се облегна назад, с чаша кафе в ръка. — Разширявам кръга на заподозрените, като включвам и роднините на онези членове, които са знаели за разкопките на лабораторията на алхимика. В допълнение, си записах имената на присъстващите в изложбената зала снощи. Любопитен съм да разбера дали някои от тях нямат някаква връзка с Обществото Аркейн.

Изражението върху лицето на Беатрис помръкна от тревога.

— Убеден сте, че крадецът, когото търсите, е следил Вениша, така ли?

— Точно така — отвърна Гейбриъл. — Съжалявам да го кажа, но се страхувам, че това е напълно възможно. Затова счетох за нужно да се върна от гроба.

— Едно нещо е сигурно — отбеляза замислено лелята. — Ако престъпникът се е навъртал около племенницата ми, сега вие сте привлекли цялото му внимание. Той явно знае кой сте всъщност.

— Да. Много е вероятно.

Вениша остави вилицата си върху масата. Осъзнаването на ситуацията, запали мрачни пламъчета в очите й.

— Мислите, че сега, когато вече сте тук, той ще пренасочи вниманието си върху вас. Надявате се да го отклоните от мен.

Гейбриъл присви рамене и се пресегна да си вземе още една препечена филийка.

Изведнъж Беатрис се развесели.

— Да, разбира се. В това има смисъл. Какъв брилянтен план, мистър Джоунс. Защо негодникът да преследва Вениша, когато отново се появихте вие? Крадецът съвсем естествено ще предположи, че ако някой знае нещо за кода върху ковчежето, това ще сте вие. В края на краищата, племенницата ми само го е фотографирала.

— Планът е много елементарен — призна Гейбриъл. — Но от опит знам, че те са най-добрите.

Вениша отново насочи вниманието си към храната. Мистър Джоунс забеляза, че тя изобщо не изглеждаше успокоена от изводите на леля си. Чудеше се дали би могъл да се надява, че младата жена се притеснява за неговата безопасност.

Не му беше лесно, докато я гледаше как си тръгва от библиотеката предната вечер. Цялото му същество копнееше да я задържи при себе си. Не разбираше ли тя, че си принадлежат един на друг? Беше ли забравила обета, който му даде в стихията на страстта в последната им нощ в Аркейн Хаус?

Твоя съм!