Метаданни
Данни
- Серия
- Обществото на Аркейн (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Second Sight, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Illusion, 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 38 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране
- in82qh (2020)
Издание:
Автор: Аманда Куик
Заглавие: Опасна аура
Преводач: Illusion
Година на превод: 2020
Език, от който е преведено: английски
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: английска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14018
История
- — Добавяне
Пролог
Краят на управлението на кралица Виктория
Скелетът лежеше върху изкусно резбовано, позлатено легло в средата на древната лаборатория, която се бе превърнала в гробница на алхимика. Двестагодишните кости все още бяха обвити в дрипава роба, изработена от материали, които със сигурност са били най-скъпите видове коприна и кадифе за времето си. Ръкавици и чехли, избродирани със златни и сребърни нишки, покриваха костите на дланите и стъпалата, като придаваха зловещ вид на мъртвата плът.
— Шивачът му явно много го е обичал — отбеляза Гейбриъл Джоунс.
— Само защото клиентът му е бил алхимик, не означава, че не е имал никакъв усет за модата — изтъкна Кейлъб Джоунс.
Гейбриъл хвърли поглед към дрехите на братовчед си, след което огледа и собственото си облекло. Панталоните и ленените ризи, които носеха, бяха покрити с прах и мръсотия, но те, както и ботушите им, бяха ръчна изработка и им прилягаха до съвършенство.
— Семейна черта, както изглежда — продължи Гейбриъл.
— Още едно интересно допълнение към легендата за семейство Джоунс — съгласи се Кейлъб.
Братовчед му се приближи до леглото и вдигна фенера още по-високо. В трептящата светлина можеше да различи тайнствените алхимични символи за живак, сребро и злато, които украсяваха широкия подгъв на робата на скелета. Подобни рисунки бяха издялани върху дървената табла в горната част на леглото.
Тежко ковчеже лежеше на пода до кревата. Напластената през двата века ръжда покриваше страничните стени на кутията, но капакът бе покрит с тънък слой от някакъв метал, който се бе оказал неподвластен на корозията. Злато, помисли си Гейбриъл.
Наведе се напред и използва безупречно чиста носна кърпичка, за да избърше малка част от праха, покриващ капака. Светлината затрептя върху декоративния дизайн от листа и загадъчен латински, които бяха гравирани върху тънкия лист злато.
— Удивително е, че цели двеста години това място никога не е било открито и плячкосано — каза той. — Според думите на всички, докато е бил жив, алхимикът е имал своите съперници и врагове. Да не забравяме и членовете на обществото „Аркейн“, както и семейство Джоунс, които го издирват от десетилетия.
— Алхимикът е имал напълно заслужена репутация на хитър и потаен човек — напомни му Кейлъб.
— Още една семейна черта.
— Вярно е — съгласи се Кейлъб. В гласа му се долавяше преднамерена мрачна нотка.
Двамата с братовчед му бяха различни в много отношения, мина през ума на Гейбриъл. Кейлъб имаше склонността да изпада в размишления и да потъва в дълги мълчания. Предпочиташе да прекарва времето си сам, в лабораторията. Не беше търпелив с посетителите, гостите и всеки, който очакваше от него поне елементарна любезност или елементарни салонни маниери.
Гейбриъл винаги бе по-общителния и по-малко меланхоличния от двамата, но напоследък се улавяше, че се оттегля в личната си библиотека за продължителни периоди от време. Разбираше, че в проучванията, които правеше там, търсеше не само знания, а един вид отвличане на вниманието, дори може би и бягство.
И двамата бягаха, всеки по свой собствен начин, от онези свои страни, които можеха да се квалифицират само като нетипични, помисли си той. Съмняваше се, че някой от двамата би могъл да открие какво точно е това, което търсят, било в лабораторията, било в библиотеката.
Кейлъб внимателно прегледа една от старите книги.
— Ще ни трябва помощ, за да опаковаме всички тези реликви.
— Бихме могли да наемем хора от селото — предложи Гейбриъл.
Той несъзнателно започна да съставя план за действие, свързан с опаковането и пренасянето на съдържанието на лабораторията-гробница на алхимика. Изготвянето на планове за действие беше нещо, в което бе изключително добър. В не един случай, баща му му бе казвал, че способността му да изготвя стратегии е тясно свързана с необикновените му свръхестествени способности. Гейбриъл, от друга страна, предпочиташе да мисли за това като проявление по-скоро на онази негова част, която беше нормална, отколкото паранормална. Отчаяно искаше да повярва, че наистина беше логичен, рационален човек на модерните времена, а не примитивен, нецивилизован, атавистичен индивид, намиращ се в някаква по-ранна фаза на еволюционното развитие.
Отблъсна тези притеснителни мисли настрана и се концентрира върху плана за транспортиране на реликвите. Най-близкото село се намираше на няколко мили разстояние. Беше много малко и без съмнение дължеше оцеляването си през вековете на контрабандата. Беше общност, която знае как да пази тайни, особено когато ставаше дума за пари. Обществото „Аркейн“ можеше да си позволи да купи мълчанието на селяните, помисли си Гейбриъл.
Отдалечената част на брега, която алхимикът бе избрал за своята подобна на малка крепост лаборатория, беше безлюдна и до днес, а преди двеста години мястото навярно е било дори още по-диво и изолирано, мина през ума му. Лабораторията-гробница беше скрита под земята, под останките на порутен древен замък.
Когато двамата с Кейлъб неотдавна най-накрая успяха да отворят вратата на лабораторията, бяха посрещнати от отвратителен, миришещ на смърт, въздух. Това ги бе накарало да отстъпят назад кашляйки и давейки се.
По взаимно съгласие решиха да изчакат въздухът в помещението да се освежи от свежия морски бриз преди да влязат.
След като се озоваха вътре, откриха стая, обзаведена като кабинет на учен. Древни томове, подвързани с кожа, с напукани и износени гръбчета, бяха подредени върху лавицата. Два свещника стояха в очакване на свещите, които да бъдат запалени.
Двестагодишните прибори, които алхимикът бе използвал, за да провежда експериментите си, бяха грижливо подредени върху дългата работна маса. Стъклените мензури бяха покрити с пластове прах. Металните уреди, горелката и мехът бяха обвити от слоеве ръжда.
— Ако тук има нещо наистина ценно, то, без съмнение, ще бъде в онова ковчеже — каза Кейлъб. — Не виждам ключ. Ще разбием ли ключалката сега, или ще изчакаме, докато се завърнем в Аркейн Хаус?
— По-добре да разберем с какво си имаме работа — отговори Гейбриъл, като клекна до масивния сандък и огледа желязната му ключалка. — Ако вътре има някакво съкровище от скъпоценни камъни или злато, ще се наложи да вземем допълнителни мерки, за да ги опазим по пътя към дома.
— Ще ни трябват инструменти, за да отворим капака.
Гейбриъл погледна към скелета. Под едната, облечена в ръкавица ръка, частично прикрит, лежеше някакъв железен предмет.
— Мисля, че виждам къде е ключът — допълни той.
Протегна се и внимателно повдигна облечените в ръкавица пръсти, за да извади ключа. Чу се тихо шумолене и дланта се отдели от китката. В ръката на младия мъж остана ръкавица, пълна с кости.
— По дяволите! — измърмори Кейлъб. — Чувал съм да говорят, че може да те побият тръпки от страх, но винаги досега съм си мислел, че това се случва само в сензационните романи.
— Това е само скелет — отбеляза Гейбриъл, докато връщаше върху леглото ръкавицата и зловещото й съдържание, — при това на цели двеста години.
— Ааа, но се оказва, че този скелет е на Силвестър Джоунс — Алхимикът, наш прадядо и основател на Обществото „Аркейн“ — отговори братовчед му. — По всичко личи, че човекът е бил едновременно много хитър и много опасен. Може и да не му хареса факта, че лабораторията му е била открита след всички тези години.
Гейбриъл се наведе отново над ковчежето.
— Ако толкова много е държал на уединението си, не е трябвало да оставя следи за местоположението на лабораторията в поредицата писма, които е написал преди смъртта си.
Писмата бяха стояли, разпадайки се в архивите на Обществото, докато преди няколко месеца не ги беше изровил и бе успял да дешифрира тайния код на алхимика.
Изпробва ключа в ключалката и веднага разбра, че няма да успее да я отвори.
— Ръждясала е прекалено много — обясни той. — Донеси инструментите.
Десет минути по-късно, работейки заедно, двамата успяха да отворят ковчежето. Капакът се повдигна неохотно. От пантите се изтръгна остър, стържещ звук, но не последваха експлозии, пламъци или други неприятни изненади.
Гейбриъл и Кейлъб погледнаха в кутията.
— Дотук беше с идеята за тонове злато и бижута — отбеляза Кейлъб.
— За щастие, не започнахме тази експедиция с надеждата да открием съкровище — съгласи се братовчед му.
Единственият предмет в ковчежето беше малка, подвързана с кожа, тетрадка. Гейбриъл я взе и я отвори много внимателно.
— Предполагам, че в нея се съдържа формулата на алхимика, за която намеква самият той в книжата и писмата си. Вероятно я е считал за много по-важна от златото и скъпоценностите.
Пожълтелите страници бяха изписани на тайнствен латински с прецизния почерк на алхимика. Кейлъб се наведе, за да погледне по-отблизо наглед безсмислена поредица от букви, числа, символи и думи, която изпълваше първата страница.
— Написано е на друг от неговите проклети тайни кодове — каза той, поклащайки глава.
Гейбриъл прелисти страницата.
— Любовта към тайните и кодовете е традиция, която членовете на обществото „Аркейн“ поддържат с огромен ентусиазъм през последните два века.
— Никога досега не бях срещал толкова голяма група от вманиачени, затворени в себе си ексцентрици като членовете на Обществото Аркейн.
Гейбриъл затвори тетрадката изключително внимателно и погледна Кейлъб в очите.
— Има някои хора, които биха казали, че ти и аз сме също толкова ексцентрични, ако не и много повече, от който и да е от членовете на Обществото.
— Ексцентрични вероятно не е най-точната дума за нас. — Челюстта на Кейлъб се стегна. — Но мисля, че е по-добре да не се опитвам да давам по-подходящо определение.
Гейбриъл беше съгласен с него. Когато бяха по-млади, двамата се наслаждаваха на своята ексцентричност, като приемаха специалните си умения за нещо нормално. Но съзряването и зрелостта им бяха дали различна, далеч по-предпазлива гледна точка.
И за да стане всичко още по-трудно, помисли си Гейбриъл, сега трябваше да се справя с напредничаво мислещия си баща, който ентусиазирано бе прегърнал теорията за еволюцията на господин Дарвин. Иполит Джоунс бе решен да види наследника си женен, колкото се може по-скоро. Гейбриъл бе предположил, че неговият родител има тайното желание да разбере дали ще се окаже, че необикновената паранормална чувствителност, която притежаваше синът му, може да бъде унаследявана.
Проклет да бъда, ако им позволя да ме убедят да участвам в подобен еволюционен експеримент, зарече се той. Когато дойдеше времето да си потърси съпруга, предпочиташе да го направи сам.
Погледна към Кейлъб.
— Някога притеснявал ли те е фактът, че сме членове на едно общество, което се слави с потайни, саможиви ексцентрици, които са обсебени от мистериозното и свръхестественото?
— Вината не е наша — заяви братовчед му, докато се навеждаше, за да проучи един от старите уреди върху работната маса. — Ние просто изпълнихме нашите синовни задължения, когато позволихме да бъдем въведени в редиците им. И двамата знаем много добре, че бащите ни щяха да се почувстват оскърбени, ако бяхме отказали да се присъединим към безценното им Общество. Освен това, ти не си в позиция да се оплакваш. Ти беше този, който ме убеди да се съглася да мина през проклетата церемония.
Гейбриъл погледна към златния пръстен с черен оникс, който носеше на дясната си ръка. Камъкът бе украсен с релефния алхимически знак за огъня.
— Много добре го знам — отвърна той.
Кейлъб въздъхна тежко.
— Разбирам, че си бил подложен на огромен натиск, за да се присъединиш към Обществото, като се имат предвид обстоятелствата.
— Да. — Гейбриъл затвори тежкия капак и се вгледа в тайнствените думи, гравирани върху златния обков. — Искрено се надявам това да не е някакво алхимическо проклятие. Тоз, който отвори това ковчеже, ще умре от ужасна смърт до разсъмване или нещо от този сорт.
— Вероятно е проклятие или поне някакъв вид предупреждение — сви рамене братовчед му. — Древните алхимици са били печално известни точно с такъв вид неща. Но двамата с теб живеем в модерни времена, нали? Ние не вярваме в подобни глупости.
* * *
Първият човек умря три дни по-късно.
Казваше се Ригс. Беше един от жителите на селото, които Гейбриъл и Кейлъб бяха наели да опаковат съдържанието на гробницата на алхимика и да се погрижат сандъците да бъдат натоварени безпроблемно в транспортните фургони.
Тялото беше открито в една древна уличка близо до доковете. Ригс беше прободен два пъти. Първият удар бе пронизал гърдите му. Вторият бе прерязал гърлото му. Бе изтекло голямо количество кръв, която бе засъхнала върху старите камъни. Беше убит със собствения му нож, който лежеше до него с помътняло от петната кръв острие.
— Казаха ми, че Ригс е бил самотник със склонност към пиенето, жените и кръчмарските свади — отбеляза Кейлъб. — Що се отнася до местните, според тях, той рано или късно е щял да свърши зле. Допускат, че най-после се е сбил с противник, който е бил или по-бърз, или по-голям късметлия от него.
Погледна към Гейбриъл; очакващ, безмълвен.
Примирявайки се с неизбежното, Гейбриъл приклекна до тялото. С нежелание вдигна ножа за ръкохватката, концентрира вниманието си върху оръжието на убийството, и се подготви за вледеняващата вълна от усещания, която знаеше, че ще последва.
Върху ръкохватката се усещаше голямо количество остатъчна енергия. В края на краищата, убийството е било извършено само преди няколко часа. По острието все още се долавяха силни вибрации, достатъчни да възпламенят онази загадъчната възбуда дълбоко вътре в него.
Всичките му сетива се изостриха, като че ли внезапно по някаква неясна метафизична причина бе станал по-бдителен. Най-тревожно беше първичното желание да ловува, което разгорещяваше кръвта му.
Бързо отпусна ножа, като го остави да падне със звън върху камъните и се изправи на крака.
Кейлъб го наблюдаваше напрегнато.
— Е?
— Ригс не е убит от непознат, който е бил обхванат от внезапен гняв или паника — отвърна Гейбриъл. Той несъзнателно сви в юмрук дланта, с която бе държал ножа. Жестът му беше несъзнателен, напразен опит да прогони останалото от злината напрежение, както и порива да тръгне на лов, който се бе надигнал в него. — Който и да го е пресрещнал в тази уличка, е дошъл тук с предварително обмислено намерение да го убие. Това е хладнокръвно убийство.
— Съпруг, на когото е сложил рога, или стар враг, може би?
— Това е най-правдоподобното обяснение — съгласи се Гейбриъл, но можеше да усети как осъзнаването на случилото се кара косъмчетата на врата му да настръхнат. Тази смърт не беше случайна. — Като се има предвид репутацията на Ригс, без съмнение властите ще стигнат до това заключение. Мисля, че трябва да проверим съдържанието на сандъците.
Кейлъб повдигна вежди.
— Да не би да вярваш, че Ригс е откраднал някой от артефактите и се е опитал да го продаде на някого, който след това го е убил?
— Вероятно.
— Не стигнахме ли до заключението, че в лабораторията на алхимика има твърде малко неща, които да си струват парите, а още по-малко човешки живот.
— Хайде да уведомим местните власти и след това да проверим сандъците — тихо каза Гейбриъл.
Обърна се и бързо закрачи към изхода на уличката, като искаше да остави колкото се може по-голямо разстояние между себе си и следите от насилие. Желанието да ловува все още беше под контрол, но можеше да усети как зловещият му шепот го тласка да се отвори към онази друга същност на природата си, за която той се страхуваше, че беше всичко друго, но не и подвластна на настоящето.
* * *
Отне им известно време да сверят всяка една реликва, която беше внимателно опакована и подготвена за пренасяне със списъка от артефакти, който Гейбриъл и Кейлъб бяха направили. Накрая се оказа, че липсва само една-единствена вещ.
— Взел е проклетата тетрадка — отбеляза Кейлъб разочаровано. — Няма да е никак забавно да обясним тази загуба на бащите си, да не говорим за Съвета.
Гейбриъл замислено разглеждаше празната вътрешност на ковчежето.
— Ние сме го улеснили, защото вече бяхме отключили капака. Не е било нужно да положи кой знае какви усилия, за да вземе тетрадката. Но защо някой би я искал? В най-добрия случай тя е просто интересен научен артефакт, пълен с безсмислените брътвежи на един луд стар алхимик. Има някаква историческа стойност само за членовете на Обществото Аркейн и то единствено защото Силвестър е основоположникът му.
Кейлъб поклати глава.
— Изглежда има някой, който наистина вярва, че формулата ще проработи. Някой, който е готов да убие заради нея.
— Е, поне едно нещо е сигурно. Току-що станахме свидетели на началото на нови легенди за Обществото Аркейн.
Кейлъб потрепери.
— Проклятието на Силвестър Алхимика.
— Добре звучи, не мислиш ли?