Метаданни
Данни
- Серия
- Обществото на Аркейн (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Second Sight, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Illusion, 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 38 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране
- in82qh (2020)
Издание:
Автор: Аманда Куик
Заглавие: Опасна аура
Преводач: Illusion
Година на превод: 2020
Език, от който е преведено: английски
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: английска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14018
История
- — Добавяне
14
— Има причина, поради която фотографията дълго време се считала за едно от черните изкуства. — Вениша се отпусна на някакъв стол пред камината и бавно свали ръкавиците си. — Всъщност, две причини.
— Употребата на цианид, да не би да е една от тях? — Гейбриъл метна палтото си на ръба на писалището. Не свали вечерното си сако, но разхлаби шалчето и разкопча най-горното копче на ризата си.
Вениша изглеждаше изключително спокойна, предвид това, което беше преживяла току-що, но той можеше да забележи тревогата и напрежението, сковали раменете й.
— Да — отвърна тя. — От години фотографските журнали водят кампания против практиката да се използва калиев цианид като фиксиращ агент. — Постави ръкавиците от ярешка кожа много внимателно и прецизно върху малка странична масичка. — Не е като да няма напълно приемлив и безопасен заместител.
— Химикалът, който използвахте в Аркейн Хаус? Мисля, че го наричате фиксаж.
— Натриев сулфит. Използва се още от първите дни от появата на занаята ни, но винаги е имало хора, които са настоявали, че цианидът е по-подходящ за употреба. В допълнение, до появата на новите сухи плаки преди няколко години, цианидът е бил много подходящ за премахване на черните петна от килимите и ръцете, както и всичко останало, появило се вследствие на капките от сребърната вана[1].
— Проблемът с петната ли е другата причина, поради която фотографията е известна като черно изкуство?
Вениша кимна със сериозен вид.
— Доскоро се казваше, че един фотограф може да се познае по пръстите. Много често те бяха почернели от употребата на сребърен нитрат, който се използваше за подготовката на старите мокри плаки, покрити с разтвор на колодий[2]. Моята кариера започна едва след навлизането на пазара на сухите плаки, така че не ми се е налагало да се справям с проблемите, свързани с петната от сребро.
— Все още ли има хора, които използват цианид?
— За съжаление, да. Това е суровина, ползвана в много тъмни стаички. Разбира се, на никого няма да му се стори странно, че този химикал се е намирал под ръка в помещението на мистър Фарли тази вечер.
Гейбриъл клекна пред камината и запали малък огън.
— Забелязах появяващите се от време на време статии във вестниците, отнасящи се за смъртта на фотографи, причинена от цианид.
— Не само на фотографи. Много често жертва става и някой друг от домакинството. Дете, което пие от любопитство, например, или млада прислужница, паднала духом след провалена любовна връзка. Понякога домашното куче бива убивано. Не се знае колко хора са починали било случайно, било преднамерено, от тази отрова.
Гейбриъл се изправи и отиде до масата, върху която стоеше гарафата с бренди.
— Човек би си помислил, че ако Бъртън е търсил бърз начин да се отърве от тази смъртоносна игра, щеше направо да изпие цианида. Вместо това, той го изпива смесен със силен алкохол.
Вениша се поколеба.
— Има хора, които биха казали, че вероятно е предположил, че така ще му бъде по-лесно да го преглътне.
— Вярно. — Гейбриъл леко се замисли за силните, притеснителни вибрации, които беше усетил върху стъклената дръжка на вратата към тъмната стаичка на Фарли, излъчващи преднамерена жестокост. — Но, както казах по-рано, напълно съм съгласен с вашето заключение относно събитията тази вечер. Бъртън е бил убит.
— Би му трябвала само една глътка — отбеляза тя тихо. — Силна доза цианид убива много бързо.
Младият мъж повдигна бутилката бренди и изсипа съдържанието й в две чаши. Когато приключи със задачата си, замислено се взря за няколко секунди в тях.
— Това наистина кара човек да се замисли, нали? — попита той, вземайки чашите.
Вениша погледна към питието, което й подаваше.
— Да, така е.
Разтвори стиснатите си длани и взе питието. Гейбриъл забеляза, че пръстите й леко потреперват. Настани се в другото кресло и изпи част от съдържанието на чашата си. Съпругата му пое дълбоко дъх, набърчи нос и отпи част от брендито си със замах.
На Гейбриъл му стана смешно.
— Не бихте искали да развиете фобия към добрите спиртни напитки.
— За Бога, не!
— Понякога са необходими като насъщния[3].
— Напълно вярно.
Поседяха заедно известно време, съзерцавайки огъня. Гейбриъл попиваше тишината на къщата. Беше доста след полунощ. Когато двамата с Вениша пристигнаха у дома малко по-рано, разбраха, че всички си бяха легнали, включително и мисис Тренч. Това беше добре. Щяха да имат достатъчно време да им обяснят за случилото се сутринта.
Облегна главата си назад върху облегалката на креслото и се замисли за разговора с полицията.
— Останах с впечатлението, че детективът силно клони към теорията, че Бъртън се е самоубил — отбеляза той.
— Определено, това е най-лесното обяснение. Но не се връзва с човека, когото видях да напуска стаята малко преди да открия тялото.
— Не — съгласи се Гейбриъл. — Не се връзва.
Детективът разпита Вениша доста подробно относно фигурата, която беше видяла на стълбището, но тя не бе в състояние да му бъде полезна по отношение на описанието.
От своя страна, мина през ума на Гейбриъл, той самият едва ли би могъл да заяви, че е усетил вибрации на насилие върху дръжката на вратата. Детективът щеше да го сметне за луд. Усещанията бяха безполезни като средство за идентификация в случая. Бяха много силни, но можеха да принадлежат на всеки, който бе влизал в тази стая, мислейки си за убийство.
Погледна към Вениша.
— Казахте, че сте последвали Бъртън от изложбената зала тази вечер, защото сте искали да говорите с него за някакви обезпокоителни фотографии, които вярвате, че той ви е изпратил?
— Да.
— Някаква идея защо би направил подобно нещо?
Тя въздъхна.
— Предполагам, защото ми завиждаше.
— Завиждаше на успеха ви?
— Това е единственият мотив, който можах да измисля. — Отпи още малко от брендито си. — Мистър Бъртън беше много злобен човек. Талантът му като фотограф никога не беше правилно оценен или признат. Фотографията е много конкурентен бизнес, нали разбирате?
— И аз останах с такова впечатление тази вечер.
— Способността да правите добри снимки е само част от това, което се изисква, за да си изградите репутация, която да привлече клиенти. Онези, които се движат из висшето общество, имат навика да бъдат изключително непостоянни. Една сполучлива фотография трябва да изобразява определен стил и чувство за изключителност. Човек трябва да създава впечатление, че в действителност не е занаятчия, така да се каже, а по-скоро да предостави на клиента си част от своя артистичен талант.
— Позволете ми да направя едно предположение сега — вметна Гейбриъл. — Бъртън не е можел да създаде подобен образ.
— Да.
— Вероятно има прекалено много други успешни фотографи, които са се справяли по-добре от него. Защо е избрал вас като предмет на своята завист?
— Предполагам, защото съм жена — тихо отвърна Вениша. — Чувствал се е достатъчно зле, че е бил изпреварен от другите мъже. А да се появи една дама и да придобие незабавен успех, направо го е вбесило. Един-два пъти ме пресрещна и ме информира доста безцеремонно, че тази професия не е за жени.
— Кога пристигнаха неприятните снимки?
— Първата беше оставена на стъпалата ни по-рано тази седмица. Втората пристигна преди два дни. Веднага заподозрях Бъртън. Знаех, че ще бъде на изложбата тази вечер. Бях решена да му поискам обяснение. — Затвори очи и разтърка слепоочията си. — Сега не знам какво да си мисля. Очевидно е бил замесен в някакви зловещи вземания-давания с мъжа, който го е убил.
Гейбриъл протегна краката си към огъня.
— Имате ли някаква представа кой би искал да го убие?
Тя отвори очи и направи гримаса.
— Освен мен самата, искате да кажете? Не. Само мога да ви информирам, че Бъртън не беше най-харесваният човек. Вечно кроящ нещо, неетичен интригант, който се движеше в низшите прослойки на фотографската общност. Имаше малка галерия в по-неизисканата част на града, но, да си призная, не знам как успяваше да си изкарва прехраната.
Гейбриъл обгърна чашата си с две ръце.
— Бих искал да видя фотографиите, които ви е изпратил.
— Те са в най-долното чекмедже на писалището. Ще ви ги донеса.
Тя остави брендито си настрана, изправи се и прекоси стаята.
Младият мъж я наблюдаваше как изважда малък ключ от изящната чантичка, която висеше на верижка от талията на роклята й. Използва го, за да отвори чекмеджето и взе две снимки.
Без да каже и дума, пресече отново стаята, седна и му подаде една от тях.
Той я задържа за няколко секунди с лицето надолу, чувствайки я с онази част на съществото си, която можеше да усеща неща, които другите му сетива не можеха. Долавяше се слабия шепот на гняв и възмущение, но беше почти убеден, че това излъчване е оставено от Вениша, тъй като в него се долавяха вибрациите на самоконтрол.
Под тях се усещаха даже още по-трудно доловими следи от друга, изпълнена с жестокост емоция, която можеше да се опише единствено като маниакална ярост. Беше почти сигурен, че тя е оставена от човека, който бе уредил фотографията да бъде оставена на стълбите пред вратата на Вениша.
Обърна снимката и започна да я проучва на светлината от камината.
— Тази ли пристигна първа? — попита той.
— Да.
На пръв поглед фотографията беше напълно безвредна, но определено отвратителна. Представляваше тъжна сцена на погребално шествие, начело на което стоеше катафалка, теглена от два черни коня. Превозното средство бе спряло пред портите на гробището. Внушителен брой паметници, крипти и надгробни плочи се виждаха през решетките на високата ограда, която обграждаше мястото.
Но само когато човек се вгледаше по-отблизо в снимката, можеше да забележи жената облечена в модерна черна рокля и шапка с широка периферия, която се намираше в едната страна от сцената.
Неприятно усещане се настани в стомаха на Гейбриъл.
— Вие? — попита тихо.
— Да. Гробището се намира недалече от тази улица. Минавам покрай него на път за галерията. — Подаде му втората фотография.
Взе я, като отново изчака малко, за да разбере дали може да открие някакво силно излъчване. Остатъчният гняв и възмущение на Вениша подразниха възприятията му, но този път имаше и още нещо. Страх.
Под слоевете от емоции се усещаше същата всепоглъщаща идея-фикс, която се долавяше и от първата снимка.
Обърна я. Този път гледаше снимка на богато украсен надгробен паметник. Няколко секунди не можа да разбере нищо от сцената. След това видя името, издялано върху камъка. Студенината в стомаха му се превърна в лед.
— „В памет на Вениша Джоунс“ — прочете той на глас.
Младата жена направи гримаса.
— Отличен пример какво може да постигне някой, който е изключително умел в ретуширането на фотографии. След като пристигна снимката, двете с Амелия отидохме до гробището, за да видим дали точно този паметник го има там.
— Открихте ли го?
— Да. — Тя здраво притисна пръстите си един в друг. — Обаче издяланото върху камъка име е на Робърт Адамсън.
— Каквито и други качества да е имал, Харолд Бъртън е бил един отвратителен кучи син.
Вениша отпи още малко от брендито си.
— Със сигурност и моето мнение беше такова.
Гейбриъл отново погледна първата фотография.
— Тази също ли е била ретуширана?
— Не. Бях пред гробището в онзи ден, връщайки се от обичайната си разходка в парка. Стана така, че точно минавах покрай портите, когато пристигна погребалното шествие. — Тя се поколеба. — Знам, че ще прозвучи така, като че ли съм извънредно параноична, но имах чувството, че Бъртън ме следеше напоследък.
Гейбриъл остави снимката върху масата до стола си.
— Напълно ли сте убедена, че той ги е правил?
Вениша се взря във фотографиите.
— Дотолкова, доколкото мога да бъда, без да имам неопровержими доказателства. Има нещо свързано със стила и композицията. Бъртън, в действителност, беше един много изкусен фотограф. Виждала съм някои от творбите му. Имаше изключителен талант в заснемането на архитектурни обекти. Първата снимка, онази с шествието, очевидно е направена спонтанно. Нямаше да мога да го разпозная като фотографа, който ги е правил, само на база на този една-единствена снимка. Но втората фотография е направена с изключителна прецизност.
Гейбриъл се взря внимателно в снимката на надгробния камък.
— Разбирам какво имате предвид. Ъгълът, който е използвал при снимането, е доста драматичен.
— Осветлението също е удивително и много силно напомня стила му. Що се отнася до надписа, е, Бъртън е много добър в ретуширането. — Вениша поклати глава. — Мисля, че се е опитвал както да ме впечатли, така и да ме изплаши с втората фотография. Искал е да ми покаже, че е по-голям специалист с фотоапарата, отколкото съм аз.
— Казахте, че сте имали усещането Бъртън да ви следи?
— Не го видях онзи ден, когато снимката на погребалното шествие е била направена, но наистина го забелязах на няколко пъти в продължение на няколко дни. Все едно изскачаше там, където бях и аз.
— Опишете ми случаите, когато сте го видели.
— Забелязах го на два пъти в парка недалеч оттук. Винаги стоеше на разстояние и се преструваше, че не ме вижда. След това, онзи ден сутринта, двете с Амелия отидохме да пазаруваме на Оксфорд Стрийт. Убедена съм, че забелязах Бъртън и там. Беше се облегнал на входа на някакъв магазин. Когато се опитах да го доближа, за да го попитам какво прави, той изчезна в тълпата. Първоначално предположих, че тези събития са били случайни. Но през последните няколко дни, заклевам се, започнах да се чувствам като елен, преследван от ловец. — Устните й се присвиха. — Да си призная, започваше да става доста изнервящо.
И вероятно още един мотив за убийство в очите на Скотланд Ярд, помисли си Гейбриъл.
— Ако полицията ни разпитва отново за смъртта на Бъртън, няма да споменаваме, че вероятно ви е преследвал — каза той на глас. — Ясно ли е?
Тя замислено се вгледа в него, без да мига.
— Дали ще имате нещо против да ви задам един въпрос, мистър Джоунс?
— Зависи от въпроса, разбира се.
— Наистина има някои доказателства — Вениша спря и вдигна пръст, — не много, разбира се, но има някои малки парченца, които изглежда сочат мен като вероятен заподозрян в тази ситуация.
— Забелязах това.
— Вие осъзнавате, че изчезнах за няколко минути, преди да ме откриете с тялото на Бъртън тази вечер, достатъчно време да налея чаша бренди и да го подправя с цианид. Какво ви кара да сте толкова убеден, че не съм го убила аз?
Замисли се колко да й разкрие. Мрачна смес от наситени физически следи бяха белязали вратата на тъмната стаичка, както и пространството вътре. Беше усетил някакво маниакално състояние, нездраво вълнение и страх — всичко това вплело се заедно в някаква кипяща смесица, която беше невъзможно да се определи. Знаеше, че това, което беше усетил, бяха няколко слоя от неотдавнашни емоции. Бъртън, без съмнение, се беше докоснал до дръжката на вратата поне веднъж. Убиецът също беше я докосвал. Както и Вениша. Взети заедно, тримата бяха оставили някаква хаотична бъркотия от емоции.
Но беше убеден за едно нещо: Вениша не беше убиецът. Беше прекалено близо до нея по времето, когато бяха заедно в Аркейн Хаус, прекалено интимни. Щеше да разбере, ако бе способна на подобен ужасен, хладнокръвен акт на насилие.
— Казахте ми, че някой друг е напуснал стаята, преди да пристигнете — отвърна той. — Вярвам ви.
— Благодаря. Оценявам доверието ви. Но мога ли да ви попитам, защо сте толкова убеден, че съм ви казала истината?
— Нека просто приемем, че след времето, което прекарахме заедно в Аркейн Хаус, мисля, че ви познавам достатъчно добре, за да мога да имам достатъчно голямо доверие във вашата почтеност. — И това беше самата истина, що се отнасяше до случилото се.
— Щастлива съм, че съм ви оставила с такива добри впечатления по отношение на характера ми — отбеляза тя сухо.
Гейбриъл осъзна, че не му вярва. Нямаше нищо против; тя също криеше свои тайни.
— Наистина, мадам — отвърна той. — И докато нямам никакви проблеми да се придържам към версията за събитията от тази вечер, които дадохме на полицията и които без съмнение ще се появят в сутрешните вестници…
— Вестниците! Дори и не се бях замислила за тази страна на ситуацията. Мистър Отфърд от „Флайинг Интелиджънсър“ беше на изложбата тази вечер. Няма никакво съмнение как ще изглежда случилото се в пресата.
— По-късно ще се справим и с това. В момента аз съм много по-заинтересуван да разбера защо излъгахте мен и полицията, когато казахте, че не сте разпознали мъжа, когото сте видели на стълбите.