Аманда Куик
Опасна аура (20)

19

Малката невзрачна фотогалерия на Харолд Бъртън беше потънала в мрак. Изглеждаше така, все едно някак си бе усетила, че собственикът й не ще се върне вече и завинаги бе затворила вратите си.

Плътната мъгла изобщо не помагаше за разведряване на атмосферата, мина през ума на Вениша. Беше застанала пред някакъв портал на отсрещната страна на тясната уличка, точно срещу входа на „Фотогалерия Бъртън“. Беше рано следобед, но изпаренията бяха толкова гъсти, че едва можеше да забележи малкия магазин. Вдигна очи към прозорците на стаите над помещението. Нямаше признаци някой да е вътре. Без съмнение Бъртън беше използвал тези стаи като лични жилищни помещения.

Днес импулсивно беше решила да дойде тук, като остави на Амелия и Мод — момичето, което се грижеше за галерията — задачата да изберат модел за следващия портрет в изключително успешната й поредица Мъжете на Шекспир.

Възможността Бъртън да й е направил още снимки — такива, които не е имал време да остави на прага й преди да умре — я тревожеше от момента, в който се беше събудила сутринта. Не можеше да знае каква друга поразия е бил замислил Бъртън да направи с помощта на инструментите си за ретуширане, преди да умре. Не би могла да си позволи някоя компрометираща я нейна фотография да попадне в ръцете на конкурентите й, или дори още по-лошо — да се окаже на прага на някой от клиентите й.

Нямаше много голямо движение по улицата. Магазините и от двете страни на „Фотогалерия Бъртън“ бяха отворени, но вътре не се виждаха посетители. Няколкото безстрашни индивида, които се бяха осмелили да излязат в гъстата мъгла, бродейки подобно на изгубени духове, бяха толкова съсредоточени да не се бутнат в някоя стена или да не се спънат в някой от камъните на тротоара, че не забелязаха Вениша да излиза от входа. Знаеше, че облечена от главата до петите в черно и с лице, покрито с черен воал, беше почти незабележима.

Изчака, докато един празен файтон изтрополи покрай нея, изчезвайки бавно в мъглата, и след това пресече улицата към ателието.

Това, че намери входната му врата здраво заключена, не я изненада. Щорите на всички прозорци бяха спуснати. Явно Бъртън бе затворил, преди да се отправи към изложбената зала и да се срещне с убиеца си предната вечер.

Младата жена си проправи път до ъгъла, зави и тръгна надолу по тясна пътечка, която водеше към още по-тясна алея, използвана за обслужване на магазините. Тук мъглата изглеждаше дори още по-плътна.

Откри задната врата на галерията и установи, че тя също е заключена. Свали един фуркет от косата си и се захвана за работа. Човек става изключително сръчен, когато му се налага да борави с инструменти и механични устройства, когато се впуска в кариерата на фотограф, мина й през ума. Винаги се налагаше да импровизира.

Вратата се отвори. Тя спря за миг, оглеждайки се за последно, за да се убеди, че няма кой да я забележи да влиза в ателието. Нищо не помръдна в млякото на мъглата, което беше удавило алеята.

Като се движеше тихо, влезе в задната стая на галерията и затвори вратата. Остана неподвижна за момент, оглеждайки разхвърляното, изпълнено с тъга място.

Стаята беше пълна с обичайните принадлежности, които се намираха в изобилие в едно фотоателие. Кутии от стари негативи бяха наредени чак до тавана. Избледнели платна, служещи за фон, с различни цветове и форми бяха избутани до стената. Един остарял, силно износен стол със счупен крак стоеше в ъгъла. Чифт малки по размер дамски обувки бяха бутнати под него. Моделът им беше в стил, който бе излязъл от мода поне преди две години.

Обзе я неочаквана симпатия. Горкият Бъртън! Той или не беше осъзнал колко важно беше да следваш последните модни тенденции, или не е имал възможност да си позволи да замени тези обувки, когато стилът се е променил.

В нейното собствено ателие имаше три чифта дамски обувки. Всичките бяха по последна мода и значително по-елегантни от този в магазина на Бъртън. Но имаха поне едно нещо общо с тези на колегата й. Всички те бяха предназначени за най-малкия и изящен размер женски стъпала.

Беше убедена, че другият фотограф беше инвестирал в тях поради същата практическа причина, която я беше накарала да купи три чифта, които бяха прекалено малки за когото и да било член на семейството й. Изящните, елегантни обувки винаги биваха изключително полезни, когато някой се окаже изправен лице в лице с жена-клиентка, която иска портрет в цял ръст, но такъв, който де не показва собствените й огромни стъпала.

Фотографът просто поставяше по-малките обувки пред истинските крака на позиращата дама и нагласяше полите на роклята й така, че само малките, островърхи носове на по-изящния чифт да надничат изпод подгъва й. Това спестяваше изключително много време при ретуширането.

На една масичка, стояща наблизо, лежаха две фотографии в рамки. Стъклата им бяха счупени. Заинтригувана, Вениша се приближи, за да може да види по-добре.

Само един поглед й беше достатъчен, за да установи дълбочината на неприязънта, която Бъртън бе изпитвал към нея.

Снимките представляваха сцени от Темза. Разпозна ги и двете. Бъртън беше участвал с тях в една от изложбите на Фарли. Нейната собствена фотография „Гледки от реката на зазоряване“ беше спечелила първото място тогава. Бъртън беше бесен, когато напусна залата онази вечер. Можеше добре да си представи как се връща в ателието си, хванал своите провалили се фотографии под мишница. Много вероятно се е втурнал тук и е хвърлил снимките върху работната си маса с такава сила, че стъклото се е разбило на парченца. Дори не си бе направил труда да почисти след това. Може би е изпитвал някакво перверзно удоволствие да ги гледа всеки ден и да му напомнят колко много мрази една точно определена мисис Джоунс.

Младата жена обърна гръб на обезпокоителната сцена върху работната маса. Носът на обувката й се закачи в нещо, което лежеше на пода. Някакво желязо до краката й изтропа върху дървения под. Звукът беше толкова неестествено силен в дори още по-неестествената тишина.

Вениша замръзна, докато сърцето й биеше лудо. Успокой се, помисли си тя. Няма как някой извън ателието да е чул този почти нищожен шум.

След няколко секунди пулсът й се успокои. Погледна надолу и забеляза дълга метална скоба за глава и стойка. В дните на дагеротипите^[1], подобни устройства са били широко използвани, за да може на позиращия да не му се дава възможност да мърда, докато се прави снимката. Навлизането на по-новите и по-бързо снимащи средства и подобрени камери, бяха направили скобите ненужни от техническа гледна точка, но много фотографи все още разчитаха на тях, за да придържат позиращия напълно неподвижен. Винаги беше голямо изкушение да използваш тези скоби за глава, когато се налага да направиш портрет на някое малко, неспособно да седи на едно място, момче.

Прекоси стаята и отвори вратата. Вонята от силни химикали, които са съхранявани прекалено дълго в трудно проветриво пространство, едва не я накара да припадне.

Можеше да се разчита на Бъртън да пренебрегне разумните препоръки във фотографските журнали, отнасящи се до безопасното съхранение на химикалите, използвани в тъмната стаичка, мина й през ума. Нищо чудно, че имаше тази постоянна кашлица. Вероятно се е затварял часове наред в това място, дишайки наситените изпарения в малкото затворено пространство, до което нямаше достъп на чист въздух. Въздъхна. Това беше често срещан проблем в професия, изпълнена с рискове.

За момент задържа вратата широко отворена, за да могат най-неприятните пари да се разсеят и чак след това влезе в тъмната стаичка. Бледата светлина влизаше под ъгъл в помещението, осветявайки фиксажна вана и шишетата с химикали.

Оборудването на Бъртън блестеше и изглеждаше доста ново, забеляза Вениша, и от най-добро качество. Няколко от шишетата върху рафта бяха все още запечатани.

В стаята беше толкова тъмно, че тя почти пропусна да забележи дървения сандък, прибран под работната маса. Клекна и го отвори. Вътре имаше няколко негатива върху сухи плаки.

Трябваше й да разгледа само едната от тях, за да разбере какво е открила.

Така и не чу издайническите стъпки зад себе си. Когато силната мъжка ръка се оказа върху устата й, вече беше прекалено късно да вика.

Докато я изправяха на крака, тя сграбчи единственото налично потенциално оръжие — машата, използвана за изваждането на снимките от ваната с химикали.