Метаданни
Данни
- Серия
- Обществото на Аркейн (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Second Sight, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Illusion, 2020 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 38 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране
- in82qh (2020)
Издание:
Автор: Аманда Куик
Заглавие: Опасна аура
Преводач: Illusion
Година на превод: 2020
Език, от който е преведено: английски
Издател: Читанка
Година на издаване: 2020
Тип: роман
Националност: английска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14018
История
- — Добавяне
16
Изненадата от прегръдката накара сетивата й да избухнат. След всички тези седмици и месеци на несигурност относно съдбата му и отчаянието, когато осъзна, че ако Гейбриъл бе оцелял, то не бе дошъл да я потърси, ето че той отново я целуваше.
Въздействието от прегръдката беше дори още по-възбуждащо, отколкото си спомняше. Топлината на тялото му, вкусът на чувствените му устни, опияняващата сила на ръцете му, разпалиха разтърсваща страст дълбоко в нея.
— Имате ли някаква представа — прошепна Гейбриъл, — колко нощи лежах буден и си представях какво би било да ви целуна отново?
— А как си мислите, че се чувствах аз? Бях съсипана, когато разбрах за вашия така наречен инцидент. Не можех да се накарам да повярвам в случилото се. Бях убедена, че сте жив. Казвах си, че ако сте мъртъв, щях някак си да го усетя. Но вие така и не се обадихте.
— Съжалявам, сладка моя! — Използва едната си ръка да наведе главата й назад, за да може да достигне до шията й. — Кълна се, никога не съм искал вестта за смъртта ми да стигне до вас. Как можех да предположа, че ще забележите подобна малка дописка в лондонските вестници? Мислех си, че сте на сигурно място някъде в Бат.
— Трябваше да се свържете с мен — настоя тя.
— Простете ми! — прошепна в ухото й. — Мислех си, че тази проклета история щеше да е свършила преди седмици и че щях да има възможност да дойда при вас, без опасностите да ме следват по петите.
Той прокара пръсти през косата й. Фибите паднаха с меко тупване върху килима. Интимността на ситуацията я накара да потрепери. Хвана го здраво за раменете, усещайки мекотата на бялата му ленена риза и твърдостта на очертаните под плата мускули.
Косата се спусна около раменете й. Следващото нещо, което осъзна, беше, че пръстите му разхлабваха закопчалките на роклята й. Мисълта, че той всеки момент щеше да я съблече, я накара да изпита лека паника.
Всичко се случва прекалено бързо, мина й през ума. Гейбриъл действаше така, все едно я желаеше, но тя не трябваше да забравя, че се бе завърнал при нея поради причини, нямащи нищо общо със страстта. Още повече, че това не беше отдалечената, закътана Аркейн Хаус, където никой нямаше да разбере какво се случва между тях. Самият той вече не беше безопасна фантазия, която можеше да изживее без страх от неуспех.
Те бяха в личния й кабинет, за Бога! Амелия, Беатрис и Едуард се намираха на горния етаж. Мисис Тренч спеше в малката стая до кухнята. Ако някой от тях се събудеше, можеше да чуе шума и да дойде да провери какво се случва.
Бяха в истинския свят, припомни си тя. Обстоятелствата бяха различни.
Но Гейбриъл вече развързваше корсета й. Устата му беше върху нейната — отвличаща и дезориентираща я. Младата жена потръпна, затвори очи и се вкопчи в него, за да запази равновесие.
— Не сбърках, нали? — отсечено каза той. Въпросът му прозвуча дрезгаво, изпълнен с желание.
— За кое? — едва успя да промълви Вениша.
— За онази последна нощ в Аркейн Хаус. Вие искахте да бъдете в прегръдките ми. Вие искахте да сте с мен.
Несигурността мина през нея като по спирала. Онази нощ беше перфектна, или почти такава. Но тази вечер не. Обстановката беше напълно неподходяща и Гейбриъл вече не беше нейният мистериозен, таен любовник, който можеше удобно да бъде скрит от чуждите погледи. Сега живееше горе, в таванското помещение, за Бога! Щеше да се наложи да се изправи лице в лице с него на закуска на сутринта. Пред цялото домакинство, ако не друго.
— Да — прошепна Вениша. — Но онова беше тогава, а това е сега.
Той замръзна.
— Има ли някой друг? Повтарях си, че няма да изгубите интереса си към мен за толкова кратък период от време. Въпреки че трябва да призная, когато изчезнахте тази вечер от изложбената зала, се почудих дали не съм преценил погрешно.
Преценил погрешно изглеждаше доста странен подбор на думи, мина й през ума. Преценил погрешно е термин, който човек използва, когато е замислил дадена стратегия и тя се е провалила. Преценил погрешно не са думи, които нечий любим би използвал. Или поне тя си мислеше, че не бяха подходящи.
Младата жена отдръпна ръцете си от врата на Гейбриъл и постави дланите си върху гърдите му.
— Има ли някой друг? — попита я отново, без да променя тона си. На светлината на огъня очите му изглеждаха опасни и загадъчни.
— Не — призна тя. — За Бога, през последните три месеца бях прекалено заета с преместването ни в Лондон и установяването на бизнеса ми тук. Нямах време да си намеря някой друг. Не в това е проблемът.
Мъжът се усмихна. Вениша усети как напрежението се отдръпва от мускулите му.
— Разбирам — каза той, галейки шията й с пръста си. — Събитията от деня без съмнение са повлияли на нервите ви.
Това е много добро извинение, реши тя.
— Да, доста. — Преднамерено отстъпи една крачка назад. — Моите извинения, сър! Прекалено много стряскащи събития се случиха днес, наистина. Е, човек би казал, че тези случки се изсипаха върху ми подобно на водопад. Шокът от завръщането ви. Странната мистерия, свързана с формулата на алхимика. Намирането на тялото на Бъртън тази вечер. Всичко това е прекалено много. Не смятам, че мога да разсъждавам толкова ясно, колкото би трябвало при тези обстоятелства.
Устните му се извиха във весела усмивка.
— Точно обратното, мисис Джоунс, това е една от редките ситуации, когато човек не трябва да разчита напълно на логиката и ясната мисъл. — Той внимателно освободи краищата на корсажа на роклята. — Въпреки това, няма да ви притискам при така създалите се обстоятелства. Необходимо ви е време да се съвземете от тази поредица от неприятни преживявания.
— Точно така, сър. — Вениша стисна корсажа, без да знае дали да се почувства спокойна, или наранена от решението му. Ако страстта му беше неудържима само преди минута, нямаше ли да се опита да бъде поне малко по-убедителен? — Оценявам вашата съпричастност.
Гейбриъл се наведе напред и леко прокара устните си върху нейните.
— Не съм толкова съпричастен, колкото прагматичен, сладка моя — отбеляза той, все едно беше прочел мислите й. — Когато накрая отново правим любов с вас, не бих искал след това да таите някакви съмнения или да съжалявате.
Не беше сигурна как да приеме казаното. Тази вечер всичко, свързано с тяхната връзка, изглеждаше изключително неясно. Нещата бяха толкова по-прости, когато той беше само една фантазия.
— Ще ви пожелая лека нощ, сър. — Задържайки корсажа на роклята си на място с една ръка, тя забърза към вратата. — В допълнение към разклатените ми нерви, се чувствам и напълно изтощена.
Това последното беше чистата истина, помисли си тя. Действително се чувстваше странно отпаднала. Но също така усещаше, че на съня щеше да му е много трудно да дойде при нея тази вечер.
— Само още нещо, преди да си тръгнете, мисис Джоунс.
Неуловимата, но изречена хладно команда накара ръката й да замръзне върху дръжката на вратата. Вениша, застанала нащрек, погледна назад към Гейбриъл. Силуетът му се открояваше на фона на светлината от камината — загадъчно чувствен и неустоим, с разкопчана риза и развързано шалче. Нова вълна от безпокойство мина през нея.
— Да? — попита любезно тя.
— Не отговорихте на въпроса ми. — Отиде до малката масичка, върху която стоеше брендито, вдигна декантера и отново напълни чашата си. — Какво видяхте тази вечер, когато убиецът избяга надолу по стълбите?
Разбра, че нямаше да се откаже от това. Имаше чувството, че след като веднъж се беше концентрирал върху дадена цел, Гейбриъл Джоунс рядко изоставяше преследването й. Подобно на ловец, забелязал плячката си, мина й през ума. Образът беше обезпокоителен. Също така изключително вълнуващ. Все едно от него се излъчваше някакъв вид първично предизвикателство.
Вениша обмисли какво да каже, силно изкушена да избегне директния отговор. Беше невероятно да й повярва, ако се опиташе да му обясни за необикновената си дарба. Но беше заинтригувана от факта, че беше достатъчно проницателен да разбере, че тя беше забелязала нещо извън границите на нормалното. Малко хора от познатите й, мъже или жени, щяха да се досетят за нещо подобно.
Част от нея също така изведнъж стана изключително любопитна да узнае как би реагирал, ако му кажеше истината.
— Съмнявам се, че ще ми повярвате — отвърна тя, подготвяйки се думите й веднага да бъдат приети със скептицизъм, — но видях аура от физическа енергия около бягащия мъж.
Чашата в ръката му спря на половината път към устните му.
— По дяволите! — накрая каза той много тихо. — Подозирах нещо подобно, но не бях много сигурен.
— Моля?
— Няма значение. Разкажете ми за тези аури, които виждате.
Беше подготвена да не й повярва, а не да й задава смислени въпроси. Отне й минута, за да го осъзнае.
— Появяват се под формата на енергийни вълни, които пулсират около човека — обясни Вениша.
— Виждате тези аури около всеки, когото срещате ли? Това би било някак си смущаващо.
— Не ги виждам, ако не се концентрирам и направя усилие да ги различа. Тогава все едно виждам негативен образ на света. В това състояние мога да различа аурите.
— Интересно!
— Не очаквам да разберете това, което се опитвам да ви кажа, но мога да ви уверя, че ако се изправя отново пред убиеца и ако го погледна по този специален начин, много е вероятно да го разпозная.
— Бихте ли го направили сега? — попита той меко.
Младата жена не знаеше какво да си мисли за реакцията му, затова продължи, нетърпелива да довърши обясненията си.
— Разбирате защо не споделих нищо от случилото се пред човека от Скотланд Ярд — обясни тя. — Много се съмнявам, че той щеше да ми повярва. Видяхте как се отнасяше с мен. Предположи, че съм жертва на шок и се намирам на ръба на истерията.
— Права сте. — Гейбриъл се облегна на ръба на бюрото й. — Наистина, повечето му въпроси бяха отправени към мен.
— Защото сте мъж.
— И защото вярва, че съм ви съпруг.
— И това също. — Вениша направи гримаса. — Дори и да бях дала доброволно информация за аурата на бягащия човек, това нямаше да помогне по никакъв начин на детектива. Няма смисъл да се описва нечий енергиен физически модел на някого, който не може да го разбере.
Гейбриъл я изгледа изучаващо известно време.
— Казвате, че всяка аура е характерна?
— Да. Определено се различава от човек до човек. Има цветове, но не мога да ви кажа имената на нюансите и отсенките, които виждам, тъй като те не отговарят на онези, които възприемам с нормалното си зрение. Изработила съм си мой собствен, личен речник, за да ги опиша, но на вас той няма да ви говори нищо. Има нещо, свързано и с наситеността и модела на физическата енергия, които също са типични за всеки човек.
— Можете ли да определите пола на човека от аурата му.
— Не. Точно затова не мога да кажа със сигурност дали бягащата фигура беше на мъж, или на жена.
— А индивидуалните характеристики или наклонности?
Това, мина й през ума, беше много задълбочен въпрос.
— Понякога тези аспекти, ако са достатъчно силни, са поразително ярки, да.
— Какво научихте за характера на човека, който видяхте в коридора тази вечер? — попита той.
Вениша си пое дълбоко дъх.
— Ако този човек беше животно, бих казала, че щеше да е хищник — създание, което убива, когато смъртта отговаря на целите му. В животинското царство подобни зверове заемат полагаемото им се място. Те убиват, за да живеят. Но при хората… Ние бихме определили подобни индивиди като чудовища.
Гейбриъл остана неподвижен. Цялата емоция се оттегли от лицето му.
— Разбирам — отбеляза той. — Чудовище.
— Това е начинът, по който видях бягащата фигура. Студенокръвен и много плашещ. Честно казано, надявам се никога повече да не ми се налага да го или да я видя отново.
Мъжът не каза и дума.
Нещо, свързано с мрачното спокойствие, което се излъчваше от него, накара косъмчетата на тила й да потръпнат, точно както се беше случило, когато видя убиеца да бяга от сцената на престъплението си.
— Лека нощ, мистър Джоунс — промълви тя.
— Лека нощ, Вениша.
Излезе в коридора, затвори вратата и забързано тръгна към стълбището. Изкачи го на бегом, все едно я преследваше хищникът, който се беше опитала да опише на Гейбриъл.
Когато достигна сигурността на спалнята си, беше останала без дъх. Изображението, което видя в огледалото на тоалетната си масичка, я шокира. Косата й беше спусната, роклята й отворена, а очите й бяха като два тъмни кладенеца, пълни със сенки.
Призрачното сладострастие на собствения й образ я разтърси до дъното на цялото й същество. Това е, което е видял и Гейбриъл, помисли си тя.
Извърна се от огледалото и бързо се съблече.
Няколко минути по-късно, облечена в нощницата си, Вениша се мушна между завивките и изгаси лампата. Чакаше, заслушана напрегнато в тихите звуци на къщата.
Така и не го чу да се качва по стълбите към таванската стая. Но накрая долови слаби шумове над главата си и разбра, че си беше легнал.
На прага, преди да потъне в мрачния, неспокоен сън, си зададе въпроса, който я тревожеше още от момента, в който Гейбриъл се появи пред вратата й.
Пределно ясно беше обяснил, че се нуждае от помощта й в начинанието си. Би ли използвал и прелъстяването като средство за постигане на целта си?
В този миг смесицата от объркани емоции, които чувстваше, се превърна в кристалночисто осъзнаване.
Ситуацията между двама им беше станала объркана и обезпокоителна, точно защото тя вече нямаше пълен контрол върху нея.
В Аркейн Хаус Вениша бе тази, която установи всички неписани правила, които ръководеха техните отношения. Беше си поставила за цел да го прелъсти, за да изпълни най-съкровената си мечта за перфектна, романтична интерлюдия.
Но сега Гейбриъл определяше всички правила. Наистина трябваше да внимава изключително много.