Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Обществото на Аркейн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Second Sight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 38 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2020)

Издание:

Автор: Аманда Куик

Заглавие: Опасна аура

Преводач: Illusion

Година на превод: 2020

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2020

Тип: роман

Националност: английска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14018

История

  1. — Добавяне

13

Вениша хвърли още един бърз поглед към Харолд Бъртън, докато си тръгваше от групата любители-фотографи, които се бяха събрали около нея. Опита се да го последва през тълпата. Но не беше лесно. Изгуби го за момент, след това отново го забеляза. Беше в далечния край на изложбената зала, близо до страничната врата. Видя го да се оглежда прикрито два или три пъти наоколо, преди да се изниже навън.

О, не! Няма да успееш, помисли си тя. Този път няма да ми избягаш, ти противно малко човече.

Бързо повдигна полите на черната си рокля и се приготви да си проправи път колкото се може по-дискретно към вратата, през която Бъртън беше излязъл току-що.

Агата Чилкот се материализира на пътя й. Беше като един розов облак. Тежките гънки, образувани от няколкото слоя розови фусти, бяха издърпани и вързани отзад и падаха на многобройни дипли от турнюра, който беше толкова широк, че върху него можеше да се побере ваза с цветя. Огромното деколте на роклята разкриваше голяма част от гръдта й, върху която се бе настанила масивна огърлици от розови камъни.

Цветът на сложно сплетената й плитка, която беше завита на върха на главата й и приличаше на корона, беше много по-тъмен нюанс кафяво от останалата й посивяваща коса. Изкуствените кичури бяха здраво захванати с голям брой фиби със скъпоценни камъни.

Агата беше богата жена с безброй познанства и много свободно време. Часове наред тя събираше и разнасяше най-сочните и пикантни клюки, които циркулираха из висшето общество в Лондон.

Вениша изпитваше огромна благодарност към тази жена. Дамата беше една от първите й важни клиентки. Беше толкова впечатлена от портрета си като Клеопатра, който младата фотографка й направи, че с удоволствие я беше препоръчала на приятелките си.

— Скъпа моя мисис Джоунс, прочетох удивителната новина за завръщането на вашия съпруг в сутрешния вестник. — Агата спря точно пред нея, напълно препречвайки пътя й. — Трябва да сте били завладяна от прекалено много емоции, когато сте научили, че мистър Джоунс е жив.

— Определено беше изключително изненадващо събитие — отбеляза младата жена, опитвайки да се промуши учтиво покрай лейди Чилкот.

— Наистина съм изумена, че сте в състояние да присъствате на изложбата тази вечер — продължи по-възрастната дама сериозно загрижена.

— Защо, за Бога, бих я пропуснала? Чувствам се напълно здрава. — Вениша се изправи на пръсти в стремежа си да види над главите на тълпата дали Бъртън се е върнал в помещението. — Никога не съм се и съмнявала, че ще мога да присъствам.

— Наистина ли? — Агата прочисти гърлото си многозначително. — Човек би си помислил, че след преживяването на подобен нервен шок, на какъвто сте били подложена днес, бихте имали нужда да останете в леглото поне ден или два, за да се възстановите.

— Това е абсурдно, мисис Чилкот. — Младата жена помаха няколко пъти с черното си ветрило, докато се опитваше да държи под око страничната врата. — Със сигурност никой не може да си позволи случай на разбити нерви да му попречи да изпълни задълженията си.

Агата се взря през залата към мястото, където стоеше Гейбриъл и говореше с беловласия и очилат Кристофър Фарли, който беше спонсор на изложбата.

— Възхищавам се на силата на духа ви, скъпа моя — отбеляза тя.

— Благодаря ви. Човек прави това, което трябва. Надявам се, че ще ме извините, мисис Чилкот.

Дебело изрисуваните вежди на събеседничката й се повдигнаха.

— Но дори и да се чувствате достатъчно силна, за да изпълните ангажиментите си, човек би си помислил, че мистър Джоунс вероятно е имал други намерения по отношение на това как да прекарате вечерта.

Вениша спря, озадачена от коментара. Нямаше начин Агата да има и най-бегла представа за плановете на Гейбриъл да проследи крадеца.

— Извинете, не ви разбрах? — попита тя предпазливо. — Защо би трябвало мистър Джоунс да има други идеи?

— Човек би очаквал, че такъв очевидно здрав, определено енергичен джентълмен, който е бил принуден да се откаже от съвсем естественото внимание на обичната си съпруга за продължителен период от време, би изпитвал силно желание да прекара първата си вечер в Лондон у дома.

— У дома?

— В лоното на семейството си, така да се каже. — Агата сключи облечените си в ръкавици ръце пред собствената си пищна гръд. — Възобновявайки своята интимна връзка със съпругата си.

Най-накрая Вениша разбра казаното, което се стовари върху нея и я разтърси като токов удар. Можеше да усети внезапната топлина, която се разлива по бузите й. Ужас премина през тялото й. Всички ли в залата правеха предположения по отношение на статуса на интимната й връзка с Гейбриъл и се чудеха защо двамата с него не прекарват вечерта заедно в леглото?

Беше се концентрирала толкова силно върху множеството и различни трудности, които се изпречваха на пътя й, че дори и за миг не беше обмислила възможността хората да се интересуват от романтичната развръзка на отношенията им в създалата се ситуация.

— Няма защо да се притеснявате за това, мисис Чилкот. — Вениша се усмихна по същия ведър, окуражаващ начин, по който го беше направила, когато уверяваше Агата, че огромната бенка върху брадичката й няма да се вижда, когато портретът й като Клеопатра бъде напълно завършен. — Двамата с мистър Джоунс си поговорихме много добре по-рано днес. Информирахме се за всички възможни вести.

— Поговорихте си? Но, скъпа моя, репортажът във „Флайинг Интелиджънсър“ показваше, че мистър Джоунс очаква с нетърпение и горещ ентусиазъм да се събере с вас.

— Е, мисис Чилкот. Вие сте светска дама. Убедена съм, сте наясно, че дори и изпълнените с най-горещ ентусиазъм срещи не отнемат прекалено много време.

— Въпреки това, мисис Джоунс, не бих могла да не забележа, че мистър Джоунс прекарва по-голямата част от вечерта в другия край на залата.

— И какво от това?

— Човек би си помислил, че прекалено неохотно се е отделил от вас тази вечер.

— Уверявам ви, мистър Джоунс е напълно способен да се забавлява и сам.

Агата я изгледа сурово.

— Наистина ли? — После много рязко изражението й се омекоти. — А, мисля, че разбирам какъв е проблемът.

— Няма никакъв проблем, мисис Чилкот.

— Глупости, скъпа моя! Няма нужда да се срамувате. Напълно приемливо е да съществува определено естествено неудобство, когато една женена двойка е била принудително разделена за толкова дълъг период от време.

— Да, разбира се. — Вениша сграбчи предложената й от това обяснение възможност. — Много неловко.

— Особено като се имат предвид обстоятелствата — добави деликатно Агата.

— Обстоятелствата?

— Спомням си, че чух, че мистър Джоунс е изчезнал по време на медения ви месец.

— Точно така — потвърди младата жена. — Изчезна без никакво предварително предупреждение. Падна от една скала в дълбок каньон с разбушувала се река. Тялото не беше намерено. Предположиха, че е мъртъв. Много трагично, но подобни неща се случват, нали знаете. Особено на места като Дивия Запад.

— Което означава, че сте имали много малко време да свикнете със съпружеските си задължения, скъпа моя.

Устата на Вениша пресъхна.

— Съпружеските ми задължения?

Агата я потупа по ръката.

— Без съмнение сте доста напрегната и неспокойна тази вечер.

— Не можете и да си представите колко, мисис Чилкот.

— Е, не бих се учудила да разбера, че изпитвате същите трепети, които, без съмнение, сте изпитвали и по време на медения си месец.

— Да, наистина. — Младата жена се усмихна по възможно най-лъчезарния начин. — За щастие, мистър Джоунс уважава изключително много моята деликатна чувствителност.

— Радвам се да чуя това, мисис Джоунс. Въпреки това се надявам, че ще се вслушате в съвета на една по-възрастна и, може би, по-мъдра жена.

— Не мисля, че ситуацията се нуждае от съвет, много ви благодаря.

— Уверявам ви, скъпа моя, един здрав, енергичен джентълмен, който отново се е върнал при съпругата си след дълго отсъствие, ще има някои определени естествени нужди.

Вениша я изгледа така, все едно я беше ударила мълния.

— Нужди?

Агата се наведе по-близо и понижи глас.

— Съветвам ви да се погрижите за онези напълно естествени нужди, без да се бавите, мила моя. Не бихте искали мистър Джоунс да потърси облекчение някъде другаде.

— Мили Боже! — младата фотографка имаше чувството, че всички мисли излетяха от ума й.

— Мога да разбера от изражението върху лицето ви, че не сте имали достатъчно възможности да свикнете със съпружеските си обязаности преди мистър Джоунс да претърпи онова ужасно падане. — Агата потупа китката на събеседницата си с ветрилото си. — Вярвайте ми, когато ви казвам, че брачните задължения на една съпруга не са чак толкова неприятни, колкото някои ви карат да си мислите. — Намигна й. — Не и когато съпругът й е толкова здрав и енергичен, колкото изглежда, че е мистър Джоунс.

Усмихвайки се любезно, Агата се обърна и се изгуби в тълпата.

Най-накрая Вениша успя да затвори устата си. С усилие на волята се успокои, след което продължи към целта си.

Обаче сега много добре усещаше прикритите погледи и вторачените с любопитство очи, които бяха насочени към нея. Хората наистина правеха предположения относно интимната страна на връзката й с Гейбриъл, мина й през ума. Лицето й пламна.

Иронията в цялата ситуация беше достатъчна, за да я накара да започне да скърца със зъби. Не можеше да понесе пак да премисля дългите, самотни, безсънни нощи, които беше прекарала, преживявайки отново онази единствена нощ в ръцете на своя фантастичен любовник и тихата скръб по загубата на това какво би могло да бъде.

Вече знаеше, че Гейбриъл Джоунс беше дошъл само заради делата на Обществото Аркейн и нито за секунда не се беше замислил какво би могла да причини новината за смъртта му на чувствата й.

Наистина, мъжете можеха да са такива егоисти.

Когато стигна до страничната врата, през която беше изчезнал Бъртън, тя спря за миг, за да погледне назад към мястото, където беше стоял Гейбриъл преди няколко минути, разговаряйки с Кристофър Фарли. Не го видя. Вероятно беше излязъл навън на чист въздух. Тя също имаше нужда от това.

За жалост, трябваше да свърши много по-важна работа. Можеше само да се надява, че Бъртън не си е тръгнал от изложбата, докато тя трябваше да обсъжда брачните си задължения с мисис Чилкот.

Отвори вратата и се плъзна от ярко осветената зала в тъмния коридор.

Затвори и застана тихо за момент, изчаквайки очите й да се приспособят към дълбоките сенки. Имаше достатъчно лунна светлина, която се процеждаше през високите прозорци над стълбището в края на коридора, която разкриваше редица затворени врати.

Опита се да чуе стъпките на Бъртън, но всичко, което можеше да улови, беше слабият, приглушен шум от тълпата от другата страна на стената.

Тръгна бавно напред, чудейки се защо колегата й беше тръгнал насам.

Това не беше първото й посещение в изложбените зали на Фарли. Беше идвала тук, няколко пъти тайно през последните седмици, по работа. Кристофър Фарли се беше заинтересовал от работата й още от самото начало, когато му беше донесла за първи път да разгледа няколко от снимките й. Беше й дал съвети, свързани с финансовата страна на професията, а също я беше представил на първите й важни клиенти. В замяна Вениша му беше отстъпила някои от фотографиите си, които да изложи в галерията си и да продаде.

Заради срещите си с Фарли имаше обща представа как са разположени стаите и офисите на този етаж.

Коридорът, в който се намираше, беше пресечен от друг, някъде към средата на залата. Огромният кабинет на Фарли се намираше в другия коридор.

Младата жена тръгна безшумно към ъгъла и погледна надолу към втората, дори по-тъмна зала. Не се виждаше никаква светлина от газовите лампи в офиса му през стъклата на вратата. Блясъкът на луната през прозорците вътре в стаята караше непрозрачната им повърхност да свети с матов сивкав оттенък срещу по-тъмните сенки. Стаята до офиса се използваше от двамата секретари на Фарли. Тя също беше неосветена.

Вениша се извърна към главния вестибюл. Знаеше, че в тази посока има три кабинета, един голям килер и една тъмна стаичка.

Чиновниците от фирмата използваха тъмната стаичка да правят допълнителни копия от снимките, които се предлагаха за продажба в изложбената зала. Фарли беше известен с това, че кани талантливи, но бедни фотографи, да използват оборудването му. Не можеше да си представи защо Харолд Бъртън би влязъл в килера или тъмната стаичка, тъй като притежаваше своя собствена малка галерия и имаше собствено оборудване.

Съществуваше възможността, разбира се, Бъртън да е решил да напусне изложбата по стълбите, които се намираха в края на залата. Но, ако беше решил да си тръгне, много по-бързо щеше да излезе, ако използваше главния вход, който слизаше до изискано фоайе, а след това до натоварената улица.

Стълбите в края на коридора, в който стоеше Вениша, водеха до алеята.

Ако Бъртън беше напуснал сградата по това стълбище, трябваше да изостави всеки опит да поговори с него тази вечер.

Но имаше и друга възможност. Етиката на Бъртън не беше от най-добрите, припомни си тя. Вероятно беше влязъл в офиса на Фарли, за да го претърси. Нямаше съмнение, че голяма част от информацията за клиентите на фирмата беше заключена в този кабинет. Бъртън не би пропуснал да не се възползва от нещо, което можеше да му донесе потенциална печалба.

Движейки се толкова тихо, колкото можеше, за да не вдига шум, който да го предупреди, Вениша тръгна надолу по коридора, водещ към кабинета на Фарли.

Две стъпки в тъмнината и тя чу слаб звук от отваряща се врата в другия коридор.

Бързо се обърна, възнамерявайки да се втурне към следващия, за да пресрещне Бъртън, но внезапен пристъп от ледена интуиция я накара да се поколебае.

Ако това беше Харолд, то той се държеше по начин, който можеше да се опише като потаен. Може би щеше да бъде по-добре, ако успееше да разбере какво възнамерява да направи той. Имаше нужда от каквото и да било преимущество.

Тръгна на пръсти към мястото, където се пресичаха двата коридора и спря на съвсем малко разстояние от главния.

Приглушените гласове на тълпата в изложбената галерия изведнъж й се сториха прекалено далечни. Това, че е сама в тъмното, я накара да се почувства несигурна и неспокойна.

От другата страна отекнаха стъпки. Бъртън не идваше в нейната посока. Отиваше към задните стълби. След няколко секунди щеше да си е отишъл. Ако не действаше сега, той щеше да й избяга.

Но нещо я задържаше. Не се страхуваше от него, каза си Вениша. Ядосваше се заради това, което беше сигурна, че е направил, но не се страхуваше. Защо се колебаеше тогава?

Събра цялата си смелост, повдигна полите си и направи още една стъпка напред, за да се наведе съвсем леко и погледне съседния коридор.

Неясната лунна светлина освети силуета на мъж в дълго връхно палто и цилиндър, който бързо се отдалечаваше от нея, крачейки целенасочено към стълбището.

Не е Бъртън, реши тя. Този мъж беше по-висок. Той не вървеше с бързи, малки крачки, което беше характерно за походката на Харолд. Вместо това се движеше с плавна, координирана, изненадващо грациозна лекота, която внушаваше сила и мощ. Не по-различно от начина, по който се движи Гейбриъл, помисли си младата жена.

Вениша се съсредоточи и концентрира, гледайки движещата се фигура все едно беше човек, който щеше всеки момент да снима, опитвайки се да съзре аурата му.

Светлината и сянката си смениха местата. Коридорът заприлича на негатив. Пулсираща аура се появи около мъжа в края на коридора. Горещи и студени отсенки от енергия проблясваха в тъмнината.

Страхът я прониза като копие. През годините беше виждала много различни аури, но нито една не я беше изплашила толкова, колкото тази.

Веднага разбра, че вижда една непостоянна, яростна енергия, която се излъчваше от някаква странна, необичайна похотливост. Интуитивно усети, че нито една жена никога не би могла да задоволи това противно желание. Молеше се, никога да не й се налага да научи естеството на онова, което беше нужно на звяра да засити ужасяващия си глад.

За нейно най-голямо успокоение, фигурата се втурна надолу по стълбите и изчезна.

Вениша остана в заслона на свързващата зала още няколко секунди, прекалено развълнувана, за да може да помръдне.

После си спомни Харолд Бъртън. Болезнен ужас се надигна в нея. Насили се да излезе от вестибюла и тръгна надолу по коридора към тъмната стаичка.

— Мистър Бъртън? — Почука веднъж на вратата.

Отговор не последва.

— Вътре ли сте?

Тишината накара косъмчета по тила й да настръхнат.

Нямаше смисъл да отлага повече. Дълбоко в себе си вече знаеше, че нещо ужасно се беше случило вътре в стаичката. Също така усещаше, че колкото и силно да чука по вратата, Харолд Бъртън най-вероятно нямаше да й отвори.

Завъртя дръжката и бавно отвори.

Някой беше дръпнал настрани тежките завеси, които обикновено покриваха малкия прозорец в тъмната стаичка. Падащият косо триъгълник лунна светлина осветяваше проснатата, неподвижна фигура на Бъртън. Лежеше по гръб, вторачил празен поглед в тавана.

— Мили Боже!

Клекна до него, с надиплени около нея поли, и потърси пулса му с треперещи пръсти. Не се усещаше туптене в основата на гърлото му, а кожата му беше започнала да става неестествено студена.

След това видя бутилката бренди и преобърнатата чаша върху плота. Течността се процеждаше по края и се разливаше на пода. Можеше да помирише изпаренията от брендито.

— Какво, по дяволите, става тук? — Гласът на Гейбриъл беше нисък и заплашителен.

Вениша скочи на крака и се извърна, едва успяла да потисне тихия си вик.

— Какво правите тук? — попита тя задъхано.

— Забелязах, че напуснахте залата. Когато не се върнахте в рамките на повече от допустимото време, реших да проверя какво ви задържа тук.

Забеляза, че едната му ръка беше здраво стиснала дръжката на вратата. Случваше се нещо странно. Младата жена се концентрира за кратко и видя тъмна енергия да пулсира във въздуха около мистър Джоунс.

— Добре ли сте? — попита той.

Когато не му отговори веднага, пусна дръжката и я хвана за талията.

— Отговорете ми — меко каза Гейбриъл. — Добре ли сте?

— Да. — Тя се успокои с усилие. Нормалното й зрение се върна на фокус. — Да, добре съм.

Мъжът запали газовата лампа, която стоеше на една маса наблизо, и погледна към тялото.

— Кажете ми кой е този човек — настоя той.

— Харолд Бъртън. Беше фотограф.

— Дошли сте тук, за да се срещнете с него?

Гласът, задаващ въпроса, беше леденостуден.

— Не — отвърна тя, като леко потрепери. — Е, да. Не точно. Не по този начин. — Реши да остави обясненията. — Току-що влязох тук и го открих.

— Има ли рана?

— Не мисля. Няма кръв.

— Не е умрял от естествена смърт — отбеляза Гейбриъл.

Вениша се зачуди как можеше да бъде толкова убеден в това.

— И аз мисля така — съгласи се тя.

Погледна я.

— Какво знаете за случилото се?

— Някой излезе от тази стая точно преди да дойда. Считам, че той има нещо общо с това. Или поне е много вероятно да знае какво се е случило тук.

— Видяхте ли човека? — попита Гейбриъл, а гласът му бе станал по-рязък.

— Видях го само мимолетно, когато тръгна да слиза по стълбите.

— Разпознахте ли го?

— Не.

— Видя ли ви? — Въпросът беше много по-настоятелен, отколкото предишния.

Вениша поклати глава.

— Убедена съм, че не ме забеляза. Както казах, непознатият се движеше в противоположната посока. А аз бях в другия коридор и го наблюдавах иззад ъгъла. Не, сигурна съм, че не ме видя. Дори не се спря за секунда.

Гейбриъл пристъпи към плота, където се отцеждаше разлятото бренди.

— Не пипайте тази течност — бързо каза тя. — Или чашата.

Той спря и погледна към нея.

— Защо да не го правя? — попита я.

Болшинството мъже щяха да се подразнят от това жена да им дава нареждания при подобни обстоятелства. Очакваше се дамите да се предадат на истерия и на ароматните си соли, когато се намират в ситуации, които включват мъртви тела.

Но Гейбриъл не поставяше под въпрос здравия й разум или добрата преценка, осъзна тя. Той само искаше да узнае защо го беше предупредила да стои настрана от разлятото бренди.

Вениша си пое дълбоко дъх.

— Има само две възможности тук. — Младата жена погледна към празната чаша и след това към проснатото на земята тяло на Бъртън. — Предполагам, че може да е било самоубийство. Това, със сигурност, е обичайното обяснение при подобни случаи. Но от онова, което знам за Харолд Бъртън, ми е трудно да повярвам, че сам е посегнал на живота си.

— Какво искате да кажете с това обичайно обяснение в подобни случаи?

— Подозирам, че властите ще решат, че мистър Бъртън е изпил чаша бренди подправена с цианид.

Гейбриъл сви едната си ръка в юмрук, после я отвори с леко, бързо движение, все едно се опитваше да се освободи от нещо неприятно, което беше прилепнало към пръстите му. Стори й се странно, неспокойно движение за човек, който обикновено се контролираше изключително добре.

— Мисля — отбеляза той, — че е по-добре да ми кажете точно какво правите тук в тази стая.

— Историята е малко сложна.

— Предлагам да ми я разкажете бързо, преди да изпратим да доведат полицаите.

— О, небеса! Полицията. Да, разбира се. — Щеше да се тревожи за потенциалния скандал по-късно, мина й през ума.

Вениша обясни, много накратко, за двете фотографии, които й бяха изпратени анонимно.

— Не знам какво е възнамерявал Бъртън, но си помислих, че или се опитва да ме изплаши и да се откажа от работата си, или нещо по-лошо.

— По-лошо?

— Наистина се чудех дали снимките не бяха някакъв вид прелюдия към бъдещо изнудване — призна тя.

— Компрометиращи ли са тези фотографии?

— Не. Бяха само… изнервящи. Би трябвало да ги видите, за да разберете.

— Ще ми ги покажете по-късно. Междувременно, няма да ги споменаваме на полицаите.

— Но те могат да са някакви следи.

— Също така са и потенциален мотив за убийство, Вениша.

Това, което намекваше той, я изуми. Изведнъж се почувства леко замаяна.

— Мислите ли, че полицията може да заключи, че аз съм убила Бъртън, защото вярвах, че той е този, който ми изпрати онези ужасни снимки? — прошепна тя.

— Не се безпокойте, мисис Джоунс. Ще предприемем действия, за да сме сигурни, че няма да бъдете заподозряна за този случай.

Стомахът й се сви от безпокойство.

— Но дори и да не кажем на полицията за снимките, няма как да избегнем факта, че за известно време бях съвсем сама в коридора. Аз бях тази, която откри тялото. Не мога да докажа, че е имало и някой друг, преди да дойда аз. Как ще успеем да попречим на властите да не заподозрат, че аз съм дала на Бъртън да изпие цианида?

— Дори полицията да реши, че това наистина е убийство, а не самоубийство, мисля, че спокойно мога да кажа, че няма да се съмняват във вашата невинност.

Започваше да се ядосва все повече на спокойната му авторитарност.

— Какво ви кара да сте толкова сигурен, сър?

— Защото има някой, който е готов да ви осигури перфектно алиби — обясни й Гейбриъл търпеливо.

— Наистина ли? И кой точно е този човек?

Той разпери ръце.

— Ами, вашият обичан, върнал се наскоро от гроба съпруг, разбира се.

— Но аз нямам… — Вениша рязко спря. — Ооо! Вие!

— Да, мисис Джоунс. Аз! Намерили сме тялото заедно, когато сме излезли от прекомерно задушната изложбена зала, за да намерим малко уединение. Сигурен съм, че всички ще го разберат.

— Така ли?

— Това е първата ми вечер у дома след нещастния инцидент, който претърпях по време на нашия меден месец, ако си спомняте. От достоверен източник знам, че мъж в моето положение, ще направи всичко възможно да прекара дори само няколко минути със съпругата си, от която е бил разделен за толкова дълго време.