Аманда Куик
Опасна аура (16)

15

Въпросът я хвана напълно неподготвена, каквото беше и намерението му. Вениша извърна бързо главата си към него, за да го погледне, а в очите й се четеше удивление и тревога. Изглеждаше така, все едно я беше изненадал в някое потайно скришно място.

— Но аз не го разпознах — каза леко прибързано. — Казах ви, дори не успях да го видя отблизо. Със сигурност не го познавам.

Гейбриъл се изправи на крака, взе стоманения ръжен и разбърка огъня.

— Все пак сте забелязали нещо — каза меко той.

— Мъж, облечен в дълго палто и цилиндър. Казах ви го. — Тя спря за момент, след което добави замислено. — Поне си мисля, че беше мъж.

Тази забележка привлече вниманието му.

— Не сте убедена?

— Всичко, което мога да кажа с някаква сигурност, е, че човекът, когото видях, беше облечен като джентълмен. Както обясних на детектива, мога да потвърдя, че индивидът беше строен и среден на ръст. Но светлината беше толкова слаба, че да мога да забележа някакви други детайли.

— Намирам го за интересно, че приемате възможността убиецът да е бил жена — отбеляза Гейбриъл, оставяйки ръжена настрана. — Като се има предвид мъжкото облекло, малко хора биха се запитали дали човекът, когото са видели, е бил мъж.

— Когато го огледате по-добре, става очевидно, че един от най-лесните начини да се дегизира някой е да използва облеклото на противоположния пол.

Той се замисли.

— А има и една стара теория, която твърди, че жените са тези, които избират отровата като средство за убийство.

— Като се имат предвид обстоятелствата, не мисля, че бихме могли да заложим особено много на истинността на това предположение. В този случай жертвата беше фотограф и честно казано, цианидът е бил най-логичният избор на убиеца.

— Разбирам какво имате предвид. — Той постави едната си ръка върху полицата на камината. — Убедена сте, че бягащата фигура не ви е забелязала?

— Със сигурност — отвърна тя. — Човекът не погледна назад, докато го наблюдавах. Дори и да го беше сторил, нямаше да може да ме види.

— Защо?

— Защото се намирах в най-тъмната част на коридора, надничайки иззад ъгъла. Зад мен не идваше почти никаква светлина. Убиецът беше този, който беше осветен, но все пак съвсем малко.

— Звучите много убедено.

Устните й се извиха саркастично.

— Ще ви напомня, че съм фотограф, сър. Уверявам ви, правила съм задълбочени проучвания относно ефектите на светлината и сянката.

— Не се съмнявам във вашата професионална вещина, мадам. — Погледна я в очите. — Но трябва да ви попитам отново, какво видяхте тази вечер, което не казахте на полицията?

Вениша преплете пръсти и ги стисна здраво.

— Много сте упорит. Какво ви кара да мислите, че съм видяла повече, отколкото казах на детектива?

— Наречете го мъжка интуиция. По време на нашето прекалено кратко преживяване в Аркейн Хаус научих някои неща за вас, мисис Джоунс. Едно от тях е, че когато става въпрос за правенето на снимки, вие много често забелязвате това, което други не успяват. И все още се чудя как успяхте да видите онези двама мъже сред дърветата онази вечер.

— Зърнах ги, когато минаха през осветено от луната място.

— Никаква лунна светлина не може да проникне през онези дървета, но това ще го оставим настрана засега. Имайки предвид сериозността на ситуацията, в която се намираме, не мога да позволя толкова лесно да забравим за този въпрос. Със сигурност ще оценя истината, затова ви питам отново, какво видяхте тази вечер?

Отне й толкова дълго време да започне да говори, че Гейбриъл се зачуди, дали изобщо ще го направи. Не можеше да я вини за това, мина му през ума. Нищо не му дължеше. Но това, че не го приемаше за човек, на когото можеше да вярва, го безпокоеше поради някаква причина. Осъзна, че желаеше тя отново да му се довери по начина, по който изглежда му се доверяваше в Аркейн Хаус.

— Нищо, което долових в беглеца, нямаше да е от полза на полицията — каза тихо.

Той застина.

— Но вие наистина сте забелязали нещо в убиеца?

— Да. — Погледна го в очите. — Без съмнение, ще си помислите, че имам прекалено богато въображение или че се заблуждавам, ако ви кажа истината. В най-добрия случай ще решите, че съм измамница.

Гейбриъл направи две крачки към нея, хвана я за раменете и я изправи на крака.

— Уверявам ви, че нищо, което бихте казали, няма да ме накара да си помисля нещо подобно.

— Наистина ли? — През лицето й преминаха ирония и скептицизъм. — Кое ви кара да сте толкова сигурен?

Стисна я още по-силно.

— Изглежда забравяте, че преди около три месеца прекарахме няколко дни заедно.

— Не, мистър Джоунс, не съм го забравила. Нито за минута.

— Нито пък аз. Вече ви казах, че не се съмнявам в това какъв човек сте. Същото се отнася и когато става въпрос за вашия здрав разум.

— Благодаря ви.

— Но има друга причина, поради която много вероятно ще повярвам на всичко, което решите да ми кажете — продължи той.

— И каква ще е тази причина, сър?

— Желая ви прекалено много, за да мога да допусна да имам каквито и да било съмнения, когато става въпрос за вас.

Устните й се разтвориха.

— Мистър Джоунс!

Можеше да продължи с въпросите и по-късно. Беше се въздържал прекалено дълго. Вече не можеше да устои на изкушението.

Наведе главата си и завладя устните й.