Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (8)

8
Слабото ми сърце не може да понесе още една тройка

— Погрешно ли е, че изпитвам ужас от това? — попита Брук, докато влизаше в улицата на Ранди и Мишел.

— Наистина не сме ги виждали от доста време — промърмори Джулиан, докато натискаше ожесточено копчетата на телефона си.

— Не, партито. Ужасявам се от партито. Всички тези хора от детството ми, които до един ще ни разпитват за живота ни и ще ми разказват за децата си, с всяко от което някога съм била приятелка, но които сега са ме задминали в постиженията си във всички възможни отношения.

— Гарантирам, че никое от децата им не е сключило толкова добър брак като теб.

С крайчеца на окото си тя го видя, че се усмихва.

— Ха! Можеше и да се съглася с теб, преди да се сблъскам с майката на Саша Филипс в града преди шест месеца. Саша беше като пчелата майка на кошера в шести клас, онази, която можеше да накара всички да ти се нахвърлят дружно, само с едно щракване на закопчалката на гривната си и която, по една случайност, имаше най-еластичните къси чорапи и най-ослепително белите кожени маратонки „Кедс“.

— Това обяснение води ли донякъде?

— Та, значи, преди да успея да се покрия някъде, виждам майката на Саша в „Сенчъри 21“, в отдела за домашни потреби…

— Брук…

— И тя ме приклещва в ъгъла точно между завесите за душ и хавлиените кърпи и започва да се хвали, че Саша сега е омъжена за някакъв тип, когото „гласели“ да стане „много влиятелна личност“ в добре известна италианска „бизнес фамилия“, намигване, намигване. Как този тип — този наистина добър улов — можел да има всяка жена на земята, а бил просто зашеметен от нейната прелестна Саша. Която, между другото, сега е мащеха на четирите му деца. Тя се хвали! Справи се толкова умело, че когато си тръгнах оттам, почти ми беше криво, че не си в мафията и нямаш един куп дечица от предишна съпруга.

Той се засмя.

— Никога не си ми казвала това.

— Не исках да излагам живота ти на риск.

— Ще се справим заедно с това. Малко предястия, нещичко за вечеря, една наздравица и после се спасяваме. Окей?

— Щом казваш. — Тя свърна в автомобилната алея на жилищната сграда на Ранди, номер 88, и веднага забеляза, че обожаваният му двуместен нисан 350Z не се виждаше никъде. Канеше се да каже на Джулиан нещо по въпроса, но телефонът му иззвъня за хиляден път през последните два часа и той вече беше излязъл от колата.

— Ще се върна за чантите ни, окей? — провикна се тя към него, но той беше в края на автомобилната алея, притиснал телефона към ухото си, кимайки ожесточено. — Добре, страхотно тогава — промърмори тя полугласно и се отправи към предната врата. Канеше се да тръгне нагоре по стълбите, когато Ранди рязко отвори вратата, втурна се навън и я обгърна в прегръдка.

— Хей, Руки! Толкова е хубаво да ви видя и двамата. Мишел ей сега ще излезе. Къде е Джулиан?

— Говори по телефона. Да ти кажа честно, „Ти Мобайл“ няма да са особено щастливи, че му предложиха неограничен план, когато видят сметката.

И двамата загледаха как Джулиан се усмихна, прибра телефона си в джоба и се върна при отворения багажник.

— Трябва ли ти помощ с тези чанти? — провикна се Ранди.

— Не, добре съм — извика Джулиан, като преметна с лекота и двете през рамо. — Добре изглеждаш, човече. Отслабна ли?

Ранди потупа корема си, позагубил малко от обичайната си закръгленост.

— Госпожата ме държи на строга диета — заяви той с непогрешима гордост. Преди година Брук нямаше да го повярва, но Ранди очевидно бе приятно развълнуван да има истинска зряла връзка, вероятно мебелирано жилище и бебе на път.

— Може да се наложи да стане по-строга — каза Брук, като едновременно с това се дръпна встрани, за да не може да я шляпне.

— Много приказваш. Признавам, че трябва да сваля някое и друго килце, но ти си диетолог — твоето оправдание какво е? Не се ли предполага, че трябва да изглеждаш, един вид, като истинска анорексичка? — Ранди протегна ръка към нея от другата страна на тротоара и разроши косата й.

— Уау, коментар по адрес на теглото ми и обида към професията ми в едно и също изречение. Днес си във върхова форма.

— О, хайде, стига, знаеш, че само се майтапя. Изглеждаш страхотно.

— Аха. Може би е добре да сваля два-три килограма, но на Мишел й предстои доста работа — каза тя ухилено.

— Повярвай ми, работя по него — провикна се Мишел, докато предпазливо слизаше по стълбите. Коремът й сякаш се простираше на метър пред нея, въпреки че й оставаха още седем седмици, а по лицето й мигновено изби пот в смазващата августовска жега. Въпреки всичко това тя изглеждаше щастлива, почти възторжена. Брук винаги си беше мислила, че всичките тези приказки за сиянието, което излъчват бременните жени, са просто мит, но нямаше как да се отрече, че част от тях се отнасяше за Мишел.

— Аз също работя по Брук — каза Джулиан, като целуна Мишел по бузата.

— Брук си е прелестна точно както си е — незабавно отвърна Мишел, понесеният удар пролича в изражението й.

Брук се обърна да застане с лице към Джулиан, забравила, че Мишел и Ранди наблюдават целия разговор.

— Какво каза току-що?

Джулиан сви рамене:

— Нищо, Рук. Беше шега. Просто шега.

— Ти „работиш по мен“? Това ли беше? Какво, опитваш се да удържиш противната ми дебелина в разумни граници?

— Брук, може ли да поговорим за това друг път? Знаеш, че просто се шегувах.

— Не, искам да поговорим за това точно сега. Какво точно искаше да кажеш с това?

Джулиан се озова до нея за секунда, мигновено разкаян.

— Рук, съвсем определено беше просто шега. Знаеш, че обичам начина, по който изглеждаш, и не бих променил нищичко. Просто, ъъ, не искам ти да се чувстваш неудобно.

Ранди посегна да хване ръката на Мишел и обяви:

— Ние ще подредим всичко вътре. Ето, дайте да взема тези чанти. Влизайте, когато сте готови.

Брук ги изчака да затворят остъклената врата.

— Защо, точно, да се чувствам неудобно? Не съм супермодел, знам, но пък кой ли е?

— Не, знам, просто въпросът е, че… — Той подритна площадката пред вратата с маратонката си „Конвърс“, а после седна.

— Въпросът е, че какво?

— Нищо. Знаеш, че те смятам за прелестна. Просто Лио си мислеше, че може да се чувстваш неудобно по отношение на публичността и, нали знаеш, такива неща.

Той я погледна, изпълнен с очакване, но тя беше твърде зашеметена да каже нещо.

— Брук…

Тя измъкна дъвка от дамската си чанта и заби поглед в земята.

— Руки, ела тук. За бога, не биваше да го казвам. Изобщо нямах предвид това…

Тя замълча и го зачака да обясни какво всъщност беше искал да каже, но последва само мълчание.

— Хайде, да влизаме вътре — каза тя, като се опитваше да попречи на сълзите да изпълнят очите й. В известен смисъл щеше да е по-лесно да не знае какво всъщност имаше предвид той.

— Не, чакай малко. Ела тук — каза той, като я придърпа да седне до него и взе двете й ръце в своите.

— Скъпа, съжалявам, че казах това. С Лио не те обсъждаме нонстоп и знам, че всички тези глупости за моя „имидж“ са само и единствено това — глупости, но всичко това направо ме подлудява, а точно сега трябва да го слушам. Албумът току-що излезе и се опитвам да не позволя всичко това да ме стряска, но по какъвто и начин да мисля за това, се изпълвам с ужас. Ако — по-вероятно — всичко това е било просто прилив на много голям късмет и огледала, и от него няма да излезе нищо — става още по-ужасяващо. Вчера си седях в безопасното си малко звукозаписно студио и свирех музиката, която обичам, напълно способен да се преструвам, че сме само аз и едно пиано и никой друг, и изведнъж се сещам за всичките тези други неща: телевизионни изяви, вечери с продуценти, интервюта. Просто не съм подготвен. И ако това означава, че напоследък се държа като задник, то наистина, наистина съжалявам.

Брук искаше да каже милион неща — колко много й липсваше той сега, когато отсъстваше толкова често, колко нервна беше заради всичките им спорове напоследък, постоянните възходи и спадове; колко развълнувана беше, че той всъщност се беше „открехнал“ малко и я допускаше в душата си — но вместо да го подтикне още повече, да зададе всичките си въпроси или да изложи на показ всичките си чувства, тя се застави да оцени мъничката стъпка, която Джулиан току-що беше направил. Тя стисна ръцете му и го целуна по бузата.

— Благодаря ти — каза, като го погледна в очите за пръв път през целия ден.

— Аз ти благодаря — отвърна той и веднага я целуна по бузата.

Оставила все още неизречени много неща и обзета от витаещо усещане за неловкост, Брук стисна ръката на съпруга си и му се остави да я изправи на крака, и да я придружи вътре. Щеше да направи всичко по силите си да забрави забележката за теглото си.

Ранди и Мишел ги чакаха в кухнята, където Мишел подготвяше поднос с неща, от които всеки сам да си направи сандвич — резени пуешко, ростбиф, ръжен хляб, пикантен доматен дресинг, домати, маруля и мариновани зеленчуци. Имаше тенекиени кутийки с вишневата газирана напитка на доктор Браун и литър газирана минерална вода със зелен лимон. Мишел връчи картонени чинии на всички и им даде знак да започват.

— Е, в колко часа започва веселбата? — попита Брук, като си взе няколко парчета пуешко, без хляб. Надяваше се, че както Ранди, така и Джулиан ще забележат и ще се почувстват виновни.

— Партито започва в седем, но Синтия ни иска там в шест, за да помогнем за подреждането. — Мишел се движеше изненадващо грациозно, предвид огромните си размери.

— Мислиш ли, че той ще се изненада? — попита Брук.

— Не мога да повярвам, че баща ти навършва шейсет и пет. — Джулиан намаза доматено пюре върху парче хляб.

— Не мога да повярвам, че най-после се пенсионира — каза Ранди. — Странно е, но от почти петнайсет години насам този септември за първи път няма да започнем учебната година заедно.

Брук последва всички останали в трапезарията и остави чинията си и една кутийка със содата на доктор Браун до брат си.

— О, ще ти липсва, нали? С кого ще си ядеш обяда? Телефонът на Джулиан иззвъня и той се извини, за да отговори.

— Джулиан изглежда относително спокоен, като се има предвид, че албумът току-що излезе — каза Ранди, като отхапа огромна хапка от още по-голям сандвич.

— Може и да изглежда такъв, но не е. Телефонът му се скъсва да звъни и той постоянно говори с разни хора, но все още никой не е напълно сигурен в нищо. Мисля, че по-късно днес, или ще разберем утре? Казва, че всички се надяват албумът да дебютира в първата двайсетица, но предполагам, че човек никога не може да е сигурен — каза Брук.

— Невероятно е — каза Мишел, като гризеше парче ръжен хляб. — Искам да кажа, мислила ли си някога, че ще казваш, че албумът на Джулиан ще дебютира в първата двайсетица! Хората цял живот се опитват да постигнат това, а този е едва първият му…

Брук преглътна содата си и си избърса устата:

— Все още не се е случило… просто не искам да урочасвам работата. Но да, това е вероятно най-щурото нещо на света.

— Всъщност не е най-щурото нещо на света — каза Джулиан, като се върна в стаята с една от онези усмивки, които бяха негова „запазена марка“. Усмивката му беше толкова огромна, че накара Брук да забрави предишното напрежение между тях.

Мишел вдигна ръка:

— Не бъди толкова скромен, Джулиан. Ако си говорим обективно, събитие от рода на това, първият ти албум да дебютира сред първите двайсет, наистина е най-щурото нещо на света.

— Всъщност, фактът, че албумът ти е на четвърто място в класацията, е най-щурото нещо на света — каза Джулиан тихо, а после разцъфна в поредната зашеметяваща усмивка.

— Какво? — попита Брук и устата й увисна.

— Това беше Лио. Каза, че не е официално, но албумът е на път да се изкачи на четвърто място. На четвърто място! Дори не мога да го възприема.

Брук изскочи от стола си право в обятията на Джулиан.

— О, боже мой, о, боже мой, о, боже мой — повтаряше тя отново и отново. Мишел нададе лек писък и след като прегърна и Брук, и Джулиан, отиде да донесе специална бутилка уиски, за да вдигнат наздравица в чест на Джулиан.

Ранди се върна с три високи чаши с кафява течност и една с портокалов сок за Мишел.

— За Джулиан — обяви той, като вдигна чашата си. Всички се чукнаха и отпиха от чашите си. Брук направи гримаса и остави своята на масата, но и Ранди, и Джулиан пресушиха своите на една глътка.

Ранди тупна Джулиан по гърба.

— Знаеш, щастлив съм заради теб и заради успеха ти, и тъй нататък, и тъй нататък, но, човече, трябва да кажа — адски шибано готино е да имаш рокзвезда в семейството.

— О, хайде, хора, това не е…

Брук перна Джулиан по рамото.

— Прави са, скъпи. Ти си звезда. Колко души могат да кажат, че са дебютирали на четвърто място в музикалните класации? Четирима? Петима? Десетима? Искам да кажа, като например, „Бийтълс“ и Мадона, и Бионсе, и… Джулиан Олтър? Това е невероятно щуро!

Празнуваха, говориха и обсипваха Джулиан с въпроси още четирийсет и пет минути, а после Мишел обяви, че е време да се приготвят и че ще тръгнат към ресторанта след час. В мига щом Мишел им подаде купчина хавлиени кърпи и затвори вратата на стаята за гости зад гърба си, Брук сграбчи Джулиан в толкова силна прегръдка, че накрая и двамата паднаха заедно на леглото.

— Бейби, това се случва. Наистина, безспорно се случва — каза тя, като го целуна по челото, а после — по клепачите, бузите и устните.

Джулиан отвърна на целувката й, а после се подпря на лакът.

— Знаеш ли какво още значи това?

— Че вече официално си знаменитост? — Тя го целуна по шията.

— Означава, че най-накрая можеш да напуснеш „Хънтли“. По дяволите, можеш да напуснеш и двете си работи, ако искаш.

Тя се дръпна назад и го погледна:

— Защо ми е да го правя?

— Ами, първо, работиш като бясна през последните две години и мисля, че заслужаваш да си отдъхнеш. А положението започва да се стабилизира финансово. С процента, който получавам от турнето на „Маруун 5“, частните партита, за които Лио ми намира ангажименти, а сега и печалбите от този албум — е, просто мисля, че би трябвало малко да се отпуснеш и да се насладиш на това.

Всичко, което каза, бе съвършено логично, но по причини, които не можеше напълно да определи, Брук почувства как се наежва.

— Не го правя само заради парите, знаеш ли. Момичетата имат нужда от мен.

— Моментът е идеален, Брук. Учебната година започва чак след две седмици, затова съм сигурен, че могат да намерят кого да назначат на твое място. Тогава, дори ако решиш да останеш в болницата, вероятно ще имаш известно свободно време.

— „Ако“ реша да остана в болницата? Джулиан, това е кариерата ми. Именно затова отидох в университета и макар че може би не е толкова важно, колкото да дебютираш на четвърто място в класациите, по една случайност го обичам.

— Знам, че го обичаш. Просто си помислих, че може би ще искаш известно време да го обичаш от разстояние. — Той я смушка и се усмихна.

Тя го погледна с присвити очи:

— Какво намекваш?

Той се опита да я придърпа отново върху себе си, но Брук се изви и се отдръпна. Джулиан въздъхна:

— Нищо ужасно не намеквам, Брук. Може би ако не беше толкова стресирана от работните си часове и разписанието си, щеше да ти е приятно да можеш да си вземеш малко почивка. Може би да пътуваш повече с мен, да идваш на събитията?

Тя мълчеше.

— Разстроена ли си? — попита той, като посегна да хване ръката й.

— Не съм разстроена — излъга тя. — Чувствам се, сякаш правя огромно усилие да намеря баланс между работата си и всичко, което става с теб. Отидохме в „Лено“ заедно, а също и на партито на „Светлините в петък вечер“ и на партито за рождения ден на Кристен Стюарт в Маями и Бонару. Отбивам се до студиото във вечерите, когато работиш до късно. Не знам какво друго мога да направя, но съм напълно сигурна, че отговорът не е да зарежа кариерата си и да те следвам в пътуванията ти. Не мисля, че това ще ти хареса, независимо колко забавно може да е в началото, а и, честно казано, не мисля, че бих уважавала себе си за това, че го правя.

— Просто си помисли за това — каза той, като смъкна ризата си и тръгна към банята. — Обещай ми, че ще си помислиш.

Шумът на течащия душ заглуши отговора й. Брук реши да изхвърли въпроса от ума си за тази вечер, не се налагаше да решават нищо, а това, че просто не бяха точно на едно и също мнение, не означаваше, че нещо не е наред.

Брук си свали дрехите, отметна завесата на душа и се покатери вътре.

— На какво дължа тази чест? — попита Джулиан, примижал. Цялото му лице беше покрито със сапун.

— На факта, че имаме по-малко от половин час да се приготвим — каза Брук, като развъртя докрай крана за топлата вода.

Джулиан изскимтя:

— Покажи малко милост!

Тя се плъзна покрай него, наслаждавайки се на усещането, когато покритите му със сапун гърди се допряха до нейните, и веднага се шмугна нетърпеливо под потока от гореща вода.

— Ааах. Прекрасно е.

Джулиан се нацупи престорено и се оттегли в далечния край на ваната. Брук се засмя.

— Хайде, ела тук — каза тя, макар да знаеше, че той не може да търпи нищо по-горещо от хладка вода. — Има повече от достатъчно за двама ни.

Тя изстиска малко шампоан в дланта си, смени отново температурата на водата до поносимо топла и целуна Джулиан по бузата.

— Ето, скъпи. — Плъзна се отново покрай него и се усмихна, когато той предпазливо пристъпи под струята. Тя сложи шампоан върху косата си и загледа как Джулиан се наслаждава на почти хладката вода.

Това беше един от стотиците, може би хиляди дребни детайли, които знаеха един за друг, и това знание винаги правеше Брук щастлива. Обичаше да мисли, че вероятно е единственият човек на земята, който знаеше, че Джулиан мрази да се потапя в много гореща вода — вани, душове, джакузита, горещи извори, той грижливо избягваше всички тях — но можеше да издържа безропотно на задушни, влажни температури; че беше също и самопровъзгласил се „пияч на гореща вода“, стига да сложиш пред него чаша вряло горещо кафе или купичка със супа с вдигаща се от нея пара, Джулиан можеше да излее съдържанието й в гърлото си, без дори първо да отпие за проба; че беше впечатляващо издръжлив на болка, както свидетелстваше онзи случай, когато си бе счупил глезена и бе реагирал само с едно бързо изречено: „По дяволите!“, но скимтеше и се гърчеше като малко момиче всеки път, когато Брук се опиташе да отскубне някое заблудено стърчащо косъмче от веждата му. Дори сега, докато той се сапунисваше, Брук знаеше, че е щастлив, задето има обикновен сапун вместо течен и че стига да не беше с аромат на лавандула или, още по-лошо, грейпфрут, той беше готов да използва каквото му даде.

Тя се наведе да го целуне по небръснатата буза и една струя вода я пръсна право в очите.

— Така ти се пада — каза Джулиан и я потупа по задника. — Това ще те научи да не се заяждаш с изпълнители на четвърто място в класациите.

— Какво мисли Мистър Номер Четири за едно любене набързо?

Джулиан отвърна на целувката й, но после излезе изпод душа.

— Нямам намерение да обяснявам на баща ти, че сме закъснели за партито по случай рождения му ден, защото дъщеря му ми е скочила под душа.

Брук се засмя:

— Ама че си бъзльо.

Когато пристигнаха, Синтия вече беше в ресторанта, суетейки се из залата за частни празненства в трескав вихър от енергия и заповеди. Бяха в „Понзу“, който, според Синтия, беше новият най-хипарски обзаведен ресторант в югоизточна Пенсилвания. Според Ранди, заведението използваше думите „Азиатски фюжън“, за да опише свръхамбициозния си опит да се справи с предлагането на блюда на основата на суши и терияки от Япония, вдъхновени от виетнамската кухня пролетни рулца, пържени спагети по тайландски, които малцина тайландци биха разпознали, и „запазената марка“ — ястие с риба и броколи, което не се различаваше от евтината си версия в китайския ресторант. Изглежда, никой не възразяваше срещу липсата на истински блюда в стил „фюжън“, така че четиримата си замълчаха и веднага се заловиха за работа.

Мъжете окачиха два масивни, еднакви транспаранта, на които пишеше „Честит 65-и рожден ден!“ и „Честито пенсиониране“, докато Брук и Мишел подредиха цветята. Синтия беше донесла стъклените вази, осигурени от ресторанта, достатъчно, за да подредят по две на всяка маса. Бяха свършили само с първата партида, когато Мишел каза:

— Мислили ли сте какво ще правите с всичките тези пари?

От изненада Брук за малко не изпусна ножицата. Тя и Мишел никога преди не бяха говорили за лични неща, а един разговор за финансовия потенциал на Джулиан изглеждаше напълно неуместен.

— О, знаеш ли, все още имаме купища студентски заеми и всевъзможни сметки за плащане. Не е толкова секси, колкото изглежда. — Тя сви рамене.

Мишел смени една роза с божур и наклони глава настрани, като оглеждаше работата си.

— Хайде, Брук, не се шегувай. Та вие направо ще се търкаляте в пари!

Брук нямаше представа какво да отговори на това, така че просто се засмя неловко.

Всички приятели на баща й и Синтия се появиха точно в шест и се заразхождаха наоколо, като дъвчеха ордьоври и отпиваха вино. Когато бащата на Брук пристигна за онова, за което прекрасно знаеше, че е неговото „парти — изненада“, тълпата изглеждаше подобаващо развеселена. Доказаха го, когато метрдотелът придружи господин Грийн до задната стая и всички извикаха: „Изненада!“ и „Поздравления!“, а баща й изпълни целия цикъл от реакции на хората, преструващи се на изненадани от своите съвсем не изненадващи „партита — изненади“. Той пое чашата с червено вино, която Синтия му подаде, и я обърна наведнъж в решителен опит да се наслаждава на партито, макар Брук да знаеше, че би предпочел да си е у дома, подготвящ се за неделния мач, който бележеше началото на сезона.

За щастие, Синтия планираше да произнасят тостовете по време на коктейла. Брук ставаше нервна, когато трябваше да говори пред публика и не искаше да прекара цялата вечер, ужасявайки се от своите две минути. Една и половина водка с тоник улесни доста нещата и тя успя да произнесе предварително планираната си реч без засечка. На слушателите, изглежда, особено им хареса историята, която Брук разказа за първия път, когато една сутрин тя и Ранди отишли на гости на баща си след развода му и го намерили в кухнята да тъпче във фурната купища стари списания и платени сметки, тъй като нямало дори и ъгълче останало място за складиране и не искал печката „да стои на пусто“. Ранди и Синтия последваха примера й и въпреки едно неловко споменаване от страна на Синтия за „мигновената близост, която почувствали още при първата си среща“ — по една случайност, по времето, когато бащата на Брук още бил женен за майка й — всичко минало без засечка.

— Хей, всички, мога ли да задържа вниманието ви само за още минутка? — помоли господин Грийн, като се надигна от мястото си в средата на дълга банкетна маса.

Стаята утихна.

— Искам да изкажа на всички вас огромната си благодарност, че дойдохте. Специално бих искал да благодаря на прекрасната си съпруга, задето планира това парти за съботен, вместо за неделен ден — тя най-после знае разликата между колежанския и професионалния футбол — и да изкажа благодарности на всичките си четири прекрасни деца за това, че са тук тази вечер: заради вас всичко си струва.

Всички изръкопляскаха. Брук се изчерви, а Ранди завъртя очи. Когато Брук хвърли поглед към Джулиан, той беше зает да натиска клавишите на телефона си под масата.

— И едно последно нещо. Някои от вас може би вече знаят, че си имаме изгряваща звезда в семейството…

Това привлече вниманието на Джулиан.

— Ами, просто съм безкрайно развълнуван да съобщя, че албумът на Джулиан ще изгрее на четвърто място в класацията на „Билборд“ другата седмица! — Из стаята се разнесоха приветствени възгласи и ръкопляскания. — Моля, вдигнете чаши за моя зет, Джулиан Олтър, задето постигна почти невъзможното. Знам, че говоря от името на всички, когато казвам колко невероятно много се гордеем с теб.

Брук загледа как баща й се приближи и прегърна изненадания й, но явно възхитен съпруг, и почувства прилив на признателност към баща си. Цял живот Джулиан чакаше родният му баща да каже именно такова нещо и ако то нямаше да дойде от него, Брук беше щастлива, че Джулиан ще го чуе от нейния баща. Джулиан благодари на баща й и бързо си седна отново на мястото и макар да бе очевидно объркан, че е станал център на вниманието, Брук забеляза колко е доволен. Тя се пресегна и стисна ръката му, а в отговор той я стисна двойно по-силно.

Сервитьорите тъкмо бяха започнали да изнасят предястията, когато Джулиан се наведе към Брук и я помоли да отидат за минута в главната зала на ресторанта да поговорят насаме.

— Това да не е начинът ти да ме вкараш в тоалетната? — прошепна тя, когато го последва. — Можеш ли да си представиш скандала? Само се надявам, ако някой ни хване, да е майката на Саша…

Джулиан я въведе в коридора, където бяха тоалетните, и Брук рязко дръпна ръката му.

— Всъщност само се шегувах — каза тя.

— Рук, току-що ми се обади Лио — каза Джулиан, като се облегна на една пейка.

— О, така ли?

— В момента той е в Ел Ей и предполагам, че провежда куп срещи от мое име. — Джулиан имаше вид, сякаш иска да каже още нещо, но млъкна.

— И? Нещо вълнуващо?

След тези думи Джулиан вече не можеше да се сдържи. Върху лицето му разцъфна огромна усмивка и макар че стомахът на Брук незабавно се сви от предчувствие, че вълнуващото нещо ще е новина, която няма да й хареса, тя последва примера му и се усмихна в отговор.

— Какво? Какво има? — попита тя.

— Ами, всъщност… — Гласът на Джулиан заглъхна и очите му се разшириха. — Той каза, че „Венити Феър“ иска да ме включи заедно с група обещаващи млади хора на изкуството за корицата на октомврийския или ноемврийския брой. Корица, можеш ли да повярваш?

Брук обви ръце около шията му.

Джулиан бързо я докосна с устни и се отдръпна пръв.

— И познай какво? Ани Лейбовиц ще заснеме фотосесията.

— Шегуваш се!

Той се ухили:

— Нищо подобно. Ще бъде за мен и още четирима хора на изкуството. От различни сфери на изкуството, мисля. Лио мислеше, че вероятно ще включат по един музикант, художник, писател — нещо такова. И познай къде ще го снимат? В „Шато“.

— Разбира се, че ще е там. Ще станем от постоянното присъствие там. — Тя вече изчисляваше мислено как може да пропусне възможно най-малко работни дни и въпреки това да го придружи. На дневен ред бе също и въпросът какви дрехи да си приготви…

— Брук. — Гласът на Джулиан не издаваше нищо, но изражението му беше измъчено.

— Какво не е наред?

— Съжалявам, че ти причинявам това, но трябва да тръгна веднага. Лио ми е резервирал полет в шест часа, който излита от летище „Кенеди“ утре сутринта, а все още трябва да се върна в Ню Йорк и да взема някои неща от студиото.

— Тръгваш сега! — изпелтечи тя, осъзнавайки, че единичният билет на Джулиан вече е резервиран, и макар че полагаше усилия да изглежда сериозен, той не можеше да сдържи вълнението си.

Вместо това той я прегърна и я почеса по гърба.

— Знам, че е неприятно, миличка. Съжалявам, че това става толкова набързо, в последната минута, съжалявам и че трябва да си тръгна насред партито на баща ти, но…

— Преди.

— Какво?

— Не си тръгваш по средата на партито, тръгваш си преди още да сме яли.

Той мълчеше. За миг тя се запита дали нямаше да й каже, че всичко е една голяма шега, че не му се налага да върви никъде.

— Как ще се прибереш вкъщи? — попита накрая тя, с нотка на примирение в гласа.

Той я придърпа в прегръдка.

— Повиках си такси до гарата, така че не е нужно никой да си тръгва. Така ще разполагаш с колата, за да се прибереш утре. Така става ли?

— Разбира се.

— Брук? Обичам те, скъпа. И ще те изведа да отпразнуваме всичко веднага щом се върна. Всичко това са все хубави неща, нали знаеш?

Брук се насили да се усмихне заради него.

— Знам, че е така. И се вълнувам за теб.

— Мисля, че се връщам във вторник, но не съм напълно сигурен — каза той, като я целуна нежно по устните. — Остави всички планове на мен, става ли? Иска ми се да направим нещо специално.

— И аз бих искала същото.

— Ще ме изчакаш ли тук? — помоли той. — Само ще изтичам обратно вътре и набързо ще кажа „довиждане“ на баща ти. Не искам да привличам към себе си вниманието на всички…

— Честно казано, мисля, че ще е по-добре, ако просто си тръгнеш — каза Брук и забеляза облекчението му. — Аз ще обясня какво е станало. Те ще разберат.

— Благодаря ти.

Тя кимна:

— Хайде, ще те изпратя до входа.

Тръгнаха заедно, хванати за ръце, надолу по стълбите и успяха да се измъкнат до паркинга, без да се сблъскат с никого от гостите на партито, или с близките й. Брук отново увери Джулиан, че така е по-добре, че тя ще обясни всичко на баща си и Синтия, и ще благодари на Ранди и Мишел за гостоприемството, и че всичко това е за предпочитане пред една голяма прощална сцена, в която щеше да му се наложи да обяснява стотици пъти. Той се опита да изглежда сериозен, когато я целуна за довиждане и й прошепна, че я обича, но в мига, в който таксито се показа, той затича към него като възбуден голдън ретривър, който гони топка за тенис. Брук си напомни да му се усмихне широко и да му помаха весело, но таксито потегли, преди Джулиан да успее да се обърне и да помаха в отговор. Брук се отправи обратно вътре, сама.

 

 

Хвърли поглед към часовника си и се зачуди дали има време да потича малко след последния си сеанс с пациент и преди да отиде при Нола. Започна да обмисля как да го осъществи, точно когато си спомни, че навън беше почти трийсет и четири градуса и само безумец би хукнал нанякъде в такава жега.

На вратата се почука. Това беше първият й сеанс с Кайли от началото на новата учебна година и Брук нямаше търпение да види момичето. Имейлите на Кайли звучаха все по-положително и по-положително, и Брук беше убедена, че тя наистина е на път да се приспособи към училището. Но когато вратата се отвори, влезе Хедър.

— Хей, какво става? Благодаря отново за кафето тази сутрин.

— О, удоволствието беше мое. Слушай, само исках да ти кажа, че Кайли няма да дойде за сеанса си днес. Вкъщи си е, с някакво стомашно разстройство.

Брук хвърли поглед към списъка с отсъстващите за деня на бюрото си.

— Наистина ли? Защото не е в списъка днес.

— Да, знам. Беше в кабинета ми по-рано днес и изглеждаше ужасно, затова я изпратих при сестрата, а сестрата я изпратила вкъщи. Сигурна съм, че не е нищо сериозно, но просто исках да ти съобщя.

— Благодаря, оценявам го.

Хедър се обърна да си върви, но Брук се провикна:

— Как ти се видя? Освен че се е чувствала зле.

Хедър сякаш се позамисли.

— Знаеш, трудно е да се каже. Беше едва първата ни среща след миналата година и тя не се държа особено открито. Чух някакви приказки от другите момичета, че Кайли се е сприятелила с Уитни Вайс, което ме смути по очевидни причини, но Кайли не повдигна въпроса. Ще кажа, че определено изглежда, сякаш е отслабнала значително.

Брук рязко вдигна глава:

— Колко килограма, според теб, се броят за значително отслабване?

— Не знам… девет, може би десет килограма? Всъщност изглеждаше страхотно. Изглеждаше наистина доволна от себе си. — Хедър забеляза, че Брук изглежда разтревожена. — Защо? Това лошо ли е?

— Не, непременно, но това са доста килограми, за да ги свалиш за толкова кратко време. А и цялото това приятелство с Уитни… Нека просто да кажем, че като се съчетаят двете неща, съзирам сигнал за опасност.

Хедър кимна:

— Е, мисля, че на този етап ще я видиш преди мен, но ме дръж в течение, окей?

Брук си взе довиждане с Хедър и се облегна назад в стола си. Десет килограма всъщност беше огромна загуба на тегло в рамките на два месеца и половина, а връзката с Уитни не звучеше успокояващо. Уитни беше изключително слабо момиче, което беше качило два-три килограма, след като престана да играе хокей на трева миналата година, и кльощавата й майка веднага бе цъфнала в кабинета на Брук, настоявайки да научи името на ползващ се с добра репутация „лагер за дебелани“, както грубо се изрази. Всичките пламенни възражения на Брук, че това е напълно нормално, дори желателно, напълняване за едно подрастващо четиринайсетгодишно момиче, не доведоха до резултат и Уитни бе изпратена в шикозен лагер в северната част на щата да „се отърве“ от него. Както можеше да се предвиди, оттогава момичето беше започнало да показва признаци на булимия — нещо, на което Кайли със сигурност не трябваше да бъде излагана. Брук си отбеляза наум да се обади на бащата на Кайли след първия си сеанс с нея и да разбере дали е забелязал нещо необичайно в поведението й.

Тя си отбеляза някои неща за по-ранните си сеанси, а после си тръгна, задушаващата пелена на ранната септемврийска влага я блъсна като стена, докато всякакви намерения да вземе метрото се изпариха в небитието. Сякаш някой ангел отгоре бе прочел мислите й, или по-вероятно, някой шофьор на такси от Бангладеш бе забелязал неистовото й ръкомахане, едно такси спря точно пред входа на училището да остави клиент и Брук се стовари на охлажданата от климатик задна седалка.

— Ъгълът на „Дуейн“ и „Хъдсън“, ако обичате — каза тя, като приближи краката си към струята студен въздух, която идваше от отдушника. Прекара цялото пътуване с облегната назад глава и затворени очи. Точно преди таксито да спре пред жилищната сграда на Нола, дойде текстово съобщение от Джулиан.

„Току-що получих имейл от Джон Траволта! Пише, че «обожава» новия албум и ме поздрави за него“, гласеше то.

Брук можеше да долови вълнението на Джулиан през екрана. „Джон Траволта?“, написа в отговор тя. „Няма начин! Просто невероятно.“

„Написал го е на агента си, а агентът го препратил на Лио“, отговори Джулиан.

„Поздравления! Наистина страхотно. Това е паметно събитие, написа тя, а после: «Сега съм при Нола. Обади се, когато можеш. Обич и целувки»“.

Жилището на Нола с една спалня се намираше в самия край на дълъг коридор и гледаше към шикозно кафене с изнесени отвън маси. Брук мина право през открехнатата и подпряна, за да не се затвори, врата, стовари чантата си, като едновременно с това изрита обувките си и се насочи право към кухнята.

— Тук съм! — извика тя, докато си вземаше кутия диетична кока-кола от хладилника. Любимото й виновно удоволствие и то такова, каквото си позволяваше единствено в апартамента на Нола.

— В хладилника има диетична кола. Вземи една и за мен! — изкрещя Нола от спалнята. — Почти свърших с приготвянето на багажа. Идвам веднага.

Брук отвори двете кутии и се върна да подаде едната на Нола, която седеше сред огромна купчина от дрехи, обувки, козметика, електронни джаджи и пътеводители.

— Как, да му се не види, очакват от мен да побера всичко това в една раница? — процеди тя, като се опита да натъпче една кръгла четка в предния джоб на раницата и когато не успя, я запрати през стаята. — Какво съм си мислила, като се записах за това?

— Нямам представа — каза Брук, като оглеждаше безпорядъка. — Всъщност самата аз се питам точно това вече от близо две седмици.

— Така става, когато все нямаш подходящо време за почивка, а си нямаш и гадже — вземаш подобни решения. Шестнайсет дни с единайсет непознати в Югоизточна Азия? Сериозно, Брук, обвинявам теб за това.

Брук се засмя:

— Добър опит. Казах ти, че това е най-лошата идея, която съм чувала някога, още в мига, щом я подхвърли, но ти беше много твърдо решена.

Нола се надигна, отпи глътка диетична кока-кола и тръгна към дневната.

— Моята история би трябвало да служи като поучителен разказ за всички необвързани жени. Никакви импулсивни, решени в последната минута групови пътувания. Виетнам никъде няма да отиде, мамка му — закъде се бях разбързала толкова?

— О, хайде, ще бъде забавно. Освен това може би в групата ти дори ще има някой сладък тип.

— Аха. Ще има, и още как. Определено не и куп германци на средна възраст, или увлечени по будизма хипита, или, може би, само лесбийки. Не! Ще е направо фрашкано с възхитителни, подходящи мъже на възраст от трийсет до трийсет и пет години.

— Харесва ми позитивната ти нагласа! — каза ухилено Брук.

Нещо привлече погледа на Нола и тя се отправи към прозореца на дневната. Брук хвърли поглед навън и не видя нищо необичайно.

— Виждаш ли, там на първата маса най-вляво? Натали Портман? Дегизирана с онази малка каубойска шапка и слънчеви очила, сякаш отличителното й излъчване не блести ослепително право през тях? — каза Нола.

Брук погледна отново, като този път забеляза момичето с шапката, когато то отпи от чашата си с вино и се разсмя на нещо, казано от сътрапезника й.

— Ммм, да. Май наистина е тя.

— Разбира се, че е тя! И изглежда адски фантастично. Не мога да проумея защо не я мразя. Би трябвало, но не я мразя. — Нола наклони глава настрани, но все така не откъсваше очи от прозореца.

— Защо трябва да я мразиш? — попита Брук. — Тя всъщност изглежда като една от по-нормалните.

— Още по-основателна причина да я мразя. Не само е безумно привлекателна — включително, когато е с напълно гола глава — но и освен това е възпитаничка на Харвард. Говори петнайсетина езика, пътувала е по цял свят, насърчавайки хората да подкрепят микрофинансирането, и е толкова влюбена в околната среда, че отказва да носи кожени обувки. И на всичко отгоре, всички, които са работили с нея или дори само са седели до нея в самолета, се кълнат, че тя е най-страхотният, най-земен човек, когото са срещали. Сега, кажи ми, моля те, как е възможно да не мразиш някой такъв човек?

Нола най-после се оттегли от наблюдателницата си на прозореца и Брук я последва. Двете се тръснаха на разположени едно срещу друго двойни канапета и всяка се обърна на една страна, за да застане с лице към другата.

Брук отпи голяма глътка и сви рамене, като си мислеше за фотографа пред апартамента им.

— Това е добре за Натали Портман, предполагам.

Нола поклати бавно глава на една страна, после на друга.

— Боже мой, бива си те.

— Какво казах? Не разбирам. Обсебена ли трябва да съм от нея? Да ревнувам от нея? Та тя дори не е истинска.

— Разбира се, че е истинска! Седи точно отсреща и изглежда зашеметяващо.

Брук покри челото си с длан и изпъшка.

— А сега ние я дебнем, което не ме кара да се чувствам точно страхотно. Остави я на мира.

— Чувстваш се малко неловко, че нарушаваме личното пространство на Натали? — попита Нола по-внимателно.

— Да, предполагам. Странно е, тази част от мен, която чете онези списания от години, гледала е всички филми с нейно участие и може да посочи всяка рокля, която Натали е носила по време на церемониите за връчване на награди, ме кара да искам да седя на онзи прозорец и да я зяпам цяла вечер. После идва онази част от мен…

Нола насочи дистанционното към телевизора и превъртя каналите, докато намери програмата с алтернативен рок. Подпря се на лакът:

— Чувам те. Какво още става? Защо си се сдухала толкова?

Брук въздъхна:

— Трябваше да помоля за още един почивен ден за следващия уикенд в Маями и нека просто да кажем, че Маргарет не беше обзета точно от радостна тръпка.

— Не може да очаква хората от персонала й да нямат личен живот.

Брук изсумтя:

— Вероятно не е нечестно да очаква да се появяваме сегиз-тогиз.

— Твърде строга си към себе си. Може ли да сменя темата с нещо по-забавно? Не се обиждай.

— Какво — партито този уикенд?

— Поканена ли съм? — ухили се Нола. — Мога да ти бъда наместо кавалер.

— Майтапиш ли се? С огромно удоволствие, но не мислех, че това е вариант.

— Какво, да не мислиш, че бих предпочела да съм в Ню Йорк и да се наливам с питиета заедно с някакъв загубеняк, когато мога да си похапвам хайвер със съпругата на новоизлюпена рокзвезда?

— Дадено. Сигурна съм, че Джулиан ще си умре от кеф, задето няма да се наложи да ме бави цяла вечер. — Телефонът на Брук завибрира върху масичката за кафе. — За вълка говорим…

— Привет! — каза тя в слушалката. — С Нола тъкмо говорехме за партито този уикенд.

— Брук? Познай какво? Току-що говорих с Лио, който се е чул с вицепрезидента на „Сони“. Казали, че първоначалният брой на продажбите на албума далеч надхвърля техните очаквания.

Брук чуваше на заден план музика и неопределен шум, но не можеше да си спомни къде беше Джулиан този следобед. Може би в Атланта? Или тази вечер свиреха в Чарлстън? Да, определено беше това. Атланта беше снощи — спомни си, че говори с Джулиан, когато той се обади около един сутринта и звучеше пиян, но в добро настроение като цяло. Беше се обадил от „Риц“ в Бъкхед.

— Никой все още не иска да се обвързва с конкретни твърдения, тъй като от седмицата, посветена на излъчването на записите в ефир, остават още три дни, но седмицата за проследяването на продажбите приключи днес и се твърди, че вървят с отлично темпо.

Предишната вечер Брук беше прекарала два часа в четене на подробна информация за всички други певци и групи, които бяха издали албуми в последните две седмици, но все още не разбираше как действа проследяването на успеха им. Трябваше ли да попита? Или той само щеше да се подразни от невежеството й?

— Най-малкото дотолкова, че да се придвижи от четвърто на трето място. Може би дори по-високо!

— Толкова се гордея с теб! Забавлявате ли се в Чарлстън? — попита тя бодро.

Настъпи мълчание. За миг тя се паникьоса. Не бяха ли в Чарлстън? Но после той каза:

— Вярваш или не, но тук си скъсваме задниците от работа. Репетираме, изнасяме концерти, грохваме от умора, съвземаме се, отсядаме в различни хотели всяка нощ. Тук всички работят.

За миг Брук мълчеше.

— Не намеквах, че не правите друго, освен да купонясвате. — Успя някак да се въздържи да не му напомни за пиянското му, много късно обаждане нощес.

Нола долови погледа на Брук и й даде знак, че ще бъде в другата стая, но Брук махна с ръка и й отправи поглед, който казваше: Не ставай смешна.

— Това да не би да е, задето си тръгнах насред партито на баща ти? Колко пъти се извиних за това? Не мога да повярвам, че все още ме наказваш.

— Не, не е за това, макар че — само за протокола — ти си излезе за има-няма шест секунди и не си се прибирал вкъщи оттогава, а това беше почти преди две седмици. — Тя смекчи тона. — Предполагам, мислила съм си, че ще се върнеш за ден-два след снимките, преди да подновиш турнето.

— Що за високомерен тон?

Сякаш й бяха ударили шамар.

— Високомерен тон? Наистина ли е толкова ужасно, дето казах, че се надявам да се забавляваш? Или че попитах кога може да се видим? Боже, аз съм ужасен човек.

— Брук, нямам време за истеричен пристъп тъкмо сега.

От начина, по който изрече пълното й име, я побиха ледени тръпки.

— „Истеричен пристъп“, Джулиан? Сериозно? — Тя почти никога не му казваше как се чувства в действителност — той беше прекалено стресиран, прекалено зает, прекалено разсеян или прекалено далече — затова полагаше усилия да не се оплаква. Да бъде бодра и отзивчива, точно както каза майка й, но не беше лесно.

— Е, добре тогава, за какво точно си толкова ядосана? Съжалявам, че не мога да се прибера тази седмица. Колко пъти искаш да се извиня? Правя това за нас, нали знаеш. Не е зле да си го спомняш понякога.

Брук изпита онова твърде нервно усещане.

— Не мисля, че разбираш — каза тя тихо.

Той въздъхна.

— Ще опитам да си взема една вечер и да се прибера вкъщи преди Маями този уикенд, окей? Това ще подобри ли нещата? Просто не е толкова лесно две седмици след излизането на албума.

Идваше й да му каже да си го начука, но вместо това си пое дълбоко дъх, преброи до три и каза:

— Ще бъде страхотно, ако успееш. Безкрайно ще се радвам да те видя.

— Ще опитам, Рук. Виж, трябва да бягам, но моля те, знай, че те обичам. И ми липсваш. Ще ти се обадя утре, става ли? — Преди тя да успее да каже още нещо, той затвори.

— Той ми затвори! — изкрещя тя, а после захвърли с все сила мобилния си телефон върху покрития с възглавнички диван, където той отскочи от една възглавница, а после се приземи на пода.

— Добре ли си? — Гласът на Нола беше тих и успокояващ. Тя стоеше в рамката на вратата на дневната и държеше няколко менюта на ресторанти с храна за вкъщи и бутилка вино. От телевизора се разнесе „За изгубения“ и Нола и Брук едновременно се обърнаха към екрана.

Той беше братов блян, той беше шепа пясък,

братко мой, ти се изплъзна с втората вълна…

— Може ли да го изключиш, моля те? — Брук рухна на дивана и покри очите си с ръка, въпреки че не плачеше. — Какво ще правя? — изстена тя.

Нола бързо смени канала.

— Първо, ще решиш какво искаш — дали пиле с лимонова трева или скариди с къри „Джъмбо“ от виетнамския ресторант, а после ще ми разкажеш какво става с вас. — Нола, изглежда, си спомни бутилката, която държеше. — Зарежи. Първо ще пием по едно.

Тя бързо сряза станиоловата обвивка с върха на тирбушона и се канеше да го забие в тапата, когато каза:

— Мислех, че си превъзмогнала оная глупава снимка с Лайла.

Брук изсумтя и пое от Нола чаша червено вино, която, в една по-изискана компания, можеше да мине за препълнена, но за тази вечер изглеждаше точно както трябва.

— Какво, имаш предвид онази, на която съпругът ми е обвил ръка около шейсет и пет сантиметровата й талия с толкова огромна, толкова блажена усмивка, сякаш бе обзет от оргазъм?

Нола отпи от виното си и облегна крака на масичката.

— Някаква тъпа старлетка се е опитвала да си открадне малко внимание от пресата с първата попаднала й знаменитост. Пет пари не дава за Джулиан.

— Знам. И не е толкова снимката, колкото… Заряза бара на Ник и стаж на половин работен ден заради това! Всичко се промени за една нощ, Нола. Не бях готова.

Безсмислено беше да го отрича повече: Джулиан Олтър, нейният съпруг, беше официално и неоспоримо прочут. С разума си, Брук си даваше сметка, че това е бил невероятно дълъг и труден път, толкова много години на всекидневни репетиции и изпълнения, и писане на песни (без да включва в сметката безбройните изпълнения и часове, които Джулиан беше натрупал още преди да се запознаят). Демозаписи, рекламни записи, сингли, които все бяха на косъм от успеха, но така и не го постигнаха. Дори след като беше подписал рискования договор за записи, от който никой не очакваше особени резултати, беше имало седмици и месеци на задълбочено преглеждане на договори, наемане и работа с адвокати в областта на развлекателния бизнес, свързване с по-опитни изпълнители за съвети и възможни наставления. Налице бяха и многобройните месеци, прекарани в студио в Мидтаун, в преработване на партиите на клавишните инструменти и вокалите, стотици, може би хиляди пъти, за да направят звука точно какъвто трябва. Безкрайните срещи с продуценти и хора от отделите за артистите, и репертоара, и страховити изпълнителни директори на звукозаписни компании, които знаеха — и се държаха подобаващо — че държат златните ключове към неговото бъдеще. Налице беше онзи кастинг на „Сони“ за нови членове на групата, а след това — и интервютата, и прослушванията; непрекъснатото пътуване между Лос Анжелис и Ню Йорк, за да се увери, че всичко върви гладко; консултациите с хора от областта на връзките с обществеността, които можеха да насочат общественото възприятие; и указанията от медийните съветници как да се държи пред камерите. И, разбира се, стилистката, която отговаряше за имиджа на Джулиан.

От години Брук работеше с готовност на две места, за да издържа семейството, въпреки смущаващите леки пристъпи на негодувание, които понякога изпитваше, когато беше изтощена и сама, „студийна вдовица“ в апартамента. Съществуваха и собствените й мечти — засега оставени настрана по неин собствен избор — желанието наистина да си създаде свое местенце в работата, да пътува повече, да има бебе. Налице беше финансовото напрежение, поради факта че трябваше да влагат отново и отново всеки долар в различни аспекти от кариерата на Джулиан. Ужасно дългите часове в студиото. Всички нощи, в които до късно отсъстваха от къщи, когато и двамата бяха в шумни, задимени барове за поредното изпълнение на Джулиан, вместо сгушени на дивана или заминали някъде за уикенда с други двойки. А сега и пътуването! Постоянните, тежки, безкрайни пътувания на Джулиан, местенето от град на град, от едно на друго крайбрежие. И двамата полагаха усилия, наистина, но сякаш ставаше все по-тежко и по-тежко. Напоследък и един телефонен разговор, който да не се наложи да прекъснат, им се струваше истински лукс.

Нола напълни отново чашите и на двете и взе телефона си:

— Какво искаш?

— Всъщност не съм гладна — каза Брук и сама се изненада, че наистина го мислеше.

— Ще поръчам скариди и пиле, които да си поделим, и порция пролетни рулца. Така добре ли е?

Брук размаха чашата си и едва не си разля виното. Беше се справила с първата толкова бързо.

— Чудесно, чудесно. — Замисли се за миг и си спомни, че постъпва с Нола по същия начин, по който Джулиан се държеше винаги с нея самата. — Е, какво става с теб? Нещо ново с…

— Дрю? С него е свършено. Последния уикенд имах едно малко… разсейване и то ми напомни, че има много по-вълнуващи мъже от Дрю Макнийл.

Брук отново покри очите си.

— О, не. Започва се.

— Какво? Просто малко се позабавлявах.

— Кога намери време?

Нола имитира наранено изражение.

— Помниш ли как след вечеря в събота ти искаше да се прибереш, а ние с Дрю щяхме да излизаме?

— О, боже. Моля те, не ми казвай, че е било поредната тройка. Слабото ми сърце не може да понесе още една тройка.

— Брук! Дрю си тръгна веднага след теб, но аз исках да поостана. Изпих още едно питие, а после си тръгнах напълно самотна около един и половина и излязох да си повикам такси.

— Не сме ли малко стари за среднощни обаждания само за секс? Дали хлапетата изобщо още ги наричат така напоследък?

Нола закри очи:

— Боже мой, такава си моралистка. Тъкмо щях да се кача в първото свободно такси от двайсет минути насам, когато този тип се опита да ми го отмъкне. Просто скочи на другата седалка.

— О?

— Да, ами, беше много сладък и му казах, че може да се качи с мен в таксито, стига аз да сляза първа, и преди изобщо да се усетя, вече се целувахме.

— И после? — попита Брук, макар че знаеше.

— Беше възхитително.

— Знаеш ли му изобщо името?

— Спести си го — каза Нола, като забели очи.

Брук се втренчи в приятелката си, опитвайки се да извика в паметта си спомена за дните, когато беше още необвързана и сама. Беше излизала със сума народ и бе имала краткотрайни връзки с доста, но никога не беше проявявала подобно, подобно… свободомислие в готовността си просто да си легне с някого. Понякога, когато не изпитваше ужас за Нола, Брук й завиждаше за увереността и за агресивния начин, по който подхождаше към сексуалността си. Единствения път, когато беше имала любовна авантюра за една нощ, Брук се бе заставила да го направи, като си повтори многократно, че ще бъде забавно, вълнуващо и освежаващо. Един скъсан кондом, двайсет и четири часово гадене от хапчето за спешна контрацепция, взето на сутринта, шест седмици, докато тестът за ХИВ можеше да се определи като категорично отрицателен, и точно нула обаждания от така наречения й любовник по-късно, тя знаеше, че не е създадена за този начин на живот.

Пое си дълбоко въздух и изпита облекчение, когато чу звънеца, известяващ, че храната е пристигнала.

— Нола, даваш ли си сметка, че можеше да те…

— Би ли ми спестила лекцията „той можеше да се окаже сериен убиец“, ако обичаш?

Брук вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре, добре. Виж, радвам се, че си се забавлявала. Може би говори просто собствената ми ревност.

При тези думи Нола изписка леко. Вдигна колене на дивана и посегна да хване ръката на Брук, после бързо я шляпна.

— Това пък за какво беше? — попита Брук с наранено изражение.

— Никога повече не казвай, че ревнуваш! — възкликна Нола с разпаленост, каквато Брук рядко виждаше в нея. — Ти си красива и талантлива и дори не можеш да си представиш колко е прекрасно, като твоя приятелка, да виждам как те гледа Джулиан. Знам, че невинаги съм му била първа почитателка, но той те обича — това няма как да се отрече. Независимо дали си даваш сметка за това, или не, вие ми действате въодушевяващо. Знам, че са били нужни много усилия от страна и на двама ви, но те се отплащат.

На вратата се почука. Брук се наведе и прегърна Нола.

— Обичам те. Благодаря ти за това — имах нужда да го чуя.

Нола се усмихна, грабна портмонето си и излезе в коридора.

Момичетата се нахраниха бързо и Брук, изтощена от деня и от половин бутилка вино, се измъкна веднага щом приключиха. По навик се отправи решително към влака по линия 1 и се настани на любимата си седалка в края, преди да си спомни, че вече можеше да си позволи да си взема таксита. Докато изминаваше пеша трите пресечки до вкъщи, пренебрегна обаждането на майка си и се отдаде на блянове за ритуала си на необвързано момиче: билков чай, гореща вана, мразовита стая, хапче за сън и безпаметен сън под невероятно пухкавата кувертюра. Може би щеше дори да си изключи телефона, та Джулиан да не я събуди със спорадичните си обаждания, непредсказуеми във всяко отношение, освен факта, че със сигурност щеше да чуе музика, момичешки гласове, или и двете, на заден план.

Потънала в мисли и отчаяно копнееща да влезе вътре и да се разсъблече, Брук видя цветята върху изтривалката едва когато се препъна в тях. Цилиндричната стъклена ваза беше висока колкото току-що проходило дете и обвита с пищно зелени бананови листа. Преливаше от калии, наситено пурпурни и кремавобели на цвят, единственият акцент беше един извисяващ се бамбуков стрък.

От време на време бе имало по някой букет, от онези, които всички жени получаваха в един, или друг момент — слънчогледите от родителите й, когато в първи курс отиде да й извадят мъдреците, задължителните дузина рози от различни гаджета без капчица въображение за Свети Валентин, купените от магазина китки цветя, донасяни от приятели като подарък за домакинята — но никога в живота си не беше получавала нещо подобно. Скулптура. Произведение на изкуството. Брук с усилие го внесе вътре и издърпа миниатюрния плик, дискретно залепен за вазата. Уолтър дотича да подуши тази нова уханна придобивка.

Скъпа Брук,

Толкова ми липсваш. Броя дните до този уикенд, когато ще мога да те видя.

С обич, Дж.

Тя се усмихна и се наведе напред да помирише великолепните калии — радост, която продължи точно десет секунди, а после всичките й съмнения бурно я връхлетяха. Защо беше написал Брук, когато почти винаги й казваше „Руки“, особено когато се опитваше да бъде романтичен или да прояви интимност? Дали това бе неговият начин да се извини, че се е държал като егоистичен смотаняк през последните няколко седмици, и ако беше така, защо всъщност не беше казал, че съжалява? Можеше ли някой, който се гордее с умението си да си служи с думите — автор на текстове на песни, за бога — да е написал нещо толкова банално? И най-вече — защо бе избрал тъкмо този момент да й изпрати цветя за пръв път в живота си, когато Брук знаеше колко невероятно омразна му е дори само мисълта за купени от цветарски магазин цветя? Според Джулиан те бяха клиширана, прекалено скъпа, комерсиализирана „емоционална патерица“ за хората, които не умееха да изразяват емоциите си достатъчно изобретателно или красноречиво, да не говорим за факта, че тези цветя умираха бързо, а що за символ беше това? На Брук никога не й беше пукало особено за това, но разбираше откъде произхожда Джулиан и винаги пазеше и ценеше като скъпо съкровище писмата, песните и стихотворенията, които той така грижливо съчиняваше за нея преди. Така че какви бяха тези глупости с „броенето на дните“?

Уолтър побутна с муцуна коляното й и нададе жален вой.

— Защо не може татко ти да те разходи? — попита Брук, като му сложи каишката с повода и се върна навън. — О, знам защо. Защото никога не е тук! — Макар да изпитваше огромна вина, че оставя Уолтър сам толкова дълго, тя го завлече обрано вътре в мига, щом той си свърши работата, и го подкупи с допълнителни лакомства за вечеря и един особено дебел морков за десерт. Взе отново картичката, препрочете я още два пъти, а после внимателно я постави най-отгоре на купчината в кофата за смет, а после веднага се върна и я прибра. Може и да не беше най-прекрасното нещо, което Джулиан някога беше писал, но все пак беше жест.

Тя набра номера на мобилния телефон на Джулиан, вече репетирайки какво ще каже, но обаждането веднага беше прехвърлено към гласовата поща.

— Привет, аз съм. Току-що се прибрах и получих цветята. Боже, направо са… невероятни. Просто не знам какво да кажа. — Поне си честна, помисли си тя. Мина й през ума да го помоли да й се обади, за да могат да поговорят, но изведнъж й се стори прекалено изтощително. — Добре тогава. Ъм, лека нощ. Обичам те.

Брук напълни ваната с най-горещата вода, която можеше да понесе, грабна последния брой на „Ласт Найт“, който току-що беше пристигнал, и внимателно се отпусна във водата, трябваха й почти пет минути, докато успее да понесе да потопи цялото си тяло. Щом водата заля раменете й, тя изпусна огромна въздишка на облекчение. Слава богу, че този ден скоро ще свърши.

В Дните Преди Снимката, нищо не беше по-хубаво от това да се разположи във ваната с чисто нов брой на „Ласт Найт“. Сега винаги изпитваше смътен ужас на какво може да се натъкне, но старите навици се пречупваха трудно. Прелисти първите няколко страници, като спря за миг да се замисли върху факта колко много женени знаменитости охотно излагаха на показ сексуалния си живот с „бисери“ от рода на: „Нашата тайна за запазване на секси усещането? Той ми носи закуска в леглото в неделните дни, а после аз наистина му показвам признателността си“ и „Какво мога да кажа? Аз съм късметлия. Жена ми е истинска тигрица в леглото“. Страницата, на която показваха знаменитости, които правят присъщи за „нормалните хора“ неща, беше необичайно отегчителна: Дакота Фанинг, пазаруваща в някакъв мол в Шърман Оукс, Кейт Хъдсън, увиснала на врата на гаджето си за деня, кадър, на който Камерън Диас се опитваше да измъкне заклещилите се в задника й бикини, Тори Спелинг, стиснала в прегръдките си русо дете и излизаща от някакъв козметичен салон. Имаше доста интересен материал на две страници за това какво е станало с децата — звезди от осемдесетте (кой знаеше, че Уини Купър била математически гений!), но едва когато обърна на така наречената „рубрика за специални представяния“, Брук забрави да диша. Там откри простиращ се на доста страници материал, озаглавен: „Сантиментални текстописци, които разлюляват нашия свят“ и представящ дописки и снимки за вероятно половин дузина изпълнители. Очите й прелетяха по страницата, търсейки напрегнато. Джон Мейър, Гейвин Де Гру, Колби Кайлат, Джак Джонсън. Нищо. Обърна бързо страницата. Бон Айвър, Бен Харпър, Уилко. Пак нищо. Но чакай! О, боже. Там, в най-долния край на четвъртата страница имаше жълто каре. „Кой е Джулиан Олтър?“, крещеше пурпурното заглавие. Онази отвратителна снимка на Джулиан и Лайла Лоусън заемаше горната половина на карето, а долната беше запълнена с текст. О, за бога, помисли си Брук и забеляза по някакъв странно безплътен начин, сякаш се намираше извън тялото си, че сърцето й блъска шумно и че е затаила дъх. Едновременно изпитваше отчаяно желание да го прочете и отчаяно й се искаше текстът да се изпари, напълно да изчезне от съзнанието й завинаги. Дали някой вече го беше прочел? Дали Джулиан вече го беше прочел? Брук знаеше, че като абонат, получаваше списанието ден преди то да се появи по павилионите за вестници, но беше ли наистина възможно никой да не е успял да я осведоми за това предварително? Грабна хавлиена кърпа да попие потта от челото си и да си изсуши ръцете, пое си дълбоко въздух и започна да чете:

Джулиан Олтър не само предизвика сензация по-рано това лято с разтърсващо изпълнение в „Лено“ и свръх еротична снимка, но разполага и с доказателства, за да я подкрепи: първият му албум дебютира на четвърто място в класацията на „Билборд“ миналата седмица. Сега всички няма как да не се запитат… кой е той?

Брук се оттласна с крака до нещо по-подобно на седнало положение. Усещаше нарастващо гадене и побърза да припише вината на съчетанието от твърде много вино и вряла вода. А ако повярваш на това… помисли си тя. Вдиша дълбоко. Естествено беше да се почувстваш малко странно, прочитайки изненадваща статия за собствения си съпруг в национално списание. С усилие на волята се застави да продължи.

Ранни години: Роден в Горен Ийст Сайд в Манхатън през 1979 г., той посещава престижното училище „Далтън“ и прекарва летата в южна Франция. Разполагащ със заложби да се превърне в съвършения възпитаник на подготвителните училища, интересът на Олтър към музиката не е приет добре от родителите му, радващи се на високо положение в обществото.

Кариера: След като завършва „Амхърст“ през 1999 г., Олтър зарязва следването си в медицинския университет, за да преследва музикалните си амбиции. Подписва със „Сони“ през 2008 г. след двегодишна работа като стажант в отдела за изпълнителите и репертоара. Според проектите първият албум на Олтър трябва да се превърне в един от най-успешните дебюти на годината.

Увлечения: Когато не е в студиото, Олтър обича да прекарва приятни мигове с кучето си, Уолтър Олтър, и да се мотае с приятели. Негови съученици от гимназията твърдят, че е бил истинска тенис звезда в „Далтън“, но вече не играе, защото тенисът „не се връзва с имиджа му“.

Любовен живот: Не се и надявайте на скорошна „заварка“ с Лайла Лоусън! Олтър е женен за отдавнашната си любов Брук вече от пет години, въпреки слуховете за неприятности в рая заради новото напрегнато разписание на Джулиан. „Брук му оказваше невероятна подкрепа, когато той беше никой, но наистина й е трудно да се справи с цялото това внимание“, каза източник, който познава както Джулиан, така и Брук.

Двойката обитава скромно жилище с една спалня близо до Таймс Скуеър, макар техни приятели да казват, че смятат да потърсят по-добро жилище.

В най-долния край на страницата имаше снимка на самата нея и Джулиан, направена от един от професионалните фотографи на партито на „Светлините в петък вечер“ — снимка, която тя още не беше виждала. Очите й я погълнаха жадно и тя изпусна огромна въздишка на облекчение: някак, по някакво чудо и двамата изглеждаха добре. Джулиан се беше навел, целуваше я по рамото и можеше да се види едва доловимата усмивка на лицето му. Брук беше преметнала едната си ръка през врата му, а другата държеше коктейл „Маргарита“ в ярки цветове: леко бе отметнала глава назад и се смееше. Въпреки коктейла, двете каубойски шапки и пакета цигари, завит в ръкава на ризата на Джулиан като част от костюма му, Брук изпита приятна тръпка, задето изглеждаха щастливи и безгрижни, а не пияни или раздърпани. Ако я заставеха да намери нещо нередно в снимката, вероятно щеше да посочи корема си, където, поради рязко и невероятно стечение на обстоятелствата, състоящо се от необичайната изкривена поза на тялото й, сенките, падащи от тъмната стая, и лек полъх на ветрец откъм задния вътрешен двор, карираната й пола се бе издула, сякаш имаше коремче. Нищо особено, просто намек за малка резервна гума, която в действителността не съществуваше. Истината обаче беше, че Брук можеше да преживее едно насочване на камерата под несполучлив ъгъл. Като се имаха предвид всички неща — а имаше безброй други начини, по които всяко от тях можеше да изглежда ужасяващо — тя беше доста доволна.

Но после, налице беше и тази статия. Откъде да започне? Джулиан със сигурност нямаше да е доволен от всичките тези писаници за подготвителните училища. Независимо колко пъти Брук се опитваше да го успокои, че на никого не му пука коя гимназия е завършил някой, той не можеше да понесе дори най-лекия намек, че постиженията му по някакъв начин са резултат от изключително привилегированото му възпитание. Имаше я и онази част как Джулиан отделя време за кучето си — малко унизително за всички участници, като се има предвид, че не споменаваха колко много обича да прекарва времето си с нея или семейството й, нито пък бяха изброени някакви истински хобита. Намекът, че момичетата из цяла Америка са разстроени от факта, че Джулиан и Лайла няма да се съберат скоро, беше и ласкателен, и смущаващ. Ами онзи цитат, че тя е отзивчива, но стресирана от вниманието? Безспорно беше вярно: тогава защо беше формулирано като гадно обвинение? Дали някой от приятелите им наистина беше казал това и го цитираха, или тези списания просто си измислят неща и ги приписват на анонимни източници, когато им изнася? От всичко, написано в цялата статия, единственият ред, от който сърцето й наистина се разтуптя като бясно, беше онази част за това, как се предполагало, че тя и Джулиан смятат да сменят апартамента си с нещо по-престижно. Какво? Джулиан знаеше много добре, че Брук отчаяно копнее да се върне в Бруклин, но определено не бяха започнали да оглеждат жилища.

Брук метна списанието на пода, изправи се бавно, за да не й се завие свят от горещата вода, и излезе от ваната. Не беше измила тялото или косата си, но сега това нямаше значение. Единственото важно нещо беше да се свърже с Нола, преди тя да си изключи телефона за през нощта и да си легне да спи. С увита около гърдите хавлиена кърпа и Уолтър, ближещ стичащата се по глезените й вода, Брук грабна портативния телефон и набра номера на Нола по памет.

Нола вдигна след четири позвънявания, точно преди мига, в който обикновено се включваше гласовата поща.

— Какво? Не говорихме ли достатъчно по-рано тази вечер?

— Събудих ли те?

— Не, но съм в леглото. Какво става? Да не си изпълнена със съжаление, задето тази вечер намекна, че съм най-голямата развратница на света?

Брук изсумтя:

— Ни най-малко. Видя ли „Ласт Найт“?

— О, не.

— Абонирана си, нали?

— Кажи ми какво пише.

— Моля те, би ли отишла да го вземеш?

— Не ставай смешна, Брук! Буквално съм под завивките, нанесла съм си нощния крем, глътнала съм си приспивателното. Нищо на земята не може да ме убеди да сляза за пощата тъкмо сега.

— На дванайсета страница има огромно каре, озаглавено „Кой е Джулиан Олтър?“ и снимка на двама ни.

— Ще ти звънна пак след две минути.

Въпреки тревогата си, Брук се усмихна на себе си. Едва беше успяла да закачи хавлиената кърпа и да се вмъкне гола под завивките, когато телефонът иззвъня.

— Взе ли го? — попита Брук.

— И още как.

— Сега ти ме влудяваш. Наистина ли е толкова зле?

Мълчание.

— Нола? Кажи нещо! Започвам да изпадам в паника. По-лошо е, отколкото съм си мислила, нали? Дали ще ме уволнят от болницата, защото ги поставям в неловко положение? Маргарет няма да изпадне във възторг от това…

— Това сигурно е най-страхотното нещо, което съм виждала.

— Една и съща страница ли четем?

— „Кой е този сексапилен певец“? Да, четем едно и също. И е фантастично!

— Фантастично ли? — почти изкрещя Брук. — Какво фантастично има в реда, който гласи, че бракът ни с Джулиан е на път да се провали? Или в онази част, където се твърди, че вече оглеждаме апартаменти, а аз не знам абсолютно нищичко по въпроса?

— Шшшт — каза Нола. — Поеми дълбоко въздух и се успокой. Няма да ти позволя да изопачиш това и да го превърнеш в нещо негативно, както правиш винаги. Дай си само секунда и си спомни факта, че съпругът ти — съпругът ти е достатъчно прочут, за да му отделят цяло каре в „Ласт Найт“, и то, по мое мнение, изключително ласкаво. В общи линии там се казва, че цялата страна го желае, но той е твой. Помисли си за миг за това.

Брук замълча, докато обмисляше казаното. Наистина не беше мислила за това по този начин.

— Погледни голямата снимка тук. Сега Джулиан е истинска знаменитост и не си задръстена или злобна, ако това наистина те стряска.

— Предполагам…

— Знам! Той стигна там, където е сега, до голяма степен благодарение на теб. Точно както си говорихме по-рано. Благодарение на твоята подкрепа, твоята тежка работа, твоята любов. Така че не се колебай да се гордееш с него. Вълнувай се от факта, че съпругът ти е прочут и младите момичета из цялата страна ревнуват от теб точно в този миг. Това е напълно в реда на нещата, наистина. Наслаждавай му се!

Брук мълчеше, докато поемаше всичко в съзнанието си.

— Защото всичко друго са пълни глупости. Всъщност няма значение какво пишат, от значение е само фактът, че изобщо го пишат. Ако мислиш, че това е безумие, какво ще стане, когато той се появи на корицата на „Венити Феър“ другия месец? Хм? А какво мисли Джулиан за това? Бас държа, че е в еуфория.

Едва тогава й просветна.

— Още не съм говорила с него.

— Е, в такъв случай, позволи ми да ти дам един съвет. Обади му се и го поздрави. Това е вълнуващо! Това е паметно събитие! Най-ясният признак, че е успял. Не задълбавай в дреболиите, става ли?

— Ще се опитам.

— Вземи списанието, разположи се в леглото и си помисли за факта, че на момичетата в цяла Америка им се иска да можеха да се сменят с теб тъкмо сега.

Брук се засмя:

— Не съм убедена в това.

— Вярно е. Добре, трябва да отивам да спя. Престани да се стресираш и просто се наслаждавай, става ли?

— Благодаря, ще го направя. Обичам те.

— И аз те обичам.

Брук вдигна списанието и разгледа отново снимката, само че този път се съсредоточи върху Джулиан. Вярно беше, не можеше да се отрече, че в момента, когато беше направена снимката, той изглеждаше, сякаш беше изпълнен с любов към нея, предан, щастлив и мил. Какво повече можеше да иска тя? И макар че никога не би го признала пред никого, беше си доста главозамайващо да се видиш в списание като това и да знаеш, че съпругът ти кара женските сърца да бият лудешки. Нола беше права — Брук трябваше просто да си позволи да се наслади малко на това. Нямаше нищо лошо.

Взе мобилния си телефон и набързо написа съобщение до Джулиан:

Току-що видях „Ласт Найт“ — толкова невероятно. Толкова се гордея с теб. Благодаря за фантастичните цветя, обичам ги, обичам те. Любов и целувки.

Ето. Точно от това се нуждаеше Джулиан тъкмо сега — любов и подкрепа, а не още критики и гневни изблици. Горда със себе си, задето се беше преборила с първоначалната си паника, Брук остави телефона си настрана и си взе книгата. Във всеки брак имаше възходи и падения — каза си, докато започваше да чете. Техният несъмнено беше подложен на известно напрежение от необичайните обстоятелства, но с известна отдаденост и усилия от страна и на двамата, не беше нищо, с което да не могат да се справят.