Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (18)

18
Ще обезумеем по време на регистрацията за полета

Телефонът до леглото иззвъня и Брук се запита за хиляден път защо хотелите не предоставяха услугата за разпознаване на номера на обаждащия се. Но тъй като всеки друг щеше да се обади на мобилния й телефон, тя се наведе, измъкна безжичната слушалка от гнездото й и се напрегна да посрещне нападението.

— Здравей, Брук. Чу ли се с Джулиан? — Гласът на доктор Олтър се носеше плавно през телефонната слушалка, сякаш той беше в съседната стая, а въпреки всички старания на Брук, той беше именно там.

Тя се насили да се усмихне в слушалката, за да не каже нещо наистина неприятно.

— О, привет! — възкликна тя бодро. Някой, който наистина я познаваше, на мига щеше да разпознае това като престорения й приятелски/професионален тон. Както правеше през последните пет години, тя не си послужи с никакво обръщение, когато заговори с бащата на Джулиан. „Доктор Олтър“ беше прекалено официално за един свекър, „Уилям“ някак й се струваше твърде фамилиарно, а той определено никога не я беше подканил да го нарича „татко“.

— Да, чух се — каза Брук с равен тон за стотен път. — Още е в Лондон и вероятно ще бъде там до началото на другата седмица. — Те бяха наясно с тази информация. Беше им я казала в мига, щом бяха връхлетели върху нея на рецепцията. Те на свой ред казаха на Брук, че макар от хотела да са се опитали да ги настанят от отсрещната страна на разполагащия с двеста стаи хотел (по молба на Брук), те настояли да бъдат в съседни стаи „заради удобството“.

Ред беше на свекър й да изцъка неодобрително с език.

— Не мога да повярвам, че пропуска сватбата! Двамата са родени с по-малко от месец разлика. Израснали са заедно. Трент произнесе изключително затрогваща реч на вашата сватба, а сега Джулиан дори няма да бъде на неговата.

Тя се принуди да се усмихне на иронията в тази ситуация. Беше наговорила на Джулиан цял куп сърдити приказки, задето пропускаше сватбата, като му каза много от същите неща, които баща му току-що беше казал на нея, но в мига, щом доктор Олтър ги изрече, тя се почувства длъжна да се хвърли в защита на Джулиан.

— Всъщност е много важно събитие. Той ще пее пред някои невероятно важни хора, включително министър-председателя на Англия. — Изпусна онази част, че на Джулиан ще му платят двеста хиляди долара за едно четиричасово участие. — Не иска да отвлича вниманието от булката и младоженеца, предвид, ъъ, всичко случващо се напоследък.

Това беше най-близкото подобие на признание, което някой от двамата правеше, по въпроса за настоящото положение.

Бащата на Джулиан изглежда беше доволен да се преструва, че всичко е наред, че не е видял онези прословути снимки, нито е чел статиите, описващи в подробности очевидното разпадане на брака на сина му. А сега, макар че дузина пъти му бе съобщено, че Джулиан няма да идва на сватбата на Трент, той отказваше да повярва.

Брук чу на заден план как свекърва й се провикна:

— Уилям! Защо говориш с нея по телефона, когато тя е в съседната стая?

След няколко мига на вратата се почука.

Тя се надигна с усилие от леглото и вдигна двата си средни пръста към вратата, докато безмълвно крещеше: „Мамка ви!“, после внимателно докара усмивка върху лицето си, откачи веригата на вратата и каза:

— Привет, съседе!

За първи път, откакто Брук познаваше свекърва си, тя имаше смутен, може би дори нелеп вид. Вталената тясна кашмирена рокля беше в красив, наситен патладжанен нюанс и изглеждаше като ушита по поръчка за дребната й спретната фигура. Беше я съчетала с дълги чорапи в идеалния бледолилав нюанс и убийствени боти на висок ток, които, макар и остри, не създаваха впечатление, че се престарава. Масивното й златно колие беше прекрасно, но дискретно, а гримът й изглеждаше професионално положен. Като цяло, тя беше олицетворение на светска изтънченост, образец как трябва да се стремят да изглеждат жените на петдесет и пет. Проблемът беше шапката. Периферията й беше с обиколката на поднос за сервиране; макар че цветът й беше напълно в тон с роклята, беше трудно да забележиш друго, освен щръкналите пера, китките изкуствени цветя и грубата материя, която се опитваше да мине за нежно и ефирно цветче на гипсофила, всичките закрепени с обемиста копринена фльонга. Шапката се крепеше несигурно на главата й, периферията се спускаше надолу, за да закрие изкусно лявото й око.

Челюстта на Брук увисна смаяно.

— Какво мислиш? — попита Елизабет, като докосна периферията. — Не е ли убийствена?

— Уау — прошепна Брук, несигурна как да реагира. — Ъъъ, за какво е?

— Какво искаш да кажеш с това „за какво е“? За Тенеси! — засмя се свекърва й, преди да превключи на най-добрата си имитация на южняшки акцент, която звучеше като причудлива комбинация от говор на човек, за когото английският е втори език, и каубой от стар уестърн. — Намираме се в Чаа-таа-нуга, Бруук! Трябва да знайш, че истинските южнячки носят тъкмо таквиз шапки.

На Брук й се прииска да се свие на кълбо под завивките и да умре. Това беше невероятно унизително.

— Наистина ли? — изписка тя. Това беше всичко, което успя да каже.

За щастие, Елизабет се върна към нормалното си, леко носово нюйоркско произношение.

— Разбира се, че да. Никога ли не си гледала Дербито на Кентъки?

— Ами, да, но ние не сме в Кентъки. И не се ли изисква, един вид, специална ситуация, за да се носят такива шапки? Не съм сигурна, че това важи и за други, ъъ, светски събития… — Тя остави гласа си да заглъхне, за да смекчи думите си, но свекърва й почти не забеляза.

— О, Брук, нямаш представа за какво говориш. Сега сме в Юга, скъпа! Шапката, която си донесох за самата сватба, е още по-хубава. Утре ще имаме много време да отидем да ти купим една, така че не се тревожи за нищо. — Тя направи пауза и, все още застанала на прага, огледа Брук от глава до пети. — Още ли не си облечена?

Брук хвърли поглед първо към памучните си панталони, а после — към часовника си.

— Мислех, че тръгваме чак в шест.

— Да, но вече е пет. Изобщо не си си оставила достатъчно време.

— Боже, права си! — възкликна Брук с престорена изненада в гласа. — Трябва да побързам. Хайде да скачам под душа.

— Добре, почукай, когато си готова. Още по-добре — отбий се да изпием по един коктейл. Уилям поръча да донесат малко свястна водка, така че няма да ти се наложи да пиеш онази противна хотелска мътилка.

— Защо просто не се срещнем във фоайето в шест? Както виждаш — Брук отстъпи назад и посочи дрипавата си тениска и разчорлената коса — предстои ми доста работа.

— Ммм — изсумтя свекърва й, очевидно в знак на съгласие. — Добре тогава. Ще се видим в шест. И, Брук? Може би… да помислиш за малко грим на очите? Прави чудеса за лицето.

Горещият душ и епизодът от „Брак с милионер“, който беше пуснала като фон, не й помогнаха да се почувства кой знае колко по-добре, макар че бутилчицата бяло вино от минибара свърши добра работа. Не за дълго обаче. Докато облече запазената си за официални случаи черна загръщаща се около тялото рокля, сложи си малко сенки за очи като покорна снаха и се отправи към фоайето, вече беше започнала отново да се чувства изключително стресирана.

Пътят с кола до ресторанта беше само три километра, но й се стори като цяла вечност. Доктор Олтър се оплакваше горчиво през цялото време: що за хотел е този, та няма пиколо, как можело в „Херц“ да дават под наем само американски коли, кой насрочвал вечеря за шест и трийсет вечерта, за бога, след като тогава на практика било време за обяд? Дори успя да се оплаче, че в Чатануга няма достатъчно трафик като за петък вечер — в края на краищата, кой достоен за уважение град имал незадръстени улици и свободни места за паркиране в изобилие? Къде другаде, да му се не види, другите шофьори бяха толкова дяволски любезни, как можеше всички да стоят по десет минути на знака „Стоп“, като трескаво си ръкомахаха, давайки си взаимно път? Никъде, където той искаше да бъде — това беше сигурно. Истинските големи градове имаха задръствания, мръсотия, тълпи, сняг, сирени, дупки по пътищата и други отбрани вбесяващи качества — настояваше той в най-нелепата тирада, която Брук беше чувала. Докато тримата успеят да влязат вътре, вече й се струваше, че са били навън цяла нощ.

За нейно огромно облекчение родителите на Трент стояха точно до вратата. Брук се запита какво ли мислеха за абсурдната шапка на свекърва й. Бащата на Трент и бащата на Джулиан бяха братя, изключително близки въпреки голямата разлика във възрастта, и четиримата незабавно се оттеглиха при бара в далечния край на помещението. Брук се извини с думите, че отива да се обади на Джулиан. Забеляза облекчените изражения: жените, които се обаждаха на съпрузите си само да кажат „здрасти“, не можеха просто в следващия миг да захвърлят всичко и да се разведат с тях, нали така?

Огледа се из стаята за Трент или Фърн, но не ги видя. Навън беше около десет градуса, което, в сравнение с февруари в Ню Йорк, си беше направо тропическа жега и тя дори не си направи труда да си закопчае отново палтото. Беше сигурна, че Джулиан няма да отговори — в Обединеното кралство бе полунощ и той сигурно току-що беше приключил изпълнението си — но въпреки това набра номера и се изненада, когато чу гласа му.

— Привет! Толкова се радвам, че се обади — каза той, звучеше толкова шокиран, колкото се чувстваше тя. На заден план не се чуваше шум. Тя долови вълнението в гласа му. — Точно си мислех за теб.

— Така ли? — попита тя, подразнена от нотката на неувереност в гласа си. През последните две седмици разговаряха по веднъж на ден, но всеки път Джулиан започваше пръв.

— Направо ме убива мисълта, че си на онази сватба без мен.

— Да, тази мисъл е убийствена и за родителите ти.

— Подлудяват ли те?

— Твърде меко казано. Полудяхме още при първата среща. В момента сме на път да се самоунищожим.

— Съжалявам — каза той тихо.

— Мислиш ли, че постъпваш правилно, Джулиан? Още не съм видяла Трент или Фърн, но не знам какво ще кажа.

Джулиан се прокашля, за да прочисти гърлото си:

— Просто им кажи отново, че не съм искал да превръщам специалната му вечер в медиен цирк.

Брук замълча за миг. Ако трябваше да се хване на бас, щеше да предположи, че Трент по-скоро би рискувал да се сблъска с един-двама нахални репортери, вместо да приеме неговият братовчед и стар приятел да пропусне сватбата му, но не каза нищо.

— Е, хм, как мина тази вечер?

— О, боже, Рук, беше невероятно. Просто невероятно. Близо до имението има някакво градче, а нагоре на хълма има невероятен средновековен стар град, откъдето се разкрива гледка към съвременния град отдолу. Единственият начин да се качим там беше да вземем малка въжена железница до върха, по петнайсет души наведнъж, а после, на слизане, е като лабиринт — всички онези огромни каменни стени с факли отгоре и малки ниши, в които се гушат магазини и домове. Точно в средата имаше древен амфитеатър с най-невероятните гледки към обширните шотландски хълмове и аз изнесох концерт в тъмнината, докато всичко се осветяваше само от свещи и факли. Поднесоха онези горещи лимонови напитки, а в студения въздух, горещите напитки и странното осветление имаше нещо… не го обяснявам добре, но беше невероятно.

— Звучи великолепно.

— Наистина беше! А после, когато свърши, отведоха всички обратно в хотела… курорта? Провинциалното имение? Не знам как да го нарека, но това място също е невероятно. Представи си много стара ферма, заобиколена от цели акри вълнисти хълмове, но с всичките му там телевизори с плоски екрани, подови отопления в баните и най-щурия огромен басейн, който си виждала. Стаите струват от порядъка на две хилядарки на нощ и всяка си има собствена камина с отделна малка библиотека, и всяка стая върви с личен иконом. — Той замълча за миг, а после каза, с много сладък тон: — Щеше да е абсолютно съвършено, ако и ти беше тук.

Беше хубаво да го чуе толкова щастлив — наистина беше хубаво — и толкова приказлив. Очевидно беше решил да възприеме подхода на споделянето: може би наистина го мъчеха угризения на съвестта заради разговорите им напоследък. Но й беше малко трудно да го преглътне, предвид собственото й положение в момента: придружена от свекъра и свекърва си, вместо от държавни глави или международно известни супермодели; стриптийз клубове, вместо идилични провинциални поля; безлична хотелска стая в местния „Шератон“, без помен от личен иконом. И на всичко отгоре, присъстваше на сватбата на неговия братовчед — сама. Така че, макар да беше страхотно да чуе, че той си изкарва толкова приятно, нямаше да има нищо против да не научава твърде големи подробности за разточителното великолепие, с което е заобиколен.

— Виж, трябва да бягам. Репетицията за празничната вечеря ще започне всеки момент.

Една двойка приблизително на нейната възраст мина покрай нея на път към входа на ресторанта и всички си размениха усмивки.

— Сериозно, как са родителите ми?

— Не знам, изглеждат добре.

— Държат ли се прилично?

— Опитват се, предполагам. Баща ти е бесен заради колата под наем — не питай — а майка ти, изглежда, мисли, че това е бал с маски, но да, добре са.

— Ти си истинска героиня, Брук — каза той тихо. — Правиш безкрайно повече от това, което изисква дългът ти. Сигурен съм, че Трент и Фърн го оценяват.

— Така е правилно.

— Но това не значи, че много хора биха го направили. Надявам се, че и аз постъпих правилно.

— Не става въпрос за нас и за онова, през което преминаваме — каза тя тихо. — Длъжни сме да се престорим на щастливи и да отпразнуваме тяхната нощ. И именно това ще се опитам да направя.

Отново я прекъсна друга двойка, която мина покрай нея. Нещо в начина, по който я гледаха, показваше, че са я познали. Щом всички видеха, че е там сама, щяха да започнат да се сипят предположения.

— Брук? Съжалявам, наистина. Но ми липсваш и нямам търпение да те видя. Наистина мисля, че…

— Трябва да бягам — каза тя, давайки си сметка, че я слушат други хора. — Ще говорим по-късно.

— Добре — каза той и тя долови, че се е обидил. — Поздрави всички от мен и се опитай да се забавляваш тази вечер. Много ми липсваш и много те обичам.

— Аха. Подобно. Чао. — Тя прекъсна разговора и бе посрещната от твърде познато чувство: идваше й да се свие на пода и да заплаче, и може би щеше да напрани тъкмо това, ако Трент не беше излязъл навън. Носеше дрехи, които Брук възприемаше като „пансионерски шик“: бяла риза, син блейзър, вратовръзка с цвят на червена боровинка, мокасини и — като знак на почит към променящите се времена — предизвикателно изглеждащ панталон в цвят каки (прав, вместо с басти). Дори сега, след всичките тези години, в паметта й пак проблесна светкавично споменът за срещата им в безвкусния италиански ресторант и онова напрегнато, подобно на пърхане чувство, което изпита, когато Трент я заведе до бара, където зърна Джулиан.

— Хей, чух слух, че си тук — каза той, като се наведе към нея да я целуне по бузата. — Това Джулиан ли беше? — Той кимна към телефона.

— Да, в Шотландия е. Знам, че би предпочел да е тук — каза тя немощно.

Трент се усмихна:

— Е, тогава трябваше да бъде. Хиляда пъти се опитах да му кажа, че това е частна резиденция и с радост ще наемем охрана, за да държим надалеч всякакви папараци, но той упорито настояваше, че не искал да предизвиква истински цирк. Никакви мои думи не можаха да го убедят. Така че…

Брук взе ръката му:

— Наистина съжалявам за всичко това — каза тя. — Моментът е ужасно избран от наша страна.

— Влизай вътре и да ти налеем едно питие — каза Трент.

Тя стисна ръката му над лакътя:

— Да вземем едно питие на теб. — Тя се усмихна. — Това е твоята нощ. А и още не съм поздравила прекрасната ти булка.

Брук мина през вратата, която Трент задържа отворена за нея. Сега стаята бръмчеше оживено: четирийсетина души се разхождаха наоколо с коктейли в ръце, водейки обичайните любезни разговори на незначителни теми. Единственият човек, когото разпозна, ако не се брояха свекър й, свекърва й, булката и младоженецът, беше по-малкият брат на Трент, Тревър — второкурсник в колежа, който в момента се бе сгърбил в ъгъла, в поза, която просто умоляваше никой да не приближава до него, напрегнато забил поглед в телефона си. Стори й се, че, с изключение на Тревър, за частица от секундата сякаш цялата стая спря да се движи и вдигна поглед, когато влязоха: нейното присъствие — и отсъствието на Джулиан — бяха забелязани.

Несъзнателно стисна ръката на Трент. В отговор той стисна нейната и Брук каза:

— Върви да се срещнеш с публиката си! Наслади се — моментът отминава наистина бързо.

Останалата част от вечерята, за щастие, премина без особени събития. Без Брук да я моли, Фърн се бе показала достатъчно любезна да промени местата и да настани Брук далече от семейство Олтър и да я сложи до себе си. Брук веднага я хареса: тя разказваше възхитителни истории и шеги, задаваше въпроси на всички за живота им и беше свела самоиронизирането до наука. Успя дори да се справи с неловката ситуация, когато един от приятелите на Трент от медицинския факултет се впусна в пиянска възхвала на някогашната страст на Трент към момичета с изкуствени гърди, като се засмя и отдръпна роклята си от гърдите, като хвърли поглед надолу и каза: „Е, със сигурност я е преодолял!“.

Когато вечерята приключи и семейство Олтър дойдоха да вземат Брук, за да я закарат обратно до хотела, Фърн я хвана под ръка, преплете ръката й със своята, изпърха с клепки към бащата на Джулиан и пусна в ход южняшкия си чар:

— О, не, дума да не става! — каза тя с преувеличено провлачен тон, както развеселено забеляза Брук. — Тя остава тук с нас. Ще изпратим всички вас, изкуфелите старци, обратно в стаите ви, а ние ще останем и ще си направим малко парти. Ще се погрижим тя да се прибере благополучно.

Семейство Олтър се усмихнаха и изпратиха въздушни целувки на Фърн, а после — на Брук. В мига, след като те излязоха от трапезарията, Брук се обърна към Фърн:

— Ти ми спаси живота. Щяха да ме накарат да изпия едно питие с тях, като се приберем в хотела. После щяха да влязат право в стаята ми да ме засипят с още шест хиляди въпроса за Джулиан. Твърде вероятно беше тя да пусне някой коментар за теглото ми, за брака ми, или за двете. Не знам как да ти се отблагодаря.

Фърн пренебрегна думите й с махване на ръка:

— Моля те. Не можех да те оставя да си тръгнеш с жена, която носи такава шапка. Ами ако хората те видят? — Тя се засмя и Брук беше по-очарована от всякога. — Освен това от чисто егоистични подбуди се радвам, че можеш да останеш. Всичките ми приятели те обожават.

Брук знаеше, че Фърн каза това, само за да я накара да се почувства по-добре — в края на краищата, тя почти не беше имала възможност да говори с никого през цялата вечер, макар че всички приятели на Трент и Фърн изглеждаха мили — но на кого всъщност му пукаше? Действаше. Тя се чувстваше добре. Достатъчно добре да изпие една текила с Трент „в чест на Джулиан“ и все още достатъчно добре, за да обърне два лимонови коктейла с Фърн и момичетата от нейния женски клуб (които, по една случайност, носеха на пиене повече от всички други жени, които беше виждала). Още се чувстваше добре, когато около полунощ светлините бяха изгасени и някой измисли как да включи телефон в стереосистемата на ресторанта, чувстваше се добре през цялото време в продължение на още два часа, преминали в пиене, танцуване и — ако трябваше да е напълно честна — забавно, старомодно флиртуване с един от колегите стажанти на Трент. Напълно невинно, разбира се, но беше забравила какво е усещането някой изключително мил и сладък тип да й посвещава вниманието си през цялата вечер, да й носи питиета и да се опитва да я разсмее: това също беше хубаво усещане.

Онова, което не беше приятно усещане, естествено, беше мъчителният махмурлук на другата сутрин. Въпреки че се беше прибрала в стаята си почти в три часа, тя се събуди в седем и се втренчи в тавана, знаейки, че със сигурност ще повърне и питайки се колко ли щеше да се наложи да страда, преди това да се случи. Половин час по-късно беше на пода в банята, като се задъхваше и се молеше семейство Олтър да не почукат. За щастие успя да пропълзи обратно под завивките и да заспи отново до девет.

Въпреки смазващото главоболие и противния вкус в устата, Брук се усмихна, когато отвори очи и провери телефона си. Джулиан се беше обаждал и пращал съобщения половин дузина пъти, като непрестанно питаше къде е тя и защо не си вдига телефона — той беше на път към летището за полета до вкъщи, тя му липсваше и той я обичаше и нямаше търпение да я види отново в Ню Йорк. Беше хубаво да види ролите разменени, макар и само за една нощ. Накрая тя беше онази, която бе пила твърде много, бе останала будна до твърде късно и се беше забавлявала твърде дълго.

Брук взе душ и се отправи към лоби бара за кафе, като се молеше да не се натъкне на семейство Олтър, докато излизат. Предната вечер й бяха казали, че планират да прекарат деня с родителите на Трент: жените си бяха взели час за фризьор и гримьор, а мъжете щяха да играят скуош. Когато Елизабет покани Брук да ги придружи, тя безцеремонно беше излъгала, като каза, че мисли да се отбие в къщата на Фърн и да обядва с нея и шаферките. Тъкмо се беше разположила с вестника и едно огромно кафе с мляко, когато чу името си. До масата й стоеше Айзък, симпатичният стажант, с когото беше флиртувала снощи.

— Брук? Привет! Как си? Надявах се да те видя!

Тя не можа да не се почувства поласкана при тези думи.

— Привет, Айзък. Радвам се да те видя.

— Не знам за теб, но аз се чувствам доста омаломощен след снощи.

Тя се усмихна:

— Да, малко попрекалихме снощи. Но си изкарах страхотно.

Беше съвсем сигурна, че това прозвуча толкова невинно, колкото беше възнамерявала — в края на краищата флиртуването беше забавно, но тя беше омъжена — затова, просто за всеки случай, изтърси:

— Съпругът ми ще е много разстроен, че го е пропуснал.

На лицето му се появи странно изражение. Не изненада, а по-скоро облекчение, че най-после беше казала нещо. После тя разбра.

— Значи, съпругът ти е Джулиан Олтър, нали? — попита той, като седна до нея. — Чух всички да говорят за това снощи, но не бях сигурен дали е вярно.

— Единственият и неповторим — каза Брук.

— Това е невероятно! Направо не мога да ти опиша. Следвам го на всичките му изпълнения, още откакто едно време свиреше в бара на Ник в Горен Ийст Сайд. После изведнъж той беше навсякъде! Не можех да отворя списание или да включа телевизора, без да видя Джулиан Олтър. Уау. Сигурно си толкова развълнувана.

— Преизпълнена с вълнение — каза тя автоматично: осъзнаването я осени в един ужасен миг. Запита се колко трябваше да изчака, преди да може да стане, без да прояви изключителна грубост, и определи минимум от три безкрайни минути.

— Следователно, наистина се надявам, че нямаш нищо против да попитам…

О, не! Канеше се да я попита за снимките, сигурна беше в това. Беше прекарала осемнайсет блажени часа, в които никой не ги бе споменал, а сега Айзък щеше да провали всичко.

— Не искаш ли кафе? — избълва Брук в отчаян опит да отклони вниманието му от неизбежното.

За миг той придоби объркано изражение, а после поклати отрицателно глава. Пъхна ръка в брезентовата куриерска чанта, подпряна в краката му, извади кафяв пощенски плик и каза:

— Питах се дали ще имаш нещо против да предадеш това на Джулиан от мое име? Искам да кажа, направо не мога да си представя колко е зает и така нататък — и нека кажа веднага, че изобщо не съм толкова талантлив като него — но посвещавам малкото си свободно време на музиката си и, ами… много бих искал да чуя какво мисли. — С тези думи, той бръкна в плика, измъкна компактдиск в прозрачна опаковка и го подаде на Брук.

Тя не знаеше да се смее ли, или да плаче.

— Ъм, разбира се, ще… всъщност, защо не ти дам адреса му в студиото? Можеш да му го изпратиш лично по пощата.

Лицето на Айзък светна:

— Сериозно? Това е страхотно. Просто мислех, че, ъъ, при всичко, което става в момента, ами, не бях сигурен дали той ще…

— Да. Още е там през цялото време, работи по следващия си албум. Слушай, Айзък, трябва да изтичам горе и да се обадя по телефона. Ще се видим довечера, нали?

— Разбира се, звучи добре. О, Брук? Едно последно нещо. Приятелката ми — тя ще дойде чак довечера — всъщност има блог. Отразява, един вид, материали за знаменитости и светски събирания, такива неща. Във всеки случай, знам, че ще е във възторг да направи интервю с теб. Каза ми да те попитам, в случай че търсиш честно и безпристрастно място, за да разкажеш твоята част от историята. Във всеки случай, знам, че тя ще е просто във възторг да…

Ако не си тръгнеше в този миг, Брук щеше да каже нещо ужасно.

— Благодаря, Айзък. Наистина мило от нейна страна да се сети за мен. Засега съм добре, но благодаря. — И преди той да успее да каже и дума повече, тя се втурна към асансьора.

Когато се върна, камериерката чистеше стаята й, но Брук не можеше да рискува да слезе отново във фоайето. Усмихна се на жената, която и без друго имаше вид, сякаш е изтощена и се нуждае от почивка, и й каза да пропусне останалото. След като жената си събра нещата и си тръгна, Брук се стовари върху неоправеното легло и се опита да събере енергия да свърши нещо. Трябваше да започне да се приготвя едва след шест часа и беше решена да прекара времето в проучване на обяви за работа, изпращане на автобиографията си и писане на няколко шаблонни мотивационни писма, които можеше да персонализира по-късно.

Започна да настройва радиото, докато намери радиостанция с класическа музика — дребен бунт срещу Джулиан, който беше напълнил плейъра и телефона й не само със собствената си музика, но също и на всеки друг изпълнител, когото според него тя би трябвало да слуша — и се закотви пред бюрото. През първия час беше изключително съсредоточена — немалък подвиг, като се имаше предвид дебнещото главоболие — и успя да изпрати автобиографията си във всички големи сайтове за търсене на работа. През втория час поръча салата от пиле на грил от обслужването по стаите и се загледа в стар епизод на „Бягство от затвора“ на лаптопа си. После си дремна трийсет минути. Когато малко след три мобилният й телефон иззвъня и на екранчето се изписа „Извън зона“, тя едва не го пренебрегна, но отговори, с мисълта, че може да е Джулиан.

— Брук? Обажда се Маргарет. Маргарет Уолш.

Беше толкова удивена, че за малко не изпусна телефона. Първата й реакция беше страх — пак ли пропускаше смяната си? — но после логиката се върна и тя си спомни, че най-лошото вече се беше случило. Независимо защо се обаждаше Маргарет, Брук можеше да каже с пълна сигурност, че не е, за да я уволни.

— Маргарет! Как си? Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред. Слушай, Брук, съжалявам, че те безпокоя през уикенда, но не исках това да чака до другата седмица.

— Изобщо не ме безпокоиш! Всъщност точно в момента разпращам автобиографията си — с усмивка каза тя в слушалката.

— Е, хубаво е да го чуя, защото мисля, че мога да ти предложа място, където да я изпратиш.

— Наистина ли?

— Току-що ми се обади една моя колежка, Анита Мур. Всъщност, тя е бивша моя служителка, но от преди много години. Работила е в „Маунт Синай“ с години, но наскоро напусна и отваря собствена практика.

— О, това звучи интересно.

— Ще оставя тя да ти съобщи подробностите, но разбрах, че е получила федерални средства, за да открие нещо като център за ранна интервенция в рисков квартал. Търси да назначи логопед, който да е специализиран в занимания с деца, и щатен диетолог, който има опит с храненето по време на бременността и кърменето, храненето на младите майки и новородените бебета. Ще обслужва общност, която няма редовен достъп до специализирани грижи преди раждането, пациентки, които не знаят абсолютно нищо за храненето, така че несъмнено голяма част от това ще включва елементарни обяснения — буквално убеждаване на жените защо имат нужда от фолиева киселина, такива неща — но мисля, че по този начин работата ще бъде предизвикателна и удовлетворяваща. Тя не иска да отмъква никой от настоящите диетолози от „Маунт Синай“, затова се обади да ме пита дали имам да й препоръчам някого.

— И ти ме препоръча?

— Да. Ще бъда честна, Брук: казах й всичко за Джулиан, за пропуснатите работни дни, за трескавото разписание, но й казах също и че си една от най-умните и най-добрите служители, които съм вземала на работа. По този начин всички влизат в начинанието съвсем запознати със ситуацията.

— Маргарет, звучи като невероятен шанс. Не знам как да ти благодаря, че си ме препоръчала.

— Брук? Моля те само за едно. Ако мислиш, че трескавият ти начин на живот ще продължи така, че редовно да се отразява на работата ти, моля те, бъди честна с Анита. Онова, което се опитва да прави, е твърде трудно без персонал, на който не може да разчита.

Брук закима ожесточено:

— Съвсем наясно съм, Маргарет. Кариерата на съпруга ми вече няма да се отразява на моята собствена. Мога да обещая това на теб и на Анита.

Едва сдържайки се да не запищи от радост в слушалката, Брук внимателно си преписа координатите на Анита и обсипа Маргарет с благодарности. Като отвори нова кутия с диетична кока-кола от минибара — главоболието й беше изчезнало като с магия — тя натисна клавиша за ново съобщение на електронната си поща и започна да пише. Щеше да получи тази работа.