Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (3)

3
Пред него Джон Мейър е истински аматьор

— Къде сме? — промърмори Брук, като излезе от таксито и се огледа из мрачната и пуста странична уличка в Западен Челси. Високите черни рокерски ботуши, които беше открила на разпродажба в края на сезона, непрекъснато се смъкваха по бедрата й.

— В сърцето на района на галериите, Брук. Авенюто и OAK №1 са точно зад ъгъла.

— Би трябвало да знам какви са тези места, нали?

Нола просто поклати глава:

— Е, поне изглеждаш добре. Джулиан ще се гордее, че има такава съблазнителна съпруга тази вечер.

Брук знаеше, че приятелката й просто се опитва да бъде мила. Нола бе тази, която, както обикновено, изглеждаше зашеметяващо. Беше натъпкала сакото на костюма си и практичните пантофки в огромната си чанта от „Луи Вютон“ и ги бе заменила с масивна огърлица от няколко реда и чифт от онези високи до небето модели на „Лубутен“ с висок ток, които бяха нещо средно между боти и сандали — стил, който приблизително шест жени на планетата можеха да постигнат, без да ги вземат по погрешка за такива, които професионално упражняват ролята на „господарки“ в сексуалните си отношения. Дрехи и аксесоари, които щяха да изглежда откровено долнопробно върху всеки друг — алено червило, мрежести чорапи в телесен цвят и черният дантелен сутиен, който надничаше през прозрачното й късо потниче — върху Нола успяваха да изглеждат едновременно предизвикателно и закачливо. Впитата й права пола, която като част от скъп костюм беше достатъчно подходяща за едно от най-консервативните работни места на Уолстрийт, сега излагаше на показ стегнатия й задник и съвършените крака. Ако Нола беше, която и да е друга жена на земята, Брук щеше да я мрази от все сърце.

Брук погледна екранчето на миникомпютъра си „Блекбъри“.

— Между Десета и Единайсета. Точно тук сме, нали? Къде е това място? — С крайчеца на окото си мерна стрелкаща се сянка и изписка.

— О, отпусни се, Брук. Той се плаши от теб много повече, отколкото ти от него. — Нола махна пренебрежително с украсената си с пръстен с огромен камък ръка, омаловажавайки появата на плъха.

Брук побърза да пресече улицата, виждайки, че адресите с четни номера, които им трябваха, са от отсрещната страна.

— Лесно ти е да го кажеш. Можеш да му пронижеш сърцето с едно настъпване с това токче. Моите неугледни ботуши с равна подметка ме излагат на повишен риск.

Нола се засмя и заподскача грациозно зад Брук.

— Ето, мисля, че е това — каза тя, като посочи единствената сграда на пресечката, която не изглеждаше определена за събаряне.

Момичетата тръгнаха по малко стълбище, което се спускаше от тротоара надолу към врата на сутерен без прозорци. Джулиан беше обяснил, че подобни рекламни представяния са постоянно в движение и хората от музикалния бизнес постоянно са в търсене на следващото хипарски изглеждащо място, за да предизвикат оживление, но въпреки това тя си беше представяла някой клуб, изглеждащ като умалена версия на кръчмата „При Джо“. Какво беше това? Нямаше опашка, разпростираща се навън към тротоара. Нямаше билборд, рекламиращ тазвечерния талант. Липсваше дори задължителното намусено момиче с тефтер с прикрепващи се страници, което сприхаво нарежда на всички да се дръпнат една крачка назад и да си чакат реда.

Брук почувства да я залива лека нервност, докато отвори с усилие тежката врата, подобна на онези, които водят към мазета или изби, пристъпи вътре и я обгърна топъл пашкул от полумрак, приглушен смях и тънкия, но непогрешим мирис на марихуана. Цялото място беше с размерите на просторна всекидневна и всичко — стените, канапетата, дори облицовката на малкия бар в ъгъла — беше обвито в скъпо виненочервено кадифе. Една-единствена лампа бе поставена върху пианото и хвърляше мека светлина върху празното високо столче. Стотици мънички свещи бяха увеличени от огледалната повърхност на плотовете на масите и тавана — вид, който някак успяваше да бъде невероятно секси, напомняйки едва доловимо за осемдесетте години.

Хората в тълпата изглеждаха така, сякаш бяха измъкнати направо от коктейлно парти край някой басейн в Санта Барбара и пуснати в Ню Йорк Сити. Четирийсет-петдесет предимно млади и привлекателни хора се въртяха наоколо, като отпиваха от ниски чаши и изпускаха дълги, упойващи струйки дим. Почти всички мъже носеха джинси, а малцината, които още бяха облечени в костюмите си от деня, бяха зарязали вратовръзките си и бяха разкопчали най-горните копчета на ризите си. Почти никоя от жените не носеше тънки остри токчета или някоя от онези къси, впити черни коктейлни рокли, които бяха нещо като униформа в Манхатън: вместо това те до една се разхождаха небрежно наоколо в красиви щамповани туники и подрънкващи мънистени обици и джинси, които им прилягаха толкова съвършено, че Брук почти закопня да смъкне черната си плетена рокля с права кройка още там, на мига. Някои имаха ленти за коса в стил „хипарски шик“ и прекрасна коса, спускаща се до кръста. Никой не изглеждаше ни най-малко смутен или стресиран — още нещо, твърде неправдоподобно за Манхатън — което, разбира се, накара Брук да се почувства двойно притеснена. Това беше нещо безкрайно различно от обичайната публика на Джулиан. Кои бяха всички тези хора и защо абсолютно всеки един от тях изглеждаше хиляда пъти по-добре от нея?

— Дишай — прошепна Нола в ухото й.

— Ако аз съм толкова нервна, не мога да си представя как се чувства Джулиан.

— Хайде, да си намерим нещо за пиене. — Нола преметна русата си коса през рамо и протегна ръка на Брук, но преди да успеят да се придвижат през тълпата, Брук чу познат глас.

— Червено, бяло или нещо по-силно? — попита Трент, изникнал като по чудо до тях. Той беше един от малкото мъже в костюми и изглеждаше смутен. Вероятно се откъсваше от болницата за пръв път от седмици.

— Привет! — възкликна Брук, като го прегърна през врата. — Помниш Нола, нали?

Трент се усмихна:

— Разбира се, че да. — Той се обърна към Нола и я целуна по бузата. В тона му имаше нещо, което казваше: Разбира се, че помня как се запознах с теб, защото по една случайност ти се прибра с приятеля ми онази нощ и той беше много впечатлен както от отзивчивостта ти, така и от изобретателността ти в спалнята. Но Трент беше прекалено дискретен, за да се шегува по този въпрос дори и след всичките тези години.

Същото не можеше да се каже за Нола.

— Как е Лиам? Боже, той наистина беше забавен — каза тя с огромна усмивка. — Искам да кажа, наистина забавен.

Трент и Нола си размениха многозначителни погледи и се засмяха.

Брук вдигна ръка:

— Добре. Трент, поздравления за годежа! Кога ще се запознаем с нея? — Не можеше да се застави да изрече името на Фърн: не вярваше, че ще успее да го каже, без да се засмее. Що за име беше Фърн?

— Като се има предвид, че почти никога не сме заедно на друго място, освен в болницата, вероятно едва на сватбата.

Барманът направи знак на Трент, който се обърна към момичетата.

— Червено, моля — казаха те в един глас и тримата загледаха как барманът налива от бутилка с калифорнийско каберне. Трент подаде на всяка по една чаша и пресуши своята на две бързи глътки.

Обърна се към Брук с глуповато изражение на лицето:

— Не излизам много.

Нола се извини, за да направи една обиколка наоколо.

Брук се усмихна на Трент:

— Е, разкажи ми за нея. Къде ще е сватбата?

— Ами, Фърн е от Тенеси и има огромно семейство, така че вероятно просто ще го направим в дома на родителите й. Следващият февруари, мисля.

— Уау, бързо действате. Е, това е страхотна новина.

— Да, единственият начин да ни разпределят на едно и също място за работа в болницата, е да се оженим.

— Значи и двамата продължавате с гастроентерологията?

— Да, такъв е планът. Моите интереси са повече в областта на ендоскопските изследвания и тестовете — напоследък правят някои невероятни високотехнологични неща — но Фърн се интересува повече от болестта на Крон^[1] и коремната хирургия.

— Трент замълча за миг и сякаш се замисли върху това, а после разцъфна в широка усмивка: — Тя е страхотно момиче. Наистина мисля, че ще я харесаш.

— Хей, друже! — възкликна Джулиан, като тупна Трент по гърба. — Разбира се, че ще я харесаме. Та тя ще ти бъде съпруга. Не е ли щуро? — Джулиан се наведе и целуна Брук право по устните. Неговите имаха приятен вкус, като на шоколад с мента, и дори само видът му й действаше успокояващо.

Трент се засмя:

— Не толкова щуро като факта, че моят стеснителен братовчед си има съпруга вече от пет години, но все пак да.

Именно във вечери като тази Брук се чувстваше неимоверно горда, че е съпруга на Джулиан. Той носеше „униформата“ си, неизменна дори след всичките тези години: бяла тениска, дънки „Леви’с“ и плетена шапка. Това облекло беше невероятно банално, но за Брук то се беше превърнало в олицетворение на чист и неподправен сексапил. Шапката беше запазена марка на Джулиан, най-близкото нещо до „характерен вид“, което притежаваше, но само Брук знаеше, че е и нещо повече от това. Съвсем наскоро, едва миналата година, Джулиан беше съкрушен да открие най-миниатюрното плешиво петно в историята на оредяването на косата. Брук се опита да го успокои, че едва се забелязва, но Джулиан не искаше и да чуе. И, честно казано, плешивината може би се бе увеличила лекичко, откакто той я бе посочил за пръв път, макар че Брук никога не би го признала.

Никой, който видеше всички онези пищни черни къдрици, надничащи изпод шапката, дори не би предположил какво се опитва да прикрие Джулиан под нея, а за Брук това само допълваше привлекателността на Джулиан, правеше го по-уязвим и естествен. Тя тайно се наслаждаваше на факта, че беше единствената, която можеше да вижда Джулиан без шапката, когато той я сваляше, щом се прибереше благополучно вкъщи и разлюлееше къдрите си само за нея. Ако няколко години по-рано някой бе казал на Брук, че ще смята увеличаващата се плешивост на трийсет и две годишния си съпруг за едно от най-привлекателните му качества, тя щеше да се изсмее невярващо, но именно това се беше случило.

— Как се чувстваш? Нервен ли си? — попита Брук, като оглеждаше лицето му за нещо, което да й подскаже дали той се държи. Цяла седмица бе представлявал истинска развалина — почти не се хранеше, изобщо не спеше, дори повърна по-рано днес следобед, — но когато Брук се опита да поговори с него за това, той напълно се беше отдръпнал и се беше затворил в черупката си. Брук искаше да го придружи до клуба тази вечер, но Джулиан настоя тя да отиде с Нола. Каза, че трябвало да обсъди някои неща с Лио, да отиде там по-рано, да се увери, че всичко е подготвено. Сигурно нещо беше подействало, защото изглеждаше малко по-отпуснат и спокоен.

— Готов съм — каза той с решителна усмивка. — Чувствам се добре.

Брук го целуна по бузата, знаейки, че е ужасно нервен, но горда с него, че успяваше да сдържи тази нервност.

— Изглеждаш добре. Изглеждаш готов. Ще бъдеш фантастичен тази вечер.

— Мислиш ли? — Той отпи от содата си и Брук забеляза, че кокалчетата му са побелели. Знаеше, че си умира за нещо по-силно, но той никога не пиеше преди участие.

— Уверена съм. Когато седиш пред пианото, мислиш единствено за музиката. Тази вечер не е по-различна от едно редовно изпълнение в бара на Ник. Тълпата винаги те обича, скъпи. Помни това. Просто бъди себе си и тук също ще те обикнат.

— Послушай я — каза непознат мъжки глас. Когато Брук се обърна, там стоеше един от най-привлекателните мъже, които някога беше виждала. Беше поне с петнайсет сантиметра по-висок от нея, което незабавно накара Брук да се почувства по момичешки крехка и изящна. За незнайно кой път й се прииска Джулиан да беше толкова висок, колкото този загадъчен мъж, но прогони мисълта от главата си: на Джулиан вероятно му се искаше тялото на Брук да прилича повече на това на Нола, така че какво право имаше тя? Типът обгърна с ръка гърба на Брук и стисна лявото й рамо, толкова близо до нея, че тя усети мириса на одеколона му. Мъжествен, дискретен и скъп. Изчерви се.

— Вие трябва да сте съпругата — каза той, като се наведе да я целуне по темето — жест, който й се стори странно интимен и в същото време безразличен. Гласът му съвсем не беше толкова дълбок и плътен, колкото би очаквала Брук от някой с неговия висок ръст и очевидно добра и стегната форма.

— Лио, бих искал да те запозная с Брук — каза Джулиан. — Брук, това е Лио, моят нов невероятен мениджър.

Точно в този момент се приближи великолепна млада азиатка и Брук и Джулиан видяха как Лио й намигна. Къде, по дяволите, беше Нола? Трябваше да я предупреди отрано — и да повтаря предупреждението често — че Лио е забранена територия. Нямаше да е лесно — Лио беше точно неин тип. Беше разкопчал розовата си официална риза с едно копче повече, отколкото повечето мъже биха се осмелили, и това подчертаваше прекрасния му тен — достатъчно тъмен, но дори без намек за солариум или аерозол. Панталоните му бяха с ниска талия и с европейска кройка, която правеше краката му да изглеждат слаби и стройни. Начинът му на обличане предполагаше, че косата му ще е пригладена назад със солидно количество гел, но той хитро оставяше гъстите си, тъмни къдрици да се веят свободно точно над очите. Единственият недостатък, който Брук успя да различи, беше един белег, който разделяше дясната му вежда в тъничка линия, по която нямаше косми, но всъщност работеше в негова полза, заличавайки всякакъв намек за женствено прекаляване с разкрасяването, или за съвършенство. Нямаше по тялото си дори грам тлъстина.

— За мен е удоволствие да се запознаем, Лио — каза Брук. — Чувала съм толкова много за теб.

Той явно не я чу.

— Добре, слушай — каза, като се обърна към Джулиан. — Току-що ми съобщиха, че твоето изпълнение е последно в програмата. Едно мина, едно остава, после си ти. — Лио надзърташе напрегнато над рамото на Джулиан, докато говореше.

— Това добра новина ли е? — попита Брук вежливо. Джулиан вече й беше казал, че никой от другите музиканти, включени в програмата за изпълнения тази вечер, не е истински сериозен конкурент. Единият участник беше ритъм-енд-блус група, която според всички звучеше като модерен вариант на „Бойс ту мен“, а другият — изобилно татуирана кънтри певица, която се обличаше в набрани рокли с волани и носеше косата си на две плитки.

Тя погледна Лио и видя, че погледът му отново се беше зареял нанякъде. Брук го проследи и видя, че се е втренчил право в Нола. Или, по-точно, в обвития от тясната впита пола задник на Нола. Отбеляза си наум да заплаши Нола, че ще я изгони, ако се приближи повече към него.

Лио се прокашля и отпи дълга глътка уиски. Нямаше истинска сцена, но пред пианото имаше един разчистен участък, където стояха четирима двайсет и няколко годишни афроамериканци, всеки — наведен към поставен в центъра микрофон. За миг звучеше като наистина добра колежанска акапелна група, но после трима от изпълнителите отстъпиха назад и оставиха основния певец да напява тихо за детството си в Хаити. Тълпата закима и взе да надава одобрителни възгласи.

— Слушай, Джулиан — каза Лио. — Просто забрави къде си и защо си тук и прави, каквото си знаеш. Ясно?

Джулиан кимна и ожесточено затропа с крак.

— Ясно.

Лио посочи към пространството в дъното на стаята.

— Да те подготвим.

Брук се изправи на пръсти и целуна Джулиан по устата. Стисна ръка му и каза:

— Ще бъда там през цялото време, но забрави за всички ни. Просто затвори очи и свири от все сърце.

Той я стрелна с признателен поглед, но не можа да се застави да каже нищо. Лио го отведе и преди Брук да успее да си допие виното, един от хората от отдела за артистите и репертоара към компанията представи Джулиан по микрофона.

Брук отново се огледа за Нола и я забеляза да говори с група хора пред бара. Това момиче познаваше всички. Щастлива, че Трент е там, Брук го остави да я отведе до малко оградено пространство с няколко дивана, където й даде знак да седне. Тя се настани на края на един тапициран с кадифе диван и нервно прибра косата си на опашка. Затършува из чантата си за ластик за коса, но не можа да намери.

— Ето — каза красивата млада азиатка, на която Лио беше намигнал по-рано. Тя смъкна кафява гумена лента от китката си и я подаде на Брук. — Имам един милион такива.

Брук се поколеба за миг, несигурна как да постъпи, и момичето се усмихна:

— Наистина, няма проблем. Няма нищо по-дразнещо от това да не можеш да махнеш косата от лицето си. Макар че ако имах вашата коса, никога нямаше да я връзвам назад.

— Благодаря — каза Брук, като прие лентата и веднага я уви около конската си опашка. Канеше се да каже още нещо, може би нещо самоиронично за това, как не би пожелала на никого да има червена коса, но в този момент Джулиан зае мястото си пред пианото и тя чу гласа му, малко неуверен, да благодари на всички, че са дошли.

Момичето отпи голяма глътка от бутилката бира, която държеше, и попита:

— Чували ли сте го преди?

Брук можа само да кимне и да се помоли момичето да млъкне. Не искаше да изпусне дори един миг, а беше изцяло заета да се пита дали и някой друг можеше да долови лекото потрепване в гласа на Джулиан.

— Защото ако не сте, наистина ви чака невероятно преживяване. Той е най-сексапилният певец, когото съм виждала.

Това привлече вниманието й.

— Какво? — попита тя, като се обърна към момичето.

— Джулиан Олтър — каза момичето, като махна с ръка към пианото. — Чувала съм го няколко пъти в различни клубове из града. Има няколко редовни изпълнения. И, казвам ви, той е невероятно добър. Пред него Джон Мейър е истински аматьор.

Джулиан беше започнал да свири „За изгубения“ — прочувствена песен за малко момче, което изгубва по-големия си брат, и тя почувства как Трент хвърля поглед в нейната посока — той вероятно беше единственият друг човек в цялата стая, който знаеше какво в действителност бе вдъхновило тази песен. Самият Джулиан беше единствено дете, но Брук знаеше, че той често си спомня за брат си, който беше починал от синдром на внезапна детска смърт, преди да се роди Джулиан. И до ден-днешен семейство Олтър никога не говореха за Джеймс, но Джулиан беше преминал през един етап, в който се питаше, понякога стигайки до маниакалност, какъв ли щеше да е Джеймс днес, колко ли различен щеше да е животът с по-голям брат.

Ръцете му се задвижиха по клавишите на пианото, засвирвайки първите омайващи ноти, които накрая щяха да се извисят до мощно кресчендо, но Брук не можеше да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху момичето до себе си. Едновременно изпитваше желание да го прегърне и да го зашлеви. Беше смущаващо да слуша как това невероятно привлекателно момиче говори възторжено колко сексапилен е Джулиан — въпреки че бяха заедно от толкова време, Брук така и не свикна с този аспект — но толкова рядко се случваше да чуе напълно искрено и неподправено мнение.

— Така ли смятате? — попита Брук, внезапно изпълнена с отчаян копнеж момичето да се съгласи.

— О, определено. Поне дузина пъти се опитвах да кажа на шефа ми, но „Сони“ го докопаха първи. — Вниманието на момичето към Брук започна да избледнява, когато гласът на Джулиан се усили, и когато той наклони глава и запя неподправената, наситена с емоция хорова част, то вече се беше съсредоточило единствено върху него. Брук се запита дали е забелязало венчалната халка на Джулиан през мъглата от обожание.

Брук се обърна да гледа и едва се сдържа да не заприглася. Знаеше наизуст всяка дума.

Казват, че Тексас е обетованата земя,

възмъжават момчетата на пътя в прахта.

Заслепени, унили, сами в любовта,

с белези по ръцете, с разбити тела.

 

Той беше майчин блян и шепа пясък от брега,

братко мой, ти се изплъзна с втората вълна.

Две успоредни линии, те нивга не ще се пресекат.

Това е песен за изгубения брат.

 

Сама жената в стаята седи,

сама между безмълвни като гроб стени.

Мъжът богатствата и придобивките брои

и мери тежестта на туй, което не спести.

 

Той беше бащин блян и шепа пясък от брега,

братко мой, ти се изплъзна с втората вълна.

Две успоредни линии, те нивга не ще се пресекат.

Това е песен за изгубения брат.

 

В съня си чувам гласовете зад вратата

И спомням си как казват, че не ще се върнеш ти.

Не би повярвал колко тихо стана,

и как неясен срам в сърцето ми се настани.

 

Той беше братов блян и шепа пясък,

братко мой, ти се изплъзна с втората вълна.

Две успоредни линии, те нивга не ще се пресекат.

Това е песен за изгубения брат.

Той завърши песента под звука на бурни аплодисменти — искрени, ентусиазирани аплодисменти — и без усилие подхвана втората. Беше влязъл в ритъм и нямаше дори най-малка следа от нервност. Само онази позната лъскавина по горната част на ръцете му над лактите и съсредоточено сбърченото чело, докато пееше думите, на чието усъвършенстване беше посветил месеци, понякога години. Втората песен свърши в един миг, а после и третата и преди Брук да осъзнае какво става, тълпата надаваше възторжени възгласи и настояваше за изпълнение на бис. Джулиан изглеждаше доволен и малко смутен — инструкциите да изсвири три песни за по-малко от дванайсет минути бяха пределно ясни — но сигурно беше получил зелена светлина от някого зад кулисите, защото се усмихна, кимна и с лекота подхвана една от по-жизнерадостните си песни. Тълпата ревна одобрително.

Когато той бутна назад пейката на пианото и се поклони скромно, атмосферата в стаята се беше променила. Не бяха само бурните одобрителни възгласи, ръкопляскането и подсвиркването — усещаше се онова наелектризирано чувство, че си част от нещо важно. Брук стоеше права, обкръжена от всички страни от почитатели на съпруга си, когато се приближи Лио. Той навъсено поздрави момичето, което беше дало на Брук лентичката за коса, по име — Уми — но тя незабавно завъртя очи и си тръгна. Преди Брук да успее да смели това, Лио я сграбчи за ръката малко прекалено здраво и се наведе навътре към нея толкова плътно, че за един съвсем кратък миг тя се запита дали не смята да я целуне.

— Приготви се, Брук. Приготви се за едно адски щуро изпълнение. Тази вечер е само началото и ще бъде истинско безумие.