Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (19)

19
Танцът на съжалението

Брук се усмихна изнурено на доктор Олтър, докато той задържа за нея задната врата на взетата под наем кола и галантно махна с ръка.

— След теб, скъпа — каза той. За щастие, изглежда, че беше превъзмогнал насочения си към „Херц“ гняв от предишния ден и пътуването премина почти без гневни изблици.

Брук се гордееше със себе си, че не беше коментирала по никакъв начин шапката на Елизабет, която днес се състоеше от поне половин килограм захваната с карфици тафта и цял букет изкуствени божури. В съчетание с шикозна вечерна рокля на Ив Сен Лоран, изключително елегантна чанта „Шанел“ и великолепни обсипани с мъниста обувки „Маноло Бланик“. Тази жена беше пълна откачалка.

— Чу ли се с Джулиан? — попита я свекърва й, когато свърнаха по алеята към дома.

— Не днес. Оставил е няколко съобщения снощи, но се прибрах прекалено късно, за да отговоря на обажданията му. Боже мой, тези студенти по медицина умеят да купонясват и определено не ги е грижа дали една жена е омъжена, или не.

През страничното огледало, в което Елизабет надзърташе, Брук видя как веждите й се вдигнаха рязко и почувства лек прилив на радост от дребната си победа. Пътуваха мълчаливо през остатъка от пътя. Когато спряха пред внушителната готическа порта, която заобикаляше дома на семейство Фърн, Брук видя как свекърва й кима почти недоловимо с одобрение, сякаш за да каже: „Ами, да, ако трябва да живееш извън Манхатън, това е точно правилният начин да го направиш“. Пътят от портата до къщата се виеше покрай достигнали зрелостта си японски вишневи дървета и извисяващи се дъбове и беше достатъчно дълъг, за да позволи имотът да се определи по-скоро като „имение“, отколкото „дом“. Макар че беше февруари и бе мразовито, всичко изглеждаше тучно и зелено — някак здравословно. Камериер в смокинг се погрижи за колата им, а прекрасна млада жена ги придружи вътре: Брук видя как момичето крадешком хвърли поглед към шапката на свекърва й, но беше прекалено вежливо, за да зяпа.

Брук отправи молитва семейство Олтър да я оставят на мира и в мига, щом зърнаха барманите с папийонки зад масивен махагонов бар, те не я разочароваха. В ума й бързо възкръснаха дните й на необвързана. Беше странно колко бързо човек забравя какво е усещането да си сам на сватба или на парти, където всички останали бяха по двойки. Това ли беше новото нормално?

Почувства телефонът да вибрира в дамската й чанта и като взе бързо чаша шампанско от един преминаващ поднос, за да се подкрепи, се шмугна в една тоалетна стая наблизо.

Беше Нола.

— Как върви? — Гласът на приятелката й се стори на Брук като топло, удобно одеяло в това леденостудено, стряскащо имение.

— Няма да излъжа. Доста е напечено.

— Е, това и аз можех да ти го кажа. Все още не разбирам защо ти е да се подлагаш на това…

— Не знам какво съм си мислила. Боже мой, не съм била сама на сватба от шест, или седем години. Това просто е ужасно.

Нола изсумтя:

— Благодаря, приятелко. Да, наистина е кофти. Не беше нужно да отиваш там, за да го разбереш сама — определено можех да ти кажа.

— Нола? Какво правя? Не само тук, а изобщо? — Брук долови, че гласът й е станал висок и леко паникьосан и забеляза, че телефонът започва да се хлъзга в потната й ръка.

— Какво искаш да кажеш, миличка? Какво не е наред?

— Какво не е наред ли? А какво е наред? Намираме се в тази странна ситуация — да не знаем какво да направим в следващия момент, да сме неспособни просто да простим и да забравим; нямаме никаква представа дали можем да продължим напред. Обичам го, но му нямам доверие и се чувствам наистина отдалечена от него. И не е само заради момичето, макар че това ме подлудява, а всичко.

— Шшт, успокой се, успокой се. Утре ще си бъдеш у дома. Ще те посрещна на входната ти врата — никого не обичам достатъчно, че да го посрещна на летището — и ще поговорим за всичко. Ако изобщо е възможно ти и Джулиан да изясните това, да поправите нещата, ще го направите. А ако решиш, че не е възможно, аз ще съм до теб през всяка стъпка от пътя. А също и много други хора.

— О, боже мой, Нола. — Мисълта за това я правеше толкова нещастна, че тя изстена. Фактът, че някой допускаше, че тя и Джулиан може и да не се справят, беше ужасяващ.

— Стъпка по стъпка, Брук. Тази вечер единственото, което трябва да направиш, е да стиснеш зъби и да се усмихваш по време на церемонията, коктейла и предястието. В момента щом разчистят съдовете от вечерята, си повикай такси и се спасявай в хотелската си стая. Чуваш ли ме?

Брук кимна.

— Брук? Да, или не?

— Да — каза тя.

— Слушай, излез от тоалетната и следвай инструкциите ми, окей? Ще се видим утре. Всичко ще бъде наред, обещавам.

— Благодаря, Нол. Само ми кажи набързо. Как върви всичко при теб? Нещата с Андрю още ли са добре?

— Да, всъщност, точно сега съм с него.

— Точно сега си с него? Тогава защо ми се обаждаш?

— В момента има антракт и той е в тоалетната…

Нещо в тона на Нола звучеше подозрително.

— Какво гледате?

Настъпи пауза.

— „Цар Лъв“.

— Гледате „Цар Лъв“? Сериозно? О, чакай, това е, за да тренираш за ролята на мащеха, нали така?

— Да, затова сме взели хлапето с нас. И какво от това? Сладък е.

Въпреки волята си, Брук се усмихна:

— Обичам те, Нола. Благодаря ти.

— И аз те обичам. А ако кажеш на някого за това…

Брук още се усмихваше широко, когато излезе и се блъсна право в Айзък — и приятелката му, която имаше блог.

— О, здрасти! — възкликна Айзък с лишения от всякакви сексуални нотки ентусиазъм на човек, прекарал цялата предишна вечер, флиртувайки с някого с напълно егоистична цел. — Брук, бих искал да те запозная със Сузана. Мисля, че по-рано ти разказвах колко много би искала да…

— Да взема интервю от теб — каза Сузана, като протегна ръка. Момичето беше младо, усмихнато и доста хубавичко и Брук не можеше да преглътне това дори за миг повече.

Брук призова в себе си отдавна забравен запас от увереност и самообладание, погледна Сузана право в очите и каза:

— За мен е голямо удоволствие да се запозная с вас и наистина много се надявам, че ще ми простите за грубостта, но просто трябва да предам съобщение на свекърва си.

Сузана кимна.

Стиснала високата си тясна чаша с шампанско като спасително въже, Брук изпита почти облекчение, когато откри семейство Олтър в шатрата за церемонията: бяха й запазили място.

— Не обожаваш ли сватбите? — попита Брук възможно най-жизнерадостно. Това бяха глупости, но какво друго можеше да каже?

Свекърва й се взря в огледалцето си с пудриера и потупа с пухчето невидимо петънце на брадичката си.

— Намирам за просто удивително, че повече от половината от всички бракове ще се провалят и въпреки това абсолютно всяка двойка младоженци, които тръгнат надолу по тази пътека, си мислят, че няма да се случи на тях.

— Ммм — промърмори Брук. — Колко прекрасно да обсъждаш статистиката на разводите точно по време на сватбена церемония.

Това вероятно беше най-грубото нещо, което беше казвала на свекърва си, но тя дори не трепна. Доктор Олтър вдигна поглед от блекбърито си, където проверяваше цените на акциите, но когато видя, че съпругата му не реагира, отново заби поглед в екрана.

За щастие, засвири музиката и всички в стаята притихнаха. Трент и родителите му влязоха в шатрата първи и Брук се усмихна, когато видя колко искрено щастлив — и ни най-малко нервен — изглеждаше той. След тях в колона по един влязоха шаферките, шаферите и момичетата, които носеха цветята, а после Фърн с родителите си от двете страни, сияеща точно както се полага на една булка. Церемонията беше безупречна смесица от еврейски и християнски традиции и въпреки че беше потисната, на Брук й беше приятно да види как Фърн и Трент се взират един в друг с онзи многозначителен поглед.

Едва когато равинът започна да обяснява на публиката символизма на покривалото чупа, как този воал символизира новия дом, който двойката ще създаде заедно, как ще ги защитава и закриля от външния свят и въпреки това е открито от четирите страни, за да приеме приятелите и близките им, Брук се просълзи. Това беше любимата й част от собствената й сватбена церемония и от всички сватби, на които двамата с Джулиан бяха присъствали, именно в този момент двамата стисваха ръцете си и си разменяха същия многозначителен поглед, който сега Трент и Фърн си отправяха. Сега тя не само беше сама там, но и беше невъзможно да не признае очевидното: апартаментът им отдавна не й се струваше като дом, а тя и Джулиан може би бяха на път да станат част от статистиката на свекърва й.

По време на приема, една от приятелките на Фърн се наведе и прошепна нещо на съпруга си, при което той й отправи поглед, сякаш казваше: Сериозно? Момичето кимна и Брук се запита за какво ли си говорят, докато съпругът изведнъж се появи до стола й, подаде ръка и покани Брук на танц. Танцът на съжалението. Тя го познаваше добре: често сама бе смушквала Джулиан, подсещайки го да покани на танц жени, дошли сами на някоя сватба, като си мислеше, че върши добро дело. Е, сега, когато знаеше какво е усещането да се налага да приемаш подобно благоволение, тя се закле, че няма да го направи никога повече. Благодари многословно на съпруга, но се извини, като каза нещо от рода на това, че трябва да си намери хапче против главоболие, и забеляза облекчението му. Този път, когато се отправи към любимата си тоалетна в коридора, не беше сигурна, че ще се застави да излезе отново навън.

Погледна си часовника. Девет и четирийсет и пет. Обеща си, че ако семейство Олтър не си тръгнат до единайсет, ще си повика такси. Вмъкна се обратно в коридора, който беше ветровит и, за щастие, пуст. Една бърза проверка на телефона разкри, че няма нови гласови, или текстови съобщения, макар че дотогава Джулиан трябваше вече да се е прибрал. Запита се какво ли прави, дали вече беше прибрал Уолтър от кучкаря и се бяха сгушили заедно на дивана. Или може би беше отишъл направо в студиото. Тя още не искаше да се връща на приема, затова известно време остана да крачи насам-натам, като първо провери Фейсбук, а после погледна номера на една местна таксиметрова компания, просто за всеки случай. Изразходила вече всичките си оправдания и начини за разсейване, Брук пусна телефона в чантичката си, скръсти двете си голи ръце на гърдите, и се отправи към музиката.

Почувства една длан да обгръща рамото й и още преди да се обърне, преди той да успее да каже дори една дума, разбра, че това беше ръката на Джулиан.

— Рук? — Гласът му беше питащ, неуверен. Не беше сигурен как ще реагира тя.

Тя не се обърна веднага — беше почти изплашена, че греши, че това не е той — но когато все пак го направи, пристъпът на емоции я удари като камион. Ето го, застанал точно пред нея, носеше единствения си костюм и й се усмихваше свенливо, нервно, с изражение, което сякаш казваше: Моля те, прегърни ме. И въпреки всичко, което се беше случило, и цялата дистанцираност между тях през последните седмици, това беше всичко, което Брук искаше да направи. Невъзможно беше да го отрече: изпита спонтанен, инстинктивен възторг да го види.

След като рухна в обятията му, тя не можа да проговори почти трийсет секунди. Докосването му беше топло, уханието — точно каквото трябва и той я прегръщаше толкова силно, че тя заплака.

— Надявам се, че това са сълзи от радост?

Тя ги избърса: даваше си сметка, че гримът й се е размазал, но изобщо не я беше грижа.

— Радост, облекчение и още около един милион неща — каза тя.

Когато най-накрая се отдръпнаха един от друг, тя забеляза, че Джулиан носи маратонки „Конвърс“ с костюма си.

Той проследи погледа й надолу към обувките му.

— Забравих да си сложа в багажа официални обувки — каза, като присви леко рамене. Посочи към главата си, на която не носеше шапка. — А косата ми е пълна скръб.

Брук се наведе към него и го целуна отново. Усещането беше толкова хубаво, толкова нормално! Искаше да се ядоса, но беше толкова дяволски щастлива да го види.

— О, на никого не му пука. Те просто ще бъдат щастливи, че си тук.

— Ела с мен. Хайде да намерим Трент и Фърн. После двамата с теб можем да си поговорим.

Нещо в начина, по който той каза това, я успокои. Той беше там, поемаше контрола, а тя беше просто толкова щастлива да го следва. Той я поведе надолу по коридора, където няколко от гостите на сватбата — сред които Айзък и приятелката му, забеляза със задоволство тя — се дръпнаха стъписано, а после право навън до шатрата. Оркестърът си почиваше, докато всички ядяха десерта, така че нямаше начин да се вмъкнат незабелязано. Когато влязоха, промяната, настъпила в помещението, бе осезаема. Хората се втренчиха в тях, зашепнаха помежду си, а едно малко момиче на десетина-единайсет години направо посочи Джулиан и извика името му към майка си. Брук чу свекърва си, преди да я види.

— Джулиан! — изсъска Елизабет, сякаш появила се от нищото. — Какво носиш!

Брук поклати глава. Тази жена винаги я удивяваше.

— Здрасти, мамо. Къде е…

Доктор Олтър се появи само секунди след жена си.

— Джулиан, къде беше, по дяволите? Пропускаш репетицията за сватбената вечеря на собствения си братовчед, оставяш жена си съвсем сама цял уикенд, а сега се появяваш в такъв вид? Какво те е прихванало?

Брук се подготви за спречкване, но Джулиан просто каза:

— Страхотно е да ви видя, мамо, татко. Но сега моля да ме извините.

Джулиан я отведе забързано до Трент и Фърн. Те бяха заети да обикалят всички маси и Брук чувстваше как стотици очи са приковани върху нея и Джулиан, докато те се приближаваха към щастливата двойка.

— Трент — каза Джулиан тихо, като сложи длан на гърба на братовчед си.

Върху лицето на Трент се изписа шок, а после — радост, когато се обърна. Двамата се прегърнаха. Фърн се усмихна на Брук и цялата тревога на Брук дали Фърн им е сърдита за внезапната поява на Джулиан се изпари.

— Първо и преди всичко, поздравления за вас двамата! — каза Джулиан, като тупна отново Трент по гърба и се наведе да целуне Фърн по бузата.

— Благодаря, приятел — каза Трент, явно щастлив да види Джулиан.

— Фърн, изглеждаш прекрасно. Не знам какво е направил този тип, че да те заслужи, но има дяволски голям късмет.

— Благодаря, Джулиан — каза Фърн с усмивка. Пресегна се и хвана ръката на Брук. — С Брук най-после успяхме да прекараме известно време заедно този уикенд и бих казала, че ти също си извадил голям късмет.

Брук стисна ръката на Фърн.

Джулиан се ухили на Брук:

— И аз така мисля — каза той. — Слушайте, хора, много съжалявам, че изпуснах всичко.

Трент го прекъсна с махване на ръка:

— Не се безпокой за това. Радваме се, че успя.

— Не, не, трябваше да бъда тук за целия уикенд. Наистина съжалявам.

За минута Джулиан изглеждаше, сякаш ще се разплаче. Фърн се надигна на пръсти да го прегърне и каза:

— Това не е нищо, което два билета за следващото ти шоу в Ел Ей да не могат да поправят. Не е ли така, Трент?

Всички се засмяха и Брук видя как Джулиан пъхна в ръката на Трент сгънат лист хартия:

— Това е тостът, който трябваше да произнеса на репетицията за тържествената вечеря. Съжалявам, че не можах да го прочета снощи.

— Можеш да го направиш сега — каза Трент.

Джулиан изглеждаше слисан:

— Искаш да го прочета сега?

— Това е тостът ти, нали така?

Джулиан кимна.

— Тогава мисля, че говоря от името и на двама ни, когато казвам, че с огромно удоволствие ще го чуем. Ако нямаш нищо против…

— Разбира се, че нямам нищо против — каза Джулиан. Почти в същия миг някой се появи с микрофон: след няколко прозвънтявания на чаши и няколко знака за тишина, шатрата притихна. Джулиан прочисти гърло, взе микрофона и сякаш на мига се отпусна. Брук се запита дали всички в стаята мислеха колко естествено изглежда той с микрофон в ръка. Напълно спокоен и абсолютно възхитителен. Тя почувства прилив на гордост.

— Привет на всички — каза той с усмивка, от която на бузите му се появиха трапчинки. — Казвам се Джулиан и с Трент сме първи братовчеди, всъщност родени само с шест месеца разлика, така че, мисля, може честно да се каже, че се знаем от доста отдавна. Ъъ, съжалявам, че ви прекъсвам забавлението, но просто исках да пожелая на братовчед си и прекрасната му младоженка цялото щастие на света.

Той замълча за миг и се заигра с листа, но след като очите му пробягаха бързо по няколко думи, той сви рамене и го натъпка обратно в джоба си. Вдигна поглед и направи пауза.

— Чуйте всички: познавам Трент от много време и мога със сигурност да кажа, че никога, абсолютно никога не съм го виждал толкова щастлив. Фърн, ти си добре дошло допълнение към нашето лудо семейство и глътка свеж въздух.

Засмяха се всички, без майката на Джулиан. Брук се ухили.

— Това, за което може би не всички си дават сметка, е колко много дължа на Трент. — Джулиан се прокашля и стаята притихна още повече. — Преди девет години той ме запозна с Брук, моята съпруга, любовта на живота ми. Непоносимо ми е дори да помисля какво щеше да се случи, ако тяхната „сляпа среща“ онази вечер беше минала добре — още смях, — но аз лично съм вечно благодарен, че това не е станало. Ако вечерта на собствената ми сватба ми бяхте казали, че днес ще обичам съпругата си още повече, нямаше да повярвам, че е възможно, но докато стоя тук тази вечер и я гледам, мога да ви кажа, че е така.

Брук почувства как цялата стая обръща поглед в нейната посока, но тя не можеше да откъсне очи от Джулиан.

— Пожелавам ви да се обичате все повече с всеки изминал ден и да знаете, че каквито и препятствия да постави животът на пътя ви, ще преминете през тях заедно. Тази вечер е само началото за вас двамата и знам, че говоря от името на всички тук, когато казвам каква чест е за мен да я споделя с вас. Моля, да вдигнем чаши за Трент и Фърн!

Тълпата нададе буен ликуващ възглас, докато всички чукнаха чашите си и някой се провикна:

— Бис, бис!

Джулиан се изчерви и се наведе към микрофона.

— Всъщност, сега ще поздравя щастливата двойка с едно специално изпълнение на „Вятър под крилете ми“. Вие двамата нямате нищо против, нали?

Той се обърна да погледне Трент и Фърн: и двамата изглеждаха ужасени. За частица от секундата настъпи мълчание, а после Джулиан разчупи напрежението:

— Само се шегувам! Разбира се, ако наистина искате да го направя…

Трент в миг се изправи на крака, преструвайки се, че ще нападне Джулиан, а миг по-късно Фърн се присъедини към него и, просълзена, целуна Джулиан по бузата. Всички в стаята отново избухнаха в смях и аплодисменти, а Джулиан прошепна нещо в ухото на братовчед си и двамата се прегърнаха. Оркестърът засвири като фон някаква тиха музика, а Джулиан се приближи до Брук, поведе я през тълпата и я измъкна отново в коридора.

— Това беше прекрасно — каза тя и гласът й, й изневери.

Той сложи двете си длани върху лицето й и я погледна право в очите:

— Наистина мислех всяка дума.

Тя се наведе към него да го целуне. Продължи само миг, но тя се запита дали това не се класира като най-хубавата целувка във връзката им. Тъкмо щеше да обвие ръце около шията му, когато той я издърпа през входната врата и попита:

— Имаш ли палто?

Брук измери с поглед групичката пушачи в другия край на коридора, които гледаха право към тях, и каза:

— Дадох го на гардероб.

Джулиан свали якето си и й помогна да го облече.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита той.

— Къде отиваме? Мисля, че хотелът е малко прекалено далече, за да вървим пеша дотам — прошепна му тя, когато минаха бавно покрай пушачите и завиха отстрани покрай къщата.

Джулиан сложи ръка отзад на кръста й и я побутна към задния двор.

— Трябва да влезем отново вътре, но не мисля, че някой ще възрази, ако се измъкнем за малко.

Поведе я през двора и надолу по една пътека към някакво езерце и й направи знак да седне на каменна пейка с лице към водата.

— Добре ли си? — попита.

Усещаше камъка като леден блок през прозрачната материя на роклята си, а пръстите на краката й започваха да изтръпват.

— Малко ми е студено.

Той обви ръце около нея и я стисна.

— Е, какво правиш сега, Джулиан?

Той взе ръката й.

— Още преди да замина, знаех, че това е ужасна идея. Опитах се да си внуша, че е по-добре да оставя всички на мира, но не беше. Бях имал много време да мисля и не исках да чакам и минута повече да поговоря с теб за това.

— Добре…

Той хвана ръката й.

— Седях до онзи певец, Томи Бейли, сещаш ли се, онова хлапе, което спечели „Американ Айдъл“ преди две години?

Брук кимна. Не спомена, че се е свързала с Амбър, или факта, че вече знаеше за Томи всичко, което трябваше да знае.

— Та, ние, значи, сме кажи-речи единствените двама души, които седят в първа класа. Аз очевидно заминавам там по работа, но той е тръгнал на почивка. Има две свободни седмици, в които няма турнета, и е наел някаква гадна вила наблизо. И изведнъж ми просветва — той отива сам.

— О, моля ти се, само защото е летял сам, не означава, че ще бъде сам, когато пристигне.

Джулиан вдигна ръка:

— Не, напълно си права. Той направо не можеше да млъкне — все дърдореше за всичките момичета, които го чакат там, отбиват се при него, какво ли не. Агентът и мениджърът му щели да наминат, също и няколко така наречени приятели, които бил събрал, като им платил билетите. Звучеше някак жалко, но не бях сигурен — може би на него много му харесва цялата тази постановка. На мнозина вероятно им харесва. Но после той започва да пие, ама наистина да пие здравата, и докато прекосим половината Атлантик, вече се е просълзил — буквално, плаче — за това, колко му липсва бившата му съпруга, семейството му и приятелите, с които са израснали заедно. Как в живота му няма никой, когото да познава от повече от две години, и никой, който да не иска нещо от него. Той е развалина, Брук, напълно съсипан и всичко, за което можех да мисля, беше: Не искам да бъда такъв.

Брук най-после издиша шумно. Не го беше осъзнавала, но непрекъснато беше сдържала дъха си, откакто започнаха този разговор. Той не иска да бъде такъв. Няколко простички думи, а от толкова отдавна чакаше да ги чуе.

Тя се обърна да го погледне:

— Аз също не искам да се превръщаш в този тип, но не искам и да съм съпругата, която те възпира, която постоянно роптае, заяжда се, отправя заплахи и пита кога ще си бъдеш вкъщи.

Джулиан я погледна и вдигна вежди:

— Моля те. Ти обожаваш това.

Брук си даде вид, че обмисля чутото:

— Да, прав си. Наистина обожавам това.

И двамата се усмихнаха.

— Виж, Рук, просто непрекъснато прехвърлям това из ума си. Знам, че ще отнеме време, преди да ми имаш отново доверие, но ще направя каквото е нужно. Тази странна ничия земя, в която се намираме… това е ад. Дори да не чуеш нищо друго тази вечер, моля те, чуй това: няма да се откажа от нас. Нито сега, нито никога.

— Джулиан…

Той се наведе плътно към нея:

— Не, слушай. Ти работеше до изнемога на тези две места толкова време. Аз просто… не виждах колко е тежко за теб и…

Тя хвана ръката му.

— Не, съжалявам за това. Исках да го правя, за теб, за нас, но не биваше да настоявам толкова да запазя и двете, след като нещата с кариерата ти започнаха да потръгват. Не знам защо го направих: започнах да се чувствам изолирана, изоставена, сякаш всичко излизаше шеметно от контрол, и се опитвах да поддържам някаква нормалност. Но аз също мислих много за това и трябваше да напусна поне „Хънтли“, когато излезе албумът ти. Вероятно трябваше да помоля да бъда на половин работно време в болницата. Може би тогава щяхме да постигнем някаква гъвкавост в графиците си, за да се виждаме. Но дори ако сега се върна само на непълно работно време, или евентуално открия собствена практика, все още… не знам как може да се получи.

— Трябва да се получи! — възкликна той с настойчивост, която толкова отдавна не беше долавяла в него.

Той пъхна ръка в джоба на панталона си и извади пакет сгънати листове.

— Това да не са… — Тя едва не избълва „документи за развод“, но успя да се спре. Запита се дали звучеше толкова обезумяла, колкото се чувстваше.

— Това е нашият план за действие, Рук.

— Нашият план за действие ли? — Виждаше дъха си във въздуха и започваше да трепери неконтролируемо.

Джулиан кимна:

— Това е само началото — каза, като прибра косата й зад ушите. — Ще се отървем от отровните хора веднъж и завинаги. Първо от кого? Лио.

Само при звука на името тя се присви отвратено.

— Какво общо има той с нас?

— Много, всъщност. Той е абсолютно зловреден, във всички отношения, които можеш да си представиш. Нещо, което ти вероятно знаеше през цялото време, но аз бях твърде голям задник, за да го видя наистина. Подхвърлял е много информация на пресата, уредил е да вкарат папараците от „Ласт Найт“ в „Шато“ и именно той е изпратил онова момиче на моята маса — всичко, с нелепия довод, че всяко отразяване в пресата е добре за имиджа ми. Организирал е цялата история. Бях виновен — категорично — но Лио…

— Отвратително — каза тя, като клатеше глава.

— Уволних го.

Главата на Брук рязко се вдигна и тя видя, че Джулиан се усмихва.

— Наистина ли го направи?

— О, направих го, и още как. — Той й подаде сгънат лист хартия. — Ето, това е стъпка втора.

Единичният лист изглеждаше като разпечатка от уебсайт. На него се виждаше голяма снимка на мил възрастен господин на име Хауърд Лиу, адресът и телефоните му и справка за апартаментите, които беше продал през последните две години.

— Трябва ли да познавам този Хауърд? — попита Брук.

— Много скоро ще се запознаеш с него — каза Джулиан с усмивка. — Хауърд е новият ни брокер. И ако това те устройва, първата ни работа в понеделник е да се срещнем с него.

— Вземаме си апартамент?

Той й подаде нов сноп листове:

— Ще огледаме тези. И всичко друго, което искаш да погледнеш, разбира се.

Тя се взря в него за миг, разгъна листовете и ахна. Бяха още разпечатки, само че на тези се виждаха красиви градски къщи в Бруклин, може би общо шест или седем, всяка със снимки и планове на етажите и списък с отличителни черти и удобства. Очите й се приковаха върху последната — четириетажната сграда от кафяв камък с предната веранда и малкия отделен с порта преден двор, покрай която тя и Джулиан бяха минавали стотици пъти.

— Тази ти е любимата, нали? — попита той, като я посочи.

Брук кимна.

— Така си мислех. Нея ще я видим последна. И ако ти хареса, ще направим оферта за цена още там, на момента.

— О, божичко. — Беше твърде много, за да го смели. Свършено беше с всички приказки за шикозни мезонети в Трайбека, или за ултрамодерните тузарски апартаменти. Той искаше дом — истински дом — толкова много, колкото и тя.

— Ето — каза той, като й подаде лист хартия.

— Има още?

— Просто го отвори.

Беше поредната разпечатка. На нея се виждаше голяма снимка на усмихнат мъж на име Ричард Голдбърг, който изглеждаше около четирийсет и пет годишен и работеше за компания, наречена „Ориджинъл Артистс Мениджмънт“.

— А този прекрасен господин? — попита тя с усмивка.

— Това е новият ми мениджър — каза Джулиан. — Обадих се на няколко места и намерих някой, който разбира какво се надявам да постигна.

— Смея ли да попитам какво? — запита тя.

— Начин да имам успешна кариера, без да изгубя онова, което е най-важно за мен: теб — каза той тихо. Посочи снимката на Ричард. — Говорих с него и той веднага разбра. Нямам нужда да увеличавам финансовия си потенциал — имам нужда от теб.

— Все още можем да купим онази голяма къща в Бруклин, нали? — попита тя с усмивка.

— Да. Определено можем. А очевидно, ако съм готов да се откажа от няколко чека, мога да реша да правя турнета само веднъж годишно, а дори и тогава да не се увличам много. По шест, най-много осем седмици.

— А как се чувстваш по този въпрос?

— Чувствам се добре. Ти не си единствената, която мрази турнетата ми — това не е приятен начин на живот. Но мисля, че и двамата можем да се примирим с по шест, или осем седмици веднъж на дванайсет месеца, ако иначе това ще ни даде свобода. А ти?

Брук кимна:

— Да, мисля, че това е добър компромис. Стига да нямаш чувството, че мамиш себе си…

— Не е идеално — нищо никога няма да бъде — но мисля, че звучи като дяволски добро начало. И само за сведение, не очаквам да зарязваш всичко, за да идваш с мен. Знам, че дотогава вече ще имаш друга работа, която обичаш, може би бебе… — Той вдигна вежди към нея и тя се засмя. — Мога да направя звукозаписно студио в мазето, за да бъда вкъщи при семейството ни. Проверих и всяко от жилищата в тези оферти има и мазе.

— Джулиан. Боже мой, това… — Тя махна с ръка към всички разпечатки и се удиви колко време и мисъл беше вложил в това. — Дори не знам какво да кажа.

— Кажи „да“, Брук. Можем да се справим. Знам, че можем. Чакай — още не казвай нищо. — Той разтвори якето, с което тя се беше загърнала плътно, и бръкна във вътрешния джоб. В разтворената му длан имаше кадифена кутийка за бижута.

Ръката й се стрелна към устата. Канеше се да попита Джулиан какво има вътре, но преди да е успяла да каже и дума, той забързано стана от пейката и коленичи до нея, отпуснал другата си ръка върху коляното й.

— Брук, ще ме направиш ли най-щастливия мъж на света и ще се омъжиш ли за мен отново?

Той отвори рязко кутийката. Вътре нямаше нов натруфен годежен пръстен с огромен диамант или чифт искрящи клипсове, както тя подозираше. Между две гънки кадифе се гушеше обикновената златна венчална халка на Брук — онази, която стилистката беше изтръгнала от пръста й в нощта на наградите „Грами“, същата халка, която тя беше носила всеки ден в продължение на цели шест години, но си мислеше, че може би няма да види никога повече.

— Нося я на верижка още от мига, в който я получих обратно — каза той.

— Нямах намерение да ти я връщам — побърза да каже тя. — Просто се изгуби в цялата суматоха. Кълна се, че не е било някакъв символ…

Той се протегна и я целуна.

— Ще ми окажеш ли честта да я носиш отново?

Тя се хвърли на шията му, отново разплакана, и кимна. Опита се да каже „да“, но не можеше да изрече нищо. Той се засмя, залюля я и отвърна на прегръдката й.

— Ето, погледни — каза, като измъкна пръстена от кутийката. Посочи към долната страна, където, точно до датата на сватбата им, беше гравирал днешната дата. — Така че никога няма да забравим, че взаимно си обещаваме да започнем отново. — Хвана лявата й ръка, плъзна собствената й брачна халка на пръста й и едва когато халката беше отново на мястото си, Брук осъзна колко гола се беше чувствала без нея.

— Хей, Рук, не ми се ще да се придържам толкова строго към формалностите на церемонията, но ти всъщност още не си се съгласила. — Той я погледна смутено и тя видя, че още е малко нервен.

Прие това като много добър знак.

Не можеха да решат всичко в един разговор, но тази вечер не я беше грижа. Още се обичаха. Невъзможно беше да знае какво щяха да им донесат следващите месеци или години, нито дали плановете им щяха да проработят, но знаеше — за първи път от много, много време — че иска да опита.

— Обичам те, Джулиан Олтър — каза тя, като посегна да хване ръцете му. — И да, ще се омъжа отново за теб. Да, да, да.