Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (14)

14
Свалянето на дрехите

Нола беше уредила колата да чака на една определена пресечка зад Стейпълс и по някакво чудо — или благодарение на факта, че хората обикновено не си тръгваха насред церемонията — Брук успя да се измъкне отзад и да влезе в чакащата кола незабелязано от папараците. Куфарът й беше отворен на задната седалка и всичко беше прилежно сгънато, благодарение на една отзивчива служителка от персонала в „Бевърли Уилшър“. Шофьорът заяви, че ще й осигури малко усамотение, докато смени роклята си отново с обичайните дрехи.

Тя бързо се преоблече и набра номера на Нола.

— Как организира всичко това? — попита, без да я поздрави. — Имаш изключително светло бъдеще като асистентка. — Беше по-лесно да се шегува, отколкото да се опита да обясни как всъщност беше минала вечерта.

— Слушай, не мисли, че ще ти се размине — искам да чуя всичко — но възникна промяна в плана.

— Промяна в плана ли? Моля те, не ми казвай, че трябва да остана тук тази вечер.

— Не е нужно да оставаш там, но не можеш да дойдеш тук. Папараците напълно са обсадили къщата ми. Трябва да са поне осем, може би десет. Вече изключих стационарния телефон от контакта. Ако това е в моя апартамент, не мога дори да си представя как изглежда твоят. Определено не мисля, че искаш да се занимаваш с това.

— Нола, толкова съжалявам.

— О, моля те! До момента това е най-вълнуващото нещо, което ми се е случвало някога, така че просто млъкни. Съжалявам само, че няма да те видя. Направих ти резервация за полет на „Ю Ес Еъруейс“ направо до Филаделфия и се обадих на майка ти да й кажа. Заминаваш в десет тази вечер и пристигаш малко преди шест сутринта. Тя ще те посрещне на летището. Надявам се, че това е окей?

— Благодаря ти. Безкрайно съм ти благодарна. Това е идеално.

Шофьорът още стоеше отвън пред колата, разговаряйки по мобилния си телефон, а Брук искаше да тръгват, преди някой да ги е забелязал.

— Не забравяй да си сложиш сладурски чорапи за момента, когато свалиш обувките си при проверката за сигурност, защото гарантирам, че ще има някой, който снима. Усмихвай се възможно най-много, а после се настани в салона за бизнес класа — има вероятност да не са успели да се настанят там.

— Добре.

— О, и остави всичките неща, които си взела назаем, на задната седалка на колата. Шофьорът ще върне всичко в хотела, а оттам ще се погрижат да върнат нещата на стилистката.

— Не знам как да ти благодаря.

— Стига, Брук. Ти би направила точно същото за мен, ако съпругът ми стане мегазвезда за една нощ и папараците ме преследват. Разбира се, това щеше да означава, че наистина имам съпруг, което — и двете знаем — е твърде невероятно, и че хипотетичният ми съпруг ще има зрънце талант, което е дори още по-малко вероятно…

— Твърде уморена съм да споря, но за сведение, в момента шансовете ти за щастие и успешна връзка превишават моите вероятно в съотношение едно на десет хиляди, така че спри да се заяждаш. Обичам те.

— И аз те обичам. Не забравяй — сложи си сладурски чорапи и ми се обади.

Прекара пътуването с колата от „Стейпълс“ до летището, като опакова внимателно роклята си в предоставената чанта за дрехи, пъхна обувките си в торбичката им и спретнато подреди бижутата си и чантичката портмоне в подплатените с кадифе кутии, натрупани на седалката до нея. Едва когато измъкна пръстена с огромен диамант от безименния пръст на лявата си ръка, осъзна, че простата й венчална халка още беше при стилистката, и си отбеляза да напомни на Джулиан да я прибере от момичето. Устоя на импулса да възприеме това като някакъв знак.

Два изпити по време на полета коктейла „Блъди Мери“ и едно хапче й осигуриха изключително необходимия петчасов безпаметен сън, но както стана ясно от реакцията на майка й при лентата за багажа, не направиха чудеса за външността й. Брук се усмихна и помаха, когато забеляза майка си в края на ескалатора и едва не събори мъжа, който стоеше пред нея.

Майка й я прегърна силно, после я отдалечи на една ръка разстояние от себе си и я погледна. Обхвана с поглед мъхнатия гащеризон на Брук, маратонките и конската опашка и заяви:

— Изглеждаш ужасно.

— Благодаря, мамо. Освен това се чувствам доста скапано.

— Да те прибираме вкъщи. Имаш ли да прибираш някоя чанта?

— Не, само тази — каза Брук, като посочи към малкия си куфар на колелца. — Когато се наложи да върнеш роклята, обувките, чантата, бижутата и бельото си, не остава много за опаковане.

Майка й започна да се провира с криволичене през хората към асансьора.

— Обещах си, че няма да задам нито един въпрос, докато не си готова да говориш за това.

— Благодаря, оценявам го.

— Така че…

— Така че какво? — попита Брук. Слязоха от асансьора. Студеният филаделфийски въздух я лъхна силно, все едно й трябваше нещо, което да й напомни, че вече не е в Калифорния.

— Така че… ще бъда на твое разположение и ще чакам, ако искаш да поговорим. За каквото и да е.

— Страхотно, благодаря.

Майка й рязко вдигна ръце във въздуха, преди да отвори вратата на колата.

— Брук! Изтезаваш ме!

— Изтезавам те? — Брук имитира невярващ тон. — Възползвам се от изключително милото ти предложение да си отдъхна за малко.

— Знаеш прекрасно, че предложението не беше искрено!

Брук вдигна куфара си, сложи го в багажника и се настани на пасажерското място.

— Мога ли да си отдъхна само по време на пътуването с колата, преди да започне разпитът? Повярвай ми, веднъж щом ме накараш да се разприказвам, няма да можеш да ми затвориш устата.

Изпита облекчение, когато майка й продължи да бъбри по време на цялото пътуване с колата до апартамента си в центъра, като й разказа най-подробно за хората, с които се беше запознала в клуба си по джогинг. Дори щом паркираха колата в подземния гараж на сградата и се качиха с асансьора до апартамента й с две спални на петия етаж, госпожа Грийн не прекъсна постоянния си, жизнерадостен монолог. Едва след като влязоха вътре и затвориха вратата, тя се обърна към Брук, която се напрегна.

В рядък миг на близост майка й обгърна бузата на Брук в свитата си длан.

— Първо ще вземеш душ. В банята има чисти хавлиени кърпи, ще сипя във ваната малко от новия лавандулов шампоан, в който съм влюбена. След това ще ядеш. Ще ти приготвя омлет — само от белтъци, знам — и препечена филийка. А после ще се наспиш. Късните полети са истински ад, а предполагам, че не си спала кой знае колко в самолета. Втората спалня е напълно готова и вече съм включила климатика на най-високата степен. — Тя отдръпна ръка и се отправи към кухнята.

Брук издиша шумно, дотъркаля куфара си до спалнята и рухна на леглото. Заспа, преди да успее да си свали обувките.

Когато най-после се събуди с толкова силна нужда да се изпишка, че вече не можеше да я пренебрегва, слънцето вече беше заело късното си следобедно положение зад сградата. Часовникът показваше четири и четирийсет и пет и тя чуваше как майка й изпразва съдомиялната. Трябваха й само десет секунди споменът за нощта да се върне стремглаво в ума й. Грабна мобилния си телефон и беше едновременно удивена и изпълнена със задоволство да види дванайсет пропуснати обаждания и също толкова текстови съобщения, всички до едно — от Джулиан, започващи около единайсет часа калифорнийско време снощи и продължаващи през цялата нощ и следващата сутрин.

Измъкна се от леглото и се отправи първо към банята, а после към кухнята, където майка й стоеше пред съдомиялната, взирайки се в малкия телевизор, монтиран под един шкаф. Опра прегръщаше непознат гост, докато майката на Брук клатеше глава.

— Здрасти — каза Брук, питайки се за кой ли път какво ще прави майка й, когато предаването на Опра най-после падне от ефир. — Кой гостува?

— Макензи Филипс — каза тя. — Отново. Можеш ли да повярваш? Опра разговаря с нея, за да види как се справя след първоначалното съобщение.

— И как се справя?

— Тя е възстановяваща се хероиново зависима наркоманка, която е имала десетгодишни сексуални отношения с баща си. Знаеш ли, не съм психиатър, но не бих казала, че прогнозата й за трайно възстановяване е страхотна.

— Съвсем честно. — Брук грабна съдържащ сто калории пакет бисквити „Орео“ от килера и го разкъса. Пъхна две бисквити в устата си. — Боже, хубави са. Как може да са само сто калории?

Майка й изсумтя:

— Защото ти дават само няколко нещастни трохи. Трябва да изядеш пет пакета, за да се почувстваш приблизително доволна. Цялото това нещо е такава измама.

Брук се усмихна.

Майка й изключи телевизора. Обърна се с лице към Брук:

— Нека сега да ти приготвя онези яйца с препечена филийка, какво ще кажеш?

— Разбира се. Звучи добре. Направо умирам от глад — каза Брук, като изсипа остатъка от бисквитите „Орео“ в устата си.

— Помниш ли, когато бяхте малки и аз ви приготвях за вечеря храна, която обикновено се яде за закуска, по два пъти в месеца? И двамата я обожавахте. — Тя измъкна тиган за пържене от едно плъзгащо се чекмедже и го напръска така щедро с олио, че той доби вид, сякаш е потопен във вода.

— Ммм, определено си спомням. Само че съм напълно сигурна, че го правеше два-три пъти на седмица, не на месец, и съм убедена, че ми харесваше единствено на мен. Ранди и татко си поръчваха пица всеки път, когато приготвяше яйца вечер.

— О, хайде, Брук, не беше толкова често. Непрекъснато готвех.

— Аха.

— Приготвях огромна тенджера пуешко чили всяка седмица: това всички го обожавахте. — Тя счупи половин дузина яйца в една купа и започна да ги разбива. Брук отвори уста да възрази, когато майка й добави в сместа обявения от самата нея за „специален“ сос — щедра доза соево мляко с аромат на ванилия, което придаваше на яйцата отблъскващо сладникав вкус — но размисли. Щеше просто да ги залее обилно с кетчуп и да ги преглътне с усилие, както обикновено.

— Беше от полуготова смес! — възкликна Брук, като отвори нов пакет бисквити „Орео“. — Всичко, което правеше, беше да добавиш пуйка и буркан доматен сос.

— Беше вкусно и ти го знаеш.

Брук се усмихна. Майка й си знаеше, че е отвратителна готвачка, никога не твърдеше, че е нещо друго, освен ужасна, и двете се наслаждаваха на тази малка размяна на реплики.

Госпожа Грийн изстърга яйцата с ванилово соево мляко от незалепващия тиган с метална вилица и ги раздели в две чинии. Измъкна четири филии хляб от тостера и раздели и тях, като не забеляза, че изобщо не беше натиснала бутона за изпичане. Подаде чиния на Брук и посочи към малката маса.

Занесоха чиниите си на масата и се настаниха на обичайните си места. Майка й се стрелна обратно към кухнята и се върна с две кутии диетична кока-кола, две вилици, един нож, древен буркан с гроздово желе и бутилка маслен спрей: всичко това стовари безцеремонно на масата.

— Бон апети! — изчурулика тя.

— Ммм, вкусно! — възкликна Брук, като побутваше из чинията яйцата си с аромат на ванилия. Сложи върху не препечения си хляб малко масло и вдигна кутийката си с кока-кола. — Наздраве!

— Наздраве! За… — Брук видя как майка й се спря насред изречението, вероятно въздържайки се да вдигне тост за това, че са заедно, или за новите начала, или някаква друга не твърде уместна препратка към Джулиан. Вместо това каза: — За изисканите ястия и добрата компания!

Нахраниха се бързо и Брук беше приятно изненадана, че майка й все още не й задава никакви въпроси. Разбира се, това постигна желания ефект да изпълни Брук с отчаяно желание да обсъди положението — нещо, което майка й сигурно беше предвидила. Независимо от това, Брук направо се втурна да включи електрическия чайник. Когато и двете се настаниха на дивана с големи чаши „Липтън“ и план да изгледат по видеото последните три епизода на „Братя и сестри“, Брук вече си мислеше, че ще експлодира.

— И така, вероятно си умираш да разбереш какво стана снощи — каза тя, след като отпи една глътка.

Госпожа Грийн извади чаената торбичка, остави я да капе за секунда, а после я положи върху една салфетка на масата. Брук разбираше, че тя полага огромни усилия да не гледа право към нея. Положението сигурно е лошо, помисли си тя. Майка й определено не беше от типа хора, които не упражняват натиск.

— Когато си готова — каза тя уклончиво, като махна с ръка в напълно неправдоподобен жест, казващ: Мога да чакам спокойно.

— Ами, предполагам… боже мой, дори не знам откъде да започна. Цялата история е такава каша.

— Започни от началото. За последно говорих с теб около обяд твое време и ти се приготвяше да облечеш роклята. Тогава звучеше, сякаш всичко е страхотно. Така че какво се случи?

Брук се облегна назад на дивана и подпря единия си крак на ръба на стъклената масичка за кафе.

— Да, горе-долу тогава всичко отиде по дяволите. Точно бях сложила роклята и бижутата и всичко, когато се обади Маргарет.

— Добре…

— Ами станала е огромна издънка, в която не си струва да задълбавам точно сега, но накратко казано, тя ме уволни.

— Тя какво! — Майка й се сепна и застана нащрек. Имаше същото изражение, което се появяваше на лицето й едно време, когато Брук се прибираше от началното училище и обясняваше как лошите момичета са се подигравали с нея през междучасието.

— Уволни ме. Каза ми, че вече не могат да разчитат на мен. Че в болницата не са убедени в отдадеността ми към кариерата.

— Какво?

Брук се усмихна и въздъхна:

— Вярно е.

— Тази жена трябва да си е загубила ума — каза майка й, като стовари ръка върху масата.

— Е, оценявам този вот на доверие, мамо, но трябва да призная, че тя има основание. През последните няколко месеца не показвам точно блестящо представяне.

Майка й замълча за миг, сякаш се опитваше да прецени какво да каже. Когато проговори, гласът й бе нисък и овладян.

— Знаеш, че винаги съм харесвала Джулиан. Но няма да лъжа — като видях онези снимки, ми се прииска да го убия с голи ръце.

— Какво каза? — прошепна Брук, чувствайки се, сякаш е попаднала в засада. Не можеше да се каже, че беше забравила за снимките — онези, които собственият й съпруг беше описал като подобни на снимките на Сиена и Балтазар — но беше успяла да изтика мисълта за тях в най-затънтените кътчета на ума си.

— Съжалявам, скъпа. Знам, че изобщо не ми влиза в работата и се зарекох пред себе си, че няма да казвам нищо, но не можеш просто да се правиш, че нищо не е станало. Трябва да получиш някои истински отговори.

Брук се подразни:

— Мисля, че е напълно ясно, че с него имаме да изясняваме много неща. Вече не познавам този Джулиан и то не само заради някакви ужасни папарашки снимки.

Погледна майка си и зачака отговор, но майка й мълчеше.

— Какво? — попита Брук. — Какво мислиш?

— Още не си ги виждала, нали?

Брук замълча за миг, а после каза:

— Искам, но не мога. Всичко ще стане толкова реално в мига щом ги видя…

Госпожа Грийн подгъна крака под тялото си и се пресегна през канапето да хване ръката на Брук.

— Скъпа, чувам какво казваш. Наистина. Усещането сигурно е сякаш си на перваза на висока сграда. И за мен е направо убийствено, че трябва да кажа това, но… мисля, че трябва да погледнеш.

Брук се обърна и се втренчи в майка си.

— Наистина ли, мамо? Нима не си именно ти тази, която винаги ме съветва да пренебрегвам подобни глупости? Нима не ми напомняш винаги, кажи-речи всеки път, щом се разстроя от нещо, което съм прочела, че деветдесет и девет процента от онова, което се пише в таблоидите, са лъжи и изопачени измислици?

— Има един брой на нощната ми масичка.

— На нощната ти масичка? — изпищя Брук, мразейки звука на собствения си глас — съчетание от шок и паника. — Откога се абонираш за „Ласт Найт“? Мислех, че този дом стриктно се придържа само към списанията „О“ и „Нюзуик“.

— Започнах да се абонирам, когато ти и Джулиан започнахте да се появявате редовно в него — каза майка й тихо. — Беше вълнуващо и исках да знам какво имат предвид всички, когато говорят за него.

Брук се засмя безрадостно.

— О, и не си ли щастлива, че разбра? Не е ли просто извор на очарователна информация?

— За мен е убийствено да правя това, но предпочитам да ги видиш за пръв път тук. Ще те чакам тук. Върви.

Брук погледна майка си и видя болката, изписана върху лицето й. Надигна се с усилие от дивана и се опита да пренебрегне смазващите чувства на страх и ужас. Пътят от дневната до спалнята на майка й сякаш й отне цяла вечност, но преди още да си даде сметка какво става, Брук седна на ръба на леглото. На корицата се мъдреха усмихнатите лица на Джъстин Тимбърлейк и Джесика Бийл с дълга, назъбена пукнатина, минаваща през тях. Думите: „Свършено е!“ бяха изписани с яркочервени букви напреки отгоре.

Утешена от факта, че Джулиан още не беше достатъчно важен да си осигури място на корицата, Брук отгърна на съдържанието, с намерението да прегледа набързо заглавията. Не беше необходимо. Най-горе на страницата, заемайки повече от полагаемото й се място, имаше снимка на Джулиан на маса във вътрешния двор на „Шато Мармон“. Момичето, което седеше до него, беше почти закрито от огромно саксийно растение, но се виждаше профилът й, докато тя се навеждаше към Джулиан, с наклонена глава и отворена уста, сякаш точно се канеха да се целунат. Той държеше бира в едната си ръка и се усмихваше на момичето, разкривайки трапчинките си. Брук почувства как я връхлита пристъп на гадене, последван бързо от осъзнаването, че тези списания никога не пропиляват най-пикантните снимки за първата страница. Най-лошото тепърва предстоеше.

Пое си дълбоко въздух и обърна на осемнайсета страница. Който твърдеше, че за възприемането на ужасните неща е нужно известно време, очевидно никога не се беше сблъсквал с простираща се на две страници двойно увеличена снимка на съпруга си с друга жена. Умът на Брук възприе всичко наведнъж. Без ни най-малко усилие тя видя друга версия на първата снимка, само че на тази Джулиан, изглежда, слушаше внимателно, докато момичето шепнеше нещо в ухото му. Времето, отпечатано отдолу, беше единайсет и трийсет и осем минути вечерта. На следващата снимка, върху която в неоново червено беше отпечатано времето — дванайсет и двайсет и две минути вечерта, се виждаше той, отметнал глава назад, докато се смееше; момичето също се смееше и сега беше притиснало здраво длан към гърдите му. Дали закачливо го отблъскваше? Просто си търсеше оправдание да го докосне? Третата и последна снимка от лявата страна на страницата беше най-ужасната: на нея се виждаше момичето, притискащо се към Джулиан, отпивайки от нещо, което приличаше на шампанско розе. Джулиан още държеше бутилката си с бира в едната ръка, но другата, изглежда, шареше нагоре по роклята на момичето. От ъгъла, под който беше извита ръката му, беше ясно, че не прави нищо по-непристойно от това, да докосва горната част на бедрото й, но не можеше да се отрече, че както ръката, така и китката, бяха затъмнени от тъканта на дрехата. Джулиан намигаше на момичето, като му отправяше онази своя дяволита усмивка, която Брук обичаше толкова много, докато момичето бе вперило кафявите си очи в него с обожание. Беше един часът и три минути сутринта.

А после — най-лошото, несъмнено най-голямата гордост на „Ласт Найт“. Отдясно на страницата имаше простираща се от единия до другия край снимка, която със същия успех можеше да е с големината на билборд. Означеното време беше шест часът и осемнайсет минути сутринта. И на нея се виждаше момичето, облечено в точно същата скучна синя рокля от преди няколко часа, излизащо от бунгало край някакъв басейн. Косата й беше ужасно разчорлена и тя изглеждаше като олицетворение на махмурлука. Притискаше чантата към гърдите си, сякаш се опитваше да се предпази от изненадващата фотографска светкавица, а очите й бяха широко отворени, шокирани, но имаше и още нещо. Гордост? Радост от постижението? Каквото и да беше, очевидно не беше срам.

Брук не можа да се въздържи и прегледа всяка снимка внимателно като учен, който изследва образец, търсейки улики, знаци и модели. Това й отне още няколко противни минути, но след като се взря напрегнато в последната снимка, Брук разбра какво я безпокоеше най-много. Момичето не беше прочута актриса или супермодел, или попзвезда, поне не доколкото Брук виждаше. Изглеждаше обикновена. Имаше безжизнено отпусната малко прекалено дълга червеникавокафява коса, безлична синя рокля и толкова незапомняща се — толкова зашеметяващо обикновена — фигура, че на Брук почти й секна дъхът, когато осъзна: момичето донякъде изглеждаше като нея. От двата излишни килограма до неумело положената очна линия и не твърде подходящите сандали (с токове, съвсем малко по-дебели от подходящото за една вечер навън и съвсем леко поизносена кожа), момичето, което Джулиан бе „забърсал“ в „Шато“ и Брук можеха да са направо сестри. И, което беше почти най-разстройващото от всичко, Брук беше почти сигурна, че щяха да сметнат именно нея за по-привлекателна.

Всичко беше прекалено странно. Ако съпругът ти смяташе да те мами с някаква непозната, която е срещнал в холивудски хотел, не можеше ли поне да има самоуважението да избере някое горещо маце? Или, най-малкото, някое пластично и изкуствено разкрасено момиче? Къде бяха огромните изкуствени цици и впитите джинси, с кройка, която те прави да изглеждаш направо кльощава? Изкуственият тен и изрусените кичури за петстотин долара? Как изобщо се беше добрала до „Шато“?, зачуди се Брук. Може би един прочут музикант невинаги успяваше да свали модел от ранга на Жизел, но не можеше ли поне да си намери някоя, която изглежда по-добре от собствената му съпруга! Брук отвратено захвърли списанието. Беше по-лесно да се съсредоточиш върху абсурдността на факта съпругът ти да ти изневерява с по-непривлекателна версия на самата теб, отколкото да признаеш истинската част с изневярата.

— Добре ли си? — Гласът на майка й я изненада. Госпожа Грийн стоеше облегната в рамката на вратата, върху лицето й беше изписано същото измъчено изражение както преди.

— Ти беше права — каза Брук. — Нямаше да е забавно да видя това във влака на „Амтрак“ на път за вкъщи утре.

— Толкова съжалявам, миличка. Знам, че сигурно точно сега ти се струва невъзможно, но мисля, че трябва да изслушаш Джулиан.

Брук изсумтя:

— Имаш предвид, да изслушам нещо от рода на: „Скъпа, технически можех да се прибера вкъщи и да прекарам тази нощ с теб, но вместо това се запилях нанякъде и прекарах нощта с твоята по-непривлекателна сестра близначка? О, и съвсем случайно ме фотографираха, докато го правя?“. — Брук долови гнева в гласа си, процеждащия се от него сарказъм и се изненада, че не й се иска да заплаче.

Госпожа Грийн въздъхна и седна до нея на леглото.

— Не знам, скъпа. Той определено трябва да се държи по-добре. Но нека сме наясно за едно: тази повлекана не е твоя близначка. Тя е просто някакво жалко момиче, което се е хвърлило на врата на съпруга ти. Ти я засенчваш във всяко възможно отношение.

От другата стая се разнесе звънът на телефона й — сингълът на Джулиан „За изгубения“. Майката на Брук я погледна въпросително.

— С тази мелодия ми звъни телефонът — каза Брук, като се надигна. — Свалих я преди няколко седмици. Сега мога да прекарам цялата нощ в опити да разбера как да я махна.

Откри телефона си в спалнята за гости и видя, че се обажда Джулиан. Искаше й се да пренебрегне обаждането му, но не можеше.

— Здрасти — каза тя, като зае същата поза на това легло.

— Брук! Боже мой, изпаднах в паника. Защо не отговаряше на обажданията ми? Дори не знаех дали си успяла да се прибереш вкъщи, или не.

— Не съм вкъщи. При мама съм.

Стори й се, че чу приглушена ругатня, а после той каза:

— При майка ти? Мислех, че каза, че се прибираш вкъщи?

— Да, ами, такъв ми беше планът, докато Нола ми съобщи, че апартаментът ни е под обсада.

— Брук? — Тя чу как някъде на заден план изсвири клаксон. — По дяволите, едва не се блъснахме в колата пред нас. Мой човек, какво му става на тоя тип зад нас?

После, към нея:

— Брук? Съжалявам, за малко щях да загина.

Тя не каза нищо.

— Брук…

— Да?

Настъпи пауза, а после той каза:

— Моля те, изслушай ме.

За един миг отново настъпи тишина. Брук знаеше, че той я чака да каже нещо за снимките, но не можеше да му достави това удовлетворение. Което, между другото, беше разстройващо само по себе си. Колко тъжно е да играеш подобни пубертетски игрички, в които се стремиш да не показваш чувствата си, със собствения си съпруг!

— Брук, аз… — Той млъкна и се прокашля. — Аз, ъъ, не мога дори да си представя колко тежко ти е било да гледаш онези снимки. Колко абсолютно, напълно ужасно трябва да е било…

Ръката й стисна телефона толкова силно, че се изплаши да не го счупи, но не можеше да се застави да каже нищо. Изведнъж гърлото й се беше присвило и затворило и сълзите рукнаха по лицето й.

— А когато всички онези ужасни хора от медиите задаваха всички онези въпроси снощи на червения килим… — Той се закашля отново и Брук се запита дали се е задавил или просто се разболява от простуда. — За мен беше брутално, а мога само да си представя какъв ад е било за теб и…

Той млъкна, като явно чакаше тя да каже нещо, да го спаси от самия него, но задавена от безмълвните сълзи, тя не можеше да оформи изречение.

Останаха да седят цяла минута, може би две, а после той каза:

— Скъпа, плачеш ли? О, Рук, толкова, толкова съжалявам.

— Видях снимките — прошепна тя, а после направи пауза. Знаеше, че трябва да попита, но част от нея продължаваше да си мисли, че е по-добре да не знае.

— Брук, изглеждат ужасно по-зле от действителността.

— Прекара ли нощта с тази жена? — попита тя. Усещаше устата си като покрита с вълна.

— Не беше нищо такова.

Мълчание. Тишината по телефона й се струваше като жива. Тя зачака и се замоли той да каже, че всичко е било огромно недоразумение, постановка, медийна манипулация. Вместо това той не каза нищо.

— Е, добре тогава — чу се да казва тя. — Това до голяма степен обяснява станалото. — Последните й две думи бяха задавени, приглушени.

— Не! Брук, аз… не съм правил секс с това момиче, кълна ти се.

— Тя излизаше от стаята ти в шест сутринта.

— Казвам ти, Брук, не сме правили секс. — Той звучеше нещастно, гласът му беше умолителен.

И тогава тя най-после разбра.

— Значи всъщност не си правил секс с нея, но се е случило нещо друго, нали така?

— Брук…

— Имам нужда да знам какво е станало, Джулиан. — Идваше й да повърне от ужас, че води със съпруга си този разговор, тази причудливо ужасна версия на „до коя база стигна“?

— Имаше сваляне на дрехи, но след това просто заспахме. Нищо не се случи. Кълна ти се, Брук.

Сваляне на дрехи. Това беше толкова странен начин да облече в думи станалото. Толкова дистанциран. Почувства как в гърлото й се надигна жлъчка при представата как Джулиан лежи гол в леглото с друга жена.

— Брук? Там ли си още?

Знаеше, че той говори, но не чуваше какво казва. Отдръпна телефона от ухото си и погледна дисплея: на погледа й отвърна снимка на Джулиан с лице, притиснато към муцуната на Уолтър.

Тя продължи да седи на леглото още десет, може би двайсет секунди, като гледаше снимката на Джулиан и слушаше как тонът му ту се повишава, ту се понижава. Пое си дълбоко въздух, поднесе микрофона към устните си и каза:

— Джулиан, затварям. Моля те, не ми се обаждай пак. Искам да бъда сама. — Преди да успее да изгуби самообладание, тя изключи телефона, извади батерията и прибра и двете отделно в чекмеджето на нощната масичка. Тази вечер нямаше да има повече разговори.