Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (15)

15
Не съм от тези, дето подсмърчат под душа

— Сигурна ли си, че не искаш да влезем, дори само за няколко минути? — попита Мишел, като измери с поглед микробусите със затъмнени стъкла, редящи се по пресечката пред входа на жилищната сграда на Брук.

— Абсолютно — отговори Брук, като се опита да прозвучи категорично. Двучасовото пътуване с кола от дома на майка й до Ню Йорк с брат й и Мишел, й беше дало повече от достатъчно време да ги осведоми за ситуацията с Джулиан, като бяха пристигнали в Манхатън точно когато започнаха да задават онзи тип въпроси за Джулиан, на които тя не бе готова да отговори.

— Защо само не ти помогнем да влезеш вътре? — попита Ранди. — Винаги съм искал да цапна някой папарак.

Тя стисна зъби и се усмихна.

— Благодаря ви, но мога да се справя с това. Вероятно седят тук още от Грамитата насам и не мисля, че ще си тръгнат скоро.

Ранди и Мишел се спогледаха скептично, затова Брук продължи да упорства:

— Чуйте ме и двамата, сериозно говоря. Имате най-малко още три часа път, а става късно, така че по-добре да тръгвате. Аз ще мина надолу по пресечката, ще се правя, че не ги виждам, и ще си държа главата високо изправена. Няма дори да кажа: „Без коментар“.

Ранди и Мишел отиваха на сватба в Бъркшайърс и планираха да пристигнат ден-два по-рано за първото си пътуване без бебето. Брук отново хвърли тайно поглед към впечатляващо стегнатия корем на Мишел и зачудено поклати глава. Беше си истинско чудо, особено защото бременността беше заместила нейното преди спретнато, стегнато тяло с ниска, набита фигура, без да остави никакво разграничение между гърдите и талията, или талията и бедрата. Брук мислеше, че ще минат години, преди Мишел да успее да си върне предишната фигура, но само четири месеца след раждането на Ела тя изглеждаше по-добре от всякога.

— Е, добре… — каза Ранди, като повдигна вежди. Питаше Мишел дали иска да изтича в апартамента на Брук и да отиде до тоалетната.

Брук посърна. Умираше да остане няколко минути насаме, преди да пристигне Нола и да започне вторият рунд от инквизицията.

— Не, добре съм — отговори Мишел и Брук въздъхна с облекчение. — Ако трафикът ще е толкова лош, по-добре да тръгваме. Сигурна ли си, че ще се оправиш?

Брук се усмихна широко и се наведе навътре към пасажерското място да прегърне Мишел.

— Със сигурност. Повече от добре съм. Моля ви, просто гледайте да си поспите и да пийнете колкото може повече, окей?

— Рискуваме да проспим направо цялата сватба — промърмори Ранди, като се надвеси през прозореца откъм шофьорското място, за да целуне Брук.

Изведнъж наблизо ярко блеснаха фотографски светкавици. Мъжът, който снимаше от отсрещния край на улицата, очевидно ги беше забелязал преди всички останали, въпреки че Ранди беше паркирал почти на цяла пресечка от входа. Носеше тъмносин суитчър с качулка и панталони в цвят „каки“ и явно не правеше ни най-малко усилие да прикрие намеренията си.

— Уау, биваше си го този, нали? Не изгуби дори един миг — каза брат й, като се надвеси от прозореца да огледа по-добре фотографа.

— Всъщност съм го виждала преди. Гарантирам ти, че в следващите четири часа ще видиш наша снимка, на която се целуваме, със заглавие от рода на: „Зарязаната съпруга светкавично си намира нов любим“ — каза тя.

— Ще споменат ли, че съм ти брат?

— Категорично не. А колкото до факта, че съпругата ти седи до теб в колата… всъщност определено има вероятност да го нарекат „тройка“.

Ранди се усмихна тъжно.

— Гадна работа, Брук. Съжалявам. За всичко.

Брук стисна ръката му.

— Престани да се тревожиш за мен. Приятно пътуване!

— Обади се, ако имаш нужда от нещо, нали?

— Дадено — каза тя, с по-силна престорена бодрост, отколкото смяташе за възможно. — Карай внимателно! — Тя остана да стои и да маха, докато завиха зад ъгъла, после се насочи право към входната врата. Едва беше изминала десетина стъпки, когато останалите фотографи — без съмнение предупредени от другите светкавици — сякаш излетяха право от различни микробуси и се събраха в шумна, ръкомахаща група точно пред вратата на жилищната й сграда.

— Брук! Защо не придружи Джулиан на нито едно парти след церемонията?

— Брук! Изхвърли ли Джулиан?

— Знаеше ли, че съпругът ти има връзка?

— Защо съпругът ти още не се е прибрал вкъщи?

Добър въпрос, помисли си Брук. Значи ставаме двама, които се питат едно и също. Те крещяха и тикаха фотоапарати в лицето й, но тя отказваше да погледне в очите, когото и да било от тях. Преструвайки се на спокойна, каквато всъщност изобщо не беше, тя първо отключи външната врата, дръпна я да я затвори зад гърба си, а после отключи вратата към фоайето. Фотографските светкавици продължиха да проблясват, докато вратата на асансьора се затвори зад гърба й.

Апартаментът беше зловещо тих. Честно казано, беше си позволила да храни безумната надежда, че Джулиан ще зареже всичко и ще долети у дома, за да обсъдят нещата. Знаеше, че дните му са запълнени до крайност и невероятно трудни — като една от одобрените членове, включени в списъка му за препращане на електронни съобщения, тя всяка сутрин получаваше по електронната поща дневните му разписания, информацията за контактите и плановете за пътуване — и знаеше, че му е невъзможно да отмени, която и да е добра възможност за срещи с пресата след наградите „Грами“, за да се прибере вкъщи два дни по-рано. Но това не променяше факта, че въпреки всичко отчаяно й се искаше той да го направи. При сегашното разписание, той трябваше да кацне на летище „Кенеди“ след още два дни, в четвъртък сутринта, за нова поредица интервюта с нюйоркски медии и токшоута и тя се опитваше да не мисли какво щеше да стане тогава.

Имаше време само за един бърз душ и торбичка приготвени в микровълновата фурна пуканки, преди домофонът да иззвъни. Нола и Уолтър нахълтаха през миниатюрното антре, щастливо оплетени в палта и каишки, и Брук се засмя за първи път от дни, когато Уолтър скочи вертикално на метър и двайсет във въздуха и се опита да я близне по лицето. Когато най-после го улови в обятията си, той заквича като прасенце и покри лицето й с целувки.

— Не очаквай същото посрещане от мен — каза Нола, като сбърчи отвратено лице. После омекна и прегърна силно Брук и заедно с Уолтър, тримата заприличаха на нещо като смешна малка палатка. Нола целуна Брук по бузата, а Уолтър — по носа, а после тръгна право към кухнята да налее водка с лед и маслинов сок.

— Ако това, което става пред апартамента ти точно в момента, дори малко напомня за това, какво е било в Лос Анжелис, мисля, че може би ще имаш нужда от това — каза Нола, като подаде на Брук чаша мътна водка. Седна срещу нея на канапето. — Е… готова ли си да ми разкажеш какво се случи? — попита тя.

Брук въздъхна и отпи от питието си. Течността беше остра, но затопли гърлото й и остави в стомаха й учудващо приятно усещане. Не можеше да се застави да изживее наново цялата история, точка след ужасна точка, и знаеше, че макар и да прояви съчувствие, Нола никога не би могла да разбере наистина колко ужасна беше вечерта.

Така че тя разказа на Нола за всички асистенти, кръжащи наоколо, за великолепния хотелски апартамент, за златистата рокля на „Валентино“. Разсмя я с историята за служителя от охраната на „Нийл Лейн“ и се похвали колко съвършени са били косата и ноктите й. Смекчи историята с обаждането на Маргарет, като каза, че шефовете в болницата са полудели и че наистина е пропуснала ужасно много работни дни и в отговор на шокираното изражение на Нола махна пренебрежително с ръка, засмя се и отпи от чашата си. Най-прилежно описа подробностите по преживяванията си на червения килим („толкова по-невероятно и фантастично, отколкото си мислех — едва когато стъпиш там, осъзнаваш колко много светлини блестят право в лицето ти“) и как са изглеждали звездите на живо („в повечето случаи — по-слаби, отколкото на снимките и почти без изключение — по-възрастни“). Отговори на въпросите на Нола за Райън Сийкрест („чаровен и възхитителен, но знаеш, че съм почитателка и ревностна обожателка на Сийкрест“), дали в реалния живот Джон Мейър е достатъчно мил и сладък, за да заслужава вниманието на всички жени, които е изредил („Честно казано, мисля, че Джулиан е по-сладък, което, като се замисля сега за това, наистина не е на добро“) и изказа изключително безполезно мнение по въпроса дали Тейлър Суифт изглежда по-добре от Майли Сайръс, или не („Още не съм напълно сигурна дали мога да ги различа“). Без всъщност да е сигурна защо, тя нарочно изпусна срещата с Лайла Лоусън, жените в тоалетната и лекцията от Картър Прайс.

Онова, което не каза на Нола — колко напълно съкрушена беше, когато затвори телефона, след като я уволниха. Не описа колко ледено бе държанието на Джулиан, когато й каза за снимките, как именно фактът, че Джулиан се съсредоточи върху „справянето с тяхното отражение“ и „недопускането това да го отклони от целта му“, я разстрои най-много. Изпусна онази част, в която, докато вървяха по червения килим, папараците ги обстрелваха с унизителни въпроси за снимките и крещяха обиди, надявайки се да ги накарат да се обърнат към обектива. Как можеше да се надява да обясни на когото и да било как се чувстваше, когато слушаше как Кари Ъндъруд изпълнява „Преди той да изневери“, като се питаше дали всички присъстващи до един ги зяпат и се подсмихват тайно — а после се опитваше да не остане с каменно изражение, когато Кари изпя припева на песента. „Защото следващия път, когато изневери, няма да съм тази, която ще лее сълзи“.

Изпусна частите за това как хълцаше в колата на път за летището и се молеше Джулиан да започне да я умолява да остане, категорично да й забрани да си тръгне, как вялите му, неубедителни възражения бяха съкрушителни. Брук не можеше да признае, че се беше качила в самолета последна, с жалката надежда, че Джулиан ще се появи тичешком на изхода, като във филм, и ще я умолява да остане, или как, когато накрая мина през ръкава и видя как вратата се затваря зад гърба й, тя го мразеше повече заради това, че я беше оставил да си отиде, отколкото заради идиотското престъпление, което беше извършил, на първо място.

Когато най-после свърши, тя се обърна към Нола и я погледна очаквателно:

— Това добро обобщение ли беше?

Нола просто поклати глава:

— Хайде, Брук. Каква е истинската история?

— Истинската история ли? — Брук се засмя, но смехът й прозвуча глухо и нещастно. — Можеш да прочетеш истинската история на осемнайсета страница от тазседмичния брой на „Ласт Найт“. — Уолтър скочи на дивана и опря муцуна на бедрото на Брук.

— Брук, помисляла ли си изобщо, че има логично обяснение?

— Става все по-трудно и по-трудно да обвиняваш таблоидите, когато съпругът ти всъщност го потвърждава.

Изражението върху лицето на Нола излъчваше неверие.

— Джулиан е признал…

— Да.

Нола остави питието си и се втренчи в Брук.

— Мисля, че точният цитат беше „сваляне на дрехи“. Сякаш няма представа как се е случило точно това, но сваляне наистина е имало.

— О, боже.

— Твърди, че не е спал с нея. Сякаш от мен се очаква да повярвам на това. — Мобилният й телефон звънна, но тя веднага го спря. — О, Нола, просто не мога да си избия от главата представата за тях двамата голи заедно! И искаш ли да чуеш най-откачената част? Фактът, че тя е обикновена, ме кара да се чувствам още по-зле. Един вид, той не може дори да твърди, че е бил тооолкова пиян и тази знойна моделка просто се хвърлила в леглото му. — Тя вдигна един брой на „Ласт Найт“ и го разтърси. — Искам да кажа, тя е средна хубост. В най-добрия случай! И нека не пренебрегваме факта, че той е прекарал цяла вечер да я ухажва. Да я прелъстява. Очакваш да повярвам, че всъщност не е спал с нея?

Нола сведе поглед към скута си.

— Дори да не е, очевидно се е опитвал. — Брук стана и закрачи из стаята. Чувстваше се едновременно изтощена и напрегната и й се гадеше. — Той има връзка, или иска да има. Ще бъда истинска глупачка да не приема това.

Нола продължаваше да мълчи.

— Почти не се виждаме, а когато все пак се видим, се караме. Вече почти не правим секс. Докато пътува, той все е някъде навън, на заден план се чува музика и момичешки смях и никога не знам къде. Има толкова много слухове. Знам, че всяка зарязана съпруга на планетата иска да вярва, че нейното положение е различно, но ще съм глупачка да си мисля, че това не би могло да се случи на мен. — Тя издиша шумно и поклати глава. — Боже мой, точно като моите родители сме. Винаги си мислех, че ще бъдем различни, а ето ни…

— Брук, трябва да говориш с него.

Брук отчаяно вдигна ръце:

— Напълно съм съгласна, но къде е той? Похапва суши в Западен Холивуд, преди поредицата от изяви в късни вечерни токшоута? Не е ли трудно да пренебрегна дребния, простичък факт, че ако наистина искаше, той щеше да е тук сега?

Нола разклати чашата си така, че съдържанието й се завихри, и сякаш се замисли за това.

— Дали би могъл?

— Разбира се, че би могъл! Той не е президентът, не извършва животоспасяваща операция и не насочва космическата совалка през атмосферата, за да се приземи благополучно. Той е певец, за бога, и мисля, че би могъл да се справи.

— Е, кога ще се върне?

Брук сви рамене и почеса Уолтър по врата.

— Вдругиден. Не заради мен, забележи. Ню Йорк вече е в разписанието. Очевидно разпадането на брака ти не е гаранция, че ще можеш да го вместиш в разписанието.

Нола остави питието си и се обърна към Брук:

— Разпадането на брака ти? Това ли в действителност се случва тук?

Фразата увисна във въздуха.

— Не знам, Нола. Наистина се надявам, че не. Но не знам как ще преодолеем това.

Брук се опита да потисне пристъпа на гадене, който я връхлетя. При всичките си приказки през последните два дни за това, как „си дава време“, „нуждае се от пространство“ и „изяснява нещата“, никога не си беше позволила да обмисли възможността двамата с Джулиан да не успеят да се справят с това.

— Виж, Нол, омразно ми е, че правя това, но сега те изритвам оттук. Трябва да поспя.

— Защо? Ти си безработна. Какво толкова, да му се не види, имаш да правиш утре?

Брук се засмя:

— Благодаря за съпричастността и разбирането. За твое сведение, не съм безработна, само недостатъчно ангажирана с работа. Все още имам двайсетте часа седмично в „Хънтли“.

Нола си наля още един пръст водка и този път не си направи труда да слага маслини.

— Трябва да си там чак утре следобед. Наистина ли ще си легнеш да спиш още в тази минута?

— Не, но имам нужда от два часа, за да се наплача едно хубаво под душа, да се опитам да не издирвам в „Гугъл“ онова момиче от „Шато“, а после да плача, докато заспя, когато все пак си легна — отговори Брук. Главно се шегуваше, разбира се, но в крайна сметка не прозвуча така.

— Брук…

— Шегувам се. Всъщност не съм от онези, дето подсмърчат под душа. Освен това, вероятно ще си взема вана.

— Няма да те оставя в това състояние.

— Е, тогава ще спиш на дивана, защото аз се отправям към леглото. Сериозно, Нола, наистина съм добре. Мисля, че ще ми се отрази добре да остана за малко сама. Майка ми се държа стряскащо ненатрапчиво, но все още не съм имала и една секунда за себе си. Не че няма да има безкрайно много време за това…

Трябваха й още десет минути да убеди Нола да си тръгне и когато тя най-после го направи, Брук не се почувства така облекчена, както бе предполагала. Взе си вана и си сложи най-сладката памучна пижама и най-опърпания халат и се покатери върху завивките, като дръпна лаптопа в леглото със себе си. Още в началото на брака си се бяха разбрали никога да не слагат телевизор в спалнята — пренесоха това правило и върху компютрите — но предвид факта, че Джулиан го нямаше никакъв, й се струваше почти правилно да си свали „27 рокли“, или нещо също толкова сълзливо романтично и да се откъсне напълно от всичко наоколо. За кратко си помисли дали да не си вземе сладолед в леглото, но реши, че просто е твърде в стила на Бриджет Джоунс. Филмът се оказа отлично средство за разсейване, благодарение най-вече на това, че съумя твърдо да не откъсва очи от екрана и не позволи на ума си да се отклонява, но веднага щом филмът свърши, тя допусна съществена грешка. Две, всъщност.

Първото й катастрофално решение беше да си прослуша гласовата поща. Отне й почти двайсет минути да прегледа трийсет и трите съобщения, оставени след деня на „Грамитата“. Промяната от неделя, когато приятели и близки се обаждаха да й пожелаят късмет, до днес — когато почти всяко съобщение звучеше като съболезнователно обаждане — беше зашеметяваща. Повечето бяха от Джулиан и всичките включваха някакъв апатичен вариант на: „Мога да обясня“. Макар да бяха подобаващо умолителни, забележително беше, че нито едно не включваше „обичам те“. Имаше по едно от Ранди, баща й, Мишел и Синтия и четирите — предлагащи подкрепа и насърчения; четири от Нола в различно време, с въпроси какво става и нови сведения за Уолтър; и едно от Хедър — консултантката от „Хънтли“, на която се беше натъкнала в италианската пекарна. Останалите бяха от стари приятели, (бивши) колеги и случайни познати и всички правеха станалото да звучи, сякаш някой е умрял. Макар че преди да ги прослуша, не й се плачеше, когато свърши, в гърлото й вече се беше образувал възел.

Вторият й и може би по-лош, необмислен ход, беше да провери Фейсбук. Беше предполагала, че много от приятелите й сигурно са поместили развълнувани ъпдейти на статуса във връзка с изпълнението на Джулиан — не се случваше всеки ден някой, когото познават от гимназията или колежа, да пее на церемонията по връчване на наградите „Грами“. Онова, което не беше предвидила, може би от наивност, беше подкрепата, изляла се към нея: „стената“ й беше осеяна с всякакви съобщения от „Ти си силна, ще превъзмогнеш това“ от майката на нейна приятелка, до „това просто идва да покаже, че всички мъже са задници, не се тревожете, госпожо, ние всички ви подкрепяме!!!“ от Кайли. При всякакви други, не така унизителни обстоятелства, щеше да е прекрасно да почувства толкова много обич и насърчение, но това беше просто напълно смазващо. С него вървеше и неоспоримото доказателство, че личното й нещастие се раздухва съвсем открито, и то не само пред непознати. В известно отношение, което тя не можеше напълно да обясни, й беше по-лесно да мисли за множествата безименни, безлики американци, които разглеждат снимките на нейния съпруг и онова момиче от „Шато“, но в мига, щом си даде сметка, че същото правят приятелите и близките й, колегите и познатите й, стана почти непоносимо.

Двойната доза амбиен, която взе профилактично тази нощ, беше достатъчна да я накара да се почувства изтощена и с махмурлук на другия ден, но не и достатъчно силна да я запрати в дълбокия безпаметен сън, за който така отчаяно копнееше. Сутринта и ранният следобед минаха в мъгла, прекъсвана само от Уолтър и постоянното (но пренебрегвано) звънене на телефона, и ако не изпитваше ужас да не изгуби и работата в „Хънтли“, Брук щеше сериозно да обмисли възможността да се обади да каже, че е болна. Вместо това тя се насили да вземе душ, да изяде един сандвич от препечена филийка пълнозърнест хляб с фъстъчено масло и да се отправи към метрото достатъчно рано, за да стигне до Горен Ийст Сайд в три и половина. Пристигна в училището петнайсет минути по-рано и, след като само за миг се възхити на обвитата в бръшлян фасада на голямата къща, забеляза някаква голяма суматоха вляво от входа.

Имаше малка групичка фотографи и двама души с вид на репортери (единият — с микрофон, другият — с бележник), наобиколили дребничка руса жена с дълго до глезените палто от овча вълна, спретнат кок и грозна гримаса. Фотографите така се бяха съсредоточили върху жената, че не забелязаха Брук.

— Не, не бих казала, че е нещо лично — каза жената, докато клатеше глава. Заслуша се за момент, а после я поклати отново. — Не, никога не съм имала контакти с нея — дъщеря ми няма нужда от съвети относно храненето, но…

Брук спря и се заслуша за частица от секундата, когато осъзна, че непознатата говори за нея.

— Позволете ми да кажа, че не съм единствената, която мисли, че подобно внимание е неуместно в училищна среда. Дъщеря ми би трябвало да се съсредоточава върху алгебрата и хокея на трева, а вместо това отговаря на обаждания от репортери, които искат от нея да прави коментари за някакъв национален клюкарски таблоид. Това е неприемливо и именно затова Асоциацията на родителите призовава за незабавната оставка на госпожа Олтър.

Брук ахна. Жената улови погледа й. Около дузината други хора в кръга — сега видя, че с русата жена стоят още две майки — до един я погледнаха. Виковете започнаха незабавно.

— Брук! Срещала ли си жената, която се появи на снимките с Джулиан?

— Брук, смяташ ли да напуснеш Джулиан? Виждала ли си го след неделя вечерта?

— Какво мислиш за това, че от Асоциацията на родителите в „Хънтли“ призовават за оставката ти? Обвиняваш ли съпруга си за това?

Сякаш церемонията по връчване на наградите „Грами“ се повтаряше отново, съвсем отначало, само че този път без роклята, без съпруга или въжето, което я отделяше от папараците. За щастие, разполагаше с охранителя на училището — вежлив и добродушен мъж в края на шейсетте, който беше висок едва към метър и шейсет и пет, но въпреки това вдигна ръка към хората в тълпата и им нареди да се отдръпнат, напомняйки на всички, че макар тротоарът да е обществена собственост, стълбите, които водеха нагоре към входната врата, не са. Брук го стрелна с признателен поглед и се втурна вътре. Беше еднакво ядосана и потресена, ядосана главно на себе си, че не беше предвидила — защото никога не го беше подозирала — че цялото това кошмарно, нежелано внимание ще я последва и до училището.

Пое си дълбоко въздух и се запъти право към кабинета си на приземния етаж. Роузи, административната асистентка за всички консултантски програми, вдигна поглед от бюрото си, когато Брук влезе в преддверието към онази част от сградата, където се намираха нейният кабинет, този на Хедър и другите трима консултанти. Роузи никога не се беше отличавала със завидно умение да не се меси в чуждите работи, но Брук предположи, че днес ще е по-ужасно от обикновено. Напрегна се да посрещне неизбежното споменаване на снимките на Джулиан, на тълпата отвън или и двете.

— Здрасти, Брук. Кажи ми, като се посъвземеш от цялата тази, хм, лудница навън. Ронда иска да намине за няколко минути, преди да започнат часовете ти с пациенти — каза Роузи, като прозвуча достатъчно нервно, че да накара и Брук да изпита нервност.

— Наистина ли? Някаква представа защо?

— Не — отвърна Роузи, очевидно лъжеше. — Помоли ме да й кажа, когато дойдеш.

— Добре, може ли само да си сваля палтото и да проверя телефонния секретар? Две минути?

Влезе в кабинета си, голям само колкото да побере бюро, два стола и закачалка за палта, и тихо затвори вратата. През остъклената врата видя как Роузи вдигна телефона, за да съобщи на Ронда, че е пристигнала.

Бяха минали едва трийсет секунди, когато Брук чу почукване.

— Влез! — провикна се тя, като се опита да прозвучи приветливо. Искрено харесваше и уважаваше Ронда и макар че едно посещение от шефката изобщо не беше нещо необичайно, тя се беше надявала да избегне всякакви ненужни контакти този ден.

— Радвам се, че си тук. Искам да ти съобщя последни сведения за Лизи Стоун — каза Брук, с надеждата да поеме контрола върху разговора, като повдигне въпроса за една от ученичките, на които даваше съвети относно храненето. Брук заговори бързо. — Не мога да повярвам, че грижата за тези момичета е поверена на треньора Демишев. Искам да кажа, страхотно е, че може да създава олимпийски състезатели кажи-речи от въздуха — няма игра на думи — но наистина е въпрос на време някоя от тях да умре от глад.

— Брук — каза Ронда, като произнесе името й необичайно провлечено. — Искам да чуя това, може би можеш да ми напишеш една паметна бележка. Но трябва да поговорим.

— О? Наред ли е всичко? — попита тя. Сърцето й заблъска шумно в гърдите.

— Страхувам се, че не. Толкова съжалявам, че се налага да ти кажа това…

Разбра от изражението на Ронда. Разбира се, че решението не било нейно — каза Ронда: може и да била директорка, но отговаряла пред още толкова много хора, особено родителите, които смятали, че цялото това внимание, което Брук получава, не се отразява добре върху училището. Всички разбирали, че вината не е на Брук, че тя, разбира се, едва ли е доволна от вторачването на медиите в нея и именно по тази причина искали тя да си вземе малко отпуск — платен, разбира се — докато всичко се успокои.

Когато Ронда каза: „Наистина се надявам да разбираш, че това е само временно и е крайна мярка, която не се харесва на никого от нас“, Брук вече мислено беше излязла. Не намекна на Ронда, че в момента тази, която привличаше цялото внимание на медиите, беше не тя, а враждебно настроената майка, която ораторстваше пред журналистите отвън. Въздържа се да напомни на директорката, че нито веднъж, в нито едно интервю, не беше споменала училището по име и никога, абсолютно никога, не беше нарушавала правото на ученичките на личен живот дори с обяснение пред някой извън най-тесния си кръг от приятели и близки за това, какво представляват отговорностите й. Вместо това включи на автопилот, за да даде най-уместния отговор, като увери Ронда, че разбира, че знае, че това не е нейно решение, че ще си тръгне веднага щом приключи с някои недовършени задължения. След по-малко от час Брук излезе отново в преддверието, вече облякла палтото си и преметнала чантата си на рамо, и се сблъска с Хедър.

— Хей, приключи ли вече за днес? Ревнувам.

Брук почувства как в гърлото й се надига буца и се прокашля:

— По-скоро приключих за обозримото бъдеще.

— Научих какво е станало — прошепна Хедър, въпреки че бяха сами в помещението. Брук се запита как така тя вече знае и си спомни колко бързо се разнасяха слуховете в една гимназия.

Сви рамене:

— Да, ами, това е част от сделката. Предполагам, че ако аз бях родител, който плаща по четирийсет бона на година, за да праща дъщеря си на училище тук, нямаше да съм преизпълнена с радост, ако всеки път, щом пристъпи навън, върху нея връхлитат папараци. Ронда ми каза, че с някои от момичетата са се свързали репортери от таблоидите, които са ги открили чрез профилите им във Фейсбук и са питали как се държа в училище и дали някога говоря за Джулиан. Можеш ли да си представиш? — Тя въздъхна. — Ако нещата наистина стоят така, редно е да ме отстранят.

— Отвратително. Това са абсолютно отвратителни хора. Слушай, Брук, наистина мисля, че е добре да се срещнеш с приятелката ми. Тази, за която ти разправях — чийто съпруг спечели „Американ Айдъл“, сещаш ли се? Предполагам, че малцина са наясно какво изживяваш, но, повярвай ми, тя напълно разбира… — Гласът на Хедър заглъхна и тя придоби тревожно изражение, сякаш се боеше, че е прекалила.

Брук не проявяваше никакъв интерес да се среща със значително по-младата приятелка на Хедър от Алабама и да сравняват проблемите със съпрузите си, но кимна:

— Разбира се, дай ми имейла й и ще й драсна няколко реда.

— О, не се тревожи за това. Аз ще й кажа да се свърже с теб, ако това те устройва?

Категорично не я устройваше, но какво можеше да каже? Просто искаше да се махне оттам, преди да се сблъска с още някого.

— Разбира се, звучи добре — каза тя неловко.

Брук се насили да се усмихне и да помаха леко и се устреми към външната врата. В коридора подмина групичка момичета и едно от тях я повика по име. Помисли си да се престори, че не е чула, но не можеше просто да го пренебрегне. Когато се обърна, Кайли вървеше към нея.

— Госпожо О.? Къде отивате? Нямаме ли уговорен час днес? Чух, че навън има цяла тълпа репортери.

Брук погледна момичето, което, както обикновено, нервно навиваше къдрави кичури коса около пръстите си и почувства как я залива вина.

— Здравей, миличка. Така изглежда, да, ами, ще си взема малко почивка. — Когато лицето на Кайли посърна, тя припряно продължи: — Но не се тревожи, сигурна съм, че е само временно, а ти се справяш толкова страхотно.

— Но, госпожо О., не мисля, че…

Брук я прекъсна и се наведе плътно към нея, за да не може никоя от другите ученички да ги чуе:

— Кайли, ти вече постигна много отвъд онова, което аз мога да ти дам — каза тя с нещо, което, надяваше се, бе успокояваща усмивка. — Ти си силна и здрава и знаеш — вероятно по-добре от всяко момиче тук — как да се грижиш за себе си. Не само се вписваш, а и си една от звездите на училищната пиеса. Изглеждаш страхотно и се чувстваш страхотно… по дяволите, не знам какво повече мога да постигна с теб.

Кайли й се усмихна в отговор и се наведе към нея за прегръдка.

— Няма да кажа на никого, че току-що изругахте — каза тя.

Брук перна ръката на момичето и се ухили, макар да усещаше как гърлото й се присвива.

— Пази се. И се обади, ако имаш нужда от нещо. Но, повярвай ми, няма да се отървеш от мен толкова бързо. Ще се върна скоро!

Кайли кимна и Брук се опита да не заплаче.

— И ми обещай: повече никакви идиотски прочиствания, нали? Приключихме с това!

— Приключихме с това — каза Кайли с усмивка.

Брук й помаха леко и се насочи отново към изхода на сградата, твърдо решена да продължи да върви покрай няколкото останали фотографи, които се впуснаха в неистови викове, и задаване на въпроси, когато я видяха, и не забави ход, докато не стъпи на Пето авеню. Погледна да се увери, че никой не я е последвал, а после се опита да махне на едно такси — напълно безплодно усилие в четири следобед. След двайсет вбесяващи минути, скочи в един градски автобус на Осемдесет и шеста улица и се отправи на запад към спирката на метрото, където изпита благодарност, когато успя да си намери място в най-последния вагон на влака.

Затвори очи и се облегна назад, без да я е грижа, че косата й се допира до мястото на стената, където се бяха докосвали мазните коси на толкова много хора. Значи такова беше усещането да те уволнят неведнъж, а два пъти в една и съща седмица. Тъкмо започваше да изпитва истинско съжаление към себе си, когато отвори очи и видя Джулиан да й се усмихва от една реклама.

Беше същата увеличена рекламна снимка, която беше виждала хиляда пъти, обрамчена от снимка на корицата на албума му и заглавието „За изгубения“, но никога преди не я беше виждала в метрото и не беше забелязала как очите му сякаш се взираха право в нейните. Иронията на това, че беше с нея там, в това метро, въпреки че никога не беше заедно с нея където и да е, не й убягна. Брук отиде до отсрещния край на вагона и седна на място, където единствените реклами бяха за козметични стоматологични процедури и часове по английски за емигранти. Тайно хвърли поглед назад към Джулиан и почувства как стомахът й се разбунтува, когато той отново отвърна на погледа й. Накъдето и да се обърнеше или да погледнеше, очите му винаги намираха нейните и заедно с усмивката и трапчинките му, я правеха още по-нещастна. На следващата спирка Брук бързо се прехвърли в друг вагон, избирайки един, в който съпругът й не присъстваше.