Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (4)

4
Наздраве за съблазнителните червенокоси жени

— Кайли, скъпа, не знам как да ти го кажа по друг начин: нямаш нужда от отслабване. Погледни статистиката си, виж тази диаграма. Напълно съвършена си така, както си в момента.

— Никой друг тук не изглежда като мен — каза Кайли, като сведе очи. Момичето разсеяно въртеше безжизнено увисналата си кестенява коса в кръг около показалеца си: методично увиваше и въртеше, увиваше и въртеше. Лицето й беше изпълнено с тревога.

— Какво искаш да кажеш? — попита Брук, макар че знаеше точно какво има предвид Кайли.

— Просто… никога не съм се чувствала дебела, докато не дойдох тук. В държавното училище си бях съвсем нормална, може би дори минавах за кльощава! А после започва тази година и ме натикват на това странно място, защото се предполага, че е много изискано и специално, и изведнъж се оказвам направо тлъста. — Гласът на момичето се прекърши на последната дума и Брук едва се сдържа да не я прегърне.

— О, миличка, не си нищо подобно! Ела тук, погледни тази графика. Тегло от петдесет и седем килограма при ръст от сто петдесет и два сантиметра е напълно в здравословните норми. — Брук протегна ламинираната диаграма, показваща огромния обхват на нормалните килограми, но Кайли почти не я погледна.

Брук знаеше, че това не е особено утешително, предвид всичките зашеметяващо слаби момичета в паралелката на деветокласничката Кайли. Кайли беше стипендиантка от Бронкс, дъщеря на електротехник, занимаващ се с поправяне на климатични инсталации, който я отглеждаше сам, след като майка й загинала в автомобилна катастрофа. Бащата очевидно правеше нещата както трябва, като се имаха предвид отличните оценки на момичето в средното училище, успешното представяне в отбора по хокей на трева и според това, което Брук беше чула от други учители, умението й да свири на цигулка, далеч превъзхождащо това на връстниците й; и въпреки всичко, ето че тук беше неговата прекрасна, културна и възпитана дъщеря и единственото, което беше в състояние да види, бе, че не се вписва в средата си.

Кайли подръпна края на карираната си пола, падаща върху бедра, които бяха силни и мускулести, но ни най-малко дебели, и каза:

— Предполагам, че просто имам лоши гени. Мама също беше с истински наднормено тегло.

— Липсва ли ти? — попита Брук и Кайли успя само да кимне: очите й се наливаха със сълзи.

— Тя все ми повтаряше, че съм идеална точно както съм си, но се питам какво щеше да каже, ако можеше да види момичетата тук. Те са съвършени. Косата им е съвършена и гримът им е съвършен, и телата им също са съвършени, и макар че всички имаме абсолютно една и съща униформа, дори начинът, по който те я носят, е съвършен.

Това беше един от аспектите на работата й, който най-малко беше очаквала, но беше започнала да цени неизразимо много: тази комбинация между диетолог и довереник. В университета бяха учили, че всеки, който редовно влиза в контакт с тийнейджъри и просто е готов да ги изслушва, може да играе важна роля като загрижен, съпричастен възрастен, но Брук разбра какво имаха предвид, едва когато започна работа в „Хънтли“.

Брук прекара още няколко минути в обяснения, че макар навярно да не й се струва така, Кайли се вмества напълно в границите на здравословното телесно тегло. Беше трудно да я убеди, особено предвид факта, че мускулестото, атлетично тяло на момичето беше по-широко от това на връстниците му, но тя се опита. Само ако можех да превъртя бързо лентата и да я преведа през гимназиалните години и да я пратя право в колежа, помисли си Брук. Тогава щеше да осъзнае, че нищо от тези деветокласни глупости няма значение в дългосрочен план.

Но Брук знаеше от опит, че това е невъзможно. Тя също бе преминала през смущаващото положение да е по-пълничка от нормалното през цялото време в гимназията и в „Корнел“, чак до университета, когато се подложи на драстична диета и отслабна с почти девет килограма. Не успя обаче да задържи резултата и си върна близо седем от тях почти веднага. Сега, въпреки предимно здравословното хранене и всеотдайната си програма за тичане, Брук също беше във външните граници на здравословния обхват от килограми за нейния ръст и, точно като Кайли, остро си даваше сметка за този факт. Чувстваше се като лицемерка дори само като се опитваше да каже на Кайли да не се тревожи, когато самата тя мислеше за това всеки ден.

— Ти си съвършена, Кайли. Знам, че невинаги ти се струва така, особено когато си заобиколена от момичета с толкова много предимства, но ми повярвай, когато ти казвам, че си абсолютно прекрасна. Ще си създадеш приятелства тук, ще намериш момичетата, с които имаш общи неща, и ще се почувстваш по-уютно. А после, преди да си се усетила, ще целунеш за сбогом тестовете за SAT и абитуриентския бал, и някое задръстено гадже от Далтън, и ще се втурнеш към някой фантастичен колеж, където всеки е съвършен по свой собствен начин, точно по избрания от него начин. И страшно ще ти хареса. Мога честно да ти обещая това.

Телефонът на Брук иззвъня — специалния тон на пиано, който беше сложила само за номера на Джулиан. Той никога не се обаждаше, когато тя беше на работа, тъй като знаеше, че тя няма да може да отговори, и дори свеждаше текстовите си съобщения до минимум. Тя веднага разбра, че нещо не е наред.

— Извини ме, Кайли. Ще отнеме само минута. — Тя се завъртя в стола си, колкото можа, за да си осигури някакво усамотение в малкия кабинет. — Здрасти. Наред ли е всичко? Точно в момента съм с пациент.

— Брук, няма да повярваш това, но… — Той млъкна и си пое дъх, дълбоко и драматично.

— Джулиан, сериозно, ако не е спешно, трябва да ти се обадя отново.

— Лио се обади току-що. Един от главните организатори на ангажименти от „Лено“ е бил на рекламното представяне миналата седмица. Искат да участвам с изпълнение в шоуто.

— Не!

— Вярно е! Стопроцентово сигурно е. Другата седмица, във вторник вечерта. Записът е в пет. Ще бъда музикалният изпълнител в шоуто, вероятно веднага след интервютата. Можеш ли да повярваш?

— О, боже мой.

— Кажи нещо друго, Брук.

За момент тя забрави къде се намира.

— Не мога да повярвам. Искам да кажа, разбира се, че мога да повярвам, но просто е невероятно. — Чу Джулиан да се смее и си помисли от колко отдавна не се беше случвало. — Кога се прибираш вкъщи довечера? Трябва да празнуваме. Имам нещо предвид?

— Включва ли любимото ми мрежесто неглиже?

Брук се усмихна в слушалката.

— Мислех си по-скоро за нещо от рода на онази бутилка „Дом Периньон“, която ни подариха и която все не можем да си намерим повод да отворим.

— Мрежестото неглиже. Поводът тази вечер заслужава шампанско и мрежесто неглиже. Да се срещнем вкъщи в осем? Аз ще се погрижа за вечерята.

— Няма нужда да се занимаваш с вечерята. Нека да взема нещо. Или можем да излезем? Защо да не отидем някъде и наистина да го отпразнуваме?

— Остави на мен — каза Джулиан. — Моля те? Имам нещо предвид.

В сърцето на Брук се надигна вълнение. Може би сега той щеше да е в състояние да намали времето, което прекарваше в студиото, и да прекарва повече време вкъщи. Почувства познатите тръпки на вълнение и очакване, които бе изпитвала в по-ранните дни на брака им, преди всичко да се превърне в рутина.

— Абсолютно. Ще се видим в осем. И, Джулиан? Нямам търпение.

— Нито пък аз. — Той издаде звук като от целувка в телефонната слушалка — нещо, което не беше правил от години — и затвори. За първи път от цели пет минути, Брук си спомни къде се намира.

— Уау, звучи като нещо фантастично — рече Кайли ухилено. — Голяма любовна среща довечера?

Брук неизменно се изпълваше с удивление от осъзнаването колко млади бяха всъщност тези момичета, въпреки цялата си нахакана увереност и обезпокоително добрата си осведоменост относно всичко — от екстремните диети до най-добрите техники за правене на „свирки“. (Брук беше прочела един изключително подробен списък с напътствия, когато едно от момичетата забрави джобния си компютър — толкова подробен, всъщност, че тя за кратко обмисляше да си вземе някои бележки, преди да си даде сметка, че да приема съвети по отношение на секса от първокурсничка в гимназията, беше ужасяващо на твърде много нива.)

— Голяма любовна среща с моя съпруг. — Брук я поправи, като се опитваше да запази поне малко професионализъм. — Много съжалявам за прекъсването. Сега, да се върнем към това, което…

— Звучеше доста вълнуващо — каза Кайли. Тя отпусна хватката върху косата си точно колкото да загризе една стърчаща кожичка на нокътя на десния си показалец. — Какво се е случило?

Брук беше толкова облекчена да види как момичето се усмихва, че каза:

— Да, всъщност е наистина вълнуващо. Съпругът ми е музикант. Току-що му се обадиха хора от „Лено“, които го канят да участва в шоуто. — Брук долови в гласа си прилив на гордост и макар да знаеше, че е непрофесионално и дори глупаво да споделя новината със своята пациентка — тийнейджърка, беше твърде щастлива, за да я е грижа.

Кайли рязко вдигна глава: сега вниманието й беше напълно съсредоточено.

— Ще участва в „Лено“?

Брук кимна и размести някакви книжа по бюрото си в неуспешен опит да скрие удоволствието си.

— Това е най-готиното шибано нещо, което съм чувала! — възкликна момичето. Конската му опашка се люшна, сякаш за да подчертае думите й.

— Кайли!

— Съжалявам, но си е така! Как се казва той и кога ще участва в шоуто? Искам да съм сигурна, че ще го видя.

— Следващия вторник вечер. Казва се Джулиан Олтър.

— Това е толкова шиб… — невероятно готино. Поздравления, госпожо Олтър. Съпругът ви трябва да е наистина невероятен, щом го искат от „Лено“. Ще отидете с него в Ел Ей, нали?

— Какво? — попита Брук. Не беше имала дори секунда да помисли за подробностите по организирането и протичането на събитието, но и Джулиан също не ги бе споменал.

— „Лено“ не се ли снима в Ел Ей? Вие, един вид, трябва да го придружите.

— Разбира се, че ще го придружа — отвърна Брук автоматично, макар да изпитваше разяждащо, неловко чувство под лъжичката, че пропускът на Джулиан да я покани не беше просто детайл, изгубил се в цялото вълнение.

На Брук тепърва й оставаха още десет минути с Кайли, а след това — цял час с едно момиче от отбора по гимнастика на „Хънтли“, върху чието самочувствие навикът на треньора да претегля участничките преди всяко състезание оказваше катастрофален ефект, но тя знаеше, че няма да е в състояние да се съсредоточи дори секунда повече. Преценявайки, че вече бе проявила неуместно поведение, като бе прекалила със споделянето и беше използвала времето на сеанса им да говори за личния си живот, Брук се обърна отново към Кайли:

— Съжалявам, че постъпвам така, миличка, но се налага да съкратя сеанса ни този следобед. Ще се върна в петък и ще уведомя преподавателя ти в шестия час, че не сме успели да приключим, така че можем да насрочим нов пълен сеанс за тогава. Става ли така?

Кайли кимна:

— Ама, разбира се, че да, госпожо Олтър. Това е голяма новина за вас. Предайте поздравленията ми на съпруга си, окей?

Брук й се усмихна:

— Благодаря, ще го направя. И, Кайли? Ще продължим да говорим за това. Не мога да одобря това, че отслабваш, но ако искаш да обсъдим един по-здравословен режим на хранене, с радост ще те посъветвам. Това добре ли ти звучи?

Кайли кимна и на Брук й се стори, че дори забеляза лека усмивка, преди момичето да излезе от кабинета й. Макар че тя не изглеждаше ни най-малко разстроена от съкращаването на сеанса, Брук беше залята от чувство за вина. Не беше лесно да накара тези момичета да се разкрият, а на нея почти й се струваше, че започва да постига известен напредък с Кайли.

Обещавайки си, че ще се оправи с всички в петък, Брук изпрати бърз имейл на Ронда, шефката си, като съобщи, че внезапно й е прилошало, хвърли всичките си неща в голяма брезентова чанта и скочи право на задната седалка на едно такси с работещ на празни обороти двигател. По дяволите: ако „Лено“ не беше достатъчна причина да се поразпусне, нищо не беше.

Въпреки факта, че беше пиковият час, прекосяването на парка при Осемдесет и шеста улица не беше непоносимо, а трафикът по основния път към Уест Сайд се движеше с чевръстите трийсет и два километра в час (направо мечта за това време на вечерта) и Брук беше във възторг, когато се озова в апартамента си в шест и трийсет. Слезе на етажа и остави Уолтър да я ближе по лицето няколко минути, а после внимателно замени себе си с дебело усукана, допълнително наситена с миризми играчка от волски жили — любимата на Уолтър. След като си наля чаша пино гриджо от една отворена бутилка в хладилника и отпи дълга дълбока глътка, Брук обмисли за миг идеята дали да не пусне новината на Джулиан като обновяване в статуса във Фейсбук, но бързо я отхвърли, не искаше да съобщава нищо, без първо да се допита до него.

Първият ъпдейт на статуса на главната й страница, за нейна неприятна изненада, беше от Лио. Очевидно, той беше свързал акаунта си в Туитър със страницата си във Фейсбук и въпреки факта, че обикновено нямаше нито една пикантна новина за споделяне, той се възползваше с пълна сила от възможността за постоянно обновяване на страницата.

Лио Уолш… Сексапилният Джулиан Олтър ще разтърси шоуто на Лено другия четвъртък. Дръж се Ел Ей, идваме…

Дори от самото свързване на новината със съпруга й на Брук й прилоша, както и от онова, което се посочваше там, че Джулиан определено планира пътуване до Лос Анжелис, Лио определено щеше да го придружи и само Брук още не беше поканена.

Тя взе душ, избръсна краката и подмишниците си, изми си зъбите, изчисти ги с конец и се подсуши с кърпа. Беше ли странно да предположи, че ще придружи Джулиан в Лос Анжелис за записа? Нямаше понятие дали Джулиан иска тя да е там, за да го подкрепи, или смяташе, че това е делово пътуване и е редно да пътува с мениджъра, а не със съпругата си.

Докато нанасяше одобрен от Джулиан овлажняващ крем без мирис върху прясно избръснатите си крака — той не можеше да понася миризмата на ароматизирани продукти — Брук гледаше как Уолтър я наблюдава.

— Сбърка ли татко, като нае Лио? — попита го тя с висок и тънък глас.

Уолтър вдигна глава от пухкавото килимче за баня, от което козината му винаги замирисваше на плесен, размаха опашка и джафна.

— Това „не“ ли значи?

Уолтър джафна отново.

— Или „да“?

Ново джафкане.

— Благодаря за прозорливия отговор, Уолтър. Със сигурност ще се окаже ценен.

Той я възнагради с близване по глезена и отново се отпусна на килимчето.

Един бърз поглед към часовника показа, че е осем без десет, затова, след като си даде минутка да се настрои, Брук измъкна купчина черен измачкан плат от дъното на чекмеджето си за бельо. За последен път беше носила това облекло преди повече от година, когато беше обвинила Джулиан, че вече не проявява интерес към секса, а той беше отишъл право до чекмеджето, беше измъкнал това боди и беше казал нещо от рода на: „Истинско престъпление е да притежаваш това и да не го носиш“. Това веднага беше разчупило напрежението и Брук помнеше как си го сложи и затанцува с преувеличени движения на стриптийзьорка из спалнята им под шумните аплодисменти и възгласи на Джулиан.

Някъде по пътя, това боди започна да символизира сексуалния им живот. Беше го купила през първата или втората година от брака им, след една дискусия, по време на която Джулиан призна, сякаш това беше някаква скандална, срамна тайна, че просто обожава жени във впито черно бельо… и може би не обожава всичките онези момчешки шорти в ярки цветове и раирани потничета като онези на състезателките по бягане, с които Брук си лягаше всяка нощ и беше готова да се закълне, че са секси със своя момичешко — тийнейджърски вид. Макар че ни най-малко не можеше да си го позволи по онова време, Брук незабавно се впусна в лудешко купуване на бельо и, след по-малко от два дни, се беше сдобила с невероятно мека черна шемизета от жарсе с ефирно тънки презрамки от „Блумингдейлс“; къса надиплена черна нощничка от „Виктория’с Сикрет“ и къса черна памучна нощна риза с надпис „Сочна компаньонка“, плеснат с големи букви отзад. Всички те, една след друга, всяка нощ бяха посрещани с почти нулев ентусиазъм от рода на: „Ммм, тази е сладичка“, преди Джулиан да се върне към списанието си. Когато дори късата съблазнителна нощничка не породи дори искрица интерес, Брук се обади на Нола още на другата сутрин.

— Освободи си съботния следобед — беше заявила Нола. — Отиваме на пазар.

— Аз вече отидох да пазарувам и похарчих цяло състояние — изхленчи Брук, като размесваше купчинката си с касови бележки, все едно бяха отровни карти за игра.

— Може ли да се върнем за миг малко назад, ако обичаш? Съпругът ти казва, че иска да те види в секси черно бельо, а ти се прибираш вкъщи с нощна риза от „Джуси“? Ти сериозно ли говориш?

— Какво? Той не спомена нищо конкретно. Каза, че харесва черното, а не ярките цветове. Това е изцяло черно, късо и впито. Нощната риза от „Джуси“ дори е обшита с фалшиви диаманти. Какво нередно има в това?

— Няма нищо нередно в това… ако си второкурсничка в колежа и си се вманиачила да изглеждаш сладка на първото си преспиване в сградата на неговото братство. Независимо дали ги харесва, или не, вече си голяма. И това, което Джулиан се опитва да ти каже, е, че иска да изглеждаш като жена. Съблазнителна, секси жена.

Брук въздъхна:

— Добре, добре. Оставям се в твоите ръце. По кое време в събота?

— По обед на ъгъла на Спринг и Мърсър. Ще щурмуваме „Кики Де Монпарнас“, „Ла Перла“ и „Агент провокатор“. Цялата операция ще отнеме по-малко от час и ще бъдеш оборудвана точно с каквото ти трябва. Ще се видим тогава.

Макар че цяла седмица беше очаквала пазарната експедиция с нетърпение, тя се оказа ужасен провал. В целия си блясък на банкова служителка с огромна заплата и солидни премии, Нола не бе казала на Брук, че колкото по-малко материя се съдържа в дадена част от комплект луксозно бельо, толкова по-скъпа е тя. Брук беше изумена да открие, че униформата на френска камериерка, по която Нола се прехласна в „Кики“, струваше шестстотин и петдесет долара, а една семпла черна шемизета — не чак толкова различна от нейната версия от „Блумингдейлс“ — беше триста седемдесет и пет. Къде, да му се не види, беше тръгнала тя — някаква си дипломантка! — когато един-единствен чифт черни дантелени прашки струваше сто и петнайсет долара, сто трийсет и пет, ако искаше варианта без чатал? След два от трите магазина, тя заяви твърдо на Нола, че макар да оценява помощта й, този следобед покупки няма да има. Едва на следващата седмица, когато се озова в отделената със завеса задна стая на „Рикис“ да купува разни дреболии за моминското парти на друга своя приятелка, Брук неочаквано се натъкна на решението.

Там, от пода до тавана между вибраторите и книжните чинии с изображения на пениси, се издигаше цяла стена с изложени индивидуално опаковани „комплекти — фантазе“. Бяха в плоски, подобни на пощенски пликове пакети, които й напомниха за опаковките на чорапогащите, но на снимките отпред имаше красиви жени във всевъзможни секси тоалети: френска камериерка, ученичка, пожарникарка, затворничка, мажоретка и каубойка, почти всички до един — къси, впити и черни. Най-хубавото от всичко — най-скъпият сред тях струваше трийсет и девет и деветдесет и девет, а цената, отбелязана на повечето от пакетите, беше по-малко от двайсет и пет долара. Тя започна да оглежда снимките, като се опитваше да си представи какво ще хареса най-много Джулиан, когато един продавач със синя коса и плътно положена очна линия отметна настрани мънистените завеси и се приближи право към нея.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той.

Брук бързо отклони вниманието си към няколко сламки за пиене с форма на пениси и поклати глава.

— Ще се радвам да ви препоръчам нещо — забъбри той. — За тоалетите, секс — играчките, каквото и да е. Да ви кажа кои се продават най-добре.

— Благодаря. Просто избирам някои от тези глупави дреболии за моминско парти — каза тя бързо, вече бясна на себе си, задето се е смутила.

— Ъхъ. Е, просто ми кажете.

Той се стрелна обратно в главната част на магазина и Брук незабавно се впусна в действие. Знаейки, че ще изгуби смелост, ако той се върне — или някой друг влезе в стаята — тя грабна първия комплект без специални мотиви и го метна в кошницата си за пазаруване. Почти изтича до касата, като на път за там хвърли в кошницата шише шампоан, туристически пакет книжни кърпички и няколко допълнителни бръснарски ножчета, само за да отвлече вниманието на касиерката. Едва когато вече беше на път към къщи, седнала в най-последния вагон на метрото, като по чудо изолирана от останалите хора, тя си позволи да надзърне в чантата.

На снимката се виждаше червенокоса жена, която не изглеждаше драстично различна от Брук — с изключение на дългите поне метър крака — облечена в дълго, мрежесто боди с висока яка и дълги ръкави. Жената предизвикателно издаваше напред бедрото си и гледаше право в камерата, но въпреки цялата й драматична поза, излъчването й беше секси и уверено, а не просто противно и курвенско. Това мога да го направя, помисли си Брук и още същата вечер, когато излезе от банята, облечена в онова боди и с обувки на ток, Джулиан едва не падна от леглото.

През годините Брук се беше издокарвала със станалия вече прословут гащеризон на някои от рождените дни на Джулиан, за годишнините им и от време на време за някоя почивка в топло време, но напоследък, подобно на всички стари останки от сексуалния им живот преди този период на изтощение, той беше изтикан на дъното на чекмеджето. Когато разгъна материята и вмъкна в дрехата първо бедрата, а после и ръцете си, тя знаеше, че бодито ще предаде посланието високо и ясно: Толкова се гордея с теб заради това удивително постижение, сега ела тук, за да мога да ти покажа. Нищо че гащеризонът в универсален размер се впиваше стегнато в бедрата й и придаваше странна форма на горната част на ръцете й: въпреки всичко тя се чувстваш секси. Точно беше освободила косата си от конската опашка и се бе облегнала върху завивките, когато стационарният телефон иззвъня. Сигурна, че се обажда Джулиан да каже, че е на път за вкъщи, Брук вдигна на първото позвъняване.

— Рук? Миличка, чуваш ли ме? — Гласът на майка й отекна в слушалката.

Брук си пое дълбоко въздух и се запита защо тази жена притежаваше свръхестествено умение да се обажда във възможно най-неподходящите моменти.

— Здрасти, мамо. Чувам те.

— О, хубаво. Надявах се да те хвана. Слушай, трябва да си вземеш календара и да ми посочиш дата, когато да се видим. Знам, че мразиш да правиш предварителни планове, но се опитвам да направя някои уговорки за…

— Мамо! Хей, съжалявам, че те прекъсвам, но точно сега: моментът не е особено подходящ. Джулиан ще се прибере всеки миг и закъснявам да се приготвя — излъга тя.

— Ще излизате да празнувате ли? Такава невероятна новина. И двамата сигурно сте ужасно щастливи.

Брук отвори уста да каже нещо, а после си спомни, че още не беше споделила с майка си добрата новина на Джулиан.

— Откъде разбра? — попита тя.

— Ранди, скъпа. Видял е обновена информация на страницата за феновете на Джулиан — така ли се казва? Ще ми се да можех да кажа, че дъщеря ми лично се е обадила да ми каже, но за щастие Ранди си спомни за скъпата си стара майка.

— Ммм, да, правилно. Фейсбук. Почти забравих. Така че да, и двамата сме много развълнувани.

— Е, как ще празнувате двамата довечера? На вечеря ли ще излезте?

Брук хвърли поглед надолу към обвитото си в мрежеста материя тяло: сякаш за да подчертае нелепостта на подобна ситуация — да говориш с майка си, докато носиш мрежесто боди без чатал — едното от зърната на гърдите й се показа през тъканта.

— Хм, мисля, че Джулиан ще донесе нещо за вечеря. Вече имаме бутилка хубаво шампанско, така че вероятно ще е това.

— Звучи прекрасно. Целуни го от мен. И веднага щом имаш свободен миг, наистина трябва да ми определиш ден за среща…

— Ъхъ, добре, мамо. Ще ти се обадя утре.

— Защото ще отнеме само секунда и…

— Мамо…

— Окей. Обичам те, Руки.

— И аз те обичам, мамо. — Чу вратата да се отваря, точно докато затваряше телефона.

Знаеше, че той ще си свали палтото и ще поздрави Уолтър, което щеше да й даде време точно колкото да смъкне целофанената опаковка и да развърти теленото капаче около тапата. Беше се сетила да донесе две високи тесни чаши за шампанско, които сложи на нощната си масичка, преди да се изтегне, подобно на котка, върху оправеното легло. Нервността й трая само миг, точно докато Джулиан отвори вратата.

— Познай кой ще отседне в „Шато Мармон“? — каза той, ухилен до уши.

— Кой? — Тя седна в леглото, забравила за миг как е облечена.

— Моя милост — рече той и Брук на мига почувства как я залива тревога.

— Няма начин — продума тя. Това беше всичко, което успя да каже.

— О, да. В апартамент. Откъдето ще ме вземат с лимузина и ще ме закарат в студиото на Ен Би Си за записа на „Лено“.

Тя се застави да се съсредоточи върху неговата добра новина и да си напомни, че това няма нищо общо с нея.

— Боже, Джулиан, това е удивително! Непрекъснато споменават това място в „Ласт Найт“, „Ю Ес Уикли“ и още къде ли не. Кейт Хъдсън току-що даде продължило цяла нощ парти в бунгалата. Джей Ло и Марк Антъни се сблъскали с Бен Афлек край басейна и се твърди, че Марк Антъни направил страшна сцена. Белуши е взел свръхдоза там, за бога. Това място е абсолютно легендарно.

— И познай какво още? — попита Джулиан, като седна до нея на леглото и прокара ръка по обвитото й с мрежеста материя бедро.

— Какво?

— Моята безкрайно съблазнителна съпруга ще ме придружи, стига да обещае, че ще вземе със себе си тази дрешка — каза той, като се наведе към нея да я целуне.

— Престани! — изпищя тя.

— Разбира се, само ако иска.

— Шегуваш се.

— Не. Говорих със Самара, моя нов говорител — веждите му се стрелнаха нагоре и той й се ухили — и тя каза, че няма проблем, стига да платим за самолетния ти билет. Лио смяташе, че ще е по-добре, ако заминем сами, за да не се разсейвам, но аз му казах, че никога не бих могъл да направя нещо толкова важно без теб. Така че какво ще кажеш?

Тя пренебрегна споменаването на Лио.

— Мисля, че това е адски щуро и невероятно! — възкликна тя, като се хвърли на врата му. — Мисля, че нямам търпение да се гушна с теб до бара и да купонясваме по цяла нощ в бунгалата.

— Наистина ли е така? — попита Джулиан, като я бутна отново на възглавниците и се намести, все още напълно облечен, върху нея.

— По дяволите, да. От всичко, което съм чела, напълно можем да очакваме басейни, пълни с шампанско „Кристал“, извисяващи се планини от кокаин, повече изневеряващи на половинките си знаменитости, отколкото в агенция за елитни компаньонки, и достатъчно клюки на час, за да напълнят десет таблоида. О, също и оргии. Това никога не съм го чела, но съм сигурна, че има такива. Вероятно направо в ресторанта.

Уолтър скочи на леглото и, вирнал муцуна във въздуха, започна да вие.

— Това наистина звучи невероятно, нали, Уолтър? — попита Джулиан, като целуна Брук по шията.

Уолтър зави в отговор и Брук се засмя.

Джулиан топна пръст в чашата си с шампанско, допря го до устните на Брук и я целуна отново.

— Какво ще кажеш за малко упражнения? — попита той.

Брук го целуна в отговор и смъкна ризата му, сърцето й се изпълни с чувството за възможност.

— Ще кажа, че от много, много време не съм чувала толкова дяволски добра идея.

 

 

— Мога ли да ви донеса още една диетична кока-кола? — предложи обутият в бермуди сервитьор, като се провря с рамото напред до шезлонга на Брук, препречвайки слънцето. На пряка слънчева светлина й се струваше прилично топло и макар тя да смяташе, че температурите от двайсет и няколко градуса са малко прекалено хладни за бански костюм от две части, останалите край басейна явно не бяха на същото мнение.

Тя хвърли поглед към около половин дузината хора, които отпиваха от изкусителни коктейли около басейна, напомни си, че макар да бе едва средата на един вторник следобед, това все пак беше нещо като ваканция и каза:

— С удоволствие бих изпила едно „Блъди Мери“, ако обичате. С допълнително подправки и две стръкчета целина.

Високо, слабо и гъвкаво момиче, което, ако се съди по зашеметяващата му фигура, определено беше модел, се гмурна елегантно в басейна. Брук я наблюдаваше как успя да се добере отстрани до басейна, плувайки с трогателен „кучешки стил“, като полагаше огромни усилия да запази косата си суха и как извика на мъжа с нея нещо на испански. Без да вдига поглед от лаптопа си, мъжът й отговори на френски. Момичето се нацупи, мъжът изсумтя и след трийсетина секунди вървеше към басейна с огромните й очила „Шанел“ в ръка. Брук можеше да се закълне, че когато момичето му отговори, то го направи на руски.

Телефонът й иззвъня.

— Ало? — каза тя тихо, макар че, изглежда, на никого не му пукаше.

— Руки? Как вървят нещата там?

— Здрасти, татко. Няма да лъжа — всичко е направо дяволски страхотно.

— Джулиан свири ли вече?

— Двамата с Лио тръгнаха и предполагам, че скоро ще са в Бърбанк. Мисля, че истинският запис започва чак в пет, или в пет и трийсет. Звучеше сякаш ще е един доста дълъг следобед, така че ги чакам в хотела.

Сервитьорът се върна с питието й: коктейлът „Блъди Мери“ беше в чаша, точно толкова висока и тънка като жените, които беше зърнала досега в Лос Анжелис. Той остави чашата на масата до нея, заедно с малък разделен на три части поднос с лека закуска: мариновани маслини, смесени ядки и печен зеленчуков чипс. На Брук й идваше да го разцелува.

— Как е мястото? Бас държа, че е доста модно.

Брук отпи първо малка глътка, а после — нова, огромна. Дявол да го вземе, това си го биваше.

— Да, наистина е такова. Би трябвало да видиш хората, които седят край басейна. Един от друг по-прекрасни.

— Знаеш ли, че Джим Морисън се е опитал да скочи от покрива там? И че членовете на „Лед Цепелин“ са минавали с мотоциклетите си през фоайето? Според онова, което съм чувал, тук е точно мястото за музикантите с лошо поведение.

— Откъде се сдобиваш с информацията, татко? От „Гугъл“? — засмя се Брук.

— Брук, моля те! Не ме обиждай, като намекваш…

— „Уикипедия“?

Пауза.

— Може би.

Побъбриха още няколко минути, докато Брук гледаше как невероятно красивото създание в басейна изпищя, когато приятелят й скочи вътре и се опита да я наплиска. Баща й искаше да й разкаже всичко за уж изненадващото парти, което Синтия планираше за него след няколко месеца, колко твърдо решена беше да отпразнува шейсет и петия му рожден ден, тъй като това беше и годината на пенсионирането му, но на Брук й беше трудно да се съсредоточи. В края на краищата, жената — дете току-що се беше изкачила по стълбичката на басейна и беше излязла от водата, а Брук явно не беше единствената, която забеляза, че когато бе мокър, белият й бански костюм от две части беше напълно прозрачен. Хвърли поглед надолу към собствените си хавлиени панталони и се запита какво би направила тя, за да изглежда така добре в бански костюм от две части, било то дори само за час. Глътна корема си и продължи да гледа.

Второ „Блъди Мери“ си проправи път от гърлото до стомаха й също така лесно, както първото, и тя скоро беше така щастливо замаяна от алкохола, че почти не позна Бенисио Дел Торо, когато той изникна от едно бунгало край басейна и се стовари в един шезлонг точно срещу нея. За нещастие не си свали нито джинсите, нито тениската, но Брук беше доволна да го зяпа през слънчевите си очила. Самата зона около басейна не беше нищо особено — беше виждала много по-впечатляващи басейни в обикновени домове в предградията — но притежаваше дискретен, сдържан сексапил, който й беше трудно да определи. Въпреки че се намираше само на няколкостотин метра над булевард „Сънсет“, всичко й се струваше скрито, сякаш беше изваяно от напомнящи за джунгла извисяващи се дървета, обградени от всички страни от растения в огромни теракотени саксии и чадъри на черни и бели райета.

Можеше цял следобед да си седи край басейна и да пресушава един след друг коктейли „Блъди Мери“, но когато слънцето се спусна по-ниско в небето и въздухът стана по-мразовит, тя си прибра книгата и iPod-a и се отправи към стаята. При едно бързо кръгче из фоайето на път към асансьора успя да зърне издокараната в джинси Лиан Раймс, седнала на едно питие заедно с по-възрастна, добре облечена жена, и Брук едва се сдържа да не измъкне мобилния си телефон „Блекбъри“ и да изпрати снимка на Нола.

Когато се върна в стаята им — апартамент с една спалня в главната сграда, с великолепни гледки към възвишенията — беше възхитена да открие огромна подаръчна кошница с бележка, която гласеше: „Добре дошъл, Джулиан! От твоите приятели в «Сони»“. Вътре имаше по една бутилка „Вьов Клико“ и „Патрон“; една кутия от онези мънички, странно оцветени шоколадови трюфели; всевъзможни енергийни блокчета и закуски; достатъчно минерална вода с плодов вкус и добавени витамини за цял хранителен магазин; и дузина луксозни ръчно месени кексчета „Спринкълс“. Тя засне цялото изобилие, разпростряно върху масичката за кафе, и изпрати снимката на Джулиан с надпис: „Те те обичат“, а после се нахвърли на пиршеството, унищожавайки едно червеникавокафяво кексче с глазура за по-малко от десет секунди.

Накрая я събуди стационарният телефон в стаята.

— Брук? Жива ли си? — По безжичния телефон отекна гласът на Джулиан.

— Жива съм — успя да каже тя, като се огледа наоколо да си спомни къде се намира, изненадана да открие, че беше под завивките, само по бельо, а в стаята цареше пълна тъмнина. По възглавницата й бяха разпръснати трохи от кексчета.

— Звънях ти на мобилния през последния половин час. Къде си? Наред ли е всичко?

Тя се изправи рязко и погледна часовника. Седем и трийсет. Беше спала почти три часа.

— Трябва да е от второто „Блъди Мери“ — промърмори тя на себе си, но Джулиан започна да се смее.

— Оставям те сама за един следобед и ти се напиваш?

— Не беше така! Но както и да е, как беше записът? Как мина?

В кратката пауза, която последва, през ума на Брук светкавично преминаха всички неща, които можеха да са се объркали, но Джулиан отново се засмя. Беше повече от смях — звучеше направо зашеметен от радост.

— Рук, беше невероятно! Успях безспорно, беше просто невероятен успех, а поддържащият оркестър беше безкрайно по-добър, отколкото очаквах с толкова малко упражнения. — Брук чу други гласове в колата, а Джулиан сниши своя до шепот: — Когато песента свърши, Джей се приближи до мен, прегърна ме през раменете, обърна ме към камерите и каза, че било невероятно и че иска да се връщам всяка вечер.

— Не!

— Направи го! Публиката ръкопляскаше като луда, а после, когато целият запис приключи и се мотаехме зад кулисите, Джей даже ми благодари; каза, че нямал търпение да чуе целия албум!

— Джулиан, това е невероятно. Поздравления! Това е нещо огромно!

— Знам. Просто изпитвам такова облекчение. Слушай, ще се приберем в хотела след двайсетина минути. Ще ме чакаш ли във вътрешния двор за едно питие?

Дори от самата мисъл за алкохол главата й започна да пулсира малко по-силно — кога за последен път беше имала махмурлук по вечерно време? — но тя веднага седна в леглото.

— Трябва да се преоблека. Ще те чакам долу веднага щом се приготвя — каза тя, но връзката вече беше прекъснала.

Измъкването от топлите, меки чаршафи не беше лесна работа, но три таблетки „Адвил“ и няколко мига под силния душ свършиха работа. Тя бързо навлече чифт тесни като гамаши впити панталони, с които краката й изглеждаха тънки и стройни, копринено потниче и блейзър, но при по-внимателен оглед стана ясно, че в джинсите задникът й изглежда ужасно. Ако навличането на проклетите неща бе трудна работа, то опитът да ги смъкне беше истински ад и Брук за малко не се изрита с коляно в лицето, докато се опитваше да ги смъкне надолу по краката си, сантиметър след мъчителен сантиметър. Стомахът й се присвиваше, а краката й се размятаха и въпреки това джинсите едва поддадоха. Дали на девойката с белите бикини някога й се налагаше да понася подобни унизителни упражнения? Брук с отвращение запрати джинсите през стаята. Единствената дреха, останала в куфара й, беше една рокля с гол гръб. Беше твърде, студено за нея, но съчетавайки я с блейзъра, памучен шал и чифт ботуши с равна подметка, Брук трябваше да се примири.

Не е чак ужасно, помисли си тя, докато се оглеждаше преценяващо за последен път. По-голямата част от косата й беше достатъчно изсъхнала, за да не пострада от излагането на въздух и — дори Брук трябваше да го признае — изглеждаше твърде дяволски добре, при положение че не изискваше никакви усилия. Беше си сложила малко очна линия и няколко точици от блестящия течен руж, който Нола беше тикнала в ръката й няколко седмици преди това и любезно беше настояла Брук да го използва. Грабна си телефона и чантата и затича. В асансьора си сложи гланц за устни. Нави ръкавите на блейзъра, докато вървеше през фоайето. Тръсна и разроши косата си за последно и почти се чувстваше свежа и красива, когато видя Джулиан да говори разпалено на голяма група хора на една първокласна маса във вътрешния двор.

— Бруки! — Той се изправи и помаха.

Тя видя усмивката му от близо метър и половина разстояние и всяка частица смущение изчезна, когато затича към него.

— Поздравления! — възкликна, като метна ръце около шията му.

— Благодаря, бейби — прошепна той в ухото й. А после, по-високо. — Ела и кажи „здравей“. Мисля, че още не си се запознала с всички.

— Привет! — изчурулика тя, като помаха към масата. — Аз съм Брук.

Групата се беше събрала около проста дървена маса, сместена сред почти създаващ усещане за интимност заслон от цъфтящи дървета. Малки „островчета“ с места за сядане бяха разпръснати из засадения с пищна растителност вътрешен двор и повечето бяха пълни със загорели от слънцето, смеещи се хора, но въпреки това цялото пространство някак създаваше усещане за спокойствие и липса на припряност. Малки факли припламваха в тъмнината. Чаени свещи смекчаваха чертите на всички. Подрънкваха високи чаши, а от високоговорители, скрити в дърветата, се носеше тиха музика и ако човек леко напрегнеше слух, можеше да чуе постоянния, нестроен шум на булевард „Сънсет“ някъде в далечината. Макар че никога не беше ходила в Тоскана, Брук си представяше, че сигурно именно така изглежда някой провинциален ресторант някъде в Кианти.

Почувства ръката на Джулиан отзад на кръста си, докато я побутваше леко към стола, който беше издърпал за нея. Така погълната от вълшебната гледка на вътрешния двор, цял осветен през нощта, тя почти забрави защо беше там. Хвърли бърз поглед наоколо и видя Лио, който отвърна на погледа й с изненадващо сърдито изражение; жена на трийсет и няколко години — може би четирийсет и няколко, силно напомпана с ботокс? — с великолепна маслинена кожа и смолисточерна коса, която сигурно беше новият агент на Джулиан за връзки с обществеността, Самара; и познато изглеждащ мъж, когото не можеше да назове, който… О, боже, това да не е… възможно ли е това да е…

— Вече познаваш Лио — тъкмо казваше Джулиан, докато Лио се хилеше самодоволно. — А това тук е прекрасната Самара. Всички вече ми казаха, че тя е най-добрата, но сега мога да го потвърдя без всякаква сянка на съмнение.

Самара се усмихна и подаде ръка на Брук през масата.

— За мен е удоволствие — каза отсечено, макар че усмивката й изглеждаше достатъчно топла.

— Чувала съм толкова много за вас — каза Брук, като се ръкуваше със Самара и се опитваше да съсредоточи вниманието си върху нея, а не върху четвъртия сътрапезник. — Вярно е, когато разбра, че вие ще го представлявате, Джулиан се прибра у дома и каза: „Всички казват, че тя е най-добрата“.

— О, това е толкова мило от ваша страна — каза Самара с пренебрежително махване на ръка. — Но той прави така, че нещата вървят лесно. Днес беше истински професионалист.

— И двете трябва да престанете — каза Джулиан и Брук моментално разбра, че е доволен. — Брук, бих искал да те запозная и с Джон. Джон, това е съпругата ми, Брук.

Мили боже. Наистина беше той. Брук нямаше понятие защо, или как се беше случило, но точно там, седнал на масата на съпруга й, с чаша бира в ръка и напълно спокойно и отпуснато изражение, беше Джон Бон Джоуви. Какво се предполагаше да каже тя? Или да направи? Къде, по дяволите, беше Нола, когато имаше нужда от нея? Брук си блъскаше ума какво да каже Стига да не беше нещо ужасяващо от рода на „Аз съм ваша голяма почитателка“, или „Наистина ви се възхищавам и ви уважавам за това, че сте женен за една и съща жена през всичките тези години“, вероятно щеше да се справи чудесно, но не всеки ден се случваше да седне на питие с някоя суперзвезда…

— Хей — каза Джон, като кимна в посока на Брук. — Адски готина коса имате. Цветът истински ли е?

Ръката на Брук незабавно се стрелна към вълнистите й букли и без да гледа, знаеше, че в момента цветът на лицето й е съвсем същият като този на косата й. Червеният цвят на косата й беше толкова чист, с такъв наситен пигмент, че човек, или абсолютно се влюбваше в него, или недвусмислено го намразваше. Тя го обожаваше. Джулиан го обожаваше. А очевидно, също и Бон Джоуви, Нола!, изкрещя мислено тя. Трябва да чуеш това на мига!

— Да, истински е — каза тя, като завъртя очи, давайки си вид, че цветът я отвращава. — Извор на многобройни жестоки шеги в детството, но започвам да свиквам с него. — С крайчеца на окото си видя Джулиан да й се усмихва. Брук се надяваше, че единствено той знае колко фалшива беше скромността й точно в този момент.

— Е, мисля, че е адски възхитителен — заяви Джон и вдигна високата си, издължена чаша за бира. — Наздраве за нат… — Той млъкна рязко и по лицето му премина възхитително смутено изражение. На Брук й се прииска да му каже, че може да я нарича „натурална червенокосо“ по всяко време.

— Наздраве за съблазнителните червенокоси жени и първите изяви в „Лено“. Поздравления, мой човек. Това е голяма работа. — Джон вдигна чашата си и всички я чукнаха със своите. Високата тясна чаша за шампанско на Брук я докосна последна и тя се зачуди дали имаше някакъв начин да отмъкне чашата със себе си вкъщи.

— Наздраве! — провикнаха се всички. — Поздравления!

— Е, как беше? — обърна се Брук към Джулиан, щастлива да му даде пролука отново да блесне пред всичките тези хора. — Разкажи ми всичко.

— Беше съвършен — заяви Самара с редкия си, професионален тон. — Изпълнението му беше след интервютата на наистина солидни гости. — Тя направи пауза. — Мисля, че Хю Джакмън беше очарователен. А ти?

— Да, биваше си го. А също и онова пиленце от „Модерно семейство“ — каза Джулиан с кимване.

— Извадихме късмет с това — двама всепризнати интересни и прочути гости, нищо от рода на децата — чудо, или илюзионистите, или дресьорите на животни — каза Самара. — Повярвайте, нищо не е по-ужасно от това да си изложен на високомерните погледи на цяло студио, пълно с шимпанзета.

Всички се засмяха. До масата дойде сервитьор и Лио поръча за цялата група, без да се допита до никого. При нормални обстоятелства Брук мразеше хората да правят така, но дори тя не можеше да възрази на избора му: още една бутилка шампанско, коктейли с текила за всички и няколко блюда с леки закуски: всичко от брускети с гарнирани с трюфели манатарки до моцарела от биволско мляко и салата от рукола. Докато пристигне и първото ястие от хапки с рачешко месо в пюре от авокадо, Брук си беше възвърнала по-ранното оживление и беше обзета от почти еуфорично вълнение. Джулиан — нейният Джулиан, същият, който спеше с чорапи всяка нощ — току-що се беше изявил в шоуто „Тази вечер“. Бяха настанени в апартамент в прословутия „Шато Мармон“, ядяха и пиеха като богати кралски особи. Един от най-прочутите музиканти на двайсети век беше заявил, че обожава косата й. Разбира се, сватбата й беше най-хубавият ден от живота й (не беше ли задължително да казваш това, независимо от всичко?), но много бързо се очертаваше този да се класира на второ място.

Мобилният й телефон изпищя пронизително от оставената й на земята чанта — остър звън като от будилник, който беше избрала за събуждане, за да е сигурна, че няма да се успи отново.

— Защо не вдигнеш? — попита Джулиан с пълна уста, докато Брук се взираше в телефона. Не искаше да отговаря, но се разтревожи, че нещо не е наред, у дома вече минаваше полунощ.

— Здрасти, мамо — каза тя колкото можеше по-тихо. — Насред вечерята сме. Наред ли е всичко?

— Брук! Джулиан е в ефир точно в момента и е невероятен! Изглежда възхитително, а оркестърът свири съвършено и, боже мой, просто ти идва да го изядеш. Мисля, че това е най-доброто му представяне досега. — Думите на майка й се изсипваха в трескав безпорядък и Брук едва успяваше да сглоби изреченията.

Хвърли поглед към часовника си. Девет и двайсет калифорнийско време, което означаваше, че шоуто „Тази вечер“ се въртеше в същия този миг по цялото Източно крайбрежие.

— Наистина ли? Добре ли изглежда? — попита Брук.

Това привлече вниманието на всички.

— Разбира се, сега се излъчва на Източното крайбрежие — каза Самара, като измъкна мобилния си телефон „Блекбъри“. Разбира се, той вибрираше със силата на перална машина.

— Удивително — казваше майката на Брук в слушалката. — Изглежда абсолютно зашеметяващо. А Джей му направи наистина хубаво представяне. Чакай — той тъкмо завършва песента.

— Мамо, ще ти се обадя по-късно, става ли? — Точно в момента се държа наистина грубо.

— Добре, миличка. Тук е късно, така че ми се обади сутринта. И поздрави Джулиан от мен.

Брук натисна копчето за прекъсване на разговора, но телефонът й моментално иззвъня отново. Нола. Тя хвърли поглед около масата и забеляза, че с изключение на Джон, който се беше запътил да поздрави друга група, всички останали също говореха по телефоните си.

— Хей, може ли да ти се обадя по-късно? Тъкмо се храним.

— Той е абсурдно добър! — изпищя Нола.

Брук се усмихна. Нола никога преди не беше проявявала такова въодушевление за някое от изпълненията на Джулиан: нищо, дори подобно на това.

— Знам.

— По дяволите, Брук. Още малко и ще се изтърся от стола. Когато той наистина се отпусне и запее последната строфа или както там му се казва, със затворени очи и отметната назад глава по този начин… Мили боже, тръпки ме побиха.

— Казах ти. Той наистина е добър.

Брук дочу как Джулиан благодари на някого със смутена, но горда усмивка. Лио крещеше нещо за това, че Джулиан бил „адски невероятен“, а Самара обясняваше, че ще провери кога е свободен Джулиан и ще се обади отново на сутринта. Телефонът на Брук беше на път да се пръсне от входящи текстови съобщения и имейли: малки предупредителни знаци изникваха върху екрана още докато говореше с Нола.

— Виж, точно сега трябва да бягам, тук е истинска лудница. Ще останеш ли будна още един час? — Тя сниши глас до едва доловим шепот. — Вечерям в „Шато“ с Джон Бон Джоуви. И той очевидно обожава червенокоси жени.

— Млъквай. Затваряй. Си. Устата. По. Дяволите! — изсъска Нола в телефонната слушалка. — Първо, кога, да му се не види, най-добрата ми приятелка стана толкова невероятно прочута? Вечеря в „Шато“? Ти майтапиш ли се с мен? И второ… трябва да затворя още в тази секунда, за да имам време да си резервирам полет до Ел Ей, а после да си боядисам косата червена.

Брук се засмя.

— Сериозно, Брук, не се изненадвай, ако цъфна там рано-рано утре сутринта, с червена коса и всичко останало, и се тръшна на дивана ти. Смятай се за предупредена.

— Обичам те, Нол. Ще ти позвъня след малко.

Тя затвори, но нямаше значение. Телефоните на всички продължаваха да звънят, бръмчат и пеят и всички продължаваха да отговарят, нетърпеливи да чуят следващата поредица от хвалебствия и ласкателства. Досега „печелившият“ имейл за вечерта идваше от майката на Джулиан, адресиран и до двамата, който гласеше просто: С баща ти те видяхме в „Лено“ тази вечер. Макар да не бяхме впечатлени от останалите гости, които интервюира, си помислихме, че твоето представяне е много добро. Разбира се, с възможностите и подкрепата, които си имал още от детството, знаехме, че всичко е възможно. Поздравления за постижението ти! Брук и Джулиан го прочетоха едновременно на различни устройства и се разсмяха толкова силно, че не можаха да продумат в продължение на много минути.

Едва след още час положението се успокои, а дотогава Джон се беше върнал при тях, Самара беше уредила ангажименти на Джулиан в още две шоупрограми, а Лио беше поръчал третата им бутилка шампанско. Джулиан просто седеше облегнат назад в стола си: изглеждаше еднакво зашеметен и приповдигнат.

— Толкова съм ви благодарен, хора — каза накрая, като вдигна високата си тясна чаша и кимна на всеки от тях, — дори не мога да намеря нужните думи, но това, това е, ъъ, просто най-удивителната вечер на всички времена.

Лио се прокашля и вдигна собствената си чаша.

— Съжалявам, мой човек, но мисля, че тук грешиш — каза той, като намигна на останалите. — Тази вечер е само началото.