Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (6)

6
Можеше да е доктор

— Как искате: да сложа тези зад съществуващите щори или първо да сваля другите? — попита служителят от фирмата за монтирането на щори, като посочи зад гърба си, към спалнята на Брук и Джулиан.

Не беше особено важно решение, но на Брук й бе изключително неприятно, че се налага да го взема сама. Джулиан беше някъде в тихоокеанския северозапад — тези дни й беше трудно да бъде в крак с графика му — и напоследък не й бе от особена помощ в нищо, свързано с домакинството.

— Не знам: как постъпват повечето хора?

Човекът сви рамене. Изражението му казваше: „Така или иначе, изобщо не ме е грижа, просто изберете едно от двете, за да мога да се разкарам оттук и да се наслаждавам на съботния си ден“. Брук знаеше точно как се чувства той.

— Хм, предлагам да ги сложите зад другите щори? Във всеки случай тези може би изглеждат по-добре.

Той изсумтя и изчезна. Уолтър го последва предателски по петите. Брук се върна към книгата си, но изпита облекчение, когато телефонът иззвъня.

— Здрасти татко, какво става? — Струваше й се, че не бяха говорили цяла вечност, когато разговаряха, той искаше да говори само за Джулиан.

— О, Брук? Здрасти, Синтия е.

— Привет, Синтия! На екрана се изписа името на татко. Как си? Някакъв шанс да дойдете в Ню Йорк?

Синтия направи опит да се засмее:

— Вероятно не толкова скоро. Последният път беше… уморително. Винаги си добре дошла, нали знаеш.

— Да, наистина знам. — Прозвуча по-грубо, отколкото беше възнамерявала, макар че беше малко оскърбително да я канят да гостува на родния си баща в собствения си дом от детинството. Синтия сигурно беше доловила това, защото бързо се извини, с което накара Брук незабавно да почувства вина, че се държеше толкова ненужно заядливо.

— И аз съжалявам — каза Брук с въздишка. — Просто в момента положението тук е малко объркано.

— Не мога дори да си представя! Слушай, знам, че сигурно не е възможно, но смятам, че трябва да попитам. За добра кауза е, знаеш.

Брук вдиша шумно и задържа дъха си. Ето че се започваше — напълно неочакваната страна на близостта с някого, току-що сдобил се със слава — той беше прочут сега, нали? — онази част, за която, изглежда, никой не те предупреждаваше.

— Не знам дали ти е известно, или не, но съм един от съпредседателите на „Женското дружество в Темпъл Бет Шалом“.

Брук зачака, но Синтия не продължи.

— Аха, мисля, че знам това — каза Брук, като се опита да изрази възможно най-малко ентусиазъм.

— Е, след няколко седмици ще бъде нашият благотворителен обяд със специално поканени говорители и този, когото бяхме включили в програмата, току-що ни се обади да отмени ангажимента. Сещаш ли се, онази жена, която пише готварските книги с кашер рецепти? Всъщност, не мисля, че са стриктно „кашер“ сами по себе си, просто са в този стил. Тя е написала една книга с рецепти за Пасха, една за Ханука, трета само за деца.

— Ммм.

— Е, както и да е, по нейните твърдения, се оказва, че тя трябва да претърпи някаква операция на палеца на крака другата седмица и няма да може да ходи известно време, макар че мен ако питаш, вероятно става дума за липосукция.

Брук се застави с усилие на волята да бъде търпелива. Синтия беше свястна жена и само се опитваше да събере пари за хората, които имаха по-малко късмет. Пое си дъх дълбоко и бавно, като внимаваше да не позволи на Синтия да я чуе.

— Може би наистина е за операция на ставата на палеца. Или може би просто не й се пътува от Шейкър Хайтс до Фили. Не знам. Освен това, коя съм аз, че да съдя? Ако някой дойде и ми предложи безплатна липосукция на корема точно сега, вероятно бих пожертвала родната си майка. — Пауза. — Боже, това прозвуча ужасно, нали?

На Брук й идваше сама да си оскубе косата. Вместо това се насили да се засмее:

— Сигурна съм, че не си единствената, но ти нямаш нужда от това. Изглеждаш страхотно.

— О, прекалено си мила!

Брук изчака няколко секунди Синтия да си спомни защо се беше обадила.

— О! Та, както и да е, знам, че Джулиан вероятно е безумно зает тези дни, но ако има някакъв начин да успее да се появи на нашия обяд, ще бъде толкова страхотно.

— Да се появи?

— Да, ами, да се появи или да направи едно изпълнение, всъщност каквото пожелае. Може би да изпее онази песен, с която е прочут? Обядът започва в единайсет с търг на сляпо в салона и няколко леки индийски предястия, а после всички ще се преместим в главната зала, където Гладис и аз ще говорим за работата, която Женското дружество е свършило до този момент през годината, общото състояние на членството в Бет Шалом, ще съобщим няколко дати на предстоящи…

— Схванах, добре. Значи бихте искали той да… представи нещо? На дамски благотворителен обяд? Знаеш, че песента е за мъртвия му брат, нали? Мислиш ли, че подобно нещо ще се хареса на всички?

За щастие, Синтия не се обиди от думите й.

— Подобно нещо? О, Брук, просто ще са във възторг.

Два месеца по-рано Брук нямаше да повярва, ако някой й беше казал, че ще води този разговор; сега, след като към нея вече се бях обърнали директорката в „Хънтли“, една съученичка от гимназията, бивша колежка и не една, а две братовчедки — до една изявяващи желание Джулиан да изпее, да подпише или да изпрати нещо — тя вече не се изненадваше от нищо. Като теглим чертата, това вероятно беше най-доброто предложение досега. Опита се да си представи как Джулиан пее акустична версия на „За изгубения“ на подиума в Темпъл Бет Шалом пред група от петстотин еврейски майки и баби, след като е бил гордо представен от равина и председателката на женското дружество. След това всички жени щяха да се обърнат една към друга и да казват неща от рода на: „Е, не е лекар, но поне може да си изкарва хляба с тази работа“ и: „Чух, че му предложили да изкара предварителните курсове и да запише да следва медицина, но той така и не се наел. Толкова жалко“. После щяха да му налетят като рояк и, забелязвайки венчалната му халка, щяха да искат да узнаят всичко за съпругата му. И тя ли е добро еврейско момиче? Имат ли деца? Не — защо не? И по-важното: кога планират да започнат с опитите? Щяха да цъкат с езици и да се тюхкат, че той със сигурност ще си пасне много по-добре с тяхната дъщеря или племенница, или дъщерята на приятелката им. Въпреки факта, че живеят в района около предградията на Филаделфия, състоящ се от процъфтяващи малки градчета, а Джулиан е израснал в Манхатън, поне дузина от присъстващите жени щяха да изнамерят някаква родствена връзка с родителите или бабите и дядовците на Джулиан, или и двете. Вечерта Джулиан щеше да се прибере у дома като човек, изпаднал в шок след участие в бойни действия, ветеран от война, която само малцина разбираха, и Брук нямаше да може да каже, или направи нищо, за да го утеши.

— Е, нека да говоря с него. Знам, че ще е поласкан, задето сте се сетили за него, и съм убедена, че просто ще е във възторг да го направи, но съм почти сигурна, че програмата му за следващите няколко седмици е изцяло запълнена.

— Виж, ако наистина мислиш, че ще го направи с удоволствие, мога да говоря с останалите от дружеството евентуално да изместим датата. Може би бихме могли…

— О, не бих искала да го правите — каза Брук възможно най-бързо. Никога преди не беше виждала тази страна на Синтия и не беше напълно сигурна как да я възприема. — Той е невероятно непредсказуем тези дни. Непрекъснато приема ангажименти, а после се налага да ги отмени. Мрази да постъпва така, но просто вече не разполага сам с времето си, нали знаеш?

— Разбира се — промърмори Синтия и Брук се опита да не мисли колко ироничен беше фактът, че излизаше пред Синтия със същото извинение, което сега Джулиан използваше пред самата нея.

Някъде на заден план се чу звънецът. Синтия се извини, а Брук отправи към посетителя й телепатична благодарност. Прочете още две глави от книгата си — нехудожествен разказ за отвличането на Итън Пац, който я бе убедил, че всеки стряскащо изглеждащ тип на улицата е потенциален педофил — и изпрати до вратата работника, дошъл да инсталира допълнителните щори, след като той приключи с работата си.

Започваше все повече да свиква да бъде сама. При положение че Джулиан отсъстваше толкова много, Брук често се шегуваше, че усещането е същото като в някогашните й дни на неомъжена жена, само че с много по-малко социални контакти. Сега тя тръгна надолу по криволичещото Девето авеню и когато мина покрай италианската пекарна на ъгъла, с написаната на ръка табела „Сладкарница“ и домашно ушитите завеси, нямаше начин да се сдържи да не влезе. Беше възхитително заведение с бар за кафе в европейски стил, където хората си поръчваха капучино сутрин и еспресо през останалата част от деня и ги пиеха на крак.

Тя огледа масивната витрина с изложени хлебни изделия и почти усети вкуса на маслените сладки и кроасаните с пълнеж от конфитюр и тарталетите със сирене и боровинки отгоре. Разбира се, нямаше спор, че ако бе принудена да избере само едно нещо, щеше да се наложи да си тръгне с едно съблазнително препълнено с пълнеж „каноли“ в „греховната“ му пържена обвивка. Първо щеше да оближе сметаната от върха, а после, след глътка кафе, за да прочисти небцето си, щеше да си позволи по една истинска хапка от двата края, спирайки, за да се наслади…

— Казвайте! — обади се собственичката италианка, прекъсвайки хранителните фантазии на Брук.

— Голямо безкофеиново кафе с обезмаслено мляко, моля, и едно от онези — каза Брук с въздишка, като посочи към бишкотите без глазура, без пълнеж и без каквато и да е друга украса, клюмнали печално върху един поднос до касата. Знаеше, че бадемовата бишкота ще е вкусна и хрупкава точно колкото трябва, но беше мизерен заместител на едно каноли. Въпреки това нямаше голям избор. Беше качила близо два килограма след уикенда им в Остин и дори от самата мисъл за това й идваше да се разпищи. Няколкото допълнителни грама тлъстина щяха да са почти незабележими върху тялото на всяка средностатистическа жена, но върху нея — вече не просто диетоложка, а диетоложка, омъжена за прочут човек — това беше напълно неприемливо. След завръщането си от Остин веднага беше започнала хранителен дневник и го беше придружила със строга диета, включваща по хиляда и триста калории на ден. Никое от двете все още нямаше впечатляващ ефект, но тя беше твърдо решена.

Брук плати покупката си и се мотаеше около бара за кафе, когато чу името си.

— Брук! Хей, насам!

Обърна се и видя Хедър, една от другите консултантки в „Хънтли“. Кабинетите им бяха почти един до друг в един и същи край на коридора и макар че понякога се срещаха, за да обсъждат някоя обща пациентка, напоследък се виждаха по-често от обичайното заради Кайли. Именно Хедър първа забеляза колко обсебена е Кайли от теглото си и й предложи да се срещне с Брук: сега и двете се тревожеха за момичето. И въпреки това, колкото и често да се срещаха в училище през последните няколко месеца, всъщност не бяха приятелки и Брук се почувства малко неловко да види колежката си в кафене в събота.

— Привет! — възкликна Брук, като се плъзна в малък дървен стол до Хедър. — Дори не съм те виждала тук. Как си?

Хедър въздъхна:

— Добре съм! Безкрайно радостна, че е уикендът — поне това мога да ти кажа със сигурност. Можеш ли да повярваш, че имаме само още две седмици училище, преди да излезем в почивка за три месеца.

— Знам: вече не мога да чакам — каза Брук и реши да не споменава, че ще продължава да работи на пълен работен ден в болницата.

Хедър обаче си спомни.

— Да, аз ще давам доста частни уроци това лято, но поне мога сама да определя тези часове. Не знам дали беше заради ужасната зима, или просто вече стигам до пълно изтощение, но нямам търпение.

— Разбирам те — каза Брук, чувствайки се леко неловко, че всъщност наистина нямаха много други теми за разговор.

Хедър сякаш прочете мислите й:

— Странно е да се видим извън училище, нали?

— Наистина! Постоянно ме гони някаква параноя, че ще се сблъскам с някое от момичетата на улицата или в някой ресторант. Помниш ли какво беше, когато бяхме деца и се натъкнехме на някого от учителите си в мола, и изведнъж ни спохождаше зашеметяващото осъзнаване, че те си имат живот и извън класната стая?

Хедър се засмя:

— Напълно вярно. За щастие не се движим в едни и същи кръгове.

Брук въздъхна:

— Откачено е, нали? — А после: — Имах наистина ползотворна среща с Кайли в края на миналата седмица. Все още не мога спокойно да й позволя да свали някой килограм, но се съгласих, че можем да започнем да й съставяме хранителен дневник, за да видим къде може да се храни с по-здравословни и питателни храни. Изглеждаше доволна от това.

— Радвам се да го чуя. Мисля, и двете знаем, че нейният проблем не е теглото, а напълно разбираемото чувство, че не се вписва сред съученичките си, които са от друга социално-икономическа вселена. За нещастие, това често се наблюдава при стипендианти, но те почти винаги си намират мястото.

Брук беше несъгласна до известна степен — на този етап вече беше работила с доста тийнейджърки и според нея Кайли беше прекалено обсебена от мисълта за теглото си — но не искаше да започва този разговор сега. Вместо това се усмихна и каза:

— Само ни погледни — говорим си за работа в събота. Срам и позор за нас!

Хедър отпи от кафето си.

— Знам. Само за това мога да мисля. Всъщност си мисля да се прехвърля в по-долните класове през следващите една-две години. Просто ми пасват по-добре. Ами ти? Мислила ли си колко ще останеш?

Брук се вгледа в лицето на Хедър, търсейки някакъв знак, че тя непряко пита за Джулиан. Дали момичето по някакъв начин намекваше, че Брук може да напусне сега, когато Джулиан изкарваше пари като музикант? Беше ли й казвала някога Брук, че именно затова, преди всичко, беше приела работата? Реши, че се държи твърде параноично; че ако самата тя не говореше за Джулиан по обикновен, нормален начин, едва ли може да очаква някой друг да го прави.

— Всъщност, не знам. Точно в момента положението е, хм, доста неустановено.

Хедър я погледна съчувствено, но беше достатъчно вежлива да не настоява. Брук осъзна, че това беше първият път от три или четири седмици насам, в който някой — който и да е — не беше попитал веднага за Джулиан. Беше признателна на Хедър и нетърпелива да насочи разговора отново към някоя не толкова неловка тема. Хвърли поглед наоколо, докато умът й търсеше какво да каже, а после се спря на:

— Е, какво си наумила днес? — Отхапа бързо от бишкотата си, за да не й се налага да говори още няколко секунди.

— Не кой знае какво, всъщност. Приятелят ми замина при семейството си този уикенд, така че съм сама. Просто се мотая, предполагам.

— Хубаво. Обожавам тези уикенди — излъга Брук. Успя да се сдържи и да не заяви, че бързо се превръща в местния експерт по най-добрите начини да прекараш уикенда, когато важният човек в живота ти е някъде другаде. — Какво четеш?

— О, това ли? — каза Хедър, като посочи към захлупеното с кориците надолу списание до лакътя си, без да го вдигне. — Нищо особено. Някакъв тъп клюкарски парцал. Нищо интересно.

Брук незабавно разбра, че беше онзи брой на „Ласт Найт“. Запита се дали Хедър знаеше, че е изостанала с две седмици от клюките.

— Ахх — каза тя с пресилено жизнерадостен тон, знаеше, че не звучи ни най-малко правдоподобно. — Прословутата снимка.

Хедър сключи ръце и заби поглед в скута си, сякаш току-що я бяха хванали в някаква ужасна лъжа. Отвори уста да каже нещо, премисли, а после каза:

— Да, снимката е доста странна.

— Странна? Какво искаш да кажеш?

— О, аз, ъъъ, нищо не исках да кажа с това. Джулиан изглежда страхотно!

— Не, знам какво имаш предвид. Има нещо нередно в нея. — Брук не беше сигурна защо върти на шиш това момиче, което едва познаваше, но изведнъж й се стори изключително важно да узнае какво мисли Хедър.

— Не е това. Мисля, че просто е била направена в точно в една фатална частица от секундата, когато той, един вид, я е зяпал по този начин.

Значи това беше. И други хора бяха правили подобни коментари. Бяха подхвърлени думи от рода на „възторжен“ и „изпълнен с обожание“. А всичко това беше напълно нелепо.

— Да, съпругът ми смята, че Лайла Лоусън е страхотна. Което го превръща в абсолютно същия като сто процента от останалите истински американски мъже — засмя се Брук, полагайки всички усилия да прозвучи небрежно.

— Абсолютно! — Хедър кимна, ентусиазирано изразявайки съгласието си. — Обзалагам се, че е страхотно за кариерата му — доста ще подобри имиджа му.

Брук се усмихна:

— Определено може да се каже така. Само за една нощ тази снимка промени… ами, всичко.

Хедър изглеждаше отрезвена от това признание. Погледна Брук и каза:

— Знам, че всичко това е толкова вълнуващо, но дори не мога да си представя колко ти е трудно. Обзалагам се, че никой не може да говори за нищо друго. Сигурно всяка секунда от всеки ден е посветена изцяло на Джулиан.

Това завари Брук неподготвена. Никой — нито Ранди или родителите й, нито дори Нола — не бе възприемал новооткритата слава на Джулиан иначе, освен като нещо абсолютно прекрасно. Тя погледна Хедър с благодарност.

— Да, но съм сигурна, че всичко ще отмине. Така става, когато няма други новини, нали знаеш? Скоро ще преминем към следващото нещо.

— Трябва да сте напълно безкомпромисни по отношение на личния си живот. Сещаш ли се за моята приятелка от колежа, Амбър? Един ден се омъжва с обикновена църковна церемония за гаджето си от гимназията, а по-малко от година след това чисто новият й съпруг печели „Американ Айдъл“. Ето на това се казва тотален катаклизъм.

— Приятелката ти за Томи ли е омъжена? От един от по-ранните сезони?

Хедър кимна. Брук подсвирна.

— Боже, май дори не знаех, че е женен.

— Да, ами, разбира се, че няма да знаеш. Той е с ново момиче буквално всяка седмица, така е, още от деня, в който спечели. Горката Амбър беше толкова млада — само на двайсет и една — и толкова наивна, че не искаше да го напусне, независимо с колко момичета беше свързан. Мислеше си, че ако успее само да поизчака, той ще се укроти и всичко може да си стане пак както преди.

— Е, какво стана?

— Ъх, беше ужасно. Той продължаваше да чука всичко живо, което му падне, и ставаше все по-дързък и безочлив в това отношение. Помниш ли онези снимки, на които плуваше чисто гол с онази моделка — онези, на които бяха закрили гениталиите, но се виждаше всичко останало?

Брук кимна. Дори сред постоянни приток на папарашки снимки, тя си спомняше тези като особено скандални.

— Е, нещата продължиха така повече от година, без никакви признаци за спиране. Положението толкова се влоши, че баща й отлетя да се срещне с Томи, докато той беше на турне, и се появи в хотелската му стая. Каза му, че има на разположение двайсет и четири часа, за да подаде документи за развод, или, в противен случай, ще си изпати. Знаеше, че Амбър никога няма да го направи сама — тя беше добро момиче и още не можеше да осъзнае в действителност всичко, което се случваше — и Томи го направи. Не съм сигурна, че е бил особено солиден и достоен за доверие човек, преди да стане известен, но сега несъмнено е ужасен задник.

Брук се опита да запази неутрално изражение, но й идваше да се пресегне и да зашлеви Хедър.

— Защо ми казваш това? — попита тя с най-спокойния тон, който успя да докара. — Джулиан изобщо не е такъв.

Хедър се плесна с ръка през устата.

— Не исках да намеквам, че Джулиан изобщо прилича по нещо на Томи. Разбира се, че изобщо не е като него. Единствената причина, поради която започнах цялата тази история, е, че малко след развода им, Амбър разпрати имейл до всичките си приятели и близки, с молба да престанат да й пращат по имейла снимки или връзки към сайтове, вестникарски изрезки, пратени с обикновена поща, или да й се обаждат с последни новини за това, което става с Томи. Спомням си, че навремето това ми се стори малко странно — един вид, наистина ли толкова много хора й изпращат интервюта, които са прочели във връзка с бившия й съпруг? — но след като един ден тя ми показа съобщенията в електронната си поща, проумях напълно. Никой не се опитваше да я нарани: просто бяха силно нетактични. Някак бяха решили, че ще иска да знае. Във всеки случай, оттогава тя напълно възстанови живота си и вероятно разбира по-добре от всички колко, ъъ, смазваща може да бъде славата и всички тези неща.

— Да, тази част не е точно прекрасна. — Брук пресуши последните остатъци от кафето си с мляко и избърса пяната от устните си. — Вероятно нямаше да повярвам, ако ми го беше казала преди няколко седмици, но, за бога… току-що прекарах тази сутрин в монтиране на затъмняващи щори. Преди няколко вечери тръгнах от банята към хладилника, увита в хавлия, и изведнъж като обезумели започнаха да щракат светкавици на фотоапарати. Върху една кола точно под прозореца ни седеше фотограф, очевидно с надеждата да успее да щракне тайно някоя снимка на Джулиан. Беше най-стряскащото нещо, което съм виждала.

— О, колко ужасно! Ти какво направи?

— Обадих се на номера за неспешни случаи на местното полицейско управление и казах, че отвън има някакъв мъж, който се опитва да ме снима разсъблечена. Казаха нещо от рода на „Добре дошли в Ню Йорк“ и ми препоръчаха да спусна щорите. — Умишлено изпусна да спомене как първо се беше обадила на Джулиан, чийто единствен отговор беше да й каже, че реагира пресилено и трябва да се справя с тези неща, без „винаги“ да му се обажда паникьосано за „всичко“. Хедър видимо потръпна.

— Това е толкова стряскащо. Надявам се, че имате аларма или нещо от този род?

— Да, това е следващото в списъка. — Брук тайно се надяваше, че ще се преместят, преди това да стане необходимо — едва снощи по телефона Джулиан смътно бе споменал нещо за „издигане“ в нов апартамент — но тя не беше сигурна, че това наистина ще се случи.

— Извини ме за секунда. Само ще изтичам до тоалетната — каза Хедър, като взе дамската си чанта от облегалката на стола.

Брук загледа как Хедър изчезва зад вратата на дамската тоалетна. В мига щом чу изщракването на ключалката, грабна списанието. Беше минал час, може би по-малко, откакто беше видяла снимката за последен път, но не можа да се сдържи и обърна направо на четиринайсета страница. Очите й преминаха автоматично по долния ляв ъгъл на страницата, където снимката бе сместена невинно между една фотография на Аштън, сграбчил стегнатия задник на Деми, и друга на Сури, кацнала на раменете на Том, докато Кейт и Пош зяпаха отстрани.

Брук разтвори списанието върху масата и се наведе над него да види по-добре. Беше точно толкова разстройващо, колкото и шейсет минути по-рано. Ако просто беше хвърлила бърз поглед на снимката и ако на нея случайно не се виждаха съпругът й и световноизвестна млада изгряваща звезда, нямаше да намери в нея нищо заслужаващо внимание. Виждаха се вдигнатите ръце на първите две редици от хора в долната част на кадъра. Джулиан беше вдигнал победоносно дясната си ръка в юмрук и стискаше микрофона, сякаш той беше сабя с някакви специални магически сили. Брук я побиваха тръпки всеки път, щом погледнеше Джулиан в тази поза, почти не можеше да повярва колко много приличаше той на истинска рокзвезда.

Лайла носеше шокиращо къса рокля с гол гръб, която със същия успех можеше да е детски гащеризон, и бели кожени каубойски ботуши с капси. Беше загоряла, гримирана и изпъната почти до смърт, а изражението, с което се взираше в Джулиан, беше изпълнено с неподправена радост. Беше отвратително, далеч по-разстройващо обаче бе изражението на Джулиан. Възхищението, обожанието, изражението, което казваше: О, боже мой, ти си най-невероятното създание, което съм виждал беше неоспоримо, залепено на лицето му в ослепително ярки цветове благодарение на професионалния фотоапарат „Никон“. Беше изражение, каквото една съпруга би се надявала да види два пъти в живота си: на сватбения си ден и може би — в деня, когато се роди първото й дете. Беше точно от онези погледи, които никога не искаш съпругът ти да отправя към друга жена на страниците на голямо списание.

Брук чу как някой пусна водата в мивката зад дървената врата. Бързо затвори броя на „Ласт Найт“ и го остави с корицата надолу пред стола на Хедър. Когато Хедър се върна, тя погледна Брук и хвърли поглед към списанието, очите й сякаш казваха: Вероятно не биваше да го оставям там. На Брук й се искаше да й каже, че всичко е наред, че бавно започва да свиква с всичко това, но, разбира се, не каза нищо. Вместо това изтърси първото, което й дойде на ума, за да заглади неловката ситуация.

— Беше толкова страхотно да те видя. Толкова е жалко, че всяка седмица прекарваме толкова много часове в онова училище, а никога не се виждаме навън. Ще трябва да поработим по въпроса! Може би да планираме една късна закуска през уикенда или дори вечеря…

— Звучи страхотно. Забавлявай се довечера, окей? — Хедър й помаха леко на излизане. — Ще се видим другата седмица в Хънтли.

Брук помаха в отговор, но Хедър вече беше излязла на тротоара. Самата Брук се приготвяше да си тръгва, като се опитваше да не се пита дали не беше споделила твърде много, или твърде недостатъчно, или не беше направила нещо друго, за да изплаши Хедър, когато телефонът й иззвъня. На екранчето се изписа името на приятелката й от университета, Неха.

— Привет! — възкликна Брук, докато хвърляше няколко долара на плота и излизаше навън. — Как си?

— Брук! Просто се обаждам да ти кажа едно „здрасти“. Струва ми се, че не сме говорили от цяла вечност.

— Да, наистина. Как е в Бостън? Харесва ли ти клиниката, за която работиш? И кога, по дяволите, ще дойдеш на гости?

Момичетата се бяха видели за последен път вероятно преди шест месеца, когато Неха и съпругът й, Рохан, бяха в Ню Йорк за Коледа. В университета бяха близки приятелки, живееха само на няколко пресечки една от друга в Бруклин, но беше по-трудно да поддържат връзка, откакто Неха и Рохан се преместиха в Бостън преди две години.

— Да, клиниката доста ми харесва — всъщност е много по-добре, отколкото очаквах — но наистина съм готова да се преместя отново в Ню Йорк. Бостън е хубав, но просто не е същото.

— Наистина ли мислите да се върнете? Кога? О, разкажи ми всичко!

Неха се засмя:

— Не и в скоро време. И двамата трябва да си намерим работа, ала за мен вероятно ще е по-лесно, отколкото за Рохан. Но ще се отбием на гости за Деня на благодарността, тъй като и двамата имаме почивни дни. С Джулиан тук ли ще бъдете?

— Обикновено ходим при баща ми в Пенсилвания, но той казваше, че тази година може да отидат при семейството на мащехата ми. Така че има шанс просто да преглътнем разочарованието и да поканим гости в Ню Йорк. Ако го направим, ще дойдете ли? Моля те? — Брук знаеше, че семействата и на двамата живеят в Индия и никой не празнува специално Деня на благодарността, но щяха да са истинска глътка свеж въздух след цялото напрегнато време, което прекарваше със семейството си.

— Разбира се, че ще дойдем! Но може ли да се върнем назад само за малко, ако обичаш? Можеш ли да повярваш какво става в живота ти точно сега? Щипеш ли се всеки ден, за да се увериш, че не сънуваш? Това просто е най-щурото нещо на света. Какво е чувството да имаш съпруг знаменитост?

Брук си пое дълбоко въздух. Помисли си да бъде честна с Неха, да й разкаже до каква степен онази снимка бе преобърнала света им надолу с главата, колко двойствени чувства изпитваше относно всичко, което се случваше, но внезапно всичко й се стори твърде изтощително. Без да знае как всъщност да се справи със ситуацията, тя просто се засмя леко и каза:

— Удивително е, Неха. Това е просто най-страхотното нещо на света.

НЯМАШЕ НИЩО ПО-УЖАСНО от това да е на работа в неделя. Като една от по-старшите диетоложки, на Брук от години не й се беше налагало да понася редовни неделни смени и почти беше забравила колко са противни. Беше прекрасна късна юнска сутрин: всичките й познати се наслаждаваха на късна закуска навън, правеха си пикник в Сентръл парк или бяха излезли на сутрешния си джогинг покрай река Хъдсън. Група тийнейджърки в дънкови къси панталони и сандали седяха, бъбреха си и отпиваха от млечни коктейли в кафене на една пресечка от болницата и Брук едва се сдържа да не смъкне бялата си престилка и ужасните обувки с дървена подметка и да се присъедини към тях за няколко палачинки. Точно се готвеше да влезе в болницата, когато мобилният й телефон иззвъня.

Втренчи се в дисплея и се зачуди дали да отговори на обаждането от непознатия номер, започващ със 718, който показваше, че обаждането идва от външно предградие, но сигурно се беше замислила за твърде дълго, защото телефонът превключи на гласова поща. Когато обаждащият се не остави съобщение, а позвъни втори път, Брук се разтревожи.

— АЛО, Брук на телефона — каза тя, на мига убедена, че е допуснала грешка и тайнственият непознат, който се обаждаше, ще се окаже репортер.

— Госпожо Олтър? — изписка един боязлив глас отсреща. — Обажда се Кайли. От Хънтли.

— Кайли! Как си? Наред ли е всичко?

Само преди две седмици, по време на последния им сеанс преди от училището да разпуснат учениците за лятото, състоянието на Кайли като че ли се беше влошило. Беше зарязала хранителния си дневник, който дотогава водеше прилежно, и беше заявила решимостта си да прекара цялото лято на изтощителен режим от тренировки и различни диети за бързо отслабване. Изглежда, никой от опитите да я разубеди, не беше подействал. Брук беше успяла единствено да докара момичето до сълзи и до изявлението, че „никой не разбира какво е да си бедна и дебела на място, където всички останали са красиви и богати“. Брук толкова се разтревожи, че даде на Кайли номера на мобилния си телефон и настоя момичето да й се обажда, когато пожелае през лятото, независимо дали всичко е наред. Определено го беше казала сериозно, но въпреки това се изненада да чуе младата си пациентка на другия край на линията.

— Да, добре съм…

— Какво става? Как минаха двете ти свободни седмици? Момичето се разплака. Силни, задъхани вдишвания, между които от време на време се промъкваше по някое: „Съжалявам“.

— Кайли? Говори. Кажи ми какво има.

— Ах, госпожо О., всичко е такава катастрофа! Работя в „Тако Бел“ и получавам по едно безплатно ядене на всяка смяна, а баща ми казва, че трябва да ям безплатната храна, така че го правя. Но после се прибирам у дома и баба ми е приготвила цялата тази мазна храна, и отивам на гости на приятелите си от старото училище и там е пълно с купища пържено пиле, и буритос, и сладки и аз ям от всичко това, защото просто съм толкова гладна. Във ваканция съм само от няколко седмици, а вече съм качила почти четири килограма!

Близо четири килограма за три седмици наистина звучеше тревожно, но Брук запази мек и спокоен тон:

— Сигурна съм, че не си, миличка. Просто трябва да си спомниш за какво говорихме: порции от месо с големината на дланта ти, листни зелени салати и зеленчуци, колкото искаш, стига да внимаваш със заливката; сладки в умерено количество. Точно сега не съм си вкъщи, но мога да проверя менюто на „Тако Бел“ и да ти предложа някои по-здравословни алтернативи, ако искаш. Важното е да не изпадаш в паника. Ти си млада и здрава — излизай на разходка с приятелите си или ритай топка в парка. Не е дошъл краят на света, Кайли, обещавам ти.

— Не мога да се върна в училище догодина, ако изглеждам така. Вече съм прехвърлила границата! Преди бях просто в по-високите стойности на нормалното и това беше достатъчно лошо, но сега съм наистина дебела! — Звучеше почти истерично.

— Кайли, дори не се доближаваш до определението за „дебела“ — каза Брук. — И тази есен ще имаш прекрасна учебна година. Слушай, ще се поразровя малко по-късно тази вечер и ще ти се обадя с информацията, става ли? Моля те, не се тревожи толкова, миличка.

Кайли подсмръкна.

— Съжалявам, че ви досаждам — каза тя тихо.

— Изобщо не ми досаждаш! Дадох ти номера си, за да го използваш, и се радвам, че го направи. Това ме кара да се чувствам популярна. — Брук се усмихна.

Затвориха и Брук си изпрати напомняне по електронната поща да провери хранителната информация за ресторантите за бързо хранене и да я препрати на Кайли. Качи се до стаята за почивка в болницата с няколко минути закъснение и когато пристигна, там беше само колежката й Ребека.

— Какво правиш днес тук? — попита я тя.

— О, наваксвам няколко пропуснати смени. За нещастие, размяната беше „три смени за двойна в неделя“.

— Оу. Тежки условия. Но си струваше, а?

Брук се засмя печално.

— Да, мисля, че се претрепах от работа, но наистина беше страхотно да видя Джулиан да свири в „Бонару“. — Тя сложи чантата си и кутията с обяда си в шкафчето и последва Ребека в коридора. — Случайно да знаеш дали Маргарет е тук днес?

— Ето ме! — пропя зад тях жизнерадостен глас. Шефката на Брук носеше черни официални памучни панталони, светлосиня блуза и черни мокасини, а над всичко това — съвършено колосана и изгладена бяла престилка, върху която бяха избродирани името и длъжността й.

— Здравей, Маргарет — казаха Ребека и Брук в един глас, а след това Ребека се измъкна, като заяви, че закъснява за първата си пациентка.

— Брук, защо не дойдеш с мен в кабинета ми за минутка? Можем да поговорим там.

Кошмар. Трябваше да си спомни, че Маргарет почти винаги се появяваше за кратко в неделните сутрини, просто за да се увери, че нещата вървят гладко.

— Ъъъ, всичко е наред — заекна Брук. — Аз, ъъ, просто се питах дали ще успея да ти кажа „здрасти“.

Шефката й вече беше тръгнала надолу по дългия коридор към кабинета си.

— Хайде, идвай — подвикна тя на Брук, която нямаше избор, освен да я последва. Маргарет сигурно бе доловила, че Брук се кани да помоли за още почивни дни.

Кабинетът на Маргарет се намираше надолу по тъмен коридор, до хранилището за консумативи и на същия етаж с родилното отделение, което означаваше, че е твърде вероятно разговорът да бъде прекъсван от време на време от случайно достигнал до тях писък или вик. Единственото предимство беше, че докато минаваха, успя да хвърли поглед към стаята с бебетата. Може би малко по-късно щеше да й остане свободен миг да влезе там и да подържи едно-две бебета…

— Влизай направо — каза Маргарет, като отвори рязко вратата и включи лампите. — Хвана ме в идеалния момент.

Брук предпазливо влезе зад гърба на шефката си и я изчака да разчисти една купчина книжа от стола за посетители, преди да се настани в стола си.

— На какво дължа тази чест? — усмихна се Маргарет, но Брук умееше да чете между редовете. Винаги се бяха радвали на непринудени, естествени отношения, но напоследък Брук беше започнала да долавя напрежение между тях.

Насили се да се усмихне и се помоли това да не е неблагоприятно начало на един разговор, чието добро протичане наистина й беше необходимо.

— О, сигурна съм, че едва ли може да се нарече „чест“. Просто исках да поговоря с теб за…

Маргарет се усмихна:

— Доста голяма чест е, като се има предвид, че не те виждам често напоследък. Радвам се, че си тук, защото трябва да обсъдя нещо с теб.

Брук си пое дълбоко дъх и си напомни да запази спокойствие.

— Брук, знаеш колко съм привързана към теб и от само себе си се разбира, че съм изключително доволна от представянето ти през всичките години, в които работиш тук. И, разбира се, същото важи и за пациентите ти, както доказват и онези страхотни оценки преди няколко месеца.

— Благодаря — каза Брук, несигурна как да отговори, но убедена, че това не води към нищо добро.

— Именно затова за мен е разстройващо, че след като беше оценена на второ място по грижи за пациентите, сега си вторият човек с най-лоша оценка в цялата програма. Само оценката на Пери е по-лоша от твоята.

Не беше нужно да довършва. Най-после бяха уведомени какво става с Пери и всички изпитаха облекчение, че не е нещо по-лошо. Очевидно беше претърпяла помятане в късен етап от бременността си преди шест месеца, което обясняваше някои от отсъствията й. Сега, отново бременна, я бяха задължили да остане на легло през второто тримесечие. Това означаваше, че останалите регистрирани диетолози на пълно работно време в персонала трябваше да работят извънредно, за да покриват смените на Пери — срещу което, предвид обстоятелствата, никой нямаше възражения. Брук правеше всичко по силите си, за да покрива допълнителния си работен ден всяка седмица и допълнителния уикенд на повикване, който сега беше веднъж на всеки пет седмици, вместо на всеки шест, но заради опитите да бъде в крак с програмата за пътуванията на Джулиан — за да сподели вълнението с него — това беше почти непоносимо.

Не обяснявай, не се извинявай, просто я увери, че ще подобриш представянето си, каза си Брук. Една приятелка психоложка й беше казала веднъж, че жените се чувстват длъжни да поднасят дълги обяснения и извинения винаги когато трябва да съобщават лоши новини и че е много по-печеливш ход да заявиш новината, без да се извиняваш или оправдаваш. Брук често работеше по въпроса, без особен успех.

— Толкова съжалявам! — изтърси тя, преди да успее да се спре. — Напоследък имам много, ъм, семейни проблеми и полагам всички усилия да се справя с тях. Наистина се надявам, че нещата ще се успокоят скоро.

Маргарет повдигна вежда и се взря внимателно в Брук:

— Смяташ ли, че не съм наясно какво става? — попита тя.

— О, не, разбира се, че не. Просто има толкова много…

— Човек трябва да живее в пещера, за да не е наясно. — Тя се усмихна и Брук се почувства малко по-добре. — Но трябва да управлявам персонал и започвам да се тревожа. През последните шест седмици си взела седем почивни дни — а това е дори без да броим трите дни отпуск по болест от първата част на годината — а предполагам, че си тук, за да помолиш за още време. Права ли съм?

Брук бързо обмисли вариантите си. След като реши, че няма такива, просто кимна.

— Кога и за колко време?

— След три седмици, само съботата. Знам, че по разписание съм на работа целия уикенд, но Ребека ще се смени с мен и аз ще поема нейния уикенд след три седмици. Така че, ъъ, технически е само един ден.

— Само един ден.

— Да. Става дума за, важно, хм, семейно събитие, иначе нямаше дори да те моля. — Отбеляза си на ум да отбягва още по-старателно от обикновено камерите на партито за рождения ден на Кристен Стюарт в Маями следващия уикенд, където Джулиан беше поканен да изпълни четири песни. Когато се беше опитал да изклинчи от поканата да се появи на партито за рождения ден на някаква си млада „старлетка“, Лио бе започнал да го умолява. Брук нямаше как да не се почувства малко гадно заради Джулиан, най-малкото, което можеше да направи, беше да бъде там, за да го подкрепи.

Маргарет отвори уста да каже нещо, а после размисли. Потупа с молива напуканата си долна устна и се взря в Брук.

— Даваш си сметка, че вече изчерпваш общия брой на дните от отпуската си за тази година, а е едва юни?

Брук кимна.

Маргарет почука с молива си по бюрото. Туп-туп-туп, почукваше моливът в унисон с пулсиращото главоболие на Брук.

— И не е нужно да ти напомням, че вземането на отпуск по болест, за да присъстваш на парти със съпруга си, вече не може да се повтаря, нали? Съжалявам, Брук, но не мога да ти оказвам специално отношение.

Оу. Брук беше направила това само веднъж преди и беше сигурна, че Маргарет не знае, но определено бе възнамерявала да се възползва от десетте си останали дни отпуск по болест, след като тези от полагаемата й се отпуска свършеха. Сега, когато това явно не стоеше като вариант, Брук положи всички усилия да остане невъзмутима и каза:

— Разбира се, че не.

— Е, добре тогава. Съботата е твоя. Има ли нещо друго?

— Нищо друго. Благодаря ти за разбирането. — Брук отново нахлузи обувките си с дървена подметка под бюрото на Маргарет и се изправи. Помаха леко и изчезна през вратата на кабинета, преди Маргарет да успее да каже нещо друго.