Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (11)

11
Затънал до коленете в текила и осемнайсетгодишни момичета

Джулиан се засмя, когато по-тлъстият омар взе преднина.

— Омарът с тегло седемстотин грама току-що поведе. Точно зад ъгъла са, хора — каза той, в най-добрата си имитация на спортен коментатор. — Мисля, че ще спечеля.

Съперникът му, по-дребен омар с лъскава черна черупка и очи, в които — Брук можеше да се закълне в това — се четеше сантиментално изражение — хукна напред, за да затвори пролуката.

— Не толкова бързо — каза тя.

Седяха на кухненския под, с опрени на плота гърбове, насърчавайки съответните си състезатели. Брук се чувстваше смътно виновна, че се опитва да накара своя омар да се надбягва, преди да го метне в тенджера с вряла вода, но омарите, изглежда, нямаха нищо против. Едва когато Уолтър побутна с нос един от тях и той отказа да помръдне и на сантиметър повече, Брук се спусна и спаси своя от по-нататъшни изтезания.

— Победа чрез капитулация! Приемам — извика Джулиан, като сви юмрук и го размаха във въздуха. После плесна с вдигната длан с пет разперени пръста увитата с гумена лента щипка на своя омар. Уолтър изджафка.

— На победителя се пада да ги пусне във водата — каза Брук, като посочи към тенджерата за варене на раци, която бяха открили в килера на семейство Олтър. — Не мисля, че мога да се справя с това.

Джулиан се изправи и протегна ръка да й помогне.

— Иди да нагледаш огъня, а аз ще се оправя с тези приятелчета.

Тя прие предложението му и се отправи към дневната, където два часа по-рано Джулиан я беше учил да стъква огън. С тази задача винаги се бяха занимавали баща й или Ранди и тя беше във възторг да открие колко удовлетворяващо е да подредиш цепениците стратегически и с помощта на ръжена да ги наместиш точно както трябва. Грабна една средно голяма цепеница от коша до камината и внимателно постави по диагонал отгоре: отпусна се на дивана, загледана в пламъците, като омагьосана. Чу мобилния телефон на Джулиан да звъни от другата стая.

Той влезе от кухнята с две чаши червено вино и дойде при нея на дивана.

— Би трябвало да са готови след петнайсет минути. Не почувстваха нищичко, гарантирам.

— Аха. Сигурна съм, че просто са били във възторг. Кой се обади? — попита тя.

— Да се е обадил? О, не знам, няма значение.

— Наздраве — каза Брук и чукна чашата му.

Джулиан въздъхна — дълбока, доволна въздишка, която сякаш казваше, че всичко е наред със света.

— Не е ли хубаво? — попита той. Това беше правилната въздишка, правилното чувство, но нещо в него се стори странно на Брук. Джулиан беше прекалено мил.

В седмиците преди партито на „Сони“ отношенията им бяха забележимо обтегнати. Джулиан все очакваше Брук да се откаже от отговорностите си в „Хънтли“, а когато тя не го направи — когато той наистина отлетя за Хамптън без половинката си — изглеждаше откровено шокиран от това. В десетте дни след партито бяха обсъдили въпроса възможно най-подробно, но Брук не можеше да се отърве от чувството, че Джулиан все още не разбира гледната й точка, и въпреки че и двамата положиха героично усилие да пренебрегнат станалото и да се държат, сякаш всичко е нормално, още й се струваше, че нещо не е както трябва.

Тя отпи от виното си и изпита познатото стоплящо усещане, когато то попадна в стомаха й.

— „Хубаво“ е слабо казано. Прекрасно е — каза тя с неловко официален тон.

— Не мога да разбера защо родителите ми никога не идват тук през зимата. Великолепно е, когато вали сняг, имат тази възхитителна камина и наоколо няма никой друг.

Брук се усмихна:

— Наоколо няма никой друг — именно това не могат да понесат. Какъв е смисълът да излезеш на вечеря в „Ник и Тони“, когато никой няма да види как получаваш най-добрата маса?

— Да, добре. Ангуила би трябвало да е идеалното място за тази цел. Сигурен съм, че си умират от кеф да се блъскат в тълпите от хора, дошли за празниците. Плюс това, сигурно сега всичко е на двойни и тройни цени, от което те са във възторг. Това ги кара да се чувстват специални. Бас държа, че са невероятно щастливи.

Макар че никой от тях не искаше да го признае, и двамата бяха безкрайно благодарни, че семейство Олтър притежаваха къщата в Ийст Хамптън. Не че се случваше да прекарат някой уикенд там с родителите на Джулиан или се осмеляваха да идват на гости през лятото — дори сватбата им беше в началото на март, когато земята още беше покрита със сняг — но това им осигуряваше безплатно, луксозно бягство от града за цели шест месеца в годината. Често се бяха възползвали от него в първите две години: заминаваха да видят първия пролетен цъфтеж, или да посетят някое местно лозе, или да се разхождат по плажа през октомври, когато времето започваше да застудява, но заради безумно натоварените графици и на двамата, не бяха ходили там повече от година. Идея на Джулиан беше да прекарат там Нова година само двамата и макар да подозираше, че това е по-скоро предложение за мир, отколкото искрено желание да се скрият заедно някъде, Брук прие.

— Ще направя салатата — каза тя, като се изправи. — Искаш ли нещо?

— Ще ти помогна.

— Какво става със съпруга ми?

Телефонът му иззвъня отново. Той му хвърли един поглед и го натика обратно в джоба си.

— Кой беше?

— Не знам. Скрит номер. Не знам кой би се обадил сега — каза той, като я последва в кухнята и без тя да го моли, прецеди сварените картофи и започна да ги мачка.

Разговорът им по време на вечерята беше по-непринуден и по-спокоен, вероятно благодарение на виното. Сякаш негласно се бяха разбрали изобщо да не говорят за работа — нито за нейната, нито за неговата: вместо това бъбреха за Нола и повишението, което току-що беше получила; колко щастлив е Ранди с бебето Ела и дали ще успеят да си откраднат едно пътуване заедно през уикенда до някое топло местенце, преди програмата на Джулиан за турнето през следващата година да стане наистина натоварена.

Какаовите сладки с орехи, които Брук беше направила за десерт, бяха по-клисави, отколкото й се искаше, и увенчани с бита сметана, ванилов сладолед и шоколадови парченца, приличаха повече на горещ какаов бульон с орехи, но бяха вкусни. Джулиан се издокара в пълна екипировка за снежно време, за да изведе Уолтър на последната му разходка, докато Брук разчисти масата и направи кафе. Срещнаха се отново пред огъня. Мобилният му телефон иззвъня, но той отново го изключи, без да погледне дисплея.

— Как се чувстваш, задето няма да свириш довечера? Сигурно е било доста странно да откажеш поканата — попита Брук, като отпусна глава в скута му.

Джулиан беше поканен да изпълни нещо в предпразничната новогодишна програма на MTV на Таймс Скуеър, а след това да бъде домакин на гъмжащо от знаменитости парти в хотела на Ривингтън от полунощ нататък. Беше във възторг, когато Лио му съобщи за това в началото на есента, но с приближаването на въпросната вечер ентусиазмът му намаляваше все повече и повече. Когато миналата седмица най-после инструктира Лио да отмени целия ангажимент, никой не беше по-шокиран — или възхитен — от Брук. Особено когато Джулиан се беше обърнал към нея и я беше попитал дали ще се присъедини към него в Хамптънс за една вечерна „любовна среща“ насаме.

— Не се налага да говорим за всичко това тази вечер — каза Джулиан. Брук разбираше, че той се опитва да прояви деликатност към нея, но беше ясно, че нещо го тормози.

— Знам — каза Брук. — Просто искам да се уверя, че не съжаляваш за това.

Джулиан я погали по косата:

— Луда ли си, жено? След цялата тази драма в шоуто „Днес“, всичките пътувания и очакването колко по-голяма лудница ще е догодина, просто имах нужда да си отдъхна. Ние имахме нужда да си отдъхнем.

— Наистина си отдъхнахме — промърмори тя, изпълнена с такова задоволство, каквото не беше изпитвала от месеци. — Предполагам, че Лио не е във възторг, но аз определено съм.

— Лио скочи на първия полет за Пунта дел Есте. Несъмнено е затънал до колене в текила и осемнайсетгодишни момичета. Недей да се чувстваш кофти заради Лио.

Допиха виното си. Джулиан внимателно затвори капака, а после — и стъклените врати над догарящия огън и се качиха горе, хванати за ръце. Този път звънеше стационарният телефон и преди Джулиан да успее да каже и дума, Брук вдигна слушалката на един дериват в стаята за гости, в която тя и Джулиан винаги отсядаха.

— Брук? Самара е. Виж, съжалявам, че звъня тази вечер, но от часове се опитвам да се свържа с Джулиан. Каза, че ще е там, но не си вдига телефона.

— О, здрасти, Самара. Да, тук е. Изчакай секунда.

— Почакай, Брук. Виж, знам, че заради работата не можеш да бъдеш на церемонията за наградите „Грами“ и просто исках да те успокоя, че ще има страхотни последващи партита в Ню Йорк, на които ще се погрижа да присъствате и двамата.

Брук помисли, че не е чула добре.

— Какво?

— Наградите „Грами“. За изпълнението на Джулиан.

— Самара? Би ли изчакала само минутка? — Брук натисна копчето за заглушаване на звука и влезе в банята, където Джулиан пълнеше ваната.

— Кога смяташе да ми кажеш за наградите „Грами“? — попита тя, като се опита да сдържи истерията в гласа си.

Той вдигна поглед към нея:

— Щях да изчакам до утре. Не исках цялата ни вечер да мине под знака на това.

— О, хайде, Джулиан! Не искаш да ходя, затова не каза нищо.

При тези думи Джулиан придоби наистина разтревожено изражение:

— Защо би си го помислила? Разбира се, че искам!

— Е, Самара май не мисли така. Току-що ми каза, че напълно разбира защо съм прекалено заета с работа, за да успея. Ти шегуваш ли се? Съпругът ми ще пее на церемонията по връчването на Грамитата, а тя смята, че не мога да се освободя от работа за това?

— Брук, предполагам, че смята така само защото ти не можа, ъъ, да се освободиш от работа за коледното парти на „Сони“, нали се сещаш? Но се кълна, че единствената причина, поради която още не бях ти казал, е, защото си помислих, че ще ни дойде добре една вечер, в която да не говорим за работа. Ще й кажа, че ще дойдеш.

Брук се обърна и тръгна обратно към спалнята:

— Сама ще й кажа.

Отново включи звука на телефона и каза:

— Самара? Сигурно е станало някакво недоразумение, защото определено възнамерявам да придружа Джулиан.

Последва дълга пауза, а после Самара каза:

— Знаеш, че е участие, а не номинация, нали?

— Разбирам.

Нова пауза:

— И си сигурна, че собствените ти ангажименти няма да ти попречат този път?

На Брук й идваше да изкрещи на момичето, че не разбира нищо, но се застави да замълчи.

— Е, добре тогава. Ще го организираме — каза Самара.

Брук се опита да пренебрегне колебанието — разочарованието? — в гласа й. Защо трябваше да я е грижа какво мисли Самара?

— Добре, страхотно. Е, какво да облека? Искам да кажа, определено нямам особено изискани тоалети. Мислиш ли, че трябва да взема нещо под наем?

— Не! Остави ни да се оправим с всичко, окей? Просто ще трябва да се появиш шест часа по-рано и ще се погрижим за роклята, обувките, бельото, чантата, бижутата, косата и грима ти. Не си мий косата двайсет и четири часа преди това; никакви посещения в солариума, освен ако нашият стилист не препоръча специално някой специалист по разкрасяване, направи си хубав маникюр и използвай или „Алюр“ на Еси или „Бабъл Бат“ на OPL, направи си цялостна кола маска на краката и ръцете пет до седем дни предварително и иди да ти направят маска на косата седемдесет и два часа по-рано. Колкото до цвета, ще ти изпратя препоръка за салона, с който работим в Ню Йорк. Другата седмица ще започнеш да си правиш кичури.

— О, уау. Добре, ти…

— Не се безпокой, ще ти напиша всичко това в имейл и ще го прегледаме. Слушай, знаеш, че камерите непрекъснато ще следят Джулиан, и знам, че Лио спомена нещо за треньор за вас двамата — имаше ли време да помислиш по въпроса? — така че нека се уговорим да се срещнем на мястото, където правиха зъбите на Джулиан. Човекът е истински гений, изглеждат толкова естествено, че никога няма да познаеш, че са коронки. Ще бъдеш удивена колко голяма е разликата.

— Ъм, добре. Само ще ми кажеш какво…

— Погрижили сме се за всичко. Скоро ще се свържа с теб, Брук. Ще уговорим всичко. Мога ли да говоря с Джулиан? Обещавам, че е само един бърз въпрос.

Брук кимна безмълвно, напълно давайки си сметка, че Самара не може да я види, и подаде телефона на Джулиан, който беше влязъл в спалнята да се съблече. Той каза: „да“, „не“ и: „Звучи добре. Ще ти се обадя утре“, а след това се обърна към Брук:

— Би ли влязла в банята? Моля те?

Изражението му бе умолително и тя се застави да избие наградите „Грами“ от ума си. Прекарваха такава прекрасна вечер, реши, че не бива да позволи никакво витаещо странно усещане да я съсипе. Последва го в банята и се разсъблече.

Никога не спяха в леглото на родителите на Джулиан — беше прекалено смущаващо — но обожаваха да използват голямата баня. Тя беше истински рай на земята, чист и неподправен лукс. Подово отопление, масивна вана с отделен парен душ и — най-хубавото от всичко — малка газова камина. Въпреки че не можеше да влезе във врялата вода, Джулиан винаги пълнеше ваната за Брук и, след като самият той вземеше душ, включваше камината и се настаняваше на ръба на ваната, загърнат само в една хавлиена кърпа, да й прави компания.

Брук изсипа още малко соли за вана с лавандулов аромат във водата и се облегна на мъхнатата възглавничка за вана. Джулиан се бе отдал на спомени за първата вана, която си бяха взели заедно, по време на едно пътуване за уикенда в началото на връзката им. Припомняше си колко нещастен се беше почувствал от врялата вода, която безмълвно бе изтърпял в опит да направи впечатление и Брук можеше само да се взира в него, докато той говореше, напълно завладяна от силното отпускане и пълно изтощение, което една гореща вана може да донесе.

След това, увита в огромна мека хавлия, Брук се върна с Джулиан в спалнята им, където той запали по една свещ на всяка от двете нощни масички и пусна релаксираща музика. Любиха се нежно, бавно, като двама души, които са заедно от години и знаят всичко един за друг, и за първи път от цяла вечност заспаха с преплетени тела.

Спаха почти до обяд и когато се събудиха, видяха петнайсетсантиметрова снежна покривка — сигурен знак, че им предстои да прекарат още една нощ в Хамптънс. Възхитена, Брук прибра разчорлената си коса на кок, сложи си ботушите „Угис“ и пухкавото зимно палто и се покатери на пасажерското място на джипа, който семейство Олтър държаха там през цялата година. Джулиан изглеждаше възхитително глупаво с една от зимните шапки на баща си, която беше намерил в дрешника: на върха й имаше плетен помпон, а изпод наушниците се подаваха връзки, които можеха да се завързват под брадичката. Той спря пред „Старбъкс“ в Ийст Хамптън, за да може Брук да изтича за един брой на „Таймс“, но след това се отправиха към кафенето „Голдън Пеър“ за закуска.

Удобно настанена в едно сепаре, обгърнала с длани чаша горещо кафе, Брук въздъхна с блажено задоволство. Ако можеше да напише сценарий за най-съвършената новогодишна вечер на света, тя щеше да изглежда точно като последните им двайсет и четири часа. Джулиан й четеше на глас от вестника — статия за някакъв човек, който бил в затвора в продължение на двайсет и осем години, преди да бъде оневинен от доказателства, получени от ДНК, когато телефонът й иззвъня.

Джулиан вдигна очи.

— Нола е — каза Брук, като се взираше в екранчето.

— Няма ли да отговориш?

— Нищо против ли нямаш? Предполагам, че ще ми разкаже подробно как е минала вечерта й.

Джулиан поклати глава:

— Хубаво ми е просто да си седя тук и да чета. Наистина нямам нищо против.

— Здрасти, Нол — каза Брук колкото може по-тихо. Не понасяше хора, които крещят в телефоните си.

— Брук? Къде сте?

— Какво искаш да кажеш с това „къде сме“? Знаеш, че сме в Хамптънс. Всъщност, мисля, че с всичкия този сняг, може да се наложи да останем, докато…

— Видя ли вече онлайн изданието на „Ласт Найт“! — прекъсна я Нола.

— „Ласт Найт“! Не, имаше проблем с интернет в къщата. Имам „Таймс“…

— Виж, казвам ти това само защото не искам да го чуеш от другаде. „Ласт Найт“ помести една ужасна дописка тази сутрин, която размишлява върху всички възможни причини Джулиан да отложи изпълнението си в новогодишната програма снощи.

— Те какво!

Джулиан я погледна и вдигна въпросително очи.

— Разбира се, всичките са нелепи. Но помня как каза, че Лио е някъде в Южна Америка, и просто си помислих, че може би ще искате да научите, ако не знаете вече.

Брук си пое дълбоко въздух.

— Страхотно. Това е направо страхотно. Можеш ли да ми кажеш какво пише?

— Само прехвърли разговора на телефона на Джулиан, окей? Наистина съжалявам, че ви развалям сутринта, но там се твърди също и че вие двамата вероятно „се криете“ в Хамптънс, затова исках да ви предупредя, че може да се сдобиете с компания.

— О, не — изстена Брук.

— Съжалявам, скъпа. Кажи ми, ако мога да направя нещо, става ли?

Сбогуваха се и едва след като затвориха, Брук осъзна, че дори не беше попитала Нола как е минала вечерта й.

Още преди да свърши да разказва на Джулиан, той започна да търси „Ласт Найт“ на телефона си.

— Ето. Намерих го.

— Прочети го на глас.

Очите на Джулиан пробягаха напред-назад по материала.

— Уау — промърмори той, като следеше екрана с показалеца си. — Откъде са взели това?

— Джулиан! Започвай да четеш или ми го дай!

Свенливо момиче, нито ден по-възрастно от шестнайсет години, се появи до масата им с две чинии в ръце. Погледна Джулиан, но Брук не беше напълно сигурна, че го е познала.

— Вегетариански омлет от белтъци с пшеничени кълнове? — попита момичето почти шепнешком.

— Тук — каза Брук, като вдигна ръка.

— Предполагам, това означава, че за вас е комбинираната закуска? — обърна се момичето към Джулиан с толкова огромна усмивка, че вече нямаше съмнение. — Френска препечена филийка с пудра захар, две яйца на очи и препържен бекон. Ще желаете ли още нещо?

— Благодаря, всичко е наред — каза Джулиан, като заби мигновено вилицата си в пухкавата френска препечена филийка. Брук съвсем беше загубила апетит.

Той отпи голяма глътка кафе и вдигна отново телефона си.

— Готова ли си?

Брук кимна.

— Добре. Заглавието е: „Къде е Джулиан Олтър?“, а точно до него има направена бог знае къде моя снимка, на която изглеждам потен и изтощен. — Той й показа екрана.

Брук задъвка сухата си препечена филийка, искаше й се да беше избрала ръжената филийка.

— Разпознавам я. Беше направена трийсет секунди след като отиде зад кулисите след изпълнението си на партито за рождения ден на Кристен Стюарт в Маями. Тогава беше трийсет и пет градуса, а ти беше пял почти час.

Джулиан зачете:

— „Макар наши източници да ни съобщават, че прочутият певец се крие в къщата на родителите си в Ийст Хамптън, след като отложи свое изпълнение в новогодишната програма на MTV снощи, онова, което, изглежда, никой не може да каже със сигурност, е защо. Мнозина подозират неприятности в рая за сексапилния изпълнител на сантиментални песни, който се изстреля към славата с дебютния си албум — «За изгубения». Добре запознат с музикалната индустрия източник твърди, че сега е «време за изкушения», когато толкова много бързо изгряващи звезди се поддават на съблазънта на наркотиците. Макар да няма конкретни сведения за злоупотреба с наркотици, клиниките за рехабилитация са първото място, към което се насочва погледът ми, когато някой нов изпълнител изчезне от хоризонта“, каза свързаният с музикалната индустрия източник.

Джулиан вдигна поглед към нея, със зяпнала уста, телефонът беше увиснал безжизнено в ръката му.

— Намекват, че съм на рехабилитация! — попита той.

— Не мисля, че намекват, че самият ти си в клиника за рехабилитация — каза Брук, като изричаше с усилие думите. — Всъщност, не съм сигурна какво искат да кажат. Чети нататък.

— „Добре запознат с музикалната индустрия източник“ — прочете отново Джулиан. — Те шегуват ли се?

— Продължавай да четеш. — Брук лапна една хапка омлет и се опита да изглежда спокойна.

— „Други твърдят, че Джулиан и отдавнашната му любов, неговата съпруга диетоложка Брук, напоследък усещат напрежението на славата. «Не мога да си представя никоя двойка да процъфтява при подобни трудни обстоятелства», каза изтъкнатият психиатър от Бевърли Хилс Айра Мелник, който не е лекувал двамата Олтър лично, но има обширен опит с подобни «наполовина прочути двойки» (в които единият е прочут, а другият — неизвестен). «Ако наистина посещават семеен консултант точно сега, продължи доктор Мелник, ще имат поне изглед за успех»“.

— „Изглед за успех“ ли? — изпищя Брук. — Кой, по дяволите, е доктор Мелник, и защо коментира връзката ни, когато никога не сме се срещали с него?

Джулиан поклати глава:

— И кой е казал, че „усещаме напрежението на славата“? — попита той.

— Не знам. Може би имат предвид цялата история с бременността в шоуто „Днес“! Чети нататък.

— Уау — възкликна Джулиан, явно продължил да чете нататък. — Винаги съм знаел, че тези клюкарски парцали са пълни с фъшкии, но това просто става все по-хубаво и по-хубаво. „Макар че рехабилитацията или семейните консултации са най-вероятната причина за изчезването на Джулиан“ — той процеди думата „изчезване“ с глас, пропит със сарказъм, — „има и трети вариант. Според близък до семейството източник, напоследък певецът е ухажван от известни сциентолози, най-изтъкнатият, сред които е Джон Траволта. «Не знам дали е било просто приятелски жест или опит за вербуване, но мога да кажа без съмнение, че поддържат връзка», каза фамилният източник. Което кара всички ни да се запитаме: дали Джей Бро ще тръгне по пътя на Том Кат и ще опази вярата? Останете на линия…“

— Правилно ли те чух? Наистина ли току-що каза „Джей Бро“? — попита Брук, убедена, че си е измислил тази част.

— Сциентология! — почти изкрещя Джулиан, преди Брук да го успокои. — Мислят, че сме сциентолози!

Умът на Брук препускаше бясно, за да възприеме всичко това. Рехабилитация? Семейни консултации? Сциентология? Джей Бро? Това, че всички тези неща бяха лъжи, не беше толкова разстройващо, но какво да каже за мъничките зрънца истина? Кой „семеен източник“ беше споменал каквото и да е за Джон Траволта — с когото Джулиан наистина се беше чул, макар и не във връзка със сциентологията? И кой намекваше — за втори път в същата тази дописка — че тя и Джулиан имат проблеми във връзката си? Брук за малко щеше да попита тъкмо това, но когато видя съкрушеното изражение върху лицето на Джулиан, реши да не утежнява положението.

— Виж, не знам за теб, но предвид сциентологията, световноизвестния психиатър, който никога не се е срещал с нас, и „Джей Бро“, мисля, че ти постигна тотален успех. Искам да кажа… ако това не са показатели за слава, тогава не знам какво е. — Тя се усмихна широко, но Джулиан все още изглеждаше съкрушен.

С крайчеца на окото си Брук видя проблясване на светкавица и за частица от секундата си помисли колко е странно да види светкавица насред снежна буря. Преди да успее да коментира станалото, младата сервитьорка се появи отново до масата им.

— Аз, ъъ, уау — промърмори тя, съумявайки да си придаде едновременно смутен и развълнуван вид. — Съжалявам за фотографите навън… — Гласът й заглъхна навреме, за да може Брук да се обърне и да види четирима мъже с фотоапарати, притиснати към витрината на кафенето. Джулиан сигурно ги беше забелязал преди нея, защото се пресегна, хвана я за ръката и каза: — Да си вървим.

— Ъъ, управителят им каза, че не могат да влязат вътре, но не можем да ги принудим да се махнат от тротоара — каза келнерката. Видът й казваше: Само след две секунди ще ви поискам автограф и Брук разбра, че трябва да си тръгват незабавно.

Издърпа две двайсетачки от портмонето си, подаде ги рязко на момичето и каза:

— Има ли задна врата?

Когато момичето кимна, Брук стисна Джулиан за ръката и каза:

— Да вървим.

Грабнаха палтата, ръкавиците и шаловете си и се устремиха към дъното на кафенето. Брук се опита да не мисли колко ужасно изглежда, колко отчаяно не й се иска целият свят да види нейни снимки по гащеризон и с конска опашка, но дори повече от това искаше да защити Джулиан. По някакво щастливо чудо джипът им беше паркиран отзад и успяха да се качат в него, да запалят двигателя и да направят десен завой на излизане от паркинга, преди папараците да ги забележат.

— Какво ще правим? — попита Джулиан с явна паника в гласа. — Не можем да се върнем в къщата, ще ни последват. Ще разберат къде е.

— Не мислиш ли, че вероятно вече знаят къде е? Не са ли тук именно по тази причина?

— Не знам. Намираме се насред Ийст Хамптън Вилидж. Ако търсиш някой познат посред зима в Хамптънс, това е дяволски подходящо място да започнеш. Мисля, че просто са имали късмет. — Джулиан подкара на изток по път №27, далече от къщата на родителите си. Преследваха ги поне две коли.

— Можем да се върнем право в града…

Джулиан стовари длан върху волана.

— Всичките ни неща са в къщата. Освен това навън е твърде опасно — ще загинем.

Замълчаха за миг, после Джулиан каза:

— Избери номера за неспешни повиквания на местната полиция и включи телефона на високоговорител.

Брук не беше съвсем наясно какъв е планът му, но не искаше да спори. Набра номера и Джулиан заговори, когато една диспечерка вдигна телефона.

— Ало, казвам се Джулиан Олтър и в момента шофирам на изток по Шосе №27, точно след Ийст Хамптън Вилидж. Няколко коли — фотографи — преследват колата ми с опасна скорост. Страхувам се, че ако се прибера вкъщи, ще се опитат да проникнат със сила в дома ми. Има ли начин някой полицай да ме посрещне при къщата и да им напомни, че ще извършат незаконно влизане в частна собственост?

Жената се съгласи да изпрати някого до двайсет минути и след като съобщи адреса на дома на родителите си, Джулиан затвори.

— Това беше хитро — каза Брук. — Как се сети?

— Не съм. Лио ме посъветва да постъпя така, ако сме някъде навън и започнат да ни преследват. Да видим дали наистина действа.

Продължиха да шофират в кръг през всичките двайсет минути, а после Джулиан си погледна часовника и зави надясно по по-малкия селски път, извеждащ към откритото пасище, където върху площ от акър и половина беше разположен домът на семейство Олтър. Предният двор беше просторен и добре оформен, но къщата просто не беше разположена достатъчно назад, за да не може да бъде заснета с телескопичен обектив. И двамата изпитаха облекчение, когато видяха полицейска кола, паркирана на пресечната точка между селския път и алеята за коли. Джулиан спря до нея и смъкна прозореца си: двете коли, които ги преследваха, вече бяха станали четири и всичките спряха бавно зад тях. Моментално различиха звука от щракащи фотоапарати, докато полицаят се приближаваше към джипа.

— Здравейте, сър. Аз съм Джулиан Олтър, а това е съпругата ми Брук. Просто се опитваме да се приберем спокойно у дома. Бихте ли ни помогнали, моля ви?

Полицаят беше млад, вероятно към трийсетгодишен, и не изглеждаше особено подразнен, че му прекъсват новогодишната сутрин. Брук отправи безмълвна благодарствена молитва и се улови, че всъщност се надява полицаят да познае Джулиан.

Той не я разочарова.

— Джулиан Олтър, наистина ли? Приятелката ми ви е голяма фенка. И двамата чухме слух, че вашите живеят тук, но не бяхме наистина сигурни. Това тяхната къща ли е?

Джулиан присви очи да види табелката с името му:

— Да, офицер О’Мали — каза той. — Щастлив съм да чуя, че приятелката ви е моя фенка. Мислите ли, че ще се зарадва на един албум с автограф?

Щракането на камерите продължаваше и Брук се запита какви ли надписи щеше да има под тези снимки. „Джулиан Олтър арестуван в преследване заради наркотици“? Или „Полицай към Олтър: Не искаме тук такива като вас“. Или може би любимото на всички: „Олтър се пробва да приобщи полицай към сциентологията“.

Лицето на О’Мали грейна при това предложение.

— Сигурен съм, че да — каза той, като духаше върху ръцете си, които изглеждаха зачервени и напукани. — Мисля, че страшно ще й хареса.

Преди Джулиан да успее да каже и дума, Брук отвори жабката и му подаде един екземпляр от „За изгубения“. Бяха прибрали там един чисто нов екземпляр, за да разберат дали родителите на Джулиан все пак ще го чуят преди следващото лято, но тя си даде сметка, че това ще е далеч по-добра употреба. Зарови в дамската си чанта и измъкна химикалка.

— Името й е Кристи — каза полицаят, произнасяйки го внимателно по букви два пъти.

Джулиан разкъса найлоновата опаковка на компактдиска, измъкна картончето с допълнителната информация отзад и надраска: „На Кристи, с обич. Джулиан Олтър“.

— Благодаря. Тя направо ще откачи от кеф — каза О’Мали, като сложи внимателно диска в страничния джоб на якето си. — Какво мога да направя сега за вас?

— Да арестувате онези типове? — каза Джулиан с лека усмивка.

— Страхувам се, че не мога да направя това, но определено мога да им кажа да се оттеглят и да им напомня правилата за частната собственост. Вие двамата продължавайте смело. Ще уведомя приятелите ви тук. Обадете се, ако има други проблеми.

— Благодаря! — каза Джулиан и Брук едновременно. Сбогуваха се с О’Мали и без да поглеждат назад, вкараха джипа в гаража и затвориха вратата.

— Беше мил — каза Брук, когато влязоха в преддверието и изритаха обувките си.

— Ще се обадя на Лио незабавно — каза Джулиан, вече на половината път към кабинета на баща си в задната част на къщата. — Ние сме под обсада, а той се изтяга на някой плаж.

Брук го проследи как се отдалечава, а после тръгна от стая на стая, като затваряше всички щори. Ранният следобед вече беше станал тъмносив и тя виждаше крушките светкавици, насочени право към нея, докато се движеше от прозорец на прозорец. Надникна към фасадата иззад една от щорите на стаята за гости и едва не изпищя, когато видя мъж с насочен право към нея обектив с променливо фокусиране с големината на футболна топка. Имаше само едно помещение с непокрити прозорци — малка тоалетна стая на третия етаж, която никой никога не използваше — но Брук нямаше никакво намерение да рискува. Със здрава лента изолирбанд залепи върху него здрав и плътен чувал за боклук, а после се отправи обратно нагоре да провери как е Джулиан.

— Добре ли си? — попита тя, като бутна вратата на кабинета и я отвори, след като не получи отговор на почукването си.

Джулиан вдигна очи от лаптопа си:

— Да, чудесно. А ти? Съжалявам за всичко това — каза той, макар че Брук не можеше напълно да определи тона му. — Знам, че това съсипва всичко.

— Нищо не съсипва — излъга тя.

Отново, никакъв отговор. Той продължаваше да се взира в екрана.

— Защо да не стъкна огън за двама ни и да гледаме някой филм. Как ти звучи?

— Чудесно. Добре. Излизам след няколко минути, окей?

— Прекрасно — каза тя с принудена бодрост. Внимателно затвори вратата зад гърба си и безмълвно изруга тези проклети фотографи, онази ужасна дописка в „Ласт Найт“ и — само отчасти — съпруга си, за това, че преди всичко беше прочут. Щеше да направи всичко възможно да бъде силна заради Джулиан, но той беше прав за едно: тяхното блажено спокойно, толкова необходимо оттегляне, беше приключило. Никой не смееше да подкара надолу по алеята за коли или да прекоси моравата, но тълпата на улицата продължаваше да расте. Тази нощ спаха под далечните звуци на мъжки разговори и смях, включване и изключване на двигатели и макар да полагаха всички усилия да не обръщат внимание, никой от двамата не успя. До момента на другия ден, когато снегът се разтопи достатъчно, за да си тръгнат, бяха дремнали само час-два и се чувстваха, сякаш бяха пробягали два маратона, така че почти не разговаряха по време на обратния път до града. Преследваха ги през целия път до вкъщи.