Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (1)

1
Пианистът

Когато вагоните на метрото най-после спряха със скърцане на станцията на Франклин стрийт, на Брук почти й прилошаваше от нервност. Погледна си часовника за десети път в рамките на десет минути и се опита да си напомни, че това не беше краят на света: най-добрата й приятелка, Нола, щеше да й прости, трябваше да й прости, макар Брук да беше непростимо закъсняла. Проправи си път към вратата през пълчищата пътуващи с метрото в пиковия час, като задържа инстинктивно дъха си сред толкова много тела и се остави да я изтласкат към стълбището. Вече на автопилот, Брук и спътниците й до един извадиха мобилните телефони от чантите и джобовете на връхните си дрехи, подредиха се мълчаливо в права линия и, подобно на зомбита, замаршируваха като добре обучени войници нагоре по дясната страна на бетонните стълби, докато се взираха безизразно в мъничките екрани в дланите си.

— Да му се не види! — тя чу да се провиква една пълна жена далече напред и скоро разбра защо. Дъждът я връхлетя мощно и ненадейно в мига щом излезе от стълбите. Това, което само двайсет минути по-рано беше мразовита, но достатъчно търпима мартенска вечер, се беше изродило в смразяващ, буен ужас, в който ветровете шибаха дъжда и напълно премахваха възможността да останеш сух.

— По дяволите! — допълни тя какофонията от ругатни, които хората крещяха навсякъде около нея, докато се мъчеха да измъкнат чадъри от куфарчетата си или да нагласят вестници върху главите си. Тъй като беше изтичала до вкъщи да се преоблече след работа, Брук нямаше нищо, освен миниатюрна (и, разбира се, изключително сладка) сребриста чантичка портмоне, за да се предпази от пороя. Сбогом, прическа, помисли си тя, когато затича, за да измине трите пресечки до ресторанта. Ще ми липсваш, грим. Радвам се, че ви познавах, великолепни нови велурени ботуши, които ми изядоха половината седмична заплата.

Брук беше подгизнала до кости, когато стигна до „Сото“ — мъничкото, непретенциозно квартално заведение, където двете с Нола се срещаха два-три пъти месечно. Спагетите не бяха най-добрите в града — навярно дори не и най-добрите на пресечката — а мястото изобщо не беше нещо специално, но „Сото“ имаше други, по-важни привлекателни черти: вино на разумна цена, което се поднасяше с цели гарафи, убийствено вкусно тирамису и невероятно привлекателен оберкелнер — италианец, който, просто защото те бяха толкова отдавнашни посетители, винаги запазваше на Брук и Нола най-уединената маса в дъното.

— Здрасти, Лука — поздрави го Брук, докато присвиваше рамене, за да смъкне вълненото си палто, като се опита да не пръска вода навсякъде. — Тя тук ли е вече?

Лука незабавно закри с длан телефонната слушалка и посочи с молив през рамо:

— Обичайното. Какъв е поводът за секси роклята, сага mia? Искаш ли първо да се изсушиш?

Тя приглади впитата си, черна рокля от жарсе с къси ръкави с двете си длани и се помоли Лука да е прав, че роклята е секси и тя изглежда добре. Беше започнала да възприема роклята като „униформата си за концерти“: в съчетание с обувки на ток, сандали или ботуши, в зависимост от времето, тя я обличаше за почти всички изяви на Джулиан.

— Вече съм толкова закъсняла. Тя намусена и бясна ли е? — попита Брук, като мачкаше с ръка един кичур от косата си, в опит да я спаси от неизбежното буйно накъдряне.

— Вече изпи половин гарафа и още не е оставила мобилния. По-добре отивай там.

Размениха си тройна целувка по бузите — в началото Брук възрази срещу пълния комплект от три целувки, но Лука настоя, — а после си пое дълбоко дъх и тръгна към масата им. Нола се беше настанила в нишата, сакото на костюма й беше метнато на задната пейка, а тъмносиният кашмирен пуловер без ръкави излагаше на показ стегнато оформени ръце и контрастираше приятно с великолепната й маслинена кожа. Дългата й до раменете, подстригана на степени коса беше стилна и секси, изрусените й кичури проблясваха под меките светлини на ресторанта, а гримът й изглеждаше свеж. Като я погледнеше, никой не би се досетил, че Нола току-що беше приключила дванайсет часа работа на банково гише за обмяна на пари, крещейки в слушалки с микрофон.

Брук и Нола се срещнаха едва през втория семестър през последната си година в Корнел, макар че Брук — подобно на останалите студенти — знаеше коя е Нола и в еднаква степен бе ужасена и запленена от нея. В сравнение със състудентите й, които носеха суитчъри с качулки и ботуши „Уг“, слабата като модел Нола предпочиташе ботуши с висок ток и блейзъри и никога, ама никога не си връзваше косата на конска опашка. Беше израснала в елитни подготвителни училища в Ню Йорк, Лондон, Хонконг и Дубай — места, където баща й, инвестиционен банкер, беше работил, и се беше радвала на типичната свобода, която върви заедно с това, да си единствено дете на изключително заети родители.

Никой не можеше да проумее как в крайна сметка беше попаднала в „Корнел“, вместо в Кеймбридж, или Джорджтаун, или Сорбоната, но не беше нужно много въображение да видиш, че тя изобщо не се впечатляваше особено от това. Когато останалите оживено се втурнаха да се включват в женски клубове, да се срещат за обяд в „Айви Рум“ и да се напиват в различни барове из студентското градче, Нола странеше от другите. От време на време ставаше ясно нещо за живота й — добре известната връзка с професора по археология, честите появи в кампуса на секси, загадъчни мъже, които изчезваха скоро след това, — но през повечето време Нола ходеше на лекции, постигаше отлични резултати по всички предмети, които записваше и отпрашваше обратно към Манхатън в мига щом дойдеше петък следобед. Когато двете момичета откриха, че им е възложено да проверят взаимно разказите си по време на свободноизбираем семинар по творческо писане в горния курс, Брук беше толкова уплашена, че едва можеше да говори. Нола, както обикновено, не изглеждаше особено доволна или разстроена, но когато седмица по-късно върна първата предадена от Брук работа — разказ за измислена героиня, която полага усилия да се адаптира към назначението си в Корпуса на мира в Конго — тя беше пълна със задълбочени, прозорливи коментари и предложения. После, на последната страница, след като беше надраскала подробните си и сериозни забележки, Нола беше написала: „P. S.: Ще обмислиш ли една сексуална сцена в Конго?“ и Брук се беше разсмяла толкова силно, че трябваше да се извини и да излезе за малко от часа, за да се успокои.

 

 

След часа Нола покани Брук в малко кафене в мазето на една от университетските сгради — място, където никой от приятелите на Брук не ходеше никога — а след по-малко от две седмици Брук пътуваше до Ню Йорк с Нола за уикендите. Дори след всичките тези години, Нола беше твърде сдържана, но на Брук й помагаше да знае, че приятелката й плачеше по време на откъси от новините, които показваха войници, завръщащи се вкъщи от война, беше тайно обсебена от желанието някой ден да си има съвършена къща с бяла дървена ограда в предградията, макар да говореше с открита насмешка за това, и изпитваше патологичен страх от малки, джафкащи кученца (с изключение на Уолтър, кучето на Брук).

— Идеално, идеално. Не, мисля, че ще е просто чудесно да седнем на бара — каза Нола в слушалката на телефона си, като завъртя очи към Брук. — Не, няма нужда да правим резервация за вечеря, нека просто да импровизираме. Окей, звучи добре. Ще се видим тогава. — Тя затвори телефона си с щракване и веднага грабна червеното вино, като допълни собствената си чаша, преди да си спомни за Брук и да напълни и нейната.

— Мразиш ли ме? — попита Брук, докато окачваше палтото си на стола до нея и мяташе мократа си чантичка портмоне до себе си. Отпи дълга, жадна глътка вино и се наслади на усещането как алкохолът се плъзга по езика й.

— Защо? Само защото седя тук сама от трийсет минути?

— Знам, знам, наистина съжалявам. Адски гаден ден в работата. Двама от диетолозите на пълно работно време се обадиха днес да кажат, че са болни — което, ако питаш мен, звучи подозрително — и ние, останалите, трябваше да покрием техните смени. Разбира се, ако се срещахме някъде в моя квартал, може би щях да успея да пристигна навреме…

Нола вдигна ръка:

— Схванах. Наистина оценявам това, че измина целия път дотук. Вечерята в Мидтаун Уест просто не може да ме съблазни.

— С кого говори току-що? Това Даниел ли беше?

— Даниел? — Нола изглеждаше озадачена. Втренчи се в тавана, с вид, сякаш си блъска ума да се сети. — Даниел, Даниел… о! Не, приключих с него. Заведох го на едно служебно събиране миналата седмица и той се държа странно. Супер неловко. Не, това беше, за да уговоря утрешната среща от Match.com. Втора за тази седмица. Как станах толкова жалка? — въздъхна тя.

— Моля те. Не си…

— Не, наистина. Направо е жалка работа, че съм почти на трийсет и все още смятам гаджето си от колежа за единствената си „истинска“ връзка. Жалка работа е също и това, че съм регистрирана в безброй сайтове за уреждане на срещи и излизам на срещи с мъже от всичките. Но онова, което е най-достойно за съжаление — онова, което граничи с непростимото — е колко охотно съм готова да призная това на всеки, който е склонен да слуша.

Брук отпи нова глътка:

— Аз едва ли съм „всеки, който е склонен да слуша“.

— Знаеш какво имам предвид — каза Нола. — Ако беше единствената, посветена в унизителното ми положение, бих могла да го преживея. Но имам чувството, че започвам да се нагаждам толкова много към…

— Хубава дума.

— Благодаря. Беше „думата на деня“ в специалния ми календар тази сутрин. Та, наистина, толкова съм се нагодила към унизителността на всичко това, че вече нямам задръжки. Едва вчера прекарах цели петнайсет минути, опитвайки се да обясня на един от най-старшите вицепрезиденти на „Голдманс“ разликата между мъжете в сайта Match, срещу онези на сайта на Nerve. Непростимо е.

— Е, каква е историята с този тип утре? — попита Брук, в опит да смени темата. Беше невъзможно да бъде постоянно в крак с отношенията на Нола с мъжете от седмица на седмица. Не само кой е мъжът — предизвикателство само по себе си — но и дали тя отчаяно искаше гадже за сериозна връзка, или ненавиждаше мисълта за обвързване, искаше единствено да бъде сама, необвързана и невероятна и да спи, с когото й падне. Ситуацията се променяше невероятно бързо, неочаквано и в резултат Брук постоянно се опитваше да си спомни дали мъжът от текущата седмица беше „толкова невероятен“ или „пълна катастрофа“.

Нола сведе клепки и сви устни в нацупената гримаса, която си беше нейна запазена марка: онази, която успяваше да каже едновременно: „Крехка съм“, „Сладка съм“ и „Искам да ме отвлечеш“. Явно планираше дълъг отговор на въпроса.

— Запази го за мъжете, приятелко. На мен не ми действа — излъга Брук. Нола не притежаваше традиционна красота, но това не беше от особено значение. Обличаше се толкова прекрасно и излъчваше такава увереност, че мъжете и жените с еднаква сила попадаха под магията на обаянието й.

— Този звучи обещаващо — каза тя с копнеж. — Сигурна съм, че е само въпрос на време да изкара на показ някакъв колосален недостатък, който ще развали отношенията ни, но дотогава, мисля, че е съвършен.

— Е, какво представлява? — настоя Брук.

— Ммм, да видим. Бил е в отбора по ски бягане в колежа, което преди всичко беше причината да кликна върху неговото име, и дори е изкарал два сезона като инструктор — първо в Парк сити, а после — в Зермат.

— Дотук — съвършено.

Нола кимна:

— Да. Близо метър и осемдесет висок, със стегнато телосложение — или поне така твърди, — пясъчноруса коса и зелени очи. Преместил се е в града само преди няколко месеца и не познава много хора.

— Ти ще промениш това.

— Да, предполагам… — Тя нацупи устни. — Но…

— Какъв е проблемът? — Брук доля чашите и на двете и кимна на сервитьора, когато той попита дали и двете ще желаят обичайните си поръчки.

— Ами въпросът с работата. В графата „професия“ посочва „човек на изкуството“. — Тя произнесе думата, сякаш казваше „порнограф“.

— Е, и?

— Какво „е, и“? Е, и какво, по дяволите, означава „Човек на изкуството“!

— Ъм, мисля, че би могло да значи много неща. Художник, скулптор, музикант, актьор, пие…

Нола допря ръка до челото си:

— Моля те. Може да означава само едно нещо и ние и двете го знаем: безработен.

— Сега всички са безработни. На практика е шик да си такъв.

— О, хайде. Мога да преживея безработицата, свързана с рецесията. Но човек на изкуството? Трудно ми е да го преглътна.

— Нола! Това е нелепо. Има много хора — купища, хиляди, вероятно милиони — които се издържат с изкуството си. Искам да кажа, виж Джулиан. Той е музикант. Нима не биваше изобщо да излизам с него?

Нола отвори уста да каже нещо, но размисли. За миг настъпи неловко мълчание.

— Какво щеше да кажеш? — попита Брук.

— Нищо, няма нищо. Права си.

— Не, наистина. Какво се канеше да кажеш току-що? Просто го кажи.

Нола въртеше чашата си с вино, като я държеше за столчето и имаше вид, сякаш предпочита да е, където и да било другаде, но не и там.

— Не казвам, че Джулиан не е истински талантлив, но…

— Но какво? — Брук се наведе толкова близо към нея, че Нола беше принудена да я погледне в очите.

— Но не съм сигурна, че бих го нарекла „музикант“. Когато се запознахте, беше нечий асистент. Сега ти го издържаш.

— Да, беше стажант, когато се запознахме — каза Брук, като почти не се опитваше да сдържи раздразнението си. — Караше стаж в „Сони“, за да изучи музикалната индустрия, да види как работи тя. И познай какво? Преди всичко, единствено благодарение на отношенията, които си изгради там, някой изобщо му обърна внимание. Ако не беше стоял там всеки ден, опитвайки се да стане незаменим, мислиш ли, че шефът на A & R щеше да отдели два часа от времето си, за да гледа изпълнението му?

— Знам, просто въпросът е, че…

— Как можеш да кажеш, че ТОЙ не прави нищо? Наистина ли мислиш така? Не съм сигурна дали си даваш сметка за това, но той прекара последните осем месеца, заключен в звукозаписно студио в Мидтаун, готвейки албум. И не просто някакъв породен само от суета проект, между другото. „Сони“ всъщност го вписа като човек на изкуството — ето я пак тази дума — и му плати аванс. Ако не смяташ това за истински работен ангажимент, наистина не знам какво да ти кажа.

Нола вдигна ръце, признавайки се за победена, и сведе глава.

— Да, разбира се. Права си.

— Не звучиш убедена. — Брук задъвка нокътя на палеца си. Цялото облекчение, което бе почувствала благодарение на виното, беше изчезнало.

Нола побутваше насам-натам с вилицата салатата в чинията си.

— Е, те не сключват ли купища договори за записи с всички, които показват дори капчица талант, като преценяват, че ще е нужен само един голям хит, за да им се изплати за по-дребните провали?

Брук се изненада от познанията на приятелката си за музикалната индустрия. Джулиан винаги обясняваше същата тази теория, когато омаловажаваше сделката си със „Сони“ и се опитваше, по свои думи, „да се справи с очакванията“ за това, какво всъщност означаваше една такава сделка. И все пак, изречено от Нола, това някак звучеше по-зле.

— „Капчица талант“? — Брук можа само да прошепне думите. — Това ли мислиш за него?

— Разбира се, че не мисля така за него. Не го приемай толкова лично. Просто е трудно, като твоя приятелка, да те гледам как се претрепваш от работа, за да го издържаш, вече от толкова много години. Особено когато вероятността от това да излезе нещо е толкова малка.

— Е, оценявам загрижеността ти за благополучието ми, но е добре да знаеш, че аз избрах да приема допълнителната консултантска работа в частното училище, за да помагам за издръжката ни. Не го правя от добро сърце, правя го, защото наистина вярвам в него и в таланта му и знам — дори ако, изглежда, никой друг не мисли така — че той има пред себе си блестяща кариера.

Брук беше изпаднала в неописуем екстаз — може би дори повече от Джулиан — когато той й се обади с първоначалното предложение от „Сони“ осем месеца по-рано. Двеста и петдесет хиляди долара бяха повече пари, отколкото двамата общо бяха изкарали през предишните пет години, а Джулиан щеше да има свободата да прави с тях каквото поиска. Как можеше тя да предвиди, че такъв огромен прилив на пари ще ги вкара в още по-големи дългове, отколкото вече бяха затънали? От този аванс Джулиан трябваше да плати за времето, прекарано в студиото, да наеме скъпо платени продуценти и озвучители и да покрие изцяло цената на оборудването, пътуването и поддържащия си оркестър. Парите свършиха само за няколко месеца, дълго преди да успеят да похарчат дори един долар за наема, водата, електричеството, газта, или дори вечеря, с която да отпразнуват сделката. А след като тези средства бяха вкарани в употреба, за да помогнат на Джулиан да си създаде име, нямаше логика да не осъществят проекта докрай. Вече бяха похарчили трийсет хиляди долара от собствените си пари — общата сума на спестяванията им, която някога беше заделена за първоначална вноска за апартамент — и изразходваха все повече кредит с всеки изминал ден. Най-плашещата част от цялата работа бе онова, което Нола така безмилостно беше изрекла на глас: шансовете Джулиан някога да компенсира за изразходването на цялото това време и пари — дори с името на „Сони“ зад гърба си — бяха почти нищожни.

— Просто се надявам да знае какъв късметлия е със съпруга като теб — каза Нола, вече по-меко. — Мога да ти кажа, че аз със сигурност нямаше да бъда толкова отзивчива. Което вероятно е причината, поради която съм обречена да си остана необвързана завинаги…

За щастие спагетите им пристигнаха и разговорът се измести към по-безопасни теми: колко се пълнее от месния сос, дали Нола трябва да поиска повишение в службата, или не, каква силна неприязън храни Брук към роднините на съпруга си. Когато Брук посегна за сметката, без да си поръча тирамису, или дори кафе, на лицето на Нола се изписа загрижено изражение.

— Сърдита си ми, нали? — попита тя, като пъхна кредитната си карта в кожената папка.

— Не — излъга Брук. — Просто имах дълъг ден.

— Къде ще ходиш сега? Няма ли да пием по едно питие след вечеря?

— Джулиан всъщност има… ще има участие — каза Брук, размислила в последния миг. Предпочиташе изобщо да не споменава изпълнението му, но й се струваше странно да лъже Нола.

— О, забавно! — възкликна бодро Нола, като пресуши остатъка от виното си. — Искаш ли компания?

И двете знаеха, че всъщност не й се ходи, което беше окей, защото Брук всъщност не искаше тя да ходи. Приятелката й и съпругът й се разбираха добре и това беше достатъчно. Тя оценяваше покровителственото отношение на Нола и знаеше, че е добронамерено, но беше трудно да си мислиш, че най-добрата ти приятелка постоянно преценява съпруга ти — а той винаги се разминаваше с очакванията й.

— Всъщност Трент е в града — каза Брук. — Тук е по линия на някакъв обмен, така че ще се срещна с него там.

— А, добрият стар Трент. Как му се струва медицинския факултет?

— Всъщност завърши: сега е стажант. Джулиан казва, че обожава Ел Ей, което е учудващо — хората, родени и израснали в Ню Йорк, никога не харесват Ел Ей.

Нола се изправи и отново си облече сакото.

— Излиза ли с някоя? Ако си спомням правилно, той е адски отегчителен, но съвършено мил и сладък…

— Току-що се сгоди, всъщност. За колежка гастроентероложка, момиче на име Фърн. Стажант Фърн, специалистката по гастроентерология. Предпочитам да не си представям за какво разговарят.

Нола отвратено сбърчи лице:

— Благодаря за нагледния пример. А като си помисля, че можеше да е изцяло твой…

— Мммм.

— Просто искам да се уверя, че още ми се признава подобаващо заслугата, задето те запознах със съпруга ти. Ако не беше излязла с въпросния Трент онази вечер, още щеше да си поредната екзалтирана почитателка на Джулиан.

Брук се засмя и целуна приятелката си по бузата. Изрови две двайсетачки от портмонето си и ги подаде на Нола:

— Трябва да бягам. Ако не се кача на влака в следващите трийсет секунди, ще закъснея. Да поговорим утре? — Тя си грабна палтото и чантичката, набързо помаха на Лука на излизане и изхвърча през вратата.

 

 

Дори следи всичките тези години, Брук потръпваше, когато си помислеше как тя и Джулиан без малко не се бяха разминали. Беше юни 2001 година, едва месец след като беше завършила колежа, и й се струваше почти невъзможно да се приспособи към новата си шейсетчасова работна седмица, разделена почти поравно между дипломната й работа по диетология, трупането на часове стаж и временната работа като барманка, която беше започнала, за да свързва двата края, в едно кафене в квартала. Макар да не хранеше илюзии, че няма да се затрудни да работи по дванайсет часа на ден за двайсет и две хиляди долара — или така си беше мислила — не беше успяла да предвиди общото напрежение от дългите работни дни, недостатъчната заплата, недостига на сън и логистичната страна на съжителството в апартамент с една спалня от шейсет и пет квадратни метра на Мъри Хил с Нола и още една тяхна приятелка. Именно затова, когато Нола я бе помолила да я придружи една неделя вечер на шоу с жива музика, тя направо беше отказала.

— Хайде, Брук, имаш нужда да излезеш от апартамента — беше настояла Нола, докато навличаше черно късо потниче. — Ще свири някакъв джаз квартет и се предполага, че са наистина добри, а Бени и Симон казаха, че ще ни запазят места. Пет долара куверт и по две питиета на цената на едно. Какво може да не ти харесва в това?

— Просто съм твърде уморена — въздъхна Брук, като прещракваше безучастно телевизионните канали, изтегната на сгъваемия диван във всекидневната на момичетата. — Тепърва ми предстои да пиша курсова работа, а след единайсет часа трябва да бъда на работа.

— О, спести си драматизма. Та ти си на двайсет и две, за бога. Млъквай и върви да се обличаш. Тръгваме в десет.

— Навън се лее порой и…

— Десет минути, нито секунда повече, или вече не си ми приятелка.

Когато момичетата стигнаха до „Руби’с“ в Ийст Вилидж и се настаниха на твърде малка маса заедно с приятели от училище, Брук вече съжаляваше за слабостта си. Защо винаги отстъпваше пред Нола? Защо, да му се не види, се беше свряла в някакъв задимен, претъпкан бар, докато пиеше силно разредена водка с тоник и чакаше да види някакъв джазов квартет, за който никога не беше чувала? Та тя дори не си падаше особено по джаза. Или, като стана въпрос, по каквато и да е музика, изпълнявана на живо, освен ако случайно не беше концерт на Дейв Матюс или Брус Спрингстийн, където можеше весело да приглася на всички песни. Това определено не беше такава вечер. Което беше и причината, поради която почувства смесица от раздразнение и облекчение, когато дългокраката блондинка на бара почука с лъжица по водна чаша.

— Хей, хора! Хей, всички: бихте ли ми обърнали внимание за минутка? — Тя избърса свободната си ръка в джинсите и търпеливо изчака тълпата да утихне. — Знам, че всички с нетърпение чакате да чуете „Туземците“ тази вечер, но току-що получихме съобщение, че са попаднали в задръстване на скоростната магистрала за Лонг Айлънд и няма да пристигнат навреме.

Последваха бурни недоволни възгласи и дюдюкане.

— Знам, знам, гадно е. Преобърнат трактор с ремарке, пълно спиране на движението, дрън, дрън, дрън.

— Какво ще кажете за една серия безплатни питиета за всички като извинение? — провикна се мъж на средна възраст, седнал в дъното, докато вдигаше питието си.

Барманката се засмя:

— Съжалявам. Но ако някой иска да излезе тук и да ни позабавлява… — Гледаше право към мъжа, който само поклати глава.

— Сериозно, имаме чудесно пиано. Някой свири ли? Стаята утихна, докато всички хвърляха погледи един към друг.

— Хей Брук, ти не свириш ли? — прошепна Нола достатъчно високо да я чуят на тяхната маса.

Брук забели очи:

— Изритаха ме от оркестъра в шести клас, защото не можах да се науча да чета ноти. Кого изхвърлят от оркестъра в прогимназията?

Барманката не се предаваше лесно:

— Хайде, хора! Навън се излива скапан порой, а всички сме в настроение да послушаме музика. Ще се предам и ще сервирам безплатни питиета за всички в стаята, ако някой може да ни позабавлява за няколко минути.

— Аз свиря малко.

Брук проследи посоката на гласа и откри, че той принадлежи на младеж с размъкнат и мърляв вид, който седеше сам на бара. Носеше джинси, обикновена бяла тениска и плетена шапка, макар да беше лято. Не го беше забелязала преди, но реши, би могъл — би могъл — да бъде доста сладък, ако вземе душ, избръсне се и си свали шапката.

— Разбира се… — Барманката направи широк жест с две ръце към пианото. — Как се казваш?

— Джулиан.

— Е, Джулиан, на твое разположение е. — Тя отново зае мястото си зад бара, докато Джулиан се настани на пейката пред пианото. Той изсвири няколко ноти, докато налучка синхрона и ритъма, и слушателите твърде бързо загубиха интерес и се върнаха към разговорите си. Дори когато той тихо изсвири цяла песен (нещо, звучащо като балада, което Брук не разпозна), музиката беше по-скоро като фонов шум. Но след десет минути той изсвири уводните ноти на „Алелуя“ и запя текста с изненадващо ясен, силен глас. Стаята утихна.

Брук беше чувала песента преди, когато за кратко се беше увлякла по Ленард Коен и се беше влюбила в нея, но мразовитите тръпки, които обхванаха цялото й тяло, бяха нещо съвсем ново. Огледа набързо стаята. Дали и други хора се чувстваха така? Ръцете на Джулиан се движеха без усилие по клавишите, докато по някакъв начин насищаше всяка дума със силно чувство. Тълпата реагира едва когато той изрече тихо последното провлечено „алелуя“: хората ръкопляскаха, подсвиркваха, пищяха и почти всички до един скочиха от местата си. Джулиан изглеждаше объркан, смутен и след почти незабележим поклон тръгна обратно към столчето си на бара.

— По дяволите, бива си го — промълви едно младо момиче на младежа, с когото беше на среща, на масата зад тях, с приковани в пианиста очи.

— Бис! — провикна се привлекателна жена, която стисна ръката на съпруга си. Съпругът кимна и повтори като ехо призива й. След броени секунди поощрителните възгласи бяха станали двойно по-гръмки и цялата стая настояваше за втора песен.

Барманката сграбчи Джулиан за ръката и го задърпа обратно към микрофона.

— Наистина е удивителен, нали, хора? — извика тя, сияеща от гордост заради новото си откритие. — Какво ще кажете да убедим Джулиан да ни изсвири още една песен?

Брук се обърна към Нола: от цяла вечност не се беше чувствала толкова развълнувана.

— Мислиш ли, че ще изсвири още нещо? Би ли повярвала някога, че един напълно неизвестен човек, който сяда в случаен бар през случайна неделна вечер — човек, дошъл да чуе нечие друго изпълнение — може да пее така?

Нола й се усмихна и се наведе към нея, за да надвика шума на тълпата.

— Наистина е талантлив. Жалко, че изглежда така.

Брук се почувства, сякаш са й нанесли лична обида.

— Изглежда как? Харесва ми цялата тази небрежна външност, която се опитва да постигне. А с глас като този, мисля, че един ден ще стане звезда.

— Никакъв шанс. Талантлив е, но такива са и милион други хора, които са по-общителни и многократно по-привлекателни.

— Сладък е — възрази Брук леко възмутено.

— Сладък, така, както е сладък някой, който от време на време има изпълнения в Ийст Вилидж. Не сладък като световноизвестна рок звезда.

Преди Брук да се впусне в защита на Джулиан, той се върна на пейката и засвири отново. Този път беше кавър на „Да се размърдаме“ и отново, по някакъв начин, той успя да звучи дори по-добре от Марвин Гей — по-плътен, по-секси глас, леко по-бавен ритъм и изражение на пълна концентрация върху лицето. Брук така се потопи в изживяването, че почти не забеляза, че приятелите й бяха подновили бъбренето си, когато обещаната безплатна гарафа с бира стигна до масата им. Те си наляха, преглътнаха и си наляха още, но Брук не можеше да откъсне очи от разчорления младеж на пианото. Когато той излезе от бара двайсет минути по-късно, като кимна почтително с глава на надаващата одобрителни възгласи публика и се усмихна едва забележимо, Брук сериозно се замисли да го последва. Никога преди в живота си не беше правила нещо такова, но й се струваше правилно.

— Дали да отида да се представя? — обърна се тя към всички на масата, като се наведе толкова напред, че разговорът да не може да продължи.

— На кого? — попита Нола.

— На Джулиан! — Това беше вбесяващо. Нима никой друг не осъзнаваше, че той вече беше излязъл навън и скоро щеше да изчезне завинаги?

— Джулиан пианистът ли? — попита Бени.

Нола завъртя очи и отпи голяма глътка бира.

— Какво смяташ да правиш? Да го проследиш и да му кажеш, че можеш да си затвориш очите за потенциалната възможност да се окаже бездомник, стига да те люби сладко върху пианото си?

Бени запя:

— „И тъй, девет часът е, в съб… неделя вечер, пристига обичайната тълпа…“

— „До мен седи опърпан мъж и гледа влюбено приятелката ни Брук.“ — завърши Нола през смях. Чукнаха се с халбите за бира.

— И двамата се държите вбесяващо — каза Брук, като се изправи.

— Невъзможно! Не смяташ да го последваш, нали? Бени, върви с нея. Този пианист може да е сериен убиец — каза Нола.

— Нямам намерение да го последвам — каза Брук. Но все пак си проправи път до бара и, след като заби нокти в дланите си и размисли поне пет пъти, най-накрая събра смелост да попита барманката дали знае още нещо за тайнствения изпълнител.

Жената не вдигна очи, докато забъркваше няколко коктейла „Мохито“.

— Виждала съм го тук преди, обикновено когато имаме някоя банда, която свири блус или класически рок, но той никога не говори с никого. Винаги е сам, ако това питате…

— Не, не, аз, ъъ… не, изобщо не е това. Просто съм любопитна — заекна Брук, чувствайки се като глупачка.

Беше тръгнала обратно към масата, когато барманката се обади:

— Каза ми, че редовно свири в един бар в Горен Ийст Сайд, някакво заведение на име „Трик’с“ или „Рик’с“, нещо от този род. Във вторниците. Надявам се това да ви е от полза.

Брук можеше да преброи на пръстите на едната си ръка всичките пъти, когато беше ходила да гледа изпълнения на живо. Никога не беше издирвала и следила някой непознат и с изключение на десетте или петнайсет минути, докато чакаше да пристигнат приятелите й или човекът, с когото имаше любовна среща, не прекарваше много време сама в барове. И въпреки всичко нищо от това не я спря да проведе половин дузина телефонни разговори, за да открие правилното място и, след още три седмици събиране на смелост, наистина да се качи на метрото в една убийствено гореща вторник вечер през юли и да влезе през входната врата на „Никс Бар енд Лаундж“.

Щом седна, намирайки едно от последните места в най-задния ъгъл, разбра, че си беше струвало. Барът беше един от стотици точно като него, редящи се от двете страни на Второ авеню, но тълпата бе изненадващо разнородна. Вместо обичайната за Горен Ийст Сайд тълпа от наскоро завършили колежани, които обичаха да обръщат по някоя бира, след като разхлабеха чисто новите си вратовръзки от „Брукс Брадърс“, групата тази вечер изглеждаше почти чудата смесица от студенти от Нюйоркския университет, които бяха направили дългия преход до жилищната част на града, двойки в трийсетте си години, които отпиваха мартини и се държаха за ръце, и пълчища от обути в маратонки „Конвърс“ модно облечени бохеми, които рядко можеха да се видят на такива големи тълпи извън Ийст Вилидж или Бруклин. Скоро барът на Ник беше невъзможно претъпкан, всяко място за сядане — заето, а зад масите стояха вероятно още петдесет-шейсет души, всичките — дошли само по една причина. Брук изпита шок, когато осъзна, че начинът, по който се беше почувствала, когато чу Джулиан да свири месец преди това в „Руби’с“, не беше неповторим и валиден само за нея. Десетки хора вече знаеха за Джулиан и бяха готови да пропътуват цялото разстояние от единия до другия край на града, за да видят изпълнението му.

Когато Джулиан седна пред пианото и започна пробните просвирвания, за да се увери, че звукът е наред, тълпата вече бе наелектризирана от очакване. Когато той засвири, стаята сякаш се нагоди към ритъма: някои хора се поклащаха съвсем леко, други бяха затворили очи, всички — наведени към сцената. Брук, която никога преди не беше разбирала какво означава да се изгубиш и потопиш в музиката, почувства как цялото й тяло се отпуска. Независимо дали причината беше в червеното вино, или в сексапилното напяване, или в непознатото чувство да се намира в тълпа от напълно непознати хора, Брук бе пристрастена.

През останалата част от лятото ходеше в бара на Ник всеки вторник. Никога не канеше друг да я придружи: когато съквартирантите й настояха да им каже къде ходи всяка седмица, тя измисли много правдоподобна история за приятели от училище, с които посещава литературен клуб. Просто като седеше там, докато го гледаше и слушаше музиката, започна да изпитва чувството, че го познава. Дотогава за нея музиката бе представлявала просто нещо странично и незначително, като бележка в полето на книга, начин за разсейване в рутината от задачи и задължения, забавна песен за танцуване на някое парти, начин за убиване на времето при дълги пътувания с кола. Но това? Това беше невероятно. Без да е придружена от нещо повече от един обикновен поздрав, музиката на Джулиан можеше да въздейства на настроението й, да промени мнението й, да я накара да почувства неща, които бяха напълно извън сферата на ежедневната й рутина.

До онези вечери, които прекарваше сама в бара на Ник, всичките й седмици бяха изглеждали еднакви: първо работата, после — толкова редките посещения с все същата група приятели от колежа и същите любопитни съквартиранти в баровете в ранните вечерни часове, когато напитките се продаваха с намаление. Беше достатъчно доволна, но на моменти й се струваше задушаващо. Сега Джулиан беше изцяло неин и фактът, че никога не си бяха разменили нещо повече от един поглед, ни най-малко не я притесняваше. Беше напълно доволна просто да го гледа. Той правеше обиколки — малко неохотно, струваше й се — след всяко изпълнение, като се ръкуваше с хората и скромно приемаше хвалебствията, с които го засипваха всички, но Брук нито веднъж дори и не помисли да го приближи.

Бяха минали две седмици от единайсети септември 2001 година, когато Нола я убеди да отиде на „сляпа среща“ с някакъв тип, когото беше срещнала на някакво служебно мероприятие. Всичките им приятели бяха „избягали“ от Ню Йорк сити, за да се видят с близки или да подновят отношенията с бившите си, а градът още беше затиснат от лютив дим и смазваща скръб. Нола се беше покрила някъде с някакъв нов тип, като нощуваше почти всяка вечер в апартамента му, и Брук се чувстваше несигурна и самотна.

— Сляпа среща? Наистина ли? — попита Брук, почти без да вдига поглед от компютъра си.

— Много е сладък — каза Нола една вечер, докато седяха една до друга на дивана и гледаха SNL. — Няма да е бъдещият ти съпруг, но е невероятно мил и е доста сладък, и ще те заведе на някое хубаво място. Ако спреш да се държиш като такава студена кучка, може даже да се хване с теб.

— Нола!

— Просто ти казвам. Би могла да се възползваш, знаеш. И докато сме на тази тема — един душ и маникюр също няма да те убият.

Брук протегна ръце и забеляза, за първи път, изгризани чак до живеца нокти и раздърпани висящи кожички. Наистина изглеждаха отблъскващо.

— Какъв е — някой от отхвърлените ти обожатели? — попита тя.

Нола презрително изсумтя.

— Наистина е такъв! Определено си се хванала с него, разкарала си го, а сега го предаваш на мен. Това е ужасно, Нол. И, трябва да призная, изненадващо. Дори ти обикновено не си толкова лоша.

— Спести си го — каза Нола, като забели драматично очи. — Срещнах го преди две седмици на някакво служебно парти за набиране на средства, беше там с един от колегите ми.

— Значи наистина си се хванала с него.

— Не! Може и да съм се хванала с колегата си…

Брук изпъшка и покри очите си с ръка.

— … но това не е важно. Помня, че приятелят му беше сладък и необвързан. Студент по медицина, май, но, честно казано, на този етап всъщност не си в положение да бъдеш придирчива по отношение на такива неща. Стига да диша…

— Благодаря, приятелко.

— Значи ще отидеш?

Брук отново се пресегна за дистанционното.

— Ако това ще те накара да млъкнеш точно сега, ще помисля по въпроса — каза тя.

Четири дни по-късно Брук се намери седнала в едно италианско кафене на открито на Макдугъл стрийт. Трент беше, както обеща Нола, наистина мил човек. Умерено сладък, изключително вежлив, хубаво облечен и адски отегчителен. Разговорът им беше по-блудкав от лингуините с домати и босилек, които той поръча и за двамата, а от искреното му и сериозно държание тя изпита непреодолимото желание да му забие вилица в очите. И въпреки това, по някаква причина, която не разбираше, когато той предложи да се преместят в един бар наблизо, тя се съгласи.

— Наистина ли? — попита той: звучеше точно толкова изненадан, колкото се чувстваше тя.

— Да, защо не? — И наистина, помисли си тя, защо не? Не можеше да се каже, че имаше някакви перспективи или дори очакване да гледа някой филм с Нола по-късно същата вечер. На другия ден трябваше да се захване с писането на курсова работа от петнайсет страници, която трябваше да предаде след две седмици; освен това най-вълнуващите й планове включваха прането, гимнастическия салон и четиричасова работна смяна в кафенето. За какво точно се беше втурнала да се прибира?

— Страхотно, знам точно подходящото място. — Трент мило настоя да плати сметката и най-накрая тръгнаха.

Бяха вървели само две пресечки, когато Трент прекоси улицата пред нея и отвори вратата на един пословично долнопробен бар в студентското градче на Нюйоркския университет. Това беше може би последното място в центъра на Манхатън, където някой би завел момиче, което не възнамерява да упои и изнасили още на първата среща, но Брук беше доволна, че отиват някъде, където е достатъчно шумно, за да избегнат всякакъв истински разговор. Щеше да изпие една бира, може би две, да послуша няколко хубави песни от осемдесетте години по джубокса и до полунощ вече да е под завивките — сама.

На очите й им трябваха няколко секунди да се приспособят, макар че веднага разпозна гласа на Джулиан. Когато най-после се съсредоточи върху предната част на сцената, Брук се втренчи невярващо: той седеше в познатата си поза пред пианото, с летящи пръсти и притиснати към микрофона устни, като пееше любимата й от оригиналните си песни:

Жената в стаята седи сама.

Сама във къща като гробница смълчана.

Мъжът богатствата и придобивките брои.

Каквото не спести, във килограми го пресмята.

Не беше сигурна колко време е стояла като вкопана на вратата, мигновено и изцяло погълната от изпълнението му, но беше достатъчно дълго, че Трент да отбележи:

— Страхотен е, нали? Ела, виждам две места ей там.

Той я хвана под ръка и Брук се остави да я издърпат през тълпата. Настани се на стола, към който посочи Трент, и едва беше оставила дамската си чанта на масата, когато песента свърши и Джулиан обяви, че ще си почине. Брук смътно си даваше сметка, че Трент й говори, но заради шума на бара и факта, че постоянно следеше къде се намира Джулиан, тя не го чуваше какво казва.

Случи се толкова бързо, че тя едва можеше да го асимилира. В един миг Джулиан откачваше хармониката си от поставката й върху пианото, а в следващия вече стоеше усмихнат на масата им. Както обикновено, беше с обикновена бяла тениска и джинси и плетена шапка: тази беше с цвят на патладжан. По лицето и горната част на ръцете му имаше тънък слой пот.

— Хей, друже, радвам се, че успя — каза Джулиан, като тупна Трент по рамото.

— Да, аз също. Май пропуснахме първото изпълнение. — Някой току-що беше станал от един стол до съседната маса и Трент го придърпа за Джулиан. — Отдъхни си.

Джулиан се поколеба, хвърли поглед към Брук с лека усмивка и седна.

— Джулиан Олтър — представи се той, като й подаде ръка.

Брук тъкмо щеше да отговори, когато Трент я изпревари:

— Боже, такъв съм идиот! Кой ли ме е учил на обноски? Джулиан, това е моята, ъъ, това е Брук. Брук…

— Грийн — каза тя, доволна, че Трент е демонстрирал пред Джулиан колко малко се познават.

Тя и Джулиан се ръкуваха: жестът изглеждаше неловък в един претъпкан колежански бар, но Брук изпитваше единствено вълнение. Огледа го по-внимателно, докато той и Трент си разменяха шеги по адрес на някакъв тип, когото и двамата познаваха. Джулиан вероятно беше само с две години по-възрастен от нея, но нещо го правеше да изглежда по-знаещ, опитен, макар че Брук не можеше да определи точно какво. Носът му беше прекалено изпъкнал и брадичката — малко слабохарактерна, а бледата му кожа — дори още по-биеща на очи сега, в самия край на лятото, когато всички останали цял сезон бяха трупали витамин Д. Очите му, макар и зелени, бяха незабележителни, дори мътни, с тънки бръчици, които се нагъваха около тях, когато се усмихнеше. Ако не го беше чувала да пее толкова много пъти, ако не го беше виждала да отмята глава назад и да пее текстовете с такъв богат и изпълнен със значение глас — ако просто се беше натъкнала на него по този начин, нахлузил плетена шапка и стиснал бира в ръка в шумен, анонимен бар, — никога нямаше да го погледне втори път, нито дори за миг да го сметне за привлекателен. Но тази вечер едва можеше да диша.

Двамата мъже бъбриха няколко минути, докато Брук се облегна назад в стола си и се загледа. Джулиан, а не Трент, забеляза, че тя няма питие.

— Мога ли да ви почерпя по една бира? — попита той, като се огледа наоколо за някоя сервитьорка.

Трент веднага стана:

— Аз ще ги взема. Току-що дойдохме тук и още никой не се е появил. Брук, какво ще искаш?

Тя промърмори първата марка бира, която й дойде на ум, а Джулиан вдигна нещо, което приличаше на празна водна чаша:

— Би ли ми взел един спрайт?

Брук усети как я пробожда паника, когато Трент тръгна. За какво щяха да си говорят, за бога? За каквото и да е — напомни си тя, — за всичко, освен факта, че го беше преследвала из целия град.

Джулиан се обърна към нея и се усмихна:

— Трент е свестен тип, нали?

Брук сви рамене:

— Да, изглежда мил. Срещнахме се едва тази вечер. Почти не го познавам.

— А, винаги забавната „сляпа среща“. Мислиш ли, че ще излезеш пак с него?

— Не — каза Брук, без да влага каквато и да било емоция. Беше убедена, че е в шок: почти не си даваше сметка какво говори.

Джулиан се засмя и Брук се засмя заедно с него.

— Защо не? — попита той.

Брук сви рамене:

— Няма конкретна причина. Изглежда изключително вежлив, но малко скучен. — Не беше смятала да казва това, но не можеше да мисли ясно.

Лицето на Джулиан разцъфна в огромна усмивка, толкова лъчезарна и сияйна, че Брук забрави да изпитва смущение.

— Този, когото наричаш скучен, е мой братовчед. — Той се засмя.

— О, божичко, не исках да прозвучи така. Той изглежда наистина, ъъ, страхотен. Просто… — Колкото повече заекваше тя, толкова по-развеселен изглеждаше той.

— О, моля те. — Той я прекъсна, като положи широката си, топла длан върху ръката й. — Ти си абсолютно, напълно права. Наистина е страхотен човек — честно казано, най-милият, когото съм срещал — но никой не го е описвал като душата на компанията.

За момент настъпи мълчание, докато Брук си блъскаше ума за нещо уместно, което да каже в следващия момент. Нямаше голямо значение какво е, стига да съумееше да запази в тайна факта, че е почитателка на Джулиан.

— Виждала съм те да свириш преди — съобщи тя, преди по рефлекс да се плесне шокирано с ръка по устата.

Той присви очи към нея:

— О, така ли? Къде?

— Всеки вторник вечер в бара на Ник. — Всякакъв шанс да не създаде откровено впечатление, че го преследва, току-що беше рухнал безвъзвратно.

— Наистина ли? — Той изглеждаше озадачен, но доволен.

Тя кимна.

— Защо?

За кратко Брук обмисляше дали да не излъже и да му каже, че най-добрата й приятелка живее наблизо или че всяка седмица ходи там с приятели за времето малко преди затваряне, когато имаше намаление на питиетата, но по някаква причина, която и сама не проумяваше, реши да бъде напълно честна:

— Бях онази вечер в „Руби’с“, когато джазовият квартет отмени участието си и ти направи онова импровизирано представление. Помислих си, ъъ, помислих си, че си невероятен, затова попитах барманката за името ти и разбрах, че имаш редовно изпълнение. Сега се опитвам да ходя винаги когато мога. — Тя се застави да вдигне поглед, убедена, че той се взира в нея с ужас и може би — със страх, но изражението на Джулиан не разкриваше нищо и когато той продължи да мълчи, това само засили решимостта й да запълни мълчанието.

— И точно затова беше толкова странно, когато Трент ме доведе тук тази вечер… такова странно съвпадение… — Тя остави думите си да заглъхнат неловко и мигновено съжали за всичко, което току-що беше разкрила.

Когато събра смелост отново да срещне погледа му, Джулиан клатеше глава.

— Сигурно си ужасен — каза тя с нервен смях. — Обещавам, че никога няма да цъфна в апартамента ти или в службата, където работиш през деня. Искам да кажа, че не знам къде ти е апартаментът и дали изобщо работиш нещо през деня. Разбира се, сигурна съм, че музиката е основното ти занимание, истинската ти работа, както и би трябвало…

Дланта му отново покри ръката й и Джулиан срещна погледа й.

— Виждам те там всяка седмица — каза той.

— Ъ, какво?

Той кимна и се усмихна отново, като този път поклати леко глава, сякаш за да каже: Не мога да повярвам, че признавам това.

— Да. Винаги седиш в далечния заден ъгъл, близо до билярдната маса, и винаги си сама. Миналата седмица носеше синя рокля и в долния й край имаше пришити бели цветя или нещо от този род, четеше списание, но го остави веднага щом излязох на сцената.

Брук си спомни роклята с гол гръб, която майка й беше подарила, за да си я сложи на обяда по случай дипломирането. Само преди четири месеца тя й се беше струвала толкова стилна; да я носи из града, сега я накара да се почувства по момичешки повърхностна. Синият цвят наистина правеше червената й коса да изглежда още по-огнена, така че това беше добре; но всъщност не подчертаваше бедрата или краката й. Беше толкова вглъбена, в опитите да си спомни как беше изглеждала онази вечер, че забеляза, че Трент се е върнал на масата едва когато той побутна бутилка светла бира „Будвайзер“ към нея.

— Какво пропуснах? — попита той, като се плъзна в стола си. — Определено е претъпкано тази вечер. Джулиан, мой човек, наистина знаеш как да пълниш заведенията.

Джулиан чукна с чашата си бутилката на Трент и отпи дълга глътка.

— Благодаря, друже. Ще те откарам след шоуто. — Кимна на Брук с поглед, който — тя можеше да се закълне в това и се молеше да е така — бе доста многозначителен, и тръгна към сцената.

Тогава тя не знаеше, че той ще поиска от Трент разрешение да й позвъни, или че при първия им телефонен разговор щеше да се почувства, сякаш лети, или че първата им среща щеше да бъде повратната нощ в живота й. Никога не би предвидила, че ще се стоварят заедно в леглото по-малко от три седмици след куп маратонски срещи, които й се бе искало никога да не свършват, или че ще спестяват пари в продължение на близо две години, за да прекосят страната заедно, или че ще се сгодят, докато слушат музика на живо в западнало малко заведение в Уест Вилидж с проста златна халка, която той беше платил изцяло със собствени пари, или че ще се оженят във величествения дом на родителите му край морето в Хамптънс, защото, всъщност, какво доказваха, като отхвърляха едно такова място? Всичко, в което беше сигурна онази вечер, беше, че отчаяно искаше да го види отново, че щеше да бъде в бара на Ник след две вечери, каквото ще да става, и че колкото и упорито да опитваше, не можеше да спре да се усмихва.