Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (16)

16
Гадже с вила и син

— Брук, дори да не чуеш нищо друго, което ще кажа тази вечер, моля те, чуй следното: мисля, че си струва да се борим за това. — Джулиан се пресегна през дивана и взе ръката й в своята. — Аз ще се боря за нашия брак.

— Силен встъпителен ход — каза Брук. — Добра работа.

— Хайде, Руки, сериозен съм.

В ситуацията очевидно нямаше нищо забавно, но тя отчаяно искаше да разведри настроението, дори само за малко. През десетте минути, откакто Джулиан се беше прибрал, се бяха държали като напълно непознати. Вежливи, предпазливи, напълно дистанцирани непознати.

— Аз също говоря сериозно — каза тя тихо. А после, когато той не каза нищо, тя попита: — Защо не се прибра вкъщи по-рано? Знам, че имаше ангажименти с медиите, но вече е четвъртък. Нима това просто не беше достатъчно важно?

Джулиан я погледна изненадан:

— Как можа да си го помислиш, Рук? Имах нужда от малко време да помисля. Всичко се случва толкова бързо, имам чувството, че всичко се развива…

Чайникът запищя. Без да пита, Брук знаеше, че Джулиан няма да иска чая с лимон и джинджифил, който тя приготвяше за себе си, но вероятно щеше да изпие чаша обикновен зелен чай, ако тя му го приготви. Изпита мъничка частица задоволство, когато той прие с благодарност чая и отпи.

Той обви ръце около чашата.

— Виж, дори не мога да ти опиша колко съжалявам. Като си помисля как ли си се почувствала, когато си видяла…

— Въпросът не е в снимките! — изкрещя тя, по-остро, отколкото възнамеряваше. За миг направи пауза. — Да, беше отвратително и мъчително, и смущаващо, няма съмнение. Но това, което намирам за по-разстройващо, е защо съществуват тези снимки.

Когато той не реагира, тя каза:

— Какво, по дяволите, се случи онази нощ?

— Рук, казах ти, беше глупава, еднократна грешка и аз категорично не съм правил секс с нея. С никоя — припряно добави той.

— Тогава какво си правил?

— Не знам… Започна като голяма сбирка на вечеря, а после няколко души си тръгнаха, а после — и още няколко и предполагам, че малко по-късно тя и аз бяхме единствените, останали на масата.

Само като чу Джулиан да казва „тя и аз“ за някого, на Брук й прилоша.

— Дори не знам коя е, откъде е…

— Не се тревожи за това — каза Брук саркастично. — Цялата страна е щастлива да ти помогне в решаването на тази загадка. Жанел Модър, двайсет и четири годишна, от някакво градче в Мичиган. Била в Ел Ей за моминското парти на някаква приятелка. Наистина голямата мистерия е как, по дяволите, в крайна сметка са се озовали в „Шато“.

— Не съм…

— А в случай че се интересуваш — макар че вероятно можеш да се произнесеш по въпроса по-авторитетно от „Ласт Найт“ — истински са.

Джулиан изпусна дълга въздишка.

— Прекалих с пиенето и тя предложи да ме изпрати до стаята ми. — Той млъкна и прокара пръсти през косата си.

— И после?

— Почнахме да се натискаме и тя си свали дрехите. Просто застана и се разсъблече, все едно да покаже, че изобщо не се преструва. Това рязко ме върна в реалността. Казах й да се облече. Което тя направи, но започна да плаче и каза, че била ужасно объркана. Затова се опитах да се успокоя и си взехме нещо за пиене от минибара — в момента наистина не помня точно какво — и следващото, което си спомням, е как се събудих напълно облечен, а нея я нямаше.

— Нямаше я? А ти просто си заспал?

— Беше си отишла. Нямаше нито бележка, нито нищо. И докато ти не ми каза, не можех да си спомня името й.

— Знаеш ли колко е трудно това за вярване?

— Тя се съблече — аз изобщо не съм. И, Брук, не знам как иначе да го кажа, или как иначе да те убедя. Кълна се в твоя и моя живот и в живота на всички, които обичаме, че именно това е, което се случи.

— Защо го направи? Защо я покани вътре и я целуна? — попита тя, неспособна да го погледне в очите. — Защо нея?

— Не знам, Брук. Както казах преди — твърде много пиене, лоша преценка, чувство за самота. — Той млъкна и разтри слепоочията си. — Беше тежка година. Ти си толкова заета, аз отсъствам толкова често, двамата никога нямаме време да бъдем заедно. Това не е извинение, Брук, и знам, че прецаках всичко — повярвай ми, знам го, — но моля те, повярвай ми, когато ти казвам, че никога не съм съжалявал повече за нещо, отколкото за онази нощ.

Тя подпъхна ръце под бедрата си, за да възпре треперенето им.

— Какво ще правим оттук нататък, Джулиан? Не само с това, а с всичко. Това, че никога не се виждаме? Фактът, че всеки от нас води напълно отделен живот? Как ще се справим с това!

Той се промъкна по-близо до нея на дивана и се опита да обвие ръце около нея, но Брук се вцепени.

— Предполагам, че за мен беше трудно да виждам колко тежко се отразява това на теб, след като си мислех, че това е каквото и двамата искахме — каза той.

— Може и да е каквото и двамата искахме. И аз съм искрено, истински щастлива за теб. Но това не е мой успех. Това не е моят живот. Дори не е нашият живот. Това е само твоят живот.

Той отвори уста да каже нещо, но тя вдигна ръка.

— Нямах представа какво ще бъде, не можех да си представя нищо от това, когато ти беше в студиото всеки ден, за да записваш албума си. Шансът беше едно на милиард, независимо колко си талантлив и какъв късмет имаш, но се случи. Случи се на теб.

— И в най-безумните, и в най-необузданите ми фантазии, или кошмари никога не е изглеждало като нещо такова — каза той.

Тя отново си пое дъх и се застави да каже онова, което си мислеше вече от три дни:

— Не съм сигурна, че мога да направя това.

Продължително мълчание последва думите й.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джулиан сякаш след цяла вечност. — Наистина, какво говориш?

Тя заплака. Не истерични, бурни ридания, а бавен, тих плач.

— Не знам дали мога да живея така. Не съм сигурна как се вписвам, нито дори дали искам да се впиша. И преди беше достатъчно трудно, а сега, когато се случва нещо такова… и знам, че ще продължи да се случва отново и отново.

— Ти си любовта на живота ми, Брук. Ти си най-добрият ми приятел. Няма такова нещо като вписване — ти си всичко.

— Не. — Тя избърса буза с опакото на ръката си. — Няма връщане назад.

Той изглеждаше изтощен.

— Няма винаги да бъде така.

— Разбира се, че ще бъде, Джулиан! Кога ще спре? С втория албум? С третия? Ами когато поискат да започнеш международни турнета? Ще отсъстваш месеци наред. Какво ще правим тогава?

При тези думи на лицето му се появи разбиращо изражение. Сега той доби вид, сякаш също щеше да се разплаче.

— Ситуацията просто е безизходна. — Тя се усмихна леко и изтри една сълза. — Хората като теб не се женят за хора като мен.

— Какво означава това? — попита той с напълно съкрушено изражение.

— Знаеш какво означава, Джулиан. Сега ти си знаменитост. Аз съм обикновена жена.

Седяха там и се гледаха в продължение на десет секунди, после — трийсет секунди, после — минута. Нямаше нищо повече за казване.

 

 

Когато чу почукването на входната врата в десет часа в събота сутринта, седмица и половина по-късно, Брук предположи, че е домоуправителят на сградата, най-после дошъл да поправи запушения канал на душа. Сведе поглед към избелелите си, изпоцапани памучни панталони, останали от студентството й в „Корнел“ и осеяната с дупки тениска и реши, че господин Финли ще трябва да го преживее. Дори опита да си лепне една вежлива усмивка, когато отвори вратата.

— Мили боже — възкликна ужасено Нола, когато огледа Брук от глава до пети. Подуши из апартамента и направи гримаса. — Май ще повърна.

Нола, както обикновено, изглеждаше фантастично в ботуши на висок ток над вталени джинси, впит кашмирен пуловер с поло яка и едно от онези скъпи пухкави палта, което някак успяваше да я направи да изглежда слаба и стилна, вместо да й придаде вид на жена, която просто се е увила в луксозен спален чувал. Бузите й блестяха от студа навън, а вълнистата й руса коса изглеждаше разрошена от вятъра и сексапилна.

— Ъх, наистина ли трябва да се появяваш тук в такъв вид? — попита Брук, като в отговор също я огледа от глава до пети. — Как изобщо влезе, между другото?

Нола се провря покрай нея, изхлузи палтото си и седна на дивана в дневната. Направи гримаса, когато отблъсна с връхчетата на пръстите си една купичка със застояли овесени ядки.

— Още имам ключ от дните, когато наглеждах Уолтър. За бога, още по-лошо е, отколкото си представях.

— Нола, моля те, не искам да слушам това. — Брук си наля чаша портокалов сок, пресуши го на една глътка и не предложи на приятелката си. — Може би трябва да си вървиш.

Нола изсумтя:

— Повярвай ми, бих искала. Но няма да стане. Ние с теб ще се измъкнем оттук днес и ще го направим заедно.

— Как ли пък не. Няма да тръгна. — Брук събра мазната си коса в конска опашка и седна в малкото кресло срещу дивана. Онова, което тя и Джулиан бяха купили на един пазар за вещи с колекционерска стойност в Лоуър Ийст Сайд, защото Джулиан каза, че кадифето с цвят на червена боровинка му напомняло за косата на Брук.

— О, да, ще тръгнеш, и още как. Виж, не си давах сметка, че положението е толкова лошо. Трябва да изтичам до офиса за два часа — Нола си погледна часовника, — но ще се върна тук в три и излизаме на обяд. — Брук отвори уста да възрази, но Нола я прекъсна рязко: — Първо, почисти тая кочина. Второ, почисти себе си. Започваш да изглеждаш направо като излязла от кастинг за ролята на ужасно депресираната зарязана любовница.

— Благодаря.

Нола вдигна в ноктите си празна кутия от сладолед „Хагендаз“ и я поднесе към Брук с унищожителен поглед.

— Вземи се в ръце, чуваш ли? Оправи се с всичко това и ще се видим след няколко часа. Ако дори ти хрумне да не ме послушаш, вече не си ми приятелка.

— Нола… — Прозвуча като хленчене, но изпълнено с признание за поражението й.

Нола вече се беше върнала до входната врата.

— Ще се върна. И вземам ключа с мен, така че не си мисли, че можеш да избягаш или да се скриеш. — И с тези думи тя си отиде.

След като научи за принудителния си отпуск от „Хънтли“ и оцеля след отвратителния разговор с Джулиан, Брук беше пропълзяла в леглото и почти не беше излязла оттам цяла седмица. Устрои си „пълна програма“ — старите броеве на „Космо“, огромните количества сладолед, цяла бутилка вино за една нощ и безкрайното гледане на всичките три сезона на „Частна практика“ на лаптопа си и по някакъв странен начин почти беше изпитала наслада от това. Не се беше размотавала и глезила толкова много от първия си семестър в „Корнел“, когато се беше разболяла от мононуклеоза и се беше наложило да прекара цялата петседмична зимна ваканция в леглото. Но Нола беше права и освен това тя започваше да се отвращава от себе си. Беше време да стане.

Устоя на порива да пропълзи обратно под завивките, нахлузи стария си мъхест клин за бягане и маратонките и излезе за едно почти двукилометрово бягане покрай река Хъдсън. Беше необичайно топло за първата седмица на февруари и цялата сива киша от бурята предната седмица се беше разтопила. Чувствайки се освежена и горда от мотивацията си, тя си взе дълъг, горещ душ. След това се възнагради с двайсет минути блажено излежаване под завивките, като остави косата си да изсъхне сама, докато тя прочете две глави от книгата си, а след това си приготви здравословна закуска: купичка нарязани плодове, четвърт чаша хубаво сирене и препечен пълнозърнест английски мъфин. Едва тогава започна да се чувства достатъчно силна да се заеме с апартамента.

Щателното чистене отне три часа и се отрази на психическото състояние на Брук по-добре от всичко друго, което можеше да си представи. За пръв път от месеци тя избърса праха, пусна прахосмукачката и изтърка подовете, кухненските плотове и баните. Сгъна отново всички дрехи в шкафа си (но пренебрегна тези на Джулиан), изхвърли от общия им дрешник старите дрехи и онези, които вече не носеха, подреди както дрешника за палта в коридора, така и чекмеджетата на бюрото в дневната и накрая — струваше й се, чак след години на протакане — смени касетата с мастило на принтера, обади се на доставчика на безжичен интернет заради една грешка в сметката и си отбеляза да си насрочи дата за годишен гинекологичен преглед, часове за зъболекарски преглед за двамата (независимо колко разстроена беше, все пак не пожелаваше на Джулиан да се сдобие с кариеси) и час при ветеринаря за ваксиниране на Уолтър Олтър.

Чувствайки се като богиня на експедитивността и организираността, тя отвори със замах вратата, когато чу почукване точно в три, и поздрави Нола с огромна усмивка.

— Уау, отново приличаш на човешко същество. Това червило ли е?

Брук кимна, доволна от реакцията. Загледа как Нола инспектира апартамента й.

— Впечатляващо! — Нола подсвирна. — Трябва да призная, че не хранех голяма надежда за теб и наистина се радвам, че сгреших. — Тя измъкна черно вълнено палто от дрешника в коридора и го подаде на Брук. — Хайде, да те поразведем да видиш как изглежда външният свят.

Брук последва приятелката си надолу до улицата, на задната седалка на едно такси, и накрая, на огромна маса в „Кукшоп“.

— Едно от любимите им заведения за късна закуска в Западен Челси. Нола поръча за двете кафе и „Блъди Мери“ и настоя Брук да отпие по три глътки от всяко, преди да я остави да каже и дума.

— Ето — каза тя с успокоителен тон, когато Брук се подчини. — Така не е ли по-добре?

— Да — каза Брук, внезапно завладяна от порив да се разплаче. Вече от седмица периодично избухваше в плач и всичко — или нищо — можеше да задейства пристъпите на плач. Сега причината бе гледката на двойка приблизително на нейната възраст, която си поделяше френска препечена филийка. Биеха се на шега за всяко парче, всеки се преструваше, че се кани да набоде някоя хапка, преди другият да успее да доближи вилицата си до нея. После се разсмиваха и си разменяха онзи поглед. Онзи, който казваше: На света не съществува никой друг. Онзи, който сега Джулиан отправяше към непознати жени в хотелски стаи.

И тя се появи отново. Представата за Джулиан и Жанел, преплетени в гола прегръдка, целуващи се страстно. Той нежно смучеше долната устна на онова момиче, точно както би го направил с…

— Добре ли си? — попита Нола, като се пресегна през масата, за да сложи длан върху ръката на Брук.

Брук се опита да потисне сълзите, но не успя. Почти на мига горещи, едри капки започнаха да се стичат по бузите й и макар че не хълцаше, нито се задъхваше или трепереше, Брук имаше чувството, че може никога да не успее да спре.

— Съжалявам — каза тя нещастно, като ги избърса възможно най-деликатно със салфетката си.

Нола побутна коктейла „Блъди Мери“ по-близо до нея.

— Още една глътка. Така. Това трябва да се очаква, скъпа. Излей си мъката докрай.

— Съжалявам, толкова е унизително — прошепна Брук. Хвърли поглед наоколо и изпита облекчение, че явно никой не я гледаше.

— Разстроена си. Съвсем естествено е — каза Нола, толкова тихо, колкото Брук не си спомняше да е говорила някога. — Говорила ли си с него напоследък?

Брук издуха носа си възможно най-деликатно, незабавно почувствала се виновна, че го прави с платнената салфетка от ресторанта.

— Говорихме онази вечер. Той беше в Орландо, правеше нещо за Дисни Уърлд, мисля, и се готви да замине за Англия за една седмица. Май за платено изпълнение и някакъв много голям музикален фестивал. Не съм сигурна.

Устата на Нола се стегна.

— Именно аз му казах, че ни трябва време, Нол. Аз го помолих да си тръгне онази вечер и казах, че ни трябва малко пространство, за да изясним нещата. Той замина само защото аз настоях — каза Брук, като се питаше защо още защитава Джулиан.

— Е, кога ще се видите отново? Той ще благоволи ли да се прибере вкъщи след Англия?

Брук пренебрегна намека.

— След Англия се връща в Ню Йорк, да, но няма да се прибере вкъщи. Казах му, че трябва да отседне другаде, докато изясним какво става с нас.

Сервитьорът дойде да вземе поръчката им и за щастие не им обърна особено внимание. Когато той си тръгна отново, Нола каза:

— Е, за какво говорихте? Постигнахте ли някакъв напредък? Брук пъхна в устата си бучка захар и се наслади на усещането, когато тя се разтопи върху езика й.

— Дали сме постигнали някакъв напредък? Не, не бих се изразила така. Имахме кавга заради сватбата на Трент.

— Какво за нея?

— Джулиан смята, че трябва да откажем поканата в последната минута, от уважение към Трент и Фърн. Смята, че ще „засенчим“ техния голям ден с всичките наши драми. Просто не иска да се справи с факта, че ще трябва да види цялото си семейство и всички хора, с които е израснал. Което аз разбирам на теория, но това е нещо, с което той трябва да се справи. Това е сватбата на първия му братовчед.

— И какъв е изходът?

Брук въздъхна:

— Знам, че се е обадил на Трент и са говорили за това, но не знам крайния резултат. Предполагам, че няма да отиде.

— Е, това, най-малкото, е добра новина за теб. Сигурна съм, че това е последното нещо на земята, което искаш да правиш тъкмо сега.

— О, аз отивам. Сама, ако трябва.

— Хайде, стига, Брук. Това е нелепо. Защо се подлагаш на това?

— Защото така е правилно и просто не мисля, че можеш да отклониш покана за сватбата на свой близък само седмица преди събитието, без основателна причина. С Джулиан дори нямаше да се познаваме днес, ако не беше Трент, така че мисля, че трябва да го преглътна.

Нола разбърка малко мляко в чашата с кафе, която сервитьорката беше допълнила.

— Не знам дали това е смело, или възхитително, или просто адски глупаво. Предполагам, всичко гореизброено.

Поривът да заплаче отново я връхлетя — този път подтикнат от представата да присъства на сватбата на Трент сама — но Брук прогони мисълта от ума си.

— Може ли да говорим за нещо друго? За теб, може би? Добре ще ми дойде малко разсейване.

— Хмм, да видим. — Нола се ухили. Явно беше чакала встъпителен въпрос.

— Какво? — попита Брук. — Или би трябвало да попитам „кой“?

— Другата седмица заминавам за дълъг уикенд на Бахамските острови.

— Бахамите? Откога? Не ми казвай, че отиваш по работа. Боже мой, определено съм си сбъркала професията.

— Не по работа. За забавление. За секс. Отивам с Андрю.

— О, вече е Андрю, така ли? Колко зряло. Това значи ли, че е сериозно?

— Не. С Дрю скъсахме. Андрю е онзи от таксито.

— Престани.

— Какво? Говоря сериозно.

— Излизаш с типа, с когото си се изчукала след срещата ви в някакво такси?

— Какво му е толкова странното на това?

— Нищо толкова странно няма в това, просто е невероятно! Ти си единствената жена на планетата, която може да го постигне. Тези типове не се обаждат на следващия ден…

Нола се усмихна дяволито:

— Дадох му добра причина да се обади на следващия ден. И на по-следващия. А също и на още по-следващия.

— Харесваш го, нали? О, боже мой, наистина го харесваш. Изчервяваш се. Не мога да повярвам, че се изчервяваш заради момче. Млъкни, сърце.

— Добре де, добре де, харесвам го. Голяма работа. Хлътнала съм. Засега. И много си падам по идеята за островите.

Отново ги прекъсна сервитьорът, който този път им донесе китайските салати с кълцано пилешко. Нола се нахвърли на храната си, но Брук просто побутваше своята из чинията.

— Окей, разкажи ми как стана. Какво — просто си лежахте в леглото една вечер и той каза: „Хайде да заминем заедно“?

— Нещо такова. Той всъщност си има местенце там. Вила на Аман. Води сина си там доста редовно.

— Нола! Кучка такава! Не ми каза нищо от това!

Нола се престори на невинна:

— Нищо от кое?

— Фактът, че имаш гадже, което пък има вила и син!

— Не съм сигурна, че бих го нарекла мое гадже…

— Нола!

— Виж, забавно е. Много спокойно. Опитвам се да не мисля за това твърде много, а на теб доста ти се събра напоследък…

— Почвай да говориш!

— Добре, той се казва Андрю — тази част я знаеш. Има кестенява коса, отлично играе тенис, а любимата му храна е гуакамоле.

— Давам ти десет секунди.

Нола плесна с ръце и леко подскочи в стола си:

— Толкова е забавно да те изтезавам…

— Девет, осем, сед…

— Добре! Висок е метър и седемдесет и пет, може би метър и седемдесет и осем, когато е във форма, има стегнати коремни мускули, което намирам повече за плашещо, отколкото за привлекателно. Подозирам, че си шие по поръчка всички ризи и костюми, но нямам потвърждение за това. В колежа е бил в отбора по голф и е обикалял няколко години из Мексико като инструктор по голф, след което основал интернет компания, пуснал акциите й на фондовата борса и се оттеглил на двайсет и девет годишна възраст, макар да изглежда, че още предоставя доста консултантски услуги, каквото и да значи това. Живее в голяма градска къща в Горен Уест Сайд, за да бъде близо до сина си, който е на шест и живее с бившата му съпруга. Има апартамент в Лондон и онази вила на Бахамските острови. И е абсолютно, напълно неизтощим в леглото.

Брук се хвана за сърцето и се престори, че пада назад на дивана.

— Лъжеш — изпъшка тя.

— За коя част?

— За всичко.

— Не — каза Нола с усмивка. — Всичко е вярно.

— Искам да бъда щастлива за теб, наистина искам, но изглежда, не мога да преодолея собствената си горчивина.

— Не се отнасяй в мечти. Той все пак е на четирийсет и една, разведен и баща. Не е точно като в приказка. Но ще кажа, че е доста свестен тип.

— Моля те. Освен ако не бие теб или хлапето, той не може да направи нищо лошо. Каза ли вече на майка ти? Може да се гътне и да умре на място.

— Ти майтапиш ли се? Направо го чувам сега. „Какво ти казах, Нола? Точно толкова лесно е да се влюбиш в богат мъж, колкото и в беден…“ Ъх, осъзнаването колко щастлива ще я направи това ми изсмуква цялата радост.

— Е, без да гарантирам напълно, мисля, че от теб ще излезе страхотна мащеха. Направо ще ти дойде отвътре — размишляваше Брук на глас.

— Дори няма да удостоя това с отговор — каза Нола, като забели очи.

Когато приключиха, вече се стъмваше, но щом Нола понечи да махне на едно такси, Брук прегърна приятелката си и каза:

— Ще се прибера пеша.

— Наистина ли? Навън е толкова отвратително. Дори в метрото ли не искаш да се качиш?

— Не, иска ми се да походя пеша. — Тя хвана Нола за ръката. — Благодаря, че ме накара да направя това, Нол. Имах нужда от един ритник по задника и се радвам, че си го получих точно от теб. Обещавам, че ще се върна в земята на живите. И толкова се вълнувам за теб и за твоя възлюбен от таксито.

Нола я целуна по бузата и скочи на задната седалка.

— Ще ти звънна по-късно! — каза тя, докато таксито потегляше и Брук отново остана сама.

Тръгна по Десето авеню, като спря за миг да погледа как си играят кучетата на малката алея за кучешки разходки на Двайсет и трета улица, а после мина напряко до Девето авеню, където се върна няколко пресечки назад, за да се поглези с едно кексче с глазура и още една чаша кафе, преди да продължи обратно към жилищната част на града. Беше започнало да вали и когато се прибра, вълненото й палто вече беше подгизнало, а ботушите й бяха покрити с типичната за града смесица от сол, мръсотия и киша, затова тя се разсъблече в коридора и веднага се уви във виолетовото кашмирено одеяло, което майка й беше изплела преди години. Беше шест часът в неделя вечер, тя нямаше какво да прави през остатъка от вечерта и — още по-странно — нямаше къде да ходи на другата сутрин. Сама. Безработна. Свободна.

С Уолтър, свит на кълбо и притиснал се към хълбока й, Брук извади компютъра си и набързо прегледа електронната си поща. Нищо интересно, освен имейл от някоя си Амбър Бейли, която й звучеше познато. Брук кликна върху съобщението и зачете.

Скъпа Брук,

Привет! Мисля, че приятелката ти Хедър те е предупредила, че ще вляза във връзка с теб, или поне се надявам, че го е направила! Знам, че това е наистина в последната минута (и вероятно ти се струва последното нещо на земята, което искаш да правиш точно сега), но с една групичка приятелки се събираме за вечеря утре вечер. Ще обясня допълнително, ако проявяваш интерес, но като цяло те са група удивителни жени, които срещнах и всички са имали… о, нека да кажем „опит“ в излизането, или брака с много известни мъже. Нищо официално, в общи линии се събираме веднъж на всеки два месеца и пием много! Надявам се, че ще дойдеш с мен? Събираме се в осем вечерта на 128 Западна и 12 улица. Моля те, ела! Наистина е забавно.

Обич и целувки, Амбър Бейли

Като оставеше настрани прекалено ентусиазираната употреба на удивителни знаци, Брук смяташе, че имейлът звучи изключително мило. Прочете го още веднъж, а после, без да помисли или без да си позволи да изброява всичките хиляда и една причини, поради които не биваше да ходи, натисна „Отговор“ и написа:

Скъпа Амбър,

Благодаря за поканата. Звучи точно като това, от което имам нужда. Ще се видим там утре.

Най-добри пожелания, Брук

— Може и да се окаже провал, Уолтър, но определено нямам нищо по-добро за правене — каза тя, като затвори рязко лаптопа и придърпа шпаньола на скута си. Той се втренчи в нея и задиша тежко: дългият му, розов език висеше от устата.

Изведнъж, съвсем неочаквано, той се наведе към нея и я близна по носа.

— Благодаря, приятелче — каза тя, като го целуна в отговор. — И аз те обичам.