Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (17)

17
Добрият стар Ед си падаше по проститутки

Когато Брук се събуди на другата сутрин и видя, че е девет и половина, сърцето й запрепуска бясно и тя изскочи от леглото. А после си спомни: не закъсняваше за нищо. Точно в този момент не се налагаше да бъде абсолютно никъде и макар че такъв сценарий не беше идеален — нито можеше да поддържа дълго — тя беше твърдо решена да не мисли за него като за края на вселената. Освен това имаше план за деня, което беше първата стъпка към установяване на рутина (рутинните действия бяха много важни, според една неотдавнашна статия в „Гламър“ относно това да бъдеш безработен).

Препоръка номер едно в задължителния списък на „Гламър“ беше: „Справете се първо с най-омразните задачи“ и затова, още преди да си свали халата и да се преоблече, Брук се застави да вдигне телефона и да набере номера на Маргарет. Знаеше, че бившата й шефка току-що ще е приключила понеделнишката сутрешна оперативка и ще се е върнала в кабинета си, за да работи по графика за следващата седмица. Разбира се, тя вдигна още на първото позвъняване.

— Маргарет? Как си? Обажда се Брук Олтър. — Сърцето й така блъскаше в гърдите, че й беше трудно да говори.

— Брук! Радвам се да те чуя! Как вървят нещата?

Това определено не беше многозначителен въпрос — Маргарет просто водеше любезен разговор — но Брук се паникьоса за секунда. Дали Маргарет имаше предвид как вървят нещата с Джулиан? С онази история с момичето от „Шато“? С всичките намеци на медиите за брака им? Или просто проявяваше любезност и си служеше с елементарни клишета?

— О, всичко е страхотно. Нали знаеш — каза тя, веднага почувствала се нелепо. — Вие как сте?

— Ами, справяме се. Провеждам интервюта с кандидати за мястото ти и трябва да го кажа отново, Брук: съжалявам за онова, което се случи.

Брук изпита искрица надежда. Дали Маргарет искаше да каже, че тя може да си поиска обратно работата? Защото Брук беше готова да умолява да си я получи обратно, да направи всичко, абсолютно всичко, за да се докаже пред Маргарет. Но не, трябваше да бъде разумна: ако бяха готови да я наемат отново веднага, Маргарет преди всичко нямаше изобщо да я уволни. Просто се дръж нормално. Кажи онова, за което се обади и затваряй телефона.

— Маргарет, знам, че едва ли съм в позиция да ти искам услуга, но… питах се дали можеш да ме имаш предвид за някоя възможност, която ти попадне? Не в Нюйоркския университет, разбира се, но ако научиш за нещо друго…

Настъпи кратка пауза.

— Добре, Брук. Определено ще си държа очите отворени за теб.

— Ще ти бъда изключително признателна! Изгарям от нетърпение да започна отново работа и ти обещавам — и съм готова да обещая на всеки бъдещ работодател, — че кариерата на съпруга ми вече няма да бъде проблем.

Макар че може и да беше любопитна, Маргарет не зададе никакви допълнителни въпроси. Побъбриха за незначителни неща още минута-две, преди да затворят и Брук изпусна огромна въздишка на облекчение. Неприятна задача номер едно — изпълнена.

Неприятна задача номер две — обаждане до майката на Джулиан, за да обсъдят подробностите около пътуването за сватбата на Трент другия уикенд — съвсем нямаше да е толкова лесна. Свекърва й беше започнала да се обажда на Брук почти всеки ден от Грамитата насам, за да й изнася дълги и непоискани монолози как да бъде отзивчива и опрощаваща съпруга. Те обикновено включваха примери за прегрешенията на бащата на Джулиан (вариращи по сериозност от флиртуване с всички служителки на рецепцията и сестринския персонал, до това да я оставя сама през много уикенди от годината, за да ходи на излети с приятели да играят голф и да правят „Бог знае още какво“), и винаги подчертаваха огромното търпение и разбиране на Елизабет Олтър спрямо мъжете като вид. Клишетата от рода на „момчетата са си момчета“ и „зад всеки успял мъж стои жена“ започваха да й се струват не само повтарящи се и изтъркани, но и откровено потискащи. Хубавото беше, че иначе Брук и за милион години не би предположила, че на майката на Джулиан изобщо й пука дали ще останат женени, ще се разведат или просто ще изчезнат напълно. За щастие попадна на гласовата поща на свекърва си и успя да й остави съобщение с молба да й изпрати по имейла плановете им за пътуване, тъй като нямаше да е на разположение за разговори до края на деня.

Канеше се да зачеркне следващата точка от списъка си, когато телефонът й иззвъня.

— Неха! Здравей, скъпа! Как си?

— Брук? Привет! Имам страхотни новини: с Рохан определено ще се местим обратно в Ню Йорк. До лятото!

— Невъзможно. Това е такава страхотна новина! Рохан да не е получил предложение от нюйоркска фирма? — Умът на Брук вече обмисляше всички вълнуващи възможност: как щяха да нарекат компанията, как да наберат първите си клиенти, всички различни идеи за реклама, които имаше в ума си. А сега това беше с една стъпка по-близо до случването.

— Всъщност, аз получих предложение. Много е щуро, но една моя приятелка тъкмо се кандидатира да замества една щатна диетоложка, която е в едногодишен отпуск по майчинство. Е, приятелката ми не може да работи точно сега, тъй като се грижи за болната си майка, затова ме попита дали би представлявало интерес за мен. Познай за кого е!

Брук прехвърли набързо един списък от знаменитости, просто уверена, че Нола ще назове Гуинет или Хайди, или Жизел: вече тъгуваше за начинанието, което нямаше да се осъществи.

— Не знам. За кого?

— „Ню Йорк Джетс!“ Можеш ли да повярваш? Ще бъда съветник по диетология на отбора за сезона от 2010 до 2011 година. Имам по-малко от нулеви познания за хранителните нужди на стокилограмовите футболни защитници, но предполагам, че ще трябва да се науча.

— О, Неха, това е невероятно! Каква възхитителна възможност — каза Брук и наистина го мислеше. Трябваше да признае, че ако изникнеше подобно нещо, тя щеше в миг да зареже всичко останало.

— Да, много съм развълнувана. А пък трябва да видиш Рохан. В мига, щом му казах, беше готов да хукне за билетите. Вече е разпечатал цялото разписание и го е закачил на хладилника ни.

Брук се засмя:

— Направо си те представям с внушителния ти ръст от метър и шейсет, как вървиш през съблекалнята с тефтер и мегафон в ръка и избиваш хамбургери „Бит мак“ и тубички с майонеза от KFC от огромните им ръчища.

— Знам, нали? Един вид: „Извинете ме, мистър Футболна знаменитост от Националната лига, със скромния доход от осемдесет милиарда долара на година, но ще трябва да ви помоля да се въздържате малко с този царевичен сироп с високо съдържание на фруктоза“. Ще бъде невероятно!

Когато затвори телефона няколко минути по-късно, Брук нямаше как да не изпита чувството, че кариерата на всички, освен нейната, върви като по мед и масло. В крайна сметка нямаше да създадат съвместна компания. Телефонът й веднага иззвъня отново. Със сигурност се обаждаше отново Неха, за да й съобщи още някоя подробност. Брук вдигна слушалката и каза:

— Какво точно планираш да направиш, когато някой от тях те удари?

Чу прокашляне, а после мъжки глас попита:

— Брук Олтър ли е?

Само за миг — и то без каквато и да е основателна причина — тя бе убедена, че някой се обажда да съобщи, че Джулиан е претърпял ужасна катастрофа, или е болен, или…

— Брук, обажда се Арт Мичъл от списание „Ласт Найт“. Питах се дали имаш някакъв коментар за дописката в „Пейдж Сикс“ тази сутрин?

Прииска й се да изпищи, но за щастие успя да остане спокойна за достатъчно време, за да затвори телефона и да го изключи. Ръцете й трепереха, когато го остави на масичката за кафе. Никой, освен семейството и най-близките й приятели, нямаше новия й частен номер. Как се беше случило това?

Въпреки това нямаше никакво време да мисли за това, тъй като вече бе взела лаптопа си и с бясно чаткане по клавиатурата беше въвела уеб адреса на „Пейдж Сикс“. И ето я там, в най-горната част на страницата, заемаща почти целия екран на компютъра й. Две снимки: на едната — тя, разплакана, предния ден в „Кукшоп“ с Нола, като очевидно бършеше сълзите си със салфетката, а другата — на Джулиан, излизащ от някаква лимузина — ако се съдеше по старомодното такси на заден план, вероятно в Лондон — оставяйки на задната седалка изключително привлекателна млада жена. Надписът под нейната снимка гласеше: „Брук Олтър оплаква края на брака си по време на късна момичешка закуска вчера“, а около ръката, с която си бършеше сълзите, беше изрисувано кръгче, вероятно за да посочи отсъствието на брачна халка. Дописката продължаваше с думите: „Между тях е свършено“, твърди източник, много близък до госпожа Олтър. „Тя дори отива сама на сватбата на близък роднина следващия уикенд“. Надписът, който придружаваше снимката на Джулиан, беше не по-малко очарователен: „Скандалът не може да го забави! Олтър пренася партито в Лондон, след като съпругата му го изхвърля от манхатънския им апартамент“.

Нямаше как да спре ужасното съчетание от гняв и гадене, което сега й се струваше толкова познато, но Брук се опита да диша дълбоко и да го обмисли. Подозираше, че има напълно логично обяснение за онова момиче — независимо дали си въобразяваше разни неща или не, тя беше категорично убедена, че Джулиан никога не би се държал толкова непочтително или просто откровено глупаво — но останалото беше вбесяващо. Тя отново погледна снимката си и от ъгъла на заснемане и зърнестия образ осъзна, че вероятно е била заснета с мобилен телефон от някого от останалите посетители в заведението. Отвратена, тя стовари юмрук върху дивана толкова силно, че Уолтър изскимтя и скочи долу.

Стационарният телефон иззвъня и на дисплея се изписа номерът на Самара.

— Самара, вече не издържам на това! — възкликна Брук вместо поздрав. — Не се ли очаква от теб да се справяш с публичността му? Не можеш ли да направиш нещо по въпроса с подобни неща? — Брук никога преди не беше проявявала дори намек за грубост към момичето, но не можеше да мълчи и секунда повече.

— Брук, разбирам защо си разстроена. Всъщност се надявах да се свържа с теб, преди да видиш материала, но…

— Преди да я видя? — изпищя Брук. — Някакъв противен тип вече позвъни на мобилния ми телефон, за да ме попита как ще я коментирам. Откъде имат този номер?

— Виж, трябва да ти кажа две неща. Първо, онова момиче отзад в лимузината на Джулиан беше стилистката, която се грижи за прическата и грима му. Полетът му от Единбург се забави и нямаше време да го гримират преди участието му, затова тя работеше по него в колата. Ужасно погрешно представяне на нещата.

— Добре — каза Брук. Изненада се колко силно облекчение почувства, предвид увереността й, че има логично обяснение.

— Второ, не мога да направя много, когато вашите хора говорят с пресата. Имам само ограничен контрол и той със сигурност не се простира до бъбривите приятели и близки.

Брук се почувства, сякаш я бяха зашлевили.

— Какво искаш да кажеш?

— Че някой очевидно разпространява невключения ти в указателя номер, знае за сватбата този уикенд и публично обсъжда живота ви. Защото мога да те уверя, че това не идва от наша страна.

— Но това е невъзможно. Знам със сигурност, че…

— Брук, не искам да бъда груба, но ме търсят на другата линия и трябва да бягам. Говори с твоите хора, става ли? — И с тези думи Самара затвори.

Твърде изнервена, за да се съсредоточи върху каквото и да било — камо ли пък да се чувства виновна, че не го е направила по-рано — Брук сложи повода и каишката на Уолтър, измъкна от дрешника в коридора ботушите си „Уг“ и някакви ръкавици и почти затича по тротоара. Не знаеше дали причината беше в плетената шапка с пискюл, или в обемистото пухкаво палто, но никой от двамата папараци, които зърна на ъгъла, дори не погледна в нейната посока и тя почувства прилив на гордост заради тази малка победа. Стигнаха до Единайсето авеню, а после — до жилищната част на града, толкова бързо, колкото можаха сред делничните тълпи. Тя спря за миг само колкото да остави Уолтър да пийне от малък шадраван пред един магазин за козметични продукти и той вече се задъхваше, когато излязоха на Шейсет и шеста улица. Брук обаче едва започваше.

В рамките на двайсет минути тя успя да остави полуистерични съобщения на майка си, баща си, Синтия, Ранди и Нола (отговори единствено Нола, чиято реакция беше: „За бога, Брук, ако наистина смятах да клюкарствам с пресата за живота ти, щях да споделя много по-сочни истории, отколкото идиотската сватба на Трент и стажант Фърн. Хайде, стига!“) и се приготвяше да избере номера на мобилния телефон на Мишел.

— О, здрасти, Мишел — каза тя след сигнала на гласовата поща. — Ъъ, не съм сигурна къде си, но просто исках да те попитам какво знаеш за една дописка в „Пейдж Сикс“ от тази сутрин. Знам, че с теб сме говорили за това много пъти, но наистина се тревожа, че може случайно, хм, да си отговорила на въпросите на някой репортер, или може би да си разказала на приятелите си нещо, което е стигнало до погрешния човек? Не знам, но те моля — всъщност, умолявам те — ако обичаш, просто да затваряш телефона, ако някой се обади да задава някакви въпроси за Джулиан или мен, и да не обсъждаш личния ни живот с никого, окей? — Тя замълча за миг, като се запита първо дали е била достатъчно твърда, а после — дали не е била прекалено твърда, реши, че вероятно е изложила ясно мнението си, и затвори.

Завлече Уолтър вкъщи и прекара остатъка от деня, като приключи с автобиографията си, която вече бе писала и преписвала безброй пъти, с надеждата, че скоро ще започне да я разпраща. Беше разочароващо, че Неха вече не беше вариант за потенциално партньорство, но Брук нямаше да остави това да й провали плановете: още шест месеца, до година, клиничен опит и след това — евентуално шанс да започне собствена практика.

Около шест и трийсет Брук се замисли дали да не се обади да отмени срещата с Амбър тази вечер — идеята да се срещне с напълно нова група от жени изведнъж й се стори много неудачна — но когато осъзна, че дори няма номера й, се насили да вземе душ и да си сложи „униформата“ от джинси, ботуши и блейзър. В най-лошия случай всички ще са противни и ужасни и ще си измисля някакво извинение и ще си тръгна, помисли си тя, докато таксито се придвижваше от Таймс Скуеър до централната част на Вилидж. Поне ще изляза от апартамента си вечер: нещо, което не се е случвало от много отдавна. Мислеше си, че се е успокоила, но почувства как я заля пристъп на нервност, когато слезе от таксито на Дванайсета улица и видя хубавичко момиче с изрусена късо подстригана коса, което пушеше цигара на площадката отпред.

— Брук? — попита момичето, като изпусна струйка дим, която сякаш увисна в студения, влажен въздух.

— Здрасти. Вие Амбър ли сте? — Тя внимателно прекрачи натрупалата се на бордюра киша. Амбър стоеше на две стъпала над нея, но въпреки това Брук беше поне с пет сантиметра по-висока от нея. С изненада видя, че изпод палтото на Амбър се подава огненочервено трико, увенчано от чифт ботуши с невъзможно високи токчета. Това, в съчетание с цигарата, не беше каквото очакваше от направеното от Хедър описание на нейната наивна, сладка, редовно ходеща на църква приятелка.

Амбър сигурно я беше забелязала, че гледа.

— О, тези ли? — попита тя, макар че Брук не беше казала и дума. — Джузепе Заноти. Наричам ги „моите ботуши за мачкане на мъже“. — Южняшкият й акцент беше сладък, почти лепкав като сироп в своята мудност, напълно в разрез с външния й вид.

Брук се усмихна:

— Кажи ми, ако решиш да ги даваш под наем.

Амбър й направи знак да я последва нагоре по стълбите.

— Направо ще се влюбиш във всички — каза тя, като отвори вратата към малко фоайе с малък персийски килим. — Това е страхотна група жени. Допълнителният бонус е, че винаги, когато си помислиш, че си изпатила зле, се оказва, че някоя тук е преживяла много по-лоши неща.

— Боже, това е страхотно, предполагам? — каза Брук, като се качи след Амбър в малък асансьор. — Макар че след онази дописка в „Пейдж Сикс“ тази сутрин, не съм толкова сигурна…

— О, онази глупава малка дописка с онези аматьорски снимки? Стига, моля те! Почакай, докато се запознаеш с Изабел. Бяха заградили с кръг целулита на бедното момиче в нейна снимка по бикини на цяла страница. Ето това вече е гадно.

Брук се усмихна едва-едва:

— Да, това определено е гадно. Значи, ти, ъъ, си видяла дописката в „Пейдж Сикс“?

Вратите на асансьора се разтвориха в застлан с луксозен килим коридор, меко осветен от стенни лампи от затъмнено стъкло, и двете излязоха навън.

— О, скъпа, всички са я чели. Всички сме съгласни, че това беше едно нищо, просто временно явление. Онази снимка, на която си заедно с приятелката си и плачеш, безспорно ще предизвика съчувствие — всички жени могат да разберат това — а какво да кажем за онзи нелеп намек, че съпругът ти се натиска с някаква жена на задната седалка на лимузина на път за участие пред публика? Хайде, стига. Всички знаят, че това трябва да е била агентката му или момичето, което се грижи за косата и грима му. Не бих се тревожила за това дори за секунда.

С тези думи Амбър отвори вратата на апартамента, за да разкрие просторна открита стая, която имаше твърде голяма прилика с… баскетболно игрище? В далечния край имаше нещо, което приличаше на истински баскетболен кош, допълнен с лъскав под от твърдо дърво, странични линии и линия за свободно хвърляне. Най-близката до тях стена изглеждаше боядисана за ракетбол или може би скуош и едно огромно кошче с топки и ракети заемаше страната откъм улицата между два прозореца, високи от пода до тавана. На единствената останала стена висеше шейсетинчов телевизор с плосък екран, а точно пред него се мъдреше дълъг зелен диван, на който седяха двама тийнейджъри с мрежести шорти и кестеняви коси. Ядяха пица и играеха футболна видеоигра, която Брук би трябвало да може да разпознае, и двамата изглеждаха невероятно отегчени.

— Хайде — каза Амбър, като прекосяваше баскетболното игрище. — Всички останали са вече горе.

— Я ми припомни, чий е този апартамент?

— Знаеш ли Даяна Улф? Съпругът й беше конгресмен — не помня от кой избирателен район, но май някъде в Манхатън — и освен това оглавяваше Комисията по етика, разбира се.

Брук се качи по откритото стълбище зад Амбър.

— Добре — каза тя, макар че знаеше точно накъде отива този разговор. Човек трябваше да е живял в пещера в продължение на шест седмици миналото лято, за да не знае накъде отива този разговор.

Амбър спря, обърна се към Брук и снижи гласа си до шепот:

— Да, ами, помниш ли, че добрият стар Ед си падаше по проститутки? Дори не елитни компаньонки, имай предвид, а най-долнопробни уличници. Още по-пикантно, защото Даяна се беше кандидатирала за поста на главен прокурор на града. Ситуацията никак не беше приятна.

— Добре дошли! — изчурулика от горния край на стълбите жена в началото на четирийсетте. Носеше безупречно ушит бледоморав костюм с пола, наистина великолепни черни високи обувки от змийска кожа и най-елегантния наниз от масивни перли, който Брук беше виждала.

Амбър стигна до най-горния край на стълбите.

— Брук Олтър, това е Даяна Улф, стопанката на този прекрасен дом. Даяна, това е Брук Олтър.

— М-много ви благодаря, че ме поканихте — заекна Брук, за миг стресната от тази по-възрастна, изключително добре поддържана жена.

Даяна отмина думите й с махване на ръка:

— Моля ви, без такива официалности. Влезте, вземете си нещо за гризкане. Както Амбър със сигурност ви е осведомила, моят съпруг има — имаше — или, по-скоро, не знам дали трябва да си служа със сегашно, или с минало време, тъй като той вече не ми е съпруг, но старите навици умират трудно, така че — съпругът ми има слабост към проститутките.

Брук явно не успя да прикрие шока си, защото Даяна се засмя:

— О, скъпа, не ти казвам нищо, което да не е вече известно на цялата страна. — Тя се наведе и докосна Брук по косата. — Всъщност, не съм сигурна дали всички знаеха колко много обичаше червенокоси жени. Господи, самата аз нямах представа, докато не видях видеокасетите, заснети от ФБР под прикритие. След първите двайсет и пет момичета, или някъде там наистина започваш да откриваш някои повтарящи се модели и Ед определено е имал свой тип.

Даяна се засмя на собствената си шега и каза:

— Кения е в дневната. Изабел не може да дойде, защото детегледачката отменила уговорката. Идете да кажете „здрасти“, аз ще дойда след минута.

Амбър влезе първа в обзаведената изцяло в бяло дневна и Брук веднага разпозна в лицето на изваяната като статуя афроамериканка в зашеметяващи кожени панталони и скъпа кожена жилетка Кения Дийн, бивша съпруга на ослепителния актьор и любител на непълнолетни момичета Куинси Дийн. Кения веднага се изправи и прегърна Брук.

— Толкова се радвам да се запознаем! Хайде, сядай — каза тя, като дръпна Брук до себе си на бялото кожено диванче.

Брук се канеше да й благодари, когато Амбър й наля чаша вино и й я подаде. Тя с благодарност отпи дълга глътка.

Даяна влезе в стаята, като носеше голямо блюдо с пресни морски дарове върху лед: коктейли от скариди, стриди, всички до една различно големи, рачешки щипки, опашки от омари и миди, придружени от малки купички с масло и коктейлен сос. Остави го в средата на масичката за кафе и каза:

— Да не си посмяла да тормозиш Брук с разпити! Сега, защо не започнем поред и да й разкажем малко за преживяванията си, за да може да се почувства уютно? Амбър, защо не започнеш ти?

Амбър загриза една едра скарида:

— Всички вече знаят моята история. Омъжих се за гаджето си от гимназията — който, между другото, тогава беше абсолютен задръстеняк и зубрач, който не общуваше с никого — и в годината, след като се оженихме, той спечели „Айдъл“. Нека просто да кажем, че Томи побърза да се отдаде на насладите от новопридобитата си слава и докато приключи обиколката си из Холивуд, вече беше спал с повече момичета, отколкото са на брой пуловерите с шпиц деколте на Саймън. Това обаче всъщност беше просто загрявка, защото ако трябваше да правя предположения, бих казала, че настоящата му бройка се измерва в трицифрени числа.

— Много съжалявам — промърмори Брук, тъй като наистина не знаеше какво друго да каже.

— О, недей — каза Амбър, като се пресегна за още една скарида. — Трябваше ми известно време да го осъзная, но съвсем пределно съм си по-добре без него.

Даяна и Кения кимнаха. Кения допълни чашата си с вино и отпи.

— Да, ще трябва да се съглася, макар да не мисля, че щях да го направя, когато все още бях такава новачка в тези неща като теб — каза тя, като погледна настоятелно Брук.

— Какво имаш предвид? — попита Брук.

— Ами, само това, че след първото момиче не мислех, че това ще се случи отново — нито дори, че е направил нещо погрешно. Мислех си, че може би някоя жадна за слава нещастница се опитва да го натопи. Но после, тъй като обвиненията продължаваха да се трупат, а после дойдоха арестите, а момичетата ставаха все по-млади с всяка секунда — по на шестнайсет, петнайсет години… нека просто да кажем, че е по-трудно да се отрече.

— Бъди честна, Кения. Ти беше като мен — не повярва, че нещо не е наред, след като Куинси беше арестуван за пръв път — каза услужливо Даяна.

— Вярно е. Платих му гаранцията и го измъкнах. Но когато „48 часа“ показа заснети със скрита камера кадри, на които съпругът ми буквално провали футболния мач с някакви гимназистки, като се опитваше да ги сваля, започнах да го приемам.

— Уау — възкликна Брук.

— Не беше най-страхотното преживяване на света. Но поне по-голямата част от медийното шоу на ужасите беше съсредоточена върху обясненията какъв абсолютен и пълен боклук е той. На Изабел Принс — тя не е тук тази вечер — не й се размина толкова леко.

Брук знаеше, че тя има предвид секс касетата, която съпругът на Изабел, световноизвестният рапър Мейджър К., умишлено бе разпространил публично. Джулиан я беше гледал и я беше описал на Брук. Очевидно на нея се виждаха Изабел и Мейджър К. в голяма вана на покрива, голи, пияни, надрусани и без задръжки… заснета с професионалната видеокамера на Мейджър К. и скоро след това — изпратена лично от Мейджър до всички медии в континенталната част на Съединените щати. Брук си спомни как беше чела интервюта, в които го питаха защо е предал доверието на съпругата си, а той беше отговорил: „Тя е адски знойна и страстна, човече, и мисля, че всеки заслужава да изживее веднъж онова, което аз имам късмета да изживявам всяка нощ“.

— Да, тя наистина беше смазана — каза Амбър. — Помня, че заграждаха с кръгове целулита й на стопирани кадри от онази касета. Всички водещи на късни шоута си правеха шеги с това в продължение на седмици. Сигурно е било ужасно за нея.

За момент настъпи мълчание, докато всички мислеха за това, и Брук осъзна, че започва да се чувства задушена, хваната в капан. Просторният апартамент сега й се струваше повече като клетка, а тези мили жени — толкова приветливи и дружелюбни само преди няколко минути — я караха да се чувства още по-самотна и неразбрана. Съжаляваше за проблемите им и й се струваха много мили, но тя изобщо не беше като тях, а най-голямото престъпление на Джулиан беше една пиянска забежка с обикновено момиче на неговата възраст — нищо, дори доближаващо се до касетите със сексуални изпълнения, пристрастеността към секса, похищението на малолетни, или проститутки.

Нещо в изражението й сигурно беше издало мислите й, защото Даяна изцъка с език и каза:

— Мислиш си колко е различно положението ти от нашето, нали? Знам, че е трудно, скъпа. Съпругът ти е имал една-две тайни срещи в хотелски стаи, а кой ли мъж не е имал такива, нали така? Но, моля те, не се заблуждавай. Може би така се започва — тя направи пауза и размаха ръка в полукръг около дивана, — но така свършва.

Край. Стигаше й толкова.

— Не, не е това, просто… хм, виж, изключително съм ти благодарна за гостоприемството и за това, че ме покани тук тази вечер, но мисля, че сега трябва да си вървя — каза Брук: гласът й заседна в гърлото, докато си вземаше чантата и избягваше погледите на всички. Знаеше, че се държи грубо, но трябваше да се махне оттам на минутата.

— Брук, надявам се, че не съм те обидила — каза Даяна с помирителен тон, макар Брук да видя, че се е подразнила.

— Не, не, съвсем не. Съжалявам, просто не съм… — Гласът й заглъхна. Вместо да измисли нещо, за да запълни мълчанието, тя стана и се обърна с лице към всички.

— Ние дори не ти дадохме шанс да ни разкажеш историята си! — възкликна Амбър с разстроен вид. — Казах ти, че говорим твърде много.

— Толкова съжалявам. Моля те, не си мислете, че е заради нещо, което някой е казал. Просто, ъъ, предполагам, просто още не съм готова за това. Благодаря отново на всички ви. И съжалявам — тя вече мънкаше, стиснала палтото и дамската си чанта, стигнала до най-горния край на стълбището, където видя как един от тийнейджърите слиза надолу. През ума й мина откачената мисъл, че той ще се опита да я задържи. Докато се провираше покрай него малко по-грубо от необходимото, го чу да казва: „Кофти“, а после, миг по-късно: „Хей, мамо, има ли още кока-кола? Дилън я изпи всичката“. Това беше последното, което чу, докато прекосяваше баскетболното игрище и слизаше по стълбите на сградата, вместо да вземе асансьора, а после се озова навън, мразовитият въздух заплющя по кожата й и тя почувства, че отново може да диша.

Покрай нея мина свободно такси, а после — още едно и макар че температурите навън бяха минусови, тя не обърна внимание на нито едно от тях и тръгна пеша, почти тичешком, към апартамента си. Умът й препускаше, като премисляше всяка история, която беше чула тази вечер, и я отхвърляше, пренебрегваше я, намирайки празнините или детайлите, които не пасваха на нейната история с Джулиан. Беше нелепо да мисли, че тя и Джулиан ще свършат по този начин, просто заради една забежка, заради една-единствена грешка. Те се обичаха. Само защото положението беше трудно, това по никакъв начин не означаваше, че са обречени. Нали?

Брук прекоси Шесто авеню, а после — Седмо, а после — Осмо. Пръстите и бузите й започваха да се вкочаняват от студа, но не я беше грижа. Беше се махнала от онова място и беше избягала далече от всички онези отвратителни истории, далече от всички онези предричания за брака й, които нямаха никакво основание. Онези жени не познаваха нея или Джулиан, нито знаеха нещо за тяхното положение! Успя да се успокои, забави ход, пое си дълбоко въздух и си каза, че всичко ще бъде наред.

Само да можеше да се отърве от онази дребна, упорита мисъл в самото дъно на ума си: Ами ако са прави?.