Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (12)

12
По-добре или по-зле от снимките на Сиена?

— Ало? — каза Брук в телефонната слушалка.

— Аз съм. Облечена ли си вече? Коя избра? — Гласът на Нола звучеше задъхано и нетърпеливо.

Брук крадешком хвърли поглед към трийсет и няколко годишната жена, застанала до нея, и видя как тя веднага й хвърли в отговор също такъв поглед. Охраната в „Бевърли Уилшър“ полагаше всички усилия да не допуска вътре папараците, но много от репортерите и фотографите бяха заобиколили правилата, като си резервираха стаи в хотела. Беше забелязала същата тази жена да я наблюдава във фоайето преди, когато беше изтичала долу да провери дали в сувенирния магазин продават ментови бонбони за освежаване на дъха, и наистина тя се беше шмугнала в асансьора заедно с Брук точно преди вратите да се затворят. Ако се съдеше по вида й — копринено потниче, пъхнато в добре ушити панталони, скъпи балетни пантофки и елегантно подбрани бижута — Брук заключи, че не е авторка на блог, дописничка на клюкарска рубрика или папарак под прикритие като онзи тип, който седеше пред сградата им, и онзи, който я издебна в супермаркета. Което я превръщаше в нещо още по-плашещо: истинска, жива, мислеща, наблюдателна репортерка.

— Ще си бъда в стаята след минута. Ще ти звънна тогава. — Брук изключи телефона, преди Нола да успее да каже и дума повече.

Жената й се усмихна и разкри прекрасни бисернобели зъби. Беше мила усмивка, такава, която казваше: Разбирам какво е усещането! И аз имам приятелка, която така ми вади душата по телефона, но през последните няколко месеца Брук беше усъвършенствала инстинктите си почти до краен предел, въпреки незаплашителната си външност и съчувственото си изражение, тази жена беше хищница, лешояд, който вечно дебнеше да се спусне и да сграбчи някаква плячка, вампир, който вечно беше нащрек. Останеш ли, ще те ухапе. Брук отчаяно закопня да се измъкне.

— За „Грамитата“ ли сте тук? — попита жената мило, сякаш беше прекалено добре запозната с тръпката от приготовленията за подобно събитие.

— Ммм — промърмори Брук, в нежеланието си да се ангажира с нещо повече. Знаеше, просто знаеше, че тази жена всеки момент ще я обстреля с поредица бързи въпроси — беше виждала тази тактика на обезоръжаване и атака преди, с особено напористата авторка на един блог, която се беше свързала с нея след участието на Джулиан в шоуто „Днес“, преструвайки се на безобидна фенка — но все още не можеше да се застави да се държи обезсърчаващо грубо.

Асансьорът спря на десетия етаж и Брук трябваше да изтърпи един разговор, състоящ се от: „О, нагоре ли отива? Е, аз съм надолу“ между жената и една двойка с издайнически европейски вид (и мъжът, и жената носеха бермуди, неговите по-тесни и впити от нейните и всеки от двамата имаше различна версия на една и съща раница „Инвикта“ в неонови цветове.) Тя затаи дъх и със силата на волята си призова асансьора да се раздвижи.

— Сигурно е вълнуващо да отивате на първите си „Грамита“, особено като се има предвид, че участието на съпруга ви е очаквано с такова нетърпение.

Ето. Брук издиша шумно и — странно — на мига се почувства по-добре. Беше облекчена, че подозренията й се потвърдиха: сега на никоя от тях не й се налагаше да се преструва. Безмълвно се изруга, че не беше оставила асистентката на Лио да свърши тази работа, но сега поне знаеше какво се очаква от нея. Прикова очи върху таблото с бутоните над вратите и усърдно се престори, че не е чула и дума от това, което бе казала жената.

— Просто се питах, Брук… — при звука на името си, Брук по рефлекс вдигна рязко глава — дали имаш някакъв коментар по последните снимки?

Последните снимки. За какво говореше тя? Брук отново впери поглед във вратите на асансьора и си напомни, че тези хора бяха готови да кажат всичко, за да те накарат да кажеш дори само едно изречение — изречение, което след това щяха да изопачат и преобърнат, за да си пасне с глупостите, които току-що си бяха съчинили. Зарече се, че няма да падне в капана.

— Сигурно е много трудно да понасяш всичките онези ужасни слухове за твоя съпруг и други жени — не мога дори да си го представя. Мислиш ли, че това ще ти попречи да се наслаждаваш на празненството тази вечер?

Вратите на асансьора най-сетне изсвистяха и се отвориха на най-горния етаж. Брук пристъпи във фоайето, което водеше до техния апартамент с три спални, понастоящем епицентър на лудницата, наречена „подготовка за наградите «Грами»“. Най-силното й желание бе да забели очи и да каже, че ако Джулиан наистина спеше с толкова жени, колкото намекваха таблоидите, не само щеше да е подобрил рекорда на Тайгър, но и нямаше да му остава и секунда да изпълни дори една песен. Искаше й се да каже, че след като си прочела безброй подробни разкази от неназовани източници за това, как съпругът ти се вманиачава по всичко — от татуирани стриптийзьорки до мъже с наднормено тегло — обичайните твърдения за изневери почти не стигат до съзнанието ти. Най-много от всичко й се искаше да каже на тази жена онова, в чиято истинност бе убедена извън всяко съмнение: че съпругът й, макар и невероятно талантлив, а сега и безспорно прочут, все още повръщаше преди всяко участие, видимо се потеше, когато тийнейджърките пищяха в негово присъствие, и необяснимо защо, обичаше да си реже ноктите на краката, докато седи на тоалетната чиния. Той просто не беше от типа мъже, които изневеряват, и това беше очевидно за всички, които наистина го познаваха.

Но, разбира се, тя не можеше да каже всичко това, така че, както обикновено, не каза абсолютно нищо, а просто проследи как вратите на асансьора се затварят.

Няма да мисля за нищо от това тази вечер, нареди си Брук, докато отключваше вратата с електронната си карта. Тази вечер е посветена само на Джулиан. Нищо повече, нищо по-малко. Това беше вечерта, заради която всички нахлувания в личния им живот и ужасните графици, и това, че животът им бе заприличал на маскарад, щяха да си струват. Каквото и да се случеше — нов, злобен слух за Джулиан и други жени, унизителна папарашка снимка, противен коментар, отправен от някого от персонала на Джулиан, в опит да „й бъде от помощ“ — тя беше твърдо решена да се наслаждава на всяка секунда от такава важна вечер. Само преди два часа майка й се бе отдала на поетични размишления как подобна вечер е „преживяване, което се случва веднъж в живота“ и Брук е длъжна да я изживее възможно най-пълноценно. Брук се зарече да направи точно това.

Влезе бодро в апартамента и се усмихна на един от асистентите — кой можеше да запомни имената на всичките напоследък? — който я настани право в един козметичен стол, без дори да я поздрави. Нервността, увиснала над стаята, не означаваше, че самата вечер няма да бъде невероятна. Нямаше да позволи приготовленията да й смачкат настроението.

— Сверяване на часовниците! — провикна се една от асистентките с дразнещо писклив глас, още по-неприятен заради силния нюйоркски акцент.

— Един и десет! Малко след един! Един и десет! — Трима различни души отговориха едновременно, всичките — с нотка на паника в гласа.

— Добре, хора, да настъпим газта! Остават ни един час и петдесет минути, което, ако се съди от вида на нещата — тя направи пауза и огледа стаята с пресилено завъртане и погледна Брук право в очите, без да откъсва поглед от нея, докато не свърши — тук дори не се доближаваме до представителния вид.

Брук предпазливо вдигна глава, като внимаваше да не попречи на двамата души, които работеха по очите й, и направи знак на асистентката да се приближи.

— Да? — попита Наталия, без да се опитва да скрие раздразнението си.

— Кога очаквате да се върне Джулиан? Има нещо, което трябва да…

Наталия издаде напред почти несъществуващия си ханш и погледна един прозрачен клипборд.

— Да видим, той тъкмо приключва с релаксиращия си масаж и е на път за депилацията. По разписание се връща тук точно в два, но ще трябва да се срещне с шивача, за да се уверим, че най-после сме овладели положението с реверите.

Брук се усмихна мило на разтревоженото момиче и реши да предприеме различен подход:

— Сигурно с нетърпение очакваш края на този ден. Изглежда, че и за миг не си спряла да тичаш насам-натам.

— Това ли е начинът ви да кажете, че изглеждам ужасно? — процеди в отговор Наталия и ръката й автоматично се стрелна към косата й. — Защото ако е така, трябва просто да го кажете.

Брук въздъхна. Защо беше невъзможно да кажеш нещо правилно около тези хора? Само преди петнайсет минути, когато жизнерадостно бе попитала Лио дали хотелът в Бевърли Хилс, в който бяха отседнали, е същият, в който е сниман „Хубава жена“, той троснато бе отговорил, че ще трябва да разглежда забележителностите сама.

— Изобщо не исках да кажа това. Само че знам, че днес е невероятна лудница и мисля, че се справяш възхитително с това.

— Е, все някой трябва да го прави — каза Наталия и си тръгна.

Брук се изкушаваше да я повика да се върне и да проведе с нея един малък разговор за елементарната вежливост, но размисли, когато си спомни репортера, който наблюдаваше всичко от около три метра разстояние. Този, за нещастие, беше получил одобрение да ги следва през часовете преди церемонията по връчване на наградите „Грами“, за да събере материал за подробен профил на Джулиан, който списанието подготвяше. Лио беше договорил нещо като сделка, чрез която щеше да осигури свободен достъп до Джулиан в продължение на цяла седмица, ако списание „Ню Йорк“ му гарантира място на корицата и затова сега, четири дни след началото на седмицата, целият антураж на Джулиан полагаше усилия да поддържа външно поведение в стил „обожаваме работата си“ и да се усмихва непрекъснато — и се проваляше безславно. Всеки път щом Брук зърнеше репортера — доста приятен тип, — започваше да си фантазира как го убива.

Беше впечатлена колко умело можеше един добър репортер да се слее с фона. В дните й на обикновена жена, винаги й се струваше нелепо, че една двойка може да се спречка или да упрекне някой служител или дори да говори по телефона в присъствието на някой журналист, дебнещ за клюки: сега изпитваше единствено съчувствие към „жертвите“. Мъжът от списание „Ню Йорк“ ги следваше като сянка през последните четири дни, но като се правеше на сляп, глух и ням, той й се струваше не по-заплашителен от един тапет. И именно в тези моменти — Брук знаеше това — беше най-опасен.

Чу звънеца на входната врата, но не можеше да се обърне, без да рискува да бъде сериозно осакатена от машата за къдрене.

— Някакъв шанс това да е обядът? — попита тя.

Една от гримьорките отговори:

— Не е твърде вероятно. Изглежда, че церберът, който отговаря за графика, не смята храната за приоритет. Сега — никакви приказки повече, докато обработвам бръчиците около очите ви.

Подобни коментари вече почти не достигаха до съзнанието й: Брук се радваше, че момичето още не я беше попитало дали обмисля изсветляващи процедури, за да махне луничките си — нещо, което, изглежда, беше неизменна тема на обсъждане напоследък. Опита се да се разсее с „Лос Анжелис Таймс“, но вълнението наоколо й пречеше да се съсредоточи напълно. Брук огледа простиращия се на сто деветдесет и пет квадратни метра мезонет — близнак и различи две гримьорки, две стилистки, една маникюристка, отговорник за връзки с обществеността, един агент, бизнес мениджър, репортерката от „Ню Йорк“, една от жените за пробите от „Валентино“ и достатъчно асистентки да запълнят Белия дом.

Беше безспорно нелепо, но Брук не можеше да не се почувства развълнувана от цялата история. Беше на церемонията по връчването на наградите „Грами“ — наградите „Грами!“ — готвейки се да придружи съпруга си по червения килим пред целия свят. Да каже, че й се струваше нереално, бе твърде слабо казано: щеше ли подобно събитие някога да й се стори истинско? Още откакто за първи път беше чула Джулиан да свири в онази дупка „Руби’с“ преди близо девет години, тя казваше на всички, които бяха готови да я слушат, че той ще стане звезда. Онова, което никога не си беше представяла, беше реалността на тази дума — „звезда“. Рокзвезда. Суперзвезда. Нейният съпруг, същият човек, който още си купуваше само боксерки „Хейнс“, по три в опаковка, обожаваше гризините в „Олив Гардън“ и си чоплеше носа, когато си мислеше, че тя не гледа, беше международно призната рокзвезда с милиони пищящи, обожаващи го, предани фенове. Не можеше да си представи момент, сега, или в бъдещето, когато ще е способна да осмисли този факт.

На вратата се позвъни втори път, преди една от невъобразимо младите асистентки да изтича да я отвори — и бързо да изпищи.

— Кой е? — попита Брук, която не можеше да отвори очи, докато ги очертаваха.

— Охраната от „Нийл Лейн“ — чу тя отговора на Наталия. — Носи бижутата ти.

— Бижутата ми ли? — попита Брук. Нямаше достатъчно доверие в себе си, за да е сигурна, че няма също да изпищи, затова рязко затвори уста и се опита да не се усмихва.

Когато най-после стана време да облече роклята си, Брук вече си мислеше, че може да припадне от вълнение (и от глад, но въпреки армията от помощници в този хотелски апартамент, явно никой не се интересуваше от храната). Две асистентки държаха разтворена великолепната рокля на „Валентино“, а друга държеше ръката й, докато Брук се вмъкваше в нея. Ципът на роклята се плъзна гладко нагоре по гърба й и обгърна като прегръдка наскоро оформените й бедра и умело повдигнатия бюст, сякаш бе ушита по поръчка — което, разбира се, беше така. Кройката на роклята, стесняваща се надолу като опашката на русалка, подчертаваше стегнатата й талия, докато напълно прикриваше „приятно закръгления“ й задник, а нащърбеното й съблазнително деколте подчертаваше разстоянието между гърдите й точно както трябва. Ако не се броеше цветът (наситено златист оттенък, не металик, а с вид, сякаш тя имаше блещукащ, съвършен бронзов тен), това беше истински урок колко безкрайно по-добре от разните дипли, мъниста, ръкави, шарфове, пайети, кринолини или кристали, великолепната тъкан и безупречната кройка могат да превърнат една рокля от красива в невероятно забележителна. И жената, дошла от „Валентино“ за пробата, и собствената стилистка на Брук кимнаха одобрително, а Брук бе извън себе си от радост, че беше тренирала с удвоени усилия през последните два месеца. Най-после усилието се беше изплатило.

Следваха бижутата и това беше почти прекалено, за да го възприеме. Охранителят, мъж, по-нисък от средния ръст, с рамене като на футболен защитник, подаде три кадифени кутии на стилистката, която веднага ги отвори.

— Идеално — обяви тя, като измъкваше бижутата от кадифените им кутии.

— О, божичко — промълви Брук, когато зърна за пръв път обиците. Бяха крушовидни диамантени висулки, деликатно оформени от монтирани един до друг камъни и имаха излъчването на много стар холивудски блясък.

— Обърнете се — нареди стилистката. Умело прикрепи обиците към ушите на Брук и закопча гривна в подобен стил върху дясната й китка.

— Великолепни са — прошепна Брук, взирайки се в блещукащата купчина диаманти върху ръката си. Обърна се към охранителя: — По-добре да ме последвате в банята довечера. Имам навика непрекъснато да „губя“ бижута! — Засмя се, за да покаже, че се шегува, но охранителят дори не се усмихна.

— Лявата ръка — излая стилистката.

Брук протегна лявата си ръка и преди да осъзнае какво става, жената свали простата й златна венчална халка — онази, върху която Джулиан беше гравирал датата на сватбата им — и я замени с пръстен с диамант, голям колкото бадемова сладка.

Брук рязко дръпна ръка назад, веднага щом осъзна.

— Не, това няма да стане, защото, знаете ли, хм, това, хм…

— Джулиан ще разбере — каза момичето и подчерта решителността си, като затвори с рязко щракване кутийката от пръстена. — Ще отида да взема „Полароида“, за да направим няколко пробни снимки и да се уверим, че всичко ще изглежда добре, когато се заснеме. Не мърдайте.

Най-после оставена сама, Брук се завъртя пред огледалото в цял ръст, донесено специално за случая. През целия си живот не помнеше да се е чувствала дори наполовина толкова красива. Гримът я караше да се чувства като по-красива, но въпреки това истинска версия на самата себе си, а кожата й сияеше от здраве и руменина. Навсякъде искряха диаманти, косата й изглеждаше шик и въпреки това естествена, събрана и навита ниско на тила, а роклята й беше самото съвършенство. Тя се усмихна сияйно на отражението си и грабна телефона до леглото, развълнувана да сподели този миг.

Той иззвъня, преди да успее да набере номера на майка си, и Брук почувства познатото нервно присвиване дълбоко в стомаха, когато на екрана се изписа познатият номер на Медицинския център към Нюйоркския университет. Защо, за бога, й се обаждаха? Друга диетоложка, Ребека, се беше съгласила да поеме двете смени, които Брук щеше да пропусне, в замяна на две редовни смени, една по време на празниците и един уикенд. Беше доста тежка сделка, но какъв избор имаше? Ставаше дума за наградите „Грами“. Друга мисъл проблесна в ума й, преди да успее да я отблъсне: дали Маргарет не се обаждаше да й каже, че й възлага всички смени в педиатрията?

Брук си позволи един миг примесено с надежда вълнение, преди да реши, че просто се обажда Ребека за пояснение по някой график. Прочисти гърло и каза:

— Ало?

— Брук? Чуваш ли ме? — Гласът на Маргарет прогърмя по линията.

— Ало, здравей, Маргарет. Наред ли е всичко? — попита Брук, като се опита да придаде на гласа си възможно най-спокоен и уверен тон.

— О, привет. Сега те чувам. Слушай, Брук, просто се питах дали всичко е наред. Тъкмо започвах малко да се тревожа.

— Да се тревожиш? Защо. Всичко тук е страхотно. — Възможно ли беше Маргарет да е прочела глупостите, за които намекваше репортерката от асансьора? Брук се помоли да не става дума за това.

Маргарет въздъхна тежко, почти печално:

— Слушай, Брук. Знам, че това е изключително важен уикенд за теб, за Джулиан. Не би трябвало да си никъде другаде и ми е много неприятно, че се налага да ти се обадя точно сега.

Но все пак трябва да ръководя персонал, а не мога да го правя, когато не ми достигат хора.

— Не достигат хора ли?

— Знам, че това вероятно е последното, за което си мислела, предвид всичко, което става в момента, но ако ще пропускаш работни дни, е задължително да намериш някой, който да поеме смените ти. Смяната ти започна в девет тази сутрин, а вече минава десет.

— О, боже мой. Толкова съжалявам, Маргарет! Знам, че мога да изясня всичко това. Моля те, дай ми само пет минути. Веднага ще ти звънна пак.

Брук не изчака отговор. Прекъсна връзката и превъртя телефонния си указател, за да намери номера на Ребека. Отправи безмълвна молитва, когато телефонът зазвъня, и почувства как я заля вълна на облекчение, когато чу Ребека да отговаря.

— Ребека? Привет. Обажда се Брук Олтър.

За секунда настъпи колебание.

— О, привет! Как си?

— Добре съм, но току-що се обади Маргарет, която се чудеше къде съм и тъй като за днес с теб се сменихме… — Брук остави думите да заглъхнат недоизречени, боейки се, че ще каже нещо непоправимо грубо, ако продължи.

— О, да, такава беше идеята — каза Ребека бодро, със сладък и енергичен глас, — но ти оставих съобщение, за да ти предам, че в крайна сметка не ми е възможно.

Брук се почувства, сякаш я бяха зашлевили. Чу някакъв млад мъж да крещи радостно от дневната на апартамента и й се прииска да го убие, който и да беше.

— Оставила си ми съобщение?

— Определено. Да видим, днес е неделя… хмм, трябва да съм ти оставила съобщение рано следобед в петък.

— Петък следобед ли? — Брук беше тръгнала за летището около два. Ребека сигурно бе позвънила на домашния й телефон и беше оставила съобщение на телефонния й секретар. Почувства как започва да й се гади по-силно.

— Да, сега си спомням точно. Трябва да е било около два и петнайсет — два и трийсет, защото тъкмо бях взела Брейдън от детската градина, и Бил се обади да разбере дали ще успеем да отидем у свекърва ми в неделя за нещо като семейно събиране. Сестра му и съпругът й щяха да пристигнат с новото си бебе, момиченце, което осиновили от Корея и, ами…

— Ясно — прекъсна я Брук, отново впрягайки всяка частица от силата на волята си, за да се сдържи да не се озъби на Ребека. — Добре, ами, благодаря, че изяснихме това. Съжалявам, че ще затворя, но трябва на минутата да се обадя пак на Маргарет.

Брук отдръпна телефона от ухото си, но не и преди да чуе: „Наистина съжалявам“ от слушалката. После прекъсна разговора.

Да му се не види. Беше още по-лошо, отколкото си мислеше. Застави се да набере номера, тъй като не искаше да пропилява и секунда повече от такава невероятна вечер.

Маргарет вдигна на първото позвъняване:

— Ало?

— Маргарет, наистина ужасно съжалявам и никакви извинения не са достатъчни, но изглежда, че е станало огромно недоразумение. Бях се уговорила с Ребека да ме замести днес — надявам се, знаеш, че никога не бих те оставила в подобно трудно положение — но явно е възникнало нещо спешно в последната минута и не е успяла. Предполагам, че ми е оставила съобщение, но не съм…

— Брук… — Невъзможно беше да не долови печалната нотка в гласа й.

— Маргарет, знам, че това ти създава ужасно неудобство и много съжалявам, но трябва да ми повярваш, когато…

— Брук, съжалявам. Знам, че съм ти казвала преди, но при всички тези съкращения в бюджета, направо ми дишат във врата за представянето и присъствието на персонала. Преглеждат присъствените картони и досиетата на абсолютно всички.

Брук изобщо не си правеше илюзии какво става. Знаеше, че я уволняват и беше напълно ужасена от това, но единствената мисъл, която минаваше през ума й, беше: „Моля те, не го казвай! Докато не го кажеш, това не се случва наистина. Моля те, не го прави сега. Моля те! Моля те! Моля те!“ Вместо това каза:

— Не съм сигурна, че разбирам.

— Брук, моля за оставката ти. Мисля, че честите ти отсъствия и даването на приоритет на личния ти живот попречиха на ангажиментите ти към програмата и смятам, че вече не се вместваш добре в нея.

Възелът в гърлото й почти я задушаваше и тя почувства как една самотна, гореща сълза се плъзва надолу по бузата й. Гримьорката несъмнено щеше да я убие за това прегрешение.

— Мислиш, че вече не ставам? — каза тя. Гласът й ясно даде да се разбере, че плаче. — Аз получих най-висок резултат от целия екип в оценяването от произволно избрани пациенти. Бях вторият човек с най-висок брой точки от завършващите Нюйоркския университет в моя випуск. Маргарет, обичам работата си и мисля, че съм добра в нея. Какво да правя?

Маргарет издиша шумно и за миг Брук си даде сметка, че това е почти толкова трудно за шефката й, колкото и за нея.

— Брук, съжалявам. Поради… смекчаващи обстоятелства… ще се съглася да приема оставката ти и да потвърдя пред евентуалните ти бъдещи работодатели, че си напуснала, хм, доброволно. Знам, че това едва ли е утешително, но е най-доброто, което мога да направя.

Брук се помъчи да измисли какво да каже. Не съществува сценарий как да приключиш телефонен разговор, след като са те уволнили, особено когато не си позволяваш да изкрещиш: „Начукай си го!“ половин дузина пъти. За дълъг миг настъпи неловко мълчание.

Маргарет се съвзе първа:

— Брук, там ли си още? Защо не поговорим повече, когато дойдеш да си опразниш шкафчето?

Сега сълзите наистина се лееха и единственото, за което Брук можеше да мисли, беше неминуемият гневен истеричен пристъп, в който щеше да изпадне гримьорката.

— Добре, предполагам, че ще намина другата седмица? — Не знаеше какво друго да каже. — Ъъ, благодаря за всичко. — Защо благодареше на жената, която току-що я беше уволнила?

— Пази се, Брук.

Тя изключи телефона и се взира в него почти цяла минута, преди да проумее реалността на положението.

Уволнена. За пръв път през целия й живот, включително безбройните пъти, когато беше гледала деца срещу заплащане в прогимназията, краткотрайния й ангажимент като рекламно лице на някаква марка кисело мляко в гимназията, една лятна работа като сервитьорка в заведение от веригата „TGIF“, три семестъра като гид при обиколките на кампуса в Корнел и сякаш поне хиляда часа стаж и практически упражнения като дипломантка.

Сега най-после беше професионалист на пълно работно време, със заплата, а беше безцеремонно уволнена. Забеляза, че ръцете й треперят и с благодарност посегна към чашата с вода наблизо.

Гневни, жестоки мисли изникваха в ума й и я караха да се чувства още по-зле. Нищо от това никога нямаше да се случи, ако не беше Джулиан. Винаги трябваше да го следва, да го придружава, да го подкрепя. Защото алтернативата беше изобщо да не се виждат. Ситуацията беше невъзможна. Тя почувства буца в гърлото си.

Брук пресуши чашата си с вода, остави я и вдиша толкова дълбоко, колкото позволяваше роклята. Другата седмица щеше да отиде в болницата и да настоява, умолява и раболепничи, докато ги убеди, че гледа сериозно на работата си — но засега трябваше с всички сили да се опита да избие станалото от главата си. Попи разтопената очна спирала с кърпичка и се зарече дори да не намеква на Джулиан, че нещо не е наред. Тази вечер трябваше да уважи успеха му, да сподели вълнението и трепетното му очакване, да се наслаждава на цялото внимание. Трябваше да не забравя да се потопи във всеки миг.

Не й се наложи да чака дълго. Само минути по-късно вратата към спалнята на хотелския апартамент се отвори и Джулиан се появи. Изглеждаше невероятно стресиран и смутен, вероятно от нерви и от факта, че носеше необикновено лъскав костюм, съчетан с тясна и впита, наполовина закопчана риза, която излагаше на показ обезпокоително голяма част от гърдите му. Брук се насили да се усмихне.

— Привет! — Тя се усмихна широко, правейки малко представление за него. — Какво мислиш?

Джулиан успя да докара една напрегната, разсеяна усмивка.

— Уау. Изглеждаш страхотно.

Брук се готвеше да му напомни, че подобно усилие от нейна страна изискваше далеч повече ентусиазъм от негова, когато се вгледа внимателно в лицето му. Той направи гримаса като от болка и седна на едно кадифено кресло.

— О, сигурно направо изгаряш от нетърпение! — възкликна тя, като се приближи до него. Опита се да коленичи до него, но роклята й не го позволяваше, затова застана до креслото му. — Изглеждаш секси и готин.

Джулиан мълчеше.

— Ела тук, любими — изгука тя, като взе ръката му в своята. Чувстваше се донякъде като измамница, задето се преструваше, че всичко е наред, но си напомни, че е правилно да постъпи така. — Естествено е да си нервен, но тази вечер ще бъде…

Изражението му я накара да млъкне насред изречението.

— Джулиан, какво има? Какво не е наред?

Той прокара пръсти през косата си и си пое дълбоко въздух. Когато най-накрая проговори, от дълбокия му, равен глас я побиха мразовити тръпки.

— Имам да ти съобщя нещо — каза той, забил поглед в пода.

— Добре. Е, кажи ми. Какво има?

Той вдиша и издиша бавно и в този момент Брук разбра, че това няма нищо общо с нервите му. Умът й започна да обмисля всяка ужасна възможност. Той беше болен, имаше рак или мозъчен тумор. Някой от родителите му беше болен. Беше станала ужасна автомобилна катастрофа. Може би ставаше въпрос за нейното семейство? Бебето Ела? Майка й?

— Джулиан? Какво има? Ужасена съм. Трябва да ми кажеш. Просто го кажи.

Най-после той я погледна в очите сякаш с новопридобита решителност. За частица от секундата Брук си помисли, че моментът е отминал и могат да продължат приготовленията си. Но също толкова бързо изражението се върна и Джулиан посочи към леглото.

— Брук, мисля, че трябва да седнеш, за да чуеш това — каза той, като някак успя да направи името й да прозвучи зловещо. — Ще ти бъде много трудно да чуеш това.

— Добре ли си? А родителите ни? Джулиан? — Тя беше в паника, напълно сигурна, че се беше случило нещо твърде ужасно, за да го проумее.

Той вдигна ръка и поклати глава:

— Не, не е нищо такова. Става дума за нас. Какво?

— За нас ли? Какво за нас! — Нима той наистина избираше тъкмо сегашния момент да говори за отношенията им?

Джулиан се втренчи в пода. Брук отдръпна ръка и го смушка в рамото:

— Джулиан, за какво говориш, по дяволите? Дотук с уточненията. Просто го кажи вече, каквото и да е.

— Очевидно на бял свят са излезли някакви снимки. — Изрече го със същия тон, с който би съобщил, че му остават три месеца живот.

— Какви снимки? — попита Брук, но веднага разбра какво имаше предвид той. Умът й светкавично се стрелна към репортерката в асансьора по-рано днес следобед. Беше видяла колко бързо се беше разнесла новината за несъществуващата й бременност. Беше чела за „аферата“ с Лайла Лоусън в продължение на месеци. Но никога преди не беше имало истински снимки.

— Снимки, които не изглеждат добре, но също и не казват истината.

— Джулиан.

Той въздъхна:

— Не са добри.

— По-добри, или по-лоши от снимките на Сиена? — Само две седмици по-рано бяха обсъждали онези злощастни снимки. По ирония, именно Джулиан бе този, който не можеше да разбере как женен баща на четири деца може да бъде сниман на балкона на хотелска стая, с увиснала на шията му гола актриса. Брук беше предложила многобройни напълно логични обяснения как всичко можело да не е каквото изглежда, но в крайна сметка се бе съгласила, че няма оправдана причина, поради която Балтазар Гети да обгръща с длани гърдите на Сиена на едната снимка и да пъха език в гърлото й — на друга. Защо не можеше да си остане в хотела, докато беше полугол, правеше забежки и мамеше жена си?

— Горе-долу също толкова ужасни. Но, Брук, кълна ти се, не беше толкова лошо, колкото изглежда.

— Горе-долу също толкова ужасни! И какво не е толкова лошо, след като твърдиш, че нищо не се е случило? — Брук се втренчи в Джулиан, докато той срещна погледа й. Изражението му бе глуповато.

— Покажи ми — каза тя, като протегна ръка към него да вземе списанието, което той държеше, навито на руло, в здраво свития си юмрук.

Той разви списанието и тя видя, че е брой на „Спин“.

— Не, не е това. Аз, ъъ, го четях преди. Би ли ме оставила първо да обясня, Брук? Правени са в „Шато Мармон“, а знаеш колко нелепо…

— Кога си бил в „Шато Мармон“? — процеди Брук, мразейки звука на собствения си глас.

Джулиан придоби вид, сякаш са го зашлевили, очите му бяха широко отворени от неверие (или паника?), а цветът се отдръпна от бузите му.

— Кога съм бил… бях там, чакай да видя, преди четири, пет… миналия понеделник вечер. Помниш ли? Въпросният ден свирихме в Солт Лейк, а после всички се качихме на полет до Ел Ей заедно, понеже щяхме да свирим отново чак в сряда? Казах ти го.

— Миналата седмица изобщо не ми го представи така — каза тя тихо, ръцете й отново започнаха да треперят. — Съвсем ясно си спомням как каза, че заминаваш за Ел Ей да се срещнеш с някого — сега не помня с кого — но никога не си казал нищо за свободна вечер.

— Хм?

— Е, само защото се кълнеш наляво и надясно, че винаги правиш всичко по силите си да се прибираш вкъщи, когато можеш — дори да е само за една нощ — но очевидно онази нощ е била изключение.

Джулиан скочи от стола и се приближи до Брук. Опита се да обвие ръце около нея, но тя се отдръпна като подплашена сърна.

— Брук, ела тук. Не съм… правил секс с нея. Не е така, както изглежда.

— Не си правил секс с нея? Нима сега се предполага да седя тук и да правя догадки какво всъщност се е случило?

Той зарови ръце в косата си.

— Не е нищо такова.

— Нищо какво? Какво, по дяволите, се случи, Джулиан? Явно нещо, защото никога преди не сме водили подобен разговор.

— Просто… много е заплетено.

Тя почувства как дъхът засяда в гърлото й.

— Кажи ми, че нищо не се е случило. Кажи: „Брук, тези снимки са пълна измама, абсолютно изопачена измислица“ и ще ти повярвам.

Погледна го, а той извърна очи. Това беше всичко, което й беше нужно да знае.

По някаква причина, която и сама не разбираше, Брук почувства как цялата ярост изчезва в миг. Не се чувстваше по-добре, нито дори най-малко успокоена, но сякаш някой бе изцедил от нея всичкия гняв и го бе заменил с дълбока, студена обида. Не можеше да се застави да проговори.

Седяха мълчаливо: никой от двамата не смееше да каже и дума. Сега Брук трепереше, тресеше се цялата — ръце, рамене, всичко — а Джулиан беше забил поглед в скута си. Тя си помисли, че ще повърне.

Накрая каза:

— Уволниха ме.

Той рязко вдигна глава:

— Какво?

— Да, току-що. Маргарет каза, че шефовете поставят под въпрос моята „ангажираност с програмата“. Защото все ме няма. Защото през последните шест месеца съм си вземала повече почивни дни и съм разменяла смените си с други колеги по-често, отколкото хората правят за десет години. Защото съм твърде заета да те следвам из цялата страна, да отсядам в пищни хотелски апартаменти и да нося диаманти.

Джулиан отпусна глава в ръцете си.

— Нямах представа.

На вратата се почука. Когато никой от двамата не продума, Наталия подаде глава вътре.

— Трябва да направим последна репетиция с вас двамата и после да започнем да се готвим за излизане. Трябва да бъдете на червения килим след двайсет и пет минути.

Джулиан кимна и тя отново затвори вратата. Той погледна Брук.

— Толкова съжалявам, Рук. Не мога да повярвам, че наистина, ъъ, са те уволнили. Имаха късмет, че работиш с тях, и го знаеха.

На вратата се почука отново.

— Излизаме веднага! — извика тя, по-високо, отколкото възнамеряваше.

Въпреки това вратата се отвори и се появи Лио. Брук го загледа как внимателно надява на лицето си изражението на помирител, „ковач на споразумения“, отзивчив довереник в тежки моменти и моментално й се доповръща.

— Лио, би ли ни дал само минутка? — Тя не си направи труда да скрие неприязънта си.

Той влезе и затвори вратата зад гърба си, сякаш не я беше чул.

— Брук, повярвай ми, знам, че едва ли ти е лесно тъкмо сега, но вие двамата трябва да бъдете на червения килим след по-малко от трийсет минути, а моята работа е да се погрижа да сте готови.

Джулиан кимна. Брук можеше само да гледа втренчено.

— Е, разбира се, всички знаем, че онези снимки са просто куп глупости, но докато не успея да стигна до дъното на историята и да принудя списанието да ги изтегли — тук той направи пауза, за да даде възможност на всички да осъзнаят властта и влиянието му — бих искал двамата да сте готови.

— Окей — каза Джулиан и погледна Брук. — Предполагам, че вероятно е добре да подготвим официалния си отговор на всички въпроси като двойка. Да демонстрираме обединен фронт.

Брук осъзна, че гневът, който изпитваше в началото на разговора им, бавно се беше превърнал в дълбока тъга. Какво се случва, когато вече почти не разпознаваш съпруга си?, запита се тя. Джулиан, който някога завършваше мислите й, сега сякаш изобщо не можеше да я разбере.

Тя си пое дълбоко въздух:

— Вие двамата можете да разработите свой собствен „официален отговор“, а мен не ме интересува особено какъв е. Веднага ще приключа с обличането. — Тя се обърна към Джулиан и го погледна право в очите. — Ще те придружа тази вечер и ще се усмихвам за пред камерите, ще те държа за ръка на червения килим, но в мига, щом церемонията приключи, си отивам вкъщи.

Джулиан се изправи и дойде да седне до нея на леглото. Придърпа ръцете й в своите и каза:

— Брук, моля те, умолявам те, не позволявай…

Тя издърпа ръцете си и се отдръпна на няколко сантиметра от него.

— Не се осмелявай да стовариш това върху мен. Не аз съм причината да се налага да се гушкаме и да правим официално изявление за пресата. Вие двамата се оправяйте с това.

— Брук, наистина, може ли просто да…

— Остави я да прави каквото знае, Джулиан — заяви Лио с глас, наситен с мъдрост и опит, придружен от изражение, което казваше: Поне се съгласи да отиде — можеш ли да си представиш публичния кошмар, ако се беше отметнала? Отпусни се, дай на лудата съпруга малко пространство и ще си на път към сцената след нула време. — Направи каквото трябва, Брук. Джулиан и аз ще се оправим с всичко тук.

Брук изгледа втренчено и двамата, преди да се върне в спалнята. Наталия моментално й се нахвърли:

— За Бога, Брук! Какво, по дяволите, е станало с грима ти? Да му се не види, някой да намери Лайънъл! — изкрещя тя, докато препускаше към задната спалня. Брук се възползва от шанса да се шмугне в третата, за щастие празна баня, да заключи вратата и да набере номера на Нола.

— Ало? — Щом чу гласа на приятелката си, на Брук почти й се доплака отново.

— Здрасти, аз съм.

— Облече ли роклята вече? Може ли да помолиш Джулиан да те снима с мобилния ти телефон и да ми изпратиш снимката? Умирам да те видя!

— Слушай, имам само две секунди, преди да ме намерят, затова…

— Да те намерят? Да не те преследва някой убиец, който си търси жертвите на церемониите за награждаване? — засмя се Нола.

— Нола, моля те, просто ме слушай. Всичко се превърна в шоу на ужасите. Снимки на Джулиан и някакво момиче. Не съм ги видяла още, така че всъщност не знам, но звучат зле. И ме уволниха, задето съм отсъствала твърде много от работа. Виж, не мога да обясня всичко сега, но просто исках да ти кажа, че ще се кача на някой късен полет веднага след церемонията и се надявах, че мога да дойда при теб? Имам предчувствие, че нашият апартамент ще е напълно обсаден.

— Брук! Млъкни на минутата. Лично ще се обадя да ти резервирам полет. От един проект, който правих в Ел Ей, си спомням, че последният късен полет до Ню Йорк е в единайсет с „Американ“. Искаш ли него? Времето достатъчно ли е? Освен това ще ти ангажирам и кола до и от летището.

Дори само при нотката на загриженост в гласа на Нола сълзите на Брук започнаха да се леят отново.

— Благодаря. Ще съм ти признателна. Ще ти се обадя, когато всичко свърши.

— Не забравяй да разбереш дали Фърги изглежда толкова стара и на живо, колкото на всички снимки…

— Мразя те.

— Знам. И аз те обичам. Не се страхувай да направиш тайно няколко снимки и да ми ги изпратиш. Особено ми се ще да видя няколко на Джош Гробан…

Въпреки волята си Брук се усмихна и затвори. Погледна отражението си в огледалото в банята и събра достатъчно смелост да отвори вратата. Наталия изглеждаше готова да припадне от ужас: буквално се хвърли върху Брук.

— Осъзнаваш ли, че имаме само двайсет минути, а трябва изцяло да преправят външността ти? Да му се не види, кой плаче, след като са му нанесли грима? — Промърмори последната част, но беше достатъчно високо, че Брук да я чуе.

— Знаеш ли от какво имам нужда точно сега, Наталия? — попита тя, като посегна да докосне ръката на момичето над лакътя: гласът й беше нисък, но едва прикриваше бурната й ярост.

В отговор Наталия я погледна с широко отворени очи.

— Имам нужда да ми оправиш грима, да ми намериш обувките, да ми поръчаш една водка с мартини и една таблетка „Адвил“ от обслужването по стаите. И да направиш тези три неща, без да говориш. Нито една-едничка дума. Мислиш ли, че можеш да се справиш с това?

Наталия я зяпна.

— Отлично. Просто си знаех, че можем да се разберем! Много ти благодаря за помощта.

И с тези думи, изпитвайки съвсем мъничко задоволство, Брук се върна в спалнята. Щеше да се справи с това.