Лорън Уайзбъргър
Да имаш съпруг знаменитост (7)

7
Предадена от тайфа тийнейджъри

Брук влезе в „Лъкиˈс Нейл Дизайн“ на Девето авеню и откри майка си, вече седнала и зачетена в брой на „Ласт Найт“. Тъй като Джулиан отсъстваше толкова често, майката на Брук доброволно беше предложила да дойде в града, да заведе Брук на маникюр и педикюр след работа, да донесе суши за вечеря и да остане да пренощува, а на сутринта да тръгне обратно за Фили.

— Здрасти — каза Брук, като се наведе да я целуне. — Съжалявам, че закъснях. Влакът беше ужасно бавен днес.

— О, няма нищо, скъпа, навреме си. Тъкмо дойдох и наваксвах с клюките около знаменитостите. — Тя протегна броя на „Ласт Найт“. — Няма нищо за Джулиан или за теб, така че не се тревожи.

— Благодаря, но вече го прочетох — каза Брук, като потопи краката си в топлата сапунена вода. — Появява се в пощенската кутия един ден по-рано, отколкото по вестникарските будки. Мисля, че можеш официално да ме наречеш „авторитет по въпроса“.

Майка й се засмя:

— Може би, щом си такъв експерт, можеш да обясниш тези телевизионни звезди. Доста ми е трудно да съм в крак с живота на всичките.

Госпожа Грийн въздъхна и обърна страницата: показа се разпростряна на две страници снимка на артистите — тийнейджъри от най-новия вампирски филм. — Липсват ми старите времена, когато на Парис Хилтън можеше да се разчита, че ще се появи по бельо на публично място, а Джордж Клуни се измъкваше с поредната сервитьорка на коктейли. Чувствам се, сякаш съм предадена от тайфа тийнейджърки.

Телефонът на Брук иззвъня. Помисли си да го остави да превключи на гласова поща, но със слабата надежда, че може да е Джулиан, все пак го изрови от чантата си.

— Привет! Надявах се, че може да си ти. Кое време е там? — Тя си погледна часовника. — Какво, да му се не види, те е прихванало да се обаждаш сега? Не се ли подготвяш за довечера?

Макар че това беше петото, или шестото „солово“ пътуване на Джулиан до Лос Анжелис след партито на „Светлините на петък вечер“, Брук все още не можеше да свикне с часовата разлика. По времето, когато Джулиан се събуждаше на Западното крайбрежие, Брук вече беше приключила едночасовата си обедна почивка и се беше върнала на работа за остатъка от следобеда. Обаждаше се на Джулиан в мига щом се прибереше вкъщи вечер, когато той обикновено беше точно насред някоя среща, а после, той вечно беше някъде навън на вечеря, когато тя си лягаше, и никога не успяваше да каже нещо повече от едно прошепнато „лека нощ“ на фона на шума от подрънкването на чаши и гласове на смеещи се хора. Разликата беше само три часа, но за хора, които имаха толкова разминаващи се работни разписания, със същия успех можеха да общуват от двете страни на международната линия за смяна на датата. Брук се опитваше да бъде търпелива, но едва миналата седмица, бяха минали три вечери, в които си бяха разменили само няколко текстови съобщения и едно припряно: „Ще ти позвъня по-късно“.

— Брук, тук е истинска лудница, случват се всевъзможни неща. — Звучеше странно, сякаш стоеше буден вече от дни.

— Хубави неща, надявам се?

— Повече от хубави! Исках да ти се обадя снощи, но докато се прибера в хотела, вече беше четири сутринта твое време.

Педикюристката свърши с изрязването на кожичките и придърпа дясното ходило на Брук в скута си. Изстиска яркозелен сапун върху парче пемза и го прокара грубо по чувствителната средна част на ходилото. Брук изписка.

— Оу! Е, добре ще ми дойде някоя хубава новина. Какво става?

— Официално е. Заминавам на турне.

— Какво? Не! Мислех, че каза, че шансовете това да стане, преди да излезе албумът, са съвсем малки до никакви. Че звукозаписните компании всъщност вече не ги спонсорират истински.

За миг настъпи пауза. Джулиан звучеше раздразнен, когато каза:

— Знам, че казах така, но това е различно. Ще се присъединя към „Маруун 5“ в средата на турнето им. Водещият певец на първия им концерт е претърпял някакъв срив, затова Лио се свърза с някои от неговите хора в „Лайв Нейшън“ и познай кой получи мястото? Предполага се, че има шанс това да стане второто подгряващо изпълнение, ако групата тръгне на турне отделно, но дори и това да не стане, рискът е минимален.

— О, Джулиан, поздравления! — Брук се опита да прецени собствения си тон, за да се увери, че звучи развълнувана, а не съкрушена. Заради странния начин, по който се взираше в нея майка й, беше трудно да разбере дали успява.

— Да, доста е безумно. Ще прекараме тази седмица в репетиции, а после потегляме. Албумът ще излезе през първите няколко седмици, което е невероятно добър момент. И, Рук? Те говорят за истински пари.

— Така ли? — попита тя.

— Истински пари. Процент от всички продажби на билети. Които ще скочат още по-високо, ако станем втора подгряваща група. Като се има предвид, че местата за „Маруун 5“ се разпродават в места като Медисън Скуеър Гардън… това е безумна сума пари. И е направо жестоко — гласът му се сниши, — сякаш хората непрекъснато ме гледат. Разпознават ме.

Педикюристката размаза по кожата топъл крем и започна да масажира прасците на Брук. В този момент най-силното желание на Брук бе да натисне копчето за прекратяване на разговора на мобилния си телефон, да наклони назад облегалката на масажния си стол и да се наслаждава на разтриването на стъпалата. Изпитваше единствено нервност. Знаеше, че трябваше да попита за феновете и за пресата, но успя да каже единствено:

— Значи, репетициите започват тази седмица? Няма ли да се прибереш с късния полет тази вечер? Мислех, че ще те видя утре сутринта преди работа.

— Брук.

— Какво?

— Моля те, недей. Не го прави.

— Да не правя какво? Да питам кога ще се прибереш?

— Моля те, не ми разваляй това преживяване. Наистина, наистина съм развълнуван — това е вероятно най-значимото събитие, откакто излезе албумът миналата година. По-значимо, може би. В общия мащаб на цялата ми кариера, наистина ли още шест-седем дни са от чак такова голямо значение?

Шест-седем дни, докато се прибере вкъщи — може би, но как стоеше въпросът със заминаването му на турне? Дори само при мисълта за това тя се паникьоса от ужас. Как щяха да се справят с това? Можеха ли? Но в същия този миг тя си спомни онази вечер преди години в Шийпсхед Бей, когато се появиха само четирима души и Джулиан едва можа да сдържи сълзите си. Да не говорим за всичките часове, през които вече се беше наложило да са разделени по време на трескавите си работни разписания, целия стрес заради парите и времето и мъчителните въпроси от типа: „Какво би станало, ако…?“, които си задаваха, когато някой от двамата беше в особено мрачно настроение. Тази жертва беше именно за това, именно за настоящия момент.

Старият Джулиан щеше да попита за Кайли. Когато Брук му бе разказала подробно за истеричното обаждане на момичето по телефона предишния месец и за това, как беше проучила алтернативите на менюто в заведенията за бързо хранене и ги беше изпратила по имейла на младата си пациентка, Джулиан я беше прегърнал и й беше казал колко е горд. Съвсем наскоро, миналата седмица, Брук беше изпратила имейл на Кайли, за да провери как е, и се беше разтревожила, когато не получи отговор. Ден по-късно й написа нов и Кайли отговори, че започвала някакво прочистване на организма, за което била прочела в някакво списание и била сигурна, че това е отговорът, който търсела. Брук едва не скочи през екрана на компютъра.

Тези проклети прочиствания! Те бяха рисковани за възрастните, но бяха истинска катастрофа за все още подрастващите тийнейджъри, които изглеждаха трайно привлечени от придружаващите ги свидетелства и обещания за бързи и чудодейни резултати, дадени от разни знаменитости. Брук веднага се беше обадила на Кайли да й прочете едно конско — вече го знаеше наизуст, тъй като прочистванията, постите и диетите със сокове бяха толкова предпочитани методи в Хънтли — и с облекчение откри, че Кайли, за разлика от повечето си съученички, всъщност беше възприемчива към думите й. Обеща да й се обажда веднъж седмично през цялото лято и се надяваше, че стига да се върне към редовните им сеанси, щом учебните занятия се подновят, може наистина да помогне на това момиче.

Но Джулиан не попита за Кайли, или за работата на Брук в болницата, нито за Ранди, или дори Уолтър и Брук си замълча. Предпочете да не напомня на Джулиан, че си е бил вкъщи само няколко вечери през последните няколко седмици и че беше прекарал повечето от тях, или на телефона, или в студиото, в сякаш безкрайни разговори с Лио, или Самара. И, най-трудното от всичко, застави се да не пита за датите на турнето му, или да разпитва колко време ще бъде на път.

Почти останала без дъх от усилието, което изискваше всичко това, тя каза:

— Не, Джулиан, важното е единствено да се справиш с това. Новината е наистина страхотна.

— Благодаря, скъпа. Ще ти се обадя по-късно днес, когато разполагам с повече подробности, окей? Обичам те, Руки — каза той с такава нежност, каквато не беше чувала в гласа му от доста време. Джулиан беше започнал да й казва „Рук“, когато най-напред започнаха да излизат и обръщението по естествен път беше преминало в „Руки“. Семейството и приятелите й бяха започнали сами да използват обръщението, след като дочуха Джулиан да я нарича така, и макар че Брук често забелваше очи, или показваше престорено недоволство, изпитваше необяснима признателност към Джулиан, задето й беше дал това нежно галено име. Опита се да се съсредоточи върху това, а не върху факта, че той беше затворил, без дори да я попита как е.

Маникюристката нанесе първия слой лак и Брук си помисли, че цветът изглежда прекалено крещящ и ярък. Помисли си да каже нещо, но реши, че не си струва усилието. Ноктите на краката на майка й бяха боядисани в съвършен нюанс на бяло-розово — цвят, който изглеждаше едновременно шик и естествен.

— Джулиан май имаше добри новини? — попита госпожа Грийн, като захлупи списанието с кориците нагоре в скута си.

— Определено — каза Брук, като се надяваше, че гласът й звучи по-бодро и весело, отколкото се чувстваше. — От „Сони“ го изпращат на нещо като подгряващо турне. Тази седмица репетират в Лос Анжелис, а след това ще открият концерта на „Маруун 5“, така че това ще им даде шанс да се упражняват пред публика, преди сами да тръгнат на турне. Това е голям вот на доверие от страна на „Маруун 5“.

— Но това означава, че той ще се задържа у дома още по-малко.

— Да. Ще остане там през останалата част от тази седмица да репетира. После може би ще се прибере вкъщи за няколко дни, а след това заминава отново.

— Ти как го приемаш?

— Това е, кажи-речи, най-добрата новина, която можеха да му съобщят.

Майка й се усмихна, докато пъхаше готовите си крака в хартиените джапанки, предоставени от салона.

— Не отговори на въпроса ми.

Телефонът на Брук избръмча.

— Звънецът ме спаси — подметна тя весело.

Беше текстово съобщение от Джулиан. Гласеше: „Забравих да ти кажа: искат да си взема нови дрехи! Твърдят, че сегашният ми вид не става. Тотален кошмар!“.

Брук се разсмя на глас.

— Какво има? — попита майка й.

— Може би все пак има справедливост. Предполагам, че агентът за връзки с обществеността, или хората от маркетинга, или някой друг, твърди, че „обликът“ на Джулиан не върши работа. Искат от него да си купи нови дрехи.

— В какво го искат облечен? Доста ми е трудно да си представя Джулиан в яке в стил „милитъри“ като Майкъл Джексън, или с панталони като на Ем Си Хамър. — Изглеждаше горда с препратките към попкултурата, които успя да отправи.

— Ти майтапиш ли се? Омъжена съм за него от пет години и мога да преброя на пръстите на двете си ръце случаите, в които съм го виждала облечен в друго, освен джинси и бяла тениска. Направо ще се бори срещу това. Ама сериозно.

— Да му помогнем тогава! — заяви майка й. Подаде кредитната си карта на жената, която й връчи сметката. Брук се опита да грабне портмонето си, но майка й я спря с махване на ръка.

— Повярвай ми, абсолютно няма начин Джулиан да се съгласи на нов „облик“. По-скоро ще предпочете да умре, отколкото да отиде да пазарува, и е по-привързан към „униформата“ си от джинси и бяла тениска, отколкото някои мъже — към детето си. Не мисля, че в „Сони“ знаят с какво си имат работа, но определено няма да го убедят да започне да се облича като Джъстин Тимбърлейк.

— Брук, сладурче, може да се окаже забавно. Тъй като Джулиан никога няма да си купи нещо сам, нека отидем да напазаруваме вместо него. — Брук последва майка си навън и право към стълбите на метрото. — Ще му купим дрехи, каквито той вече има, само че по-хубави. Имам блестяща идея.

Два влака и две спирки по-късно, двете жени излязоха на изхода на Петдесет и девета улица и влязоха в „Блумингдейлс“ откъм приземния етаж. Майката на Брук уверено тръгна начело към отдела за мъжки облекла.

Вдигна чифт класически модни джинси с тясна кройка, ушити така, че да могат да се пъхат в ботушите. Не твърде тъмни, не прекалено светли, раздърпани точно колкото трябва и без никакви дразнещи кръпки, ципове, дупки, разкъсани места или странни джобове. Брук опипа тъканта. Беше изненадващо лека и мека, може би дори по-мека от любимите „Леви’с“ на Джулиан.

— Уау — възкликна Брук, като ги пое от майка си. — Мисля, че направо ще се влюби в тези. Как го направи?

Майка й се усмихна:

— Обличах ви доста добре, когато бяхте по-малки. Предполагам, че още имам дарба за това.

Едва тогава Брук забеляза етикета с цената.

— Двеста и петдесет долара? Джинсите „Леви’с“ на Джулиан струват четирийсет кинта. Не мога да му взема тези.

Майка й ги изтръгна от ръката й.

— О, да, можеш, и още как. И ще го направиш. Ще му вземеш тези, а също и още два чифта, които ще намерим. После ще се упътим направо към отдела за дрехи и ще му вземем най-меките, най-добре прилягащи бели тениски, които успеем да намерим, а те вероятно ще са по седемдесет долара едната и това е напълно в реда на нещата. Ще ти помогна да покриеш цената.

Брук се втренчи онемяла в майка си, но госпожа Грийн само кимна:

— Това е важно. По всевъзможни причини, но особено защото мисля, че е изключително важно точно сега да си на разположение, за да му помагаш и да го подкрепяш.

Отегченият продавач най-сетне се приближи с ленива и бавна походка. Майката на Брук го отпрати с махване на ръка.

— Нима намекваш, че не съм достатъчно отзивчива спрямо него? Че не му помагам? Защо работя на две места вече от четири години, ако не съм напълно и изцяло готова да го подкрепя? Какво общо имат с това няколко чифта джинси? — Брук долови, че гласът й стана почти истеричен, но не можеше да се сдържи.

— Ела тук — каза майка й, като разтвори обятия. — Ела тук и дай да те прегърна.

Дали заради съчувственото й изражение, или просто от непознатото чувство на прегръдката, в мига, щом почувства как ръцете на майка й я обгръщат, Брук захълца. Не беше сигурна защо плаче. Ако не се броеше съобщението на Джулиан, че няма да се прибере още една седмица, нищо всъщност не беше толкова трагично — всъщност всичко бе наистина страхотно — но щом започна, тя вече не можеше да спре. Майка й я прегърна по-силно и приглади косата й, като мърмореше утешителни безсмислени думи, както бе правила, когато Брук беше малка.

— Тъкмо сега се случват много промени — каза тя.

— Но всичките са хубави.

— Това не значи, че не е стряскащо, Брук, миличка. Знам, че не е нужно аз да ти го изтъквам, но Джулиан е на ръба да се превърне в прочут в цялата страна музикант. Когато онзи албум излезе, целият ви живот ще бъде обърнат надолу с главата. Всичко досега е само загрявката.

— Но това е именно целта, към която се стремим от толкова много години.

— Разбира се, че е. — Госпожа Грийн първо потупа Брук по ръката, а после обгърна лицето й с длан. — Но това не значи, че не е наистина натоварващо. Той вече отсъства много от къщи, дневните ви разписания са хвърлени в безпорядък, а на сцената се появяват всевъзможни нови хора — оказват съдействие, дават мнения, месят се в делата ви. Това вероятно само ще засили както хубавите, така и лошите преживявания, така че искам да си подготвена.

Брук се усмихна и вдигна джинсите.

— И се подготвям, като му купувам по-скъпи джинси, отколкото нося аз? Сериозно? — Майка й винаги си беше падала по дрехите повече от нея, но дори тя не харчеше безразсъдно или разточително.

— Точно така. През следващите няколко месеца ще бъдеш част от много неща, единствено поради факта че той ще пътува, а ти ще работиш тук. Той вероятно няма да разполага с огромен контрол върху собствения си живот, а и ти също. Ще бъде тежко. Но аз те познавам, Рук, познавам и Джулиан. Ще се справите с това и щом всичко влезе в по-нормално русло, ще бъдете страхотни. И моля те, прости ми, задето се меся в брака ти — едва ли съм експерт в тази област, както всички знаем, — но докато това бурно и безумно време отмине, ти можеш да го направиш по-лесно, като се ангажираш по всеки възможен начин. Помагай на Джулиан да измисля маркетингови идеи. Буди се посред нощ, когато той се обажда, независимо колко си уморена — той ще се обажда повече, ако знае, че искаш да го чуваш. Купувай му луксозни и модни нови дрехи, когато му казват, че има нужда от тях, но той не знае откъде да започне. Прати цената по дяволите! Ако този албум се продава и наполовина така добре, както предричат всички, този малък лудешки набег по магазините няма да се равнява дори на едно писукане върху радарния екран.

— Трябваше да го чуеш как говори колко ще спечели по време на онова турне. Не ме бива много по математика, но мисля, че говори за шестцифрени числа.

Майка й се усмихна:

— Вие двамата го заслужавате, знаеш ли? И двамата работите вече от толкова време. Ще се отдадете на абсолютно разточително харчене, ще купувате всевъзможни луксозни неща, за чието съществуване не сте и подозирали, и ще обожавате всяка минута от това. Колкото до мен, с настоящите думи официално изразявам доброволната си готовност да те придружавам на експедициите за пръскане на пари, като официална собственичка на кредитната карта и носач на пазарските чанти. Несъмнено между тогавашния и настоящия момент ще трябва да се примириш с доста глупости. Но ти си готова за това, скъпа. Знам, че си.

Когато най-после си тръгнаха от магазина час и половина по-късно, трябваше с общи усилия да завлекат до вкъщи всички нови дрехи. Заедно бяха избрали четири чифта сини дънки и един чифт избелели черни, плюс един чифт тесни и впити панталони от рипсено кадифе, напомнящо за деним, за които госпожа Грийн убеди Брук, че са достатъчно близо до дънките, за да получат одобрението на Джулиан. Прокарваха пръсти през огромни купища бели дизайнерски тениски, като сравняваха мекотата на жарсето с египетския памук и спореха дали едната материя не е прекалено прозирна, или другата — твърде обикновена, преди да изберат дузина от тях в различни стилове и от различни тъкани. Когато стигнаха на главния етаж, се разделиха и майка й се запъти да купи на Джулиан няколко козметични продукта на „Кийл“, като се кълнеше, че никога не е срещала мъж, който да не обожава техния крем за бръснене и афтършейв. Брук се съмняваше, че той би използвал нещо друго, освен старомодния „Жилет“ в аерозолен флакон, който се продаваше за по два долара в „Дуейн Рийд“, но оценяваше ентусиазма на майка си. Проправи си път до отдела за аксесоари, където внимателно избра четири плетени шапки, всичките в убити цветове — една черна на дискретни черни ивици — като потриваше всяка в лицето си, за да се увери, че не е запарваща или бодлива.

Общата сума от пазарската им експедиция възлезе на зашеметяващите две хиляди двеста и шейсет долара: най-голямата сума, която някога беше харчила наведнъж — като се броят и покупките на мебели — в целия й живот. Дъхът й секна при мисълта да напише чека за кредитната си карта, но тя се застави да остане съсредоточена върху онова, което бе важно в момента: Джулиан беше на ръба на важен пробив в кариерата си и тя дължеше, и на двама им да го подкрепя стопроцентово. Плюс това беше доволна, че беше останала вярна на личния му стил, беше зачела неизменния му вкус — вечните джинси, бяла тениска и плетена шапка, а не се беше опитала да му натрапи някакъв нов имидж. Отдавна не беше имала такъв зашеметяващ следобед. Въпреки че дрехите не бяха за нея, това изобщо не правеше избирането и купуването им по-малко забавно.

Когато следващата неделя Джулиан се обади да каже, че е в таксито на път за вкъщи от летището, Брук вече беше извън себе си от вълнение. Отначало беше подредила новите покупки в дневната, като покри дивана с джинси, а столовете в трапезарията — с тениски и окачи плетените шапки по лампите и рафтовете за книги из стаята като украси по елха, но само броени минути преди времето, когато Джулиан трябваше да пристигне, тя размисли и отново събра всичко. Бързо сгъна дрехите и ги върна в съответните им пазарски торби, които тикна в задния ъгъл на общия им дрешник, като си представи колко по-забавно щеше да бъде да разглеждат дрехите една по една. Когато чу как предната врата се отвори и Уолтър започна да лае, изтича от спалнята и се хвърли на врата на Джулиан.

— Бейби — прошепна той, като зарови лице в шията й и вдиша дълбоко. — Боже мой, липсваше ми.

Изглеждаше по-слаб, дори още по-изпит от обикновено. Джулиан беше по-тежък от Брук с цели девет килограма, но тя така и не успяваше да разбере как е възможно. Бяха съвсем еднакви на ръст, а тя винаги имаше чувството, че го обгръща, че го смазва. Огледа го от горе до долу, наведе се и притисна устни към неговите.

— Толкова много ми липсваше. Как беше полетът? А таксито? Гладен ли си? Имам малко спагети, които мога да затопля.

Уолтър лаеше толкова силно, че им беше почти невъзможно да се чуват. Нямаше да се укроти, докато не получеше подобаващ поздрав, затова Джулиан се стовари на дивана и потупа мястото до себе си, но Уолтър вече беше скочил на гърдите му и започна бурно да облизва лицето му с език.

— Ей, спокойно, бъди добро момче — каза Джулиан със смях. — Леле, ама че лош кучи дъх. Никой ли не ти четка зъбите, Уолтър Олтър?

— Чакаше татко си — провикна се Брук весело откъм кухнята, където наливаше вино за себе си и Джулиан.

Когато се върна в дневната, Джулиан беше в банята. Вратата беше леко отворена и Брук го видя, застанал пред тоалетната чиния. Уолтър застана в краката на Джулиан и омаяно го загледа как пикае.

— Имам изненада за теб — пропя Брук. — Нещо, в което направо ще се влююююбиш.

Джулиан си вдигна ципа, прокара надве-натри ръцете си под крана и отиде при нея на дивана.

— И аз имам изненада за теб — каза той. — И мисля, че страшно ще ти хареса.

— Наистина ли? Купил си ми подарък? — Брук знаеше, че звучи като дете, но кой не обичаше подаръци?

Джулиан се усмихна:

— Е, ами, да. Предполагам, че можеш да го наречеш „подарък“. Той е един вид и за двама ни, но мисля, че на теб ще ти хареса дори повече, отколкото на мен. Ти давай първа. Каква е твоята изненада?

— Не, ти пръв. — Брук изобщо не смяташе да рискува нещо да засенчи нейното представяне на дрехите: искаше пълното внимание на Джулиан за това изпълнение.

Джулиан я погледна и се ухили. Изправи се, отиде обратно във фоайето и се върна с куфар на колелца, който Брук не разпозна. Беше черен, дълъг и тесен „Тъми“ и невероятно огромен. Той го дотъркаля право до нея и махна с ръка.

— Купил си ми куфар? — попита тя, леко смутена. Не можеше да се отрече, че е великолепен, но не беше точно каквото Брук очакваше. Плюс това, изглеждаше претъпкан до пръсване.

— Отвори го — каза Джулиан.

Брук колебливо се наведе и леко дръпна ципа. Той не поддаде. Тя дръпна малко по-силно, но все още без резултат.

— Ето — каза Джулиан, като обърна масивния куфар на една страна и рязко отвори ципа. Отметна капака и се показаха… купища подредени едни върху други дрехи. Брук беше по-объркана от всякога.

— Приличат на, ъъ, дрехи — каза тя, като се питаше защо Джулиан изглежда толкова щастлив.

— Да, дрехи са, но не просто някакви си дрехи. Ти, скъпа моя Брук, виждаш новия и подобрен имидж на своя съпруг, изготвен под грижите на чисто новата му, предоставена от „Сони“ стилистка. Не е ли фантастично?

Джулиан гледаше очаквателно Брук, но на нея й трябваше време да схване какво имаше той предвид.

— Да не искаш да кажеш, че някаква стилистка ти е осигурила нов гардероб?

Джулиан кимна:

— Напълно и изцяло нов — „свеж и изцяло неповторим и уникален облик“ бяха думите, с които го описа сладураната. И, Рук, нека ти кажа, това момиче си знаеше работата. Отне само няколко часа и не трябваше да правя нищо, освен да седя в огромна частна пробна в „Барнис“, а всичките тези момичета и гейове непрекъснато внасяха закачалки, пълни с дрехи. „Сглобиха“, един вид, комплекти от дрехи и разни неща и ми показаха кое с кое да нося. Изпихме по няколко бири, пробвах всичките тези откачени дрехи и всички преценяваха кое става и кое — не, а след като всичко приключи, си излязох с всичките тези неща. — Той посочи куфара. — Само погледни някои от тези неща — невероятни са.

Той пъхна ръце в купчините, издърпа наръч дрехи и го метна на дивана между тях. На Брук й се прииска да му изкрещи да внимава повече, да гледа да не измачка гънките и купчините, но дори тя си даваше сметка колко е нелепо. Наведе се и вдигна мъховозелен кашмирен суитчър с качулка. Беше с „вафлена плетка“ и на допир беше меко като бебешко одеялце. Цената, обозначена на етикета, беше 495 долара.

— Не е ли сладко? — попита Джулиан с вълнение, което обикновено пазеше само за музикални инструменти или нови електронни джаджи.

— Ти никога не носиш суитчъри с качулка — беше всичко, което Брук успя да каже.

— Да, но какъв по-добър момент от сегашния, за да започна? — каза Джулиан, като се ухили отново. — Мисля, че бих могъл да свикна с един суитчър с качулка за петстотин долара. Почувства ли колко е мек? Ето, погледни тези. — Той й подхвърли меко кожено яке и чифт черни кожени ботуши с марката на Джон Варватос, които бяха нещо средно между мотоциклетистки и каубойски ботуши. Брук не беше съвсем сигурна какви са, но дори тя разбра, че са страхотни. — Не са ли готини?

Брук отново кимна. Изплашена, че ще се разплаче, ако не направи нещо, тя се наведе навътре към куфара и придърпа в скута си нова купчина дрехи. Имаше купища дизайнерски и модни тениски във всевъзможни цветове. Тя забеляза чифт мокасини „Гучи“ — от онези с лъскавата гладка „официална“ подметка и без издайническото лого — и чифт бели маратонки на „Прада“. Имаше шапки, безброй шапки: плетени шапки като онези, които той винаги носеше, но също и кашмирени, и панамени шапки, и бели меки шапки. Десетина шапки в различни стилове и цветове, всяка — различна, но стилна по свой собствен неповторим начин. Безброй невероятно тънки кашмирени пуловери с остро деколте, италиански блейзъри с кройка, която правеше тялото да изглежда слабо и стройно, излъчващи усещането за небрежна елегантност, и джинси. Толкова много джинси от всички възможни кройки, цветове и нюанси, че Джулиан вероятно можеше да носи нов чифт всеки ден в продължение на две седмици, без да се наложи да ги повтаря. Брук се застави да разгъне и погледне всеки от тях, докато откри — както и знаеше, че ще стане — същия чифт, който майка й най-напред беше избрала в „Блумингдейлс“ онзи ден; същите джинси, които самата Брук беше преценила като съвършени още от началото.

Опита се да промърмори: „Уау“, но от гърлото й излезе само сподавен звук.

— Не е ли невероятно? — попита Джулиан, гласът му ставаше все по-развълнуван, докато тя тършуваше из дрехите. — Не си ли щастлива, скъпа? Най-после ще изглеждам като възрастен. Наистина скъпо облечен голям човек. Имаш ли представа колко им е струвало всичко това? Просто предположи.

Не й беше нужно да предполага, само като гледаше качеството и самото количество на дрехите, да се досети, че „Сони“ бяха похарчили не по-малко от десет хиляди долара. И въпреки това, не искаше да разваля удоволствието на Джулиан.

— Не знам: две хиляди? Може би три? Това е истинска лудост! — възкликна тя с цялото въодушевление, което успя да докара.

Той се засмя:

— Знам, вероятно и аз щях да предположа именно това. Осемнайсет бона. Можеш ли изобщо да повярваш? Осемнайсет шибани бона за дрехи.

Тя потърка между дланите си един от кашмирените пуловери.

— Устройва ли те това, че променят облика ти, обаче? Възразяваш ли, че ще носиш напълно различни неща?

Тя затаи дъх, докато той, изглежда, се замисли за миг върху въпроса й.

— Не, не мога да бъда такъв — каза той. — Време е да продължа нататък, нали знаеш? Старата „униформа“ вършеше работа за известно време, но аз започвам наново. Трябва да възприема новия облик и се надявам, че с него ще дойде и новата кариера. Трябва да кажа, че и самият аз съм доста изненадан, но напълно ме устройва. — Той се усмихна дяволито. — Освен това, ако трябва да направиш нещо, по-добре да го направиш както трябва, нали знаеш? Е, не си ли невероятно щастлива?

Тя се насили да се усмихне отново:

— Толкова съм щастлива. Просто е изумително, че са готови да инвестират в теб по този начин.

Той рязко смъкна старата си, степана шапка и си сложи бялата мека шапка с лека цветна лента с втъкани в нея бели конци. Скочи да се погледне в огледалото в коридора и се завъртя няколко пъти, възхищавайки се на образа си от различни ъгли.

— Е, каква е твоята новина? — провикна се. — Ако си спомням правилно, не съм единственият тук, който има изненада тази вечер.

Брук се усмихна на себе си — тъжна усмивка въпреки факта, че никой не можеше да я види.

— Нищо особено — извика в отговор, като се надяваше, че гласът й звучи по-весело, отколкото се чувстваше.

— О, хайде, имаше нещо, което искаше да ми покажеш, нали?

Тя сгъна ръце в скута си и се втренчи в преливащия куфар.

— Нищо и наполовина толкова вълнуващо като това, скъпи. Нека сега се насладим на това, а аз ще запазя изненадата си за някоя друга вечер.

Той се приближи до нея, както си беше с меката шапка и я целуна по бузата.

— Звучи добре, Руки. Ще разопаковам цялата си нова плячка. Искаш ли да ми помогнеш? — Той повлече всичко към спалнята.

— Идвам след минута — провикна се Брук, като се молеше той да не забележи пазарските пликове в дрешника.

Джулиан се върна в дневната миг по-късно и седна до нея на дивана.

— Сигурна ли си, че всичко е наред, скъпа? Станало ли е нещо?

Тя се усмихна отново и поклати глава, като призова със силата на волята си буцата в гърлото си да се махне.

— Всичко е страхотно — излъга тя, като стисна ръката му. — Абсолютно нищо лошо не се е случило.