П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (5)

2.

Сали се стресна, но същевременно изпита удоволствие от откровеността на непознатия. Тъй като беше изключително свободомислеща, изказването му й се стори напълно в реда на нещата.

Ала мургавият му събеседник очевидно беше потресен.

— Какви ги говориш! — изсъска през зъби той.

— О, не си ги слагай на сърцето — побърза да го успокои червенокосият. — Тя не ме разбра. В това забутано градче никой не говори английски. Добре, че си припомних няколко френски думи, иначе досега щях да съм пукнал от глад. Това момиче — продължи, връщайки се към въпроса, който най-живо го вълнуваше — е направо супер. Кълна се, че никога не съм виждал по-красива жена. Погледни ръцете и краката й — самото изящество, типично единствено за французойките. Разбира се, устата й е доста големичка… — колебливо добави възторженият критик.

Липсата на реакция от страна на Сали, плюс уверенията на червенокосия относно лингвистичните недостатъци на местните хора очевидно поуспокоиха мургавия мъж, който с облекчение си пое дъх. Тъй като през целия си живот беше въплъщение на коректността, изпитваше ужас при мисълта, че може да го помислят за невъзпитан заради невъздържаните възклицания на събеседника му. Преди няколко секунди му идваше да потъне в земята от срам.

— Независимо от всичко трябва да мериш думите си — назидателно се обърна към луничавия.

Погледна към Сали, която подаваше парченца сладкиш на пудела и на някакъв окаян мелез, който се беше присламчил на безплатното угощение, сетне отново заговори за загадъчния Скримджър:

— Още ли има проблеми с храносмилането?

Червенокосият младеж явно пет пари не даваше за стомашните неволи на въпросния Скримджър.

— Забеляза ли как къдриците й обрамчват лицето й? — произнесе замечтано, сетне се сепна, сякаш едва сега беше чул въпроса. — О, нали го знаеш какъв е — винаги се оплаква.

— В кой хотел сте отседнали?

— В „Нормандия“.

Сали, която посягаше към кутията с бонбони, едва забележимо трепна, тъй като и тя беше наела стая в същия хотел. Навярно обожателят й беше пристигнал днес, защото досега не го бе виждала.

— „Нормандия“ ли? — Тъмнокосият озадачено смръщи чело. — Смятам, че отлично познавам Ровил, но никога не съм чувал за хотел с такова име. Къде се намира?

— Близо до гарата. Доста е западнал, но пък е евтин и храната е прилична.

Удивлението на събеседника му нарасна.

— За Бога, какво търси човек като него в подобна дупка?

Внезапно Сали беше обзета от непреодолимото желание да научи повече за тайнствения Скримджър. Честото повтаряне на името му я бе накарало да мисли за него като за стар приятел.

— Знам колко е придирчив по отношение на… — продължаваше да мърмори мургавият.

— Придирчив е по отношение на поне единайсет хиляди неща — раздразнено го прекъсна събеседникът му. — Свадлив дърт мърморко.

— Известно ми е, че най-много държи в кой хотел да отседне. Винаги е искал най-доброто. Бях убеден, че е наел апартамент в „Сплендид“. — В продължение на няколко секунди намръщено обмисля проблема, сетне очевидно се примири с факта, че трябва да проявява търпимост към приумиците на богатите. — Иска ми се да поговоря с него. Попитай го дали е съгласен днес да вечеряме в „Сплендид“. Определи ми среща точно в осем.

Сали, чието внимание беше погълнато от кучетата — към безплатната трапеза се беше присламчил и бял териер с черно петно над окото — не виждаше лицето на младежа, но по пресилената безгрижност в гласа му долови, че нещо не е наред.

— Скримджър не е в Ровил.

— Нима? Къде е тогава?

— В Париж, доколкото ми е известно.

— Какво? — заплашително попита мургавият, сякаш подлагаше на кръстосан разпит колеблив свидетел. — Защо не си с него? Какво правиш тук? Той ли ти разреши?

— Да.

— Кога се връщаш при него?

— Никога — твърдо отговори червенокосият. Цялото му поведение подсказваше, че нищо не може да го отклони от пътя му. — И щом толкова се интересуваш, ще ти кажа, че завчера дъртият грубиян ме уволни.