П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (12)

3.

Господин Кармайл беше от хората, чието душевно равновесие не се влияе от превратностите на съдбата, но в момента се чувстваше пообъркан от внезапното появяване на французойката, очаровала братовчеда му Ланселот. По-точно от появяването на девойката, която бяха помислили за французойка и която за негова огромна изненада сега се обръщаше към него на перфектен английски. Възможно ли е само за едно денонощие да е овладяла тънкостите на чуждия език? И как само за двайсет и четири часа беше съумяла дотолкова да се сближи с братовчеда Ланселот, че да препуска с него по разни перони и да му вика „Джинджър“? Известно му беше, че повечето от нисшите представители на човешката раса, наричащи себе си приятели на братовчед му, фамилиарно се обръщаха към него с това вулгарно според Кармайл прозвище, но откъде го беше научила девойката?

Ако Сали беше грозновато момиче, господин Кармайл безсъмнено щеше да изрази неодобрението си, тъй като постъпката й беше наранила чувството му за благоприличие. Но тъй като младата жена, все още задъхваща се и поруменяла от тичането беше по-красива от всяка друга, която бе виждал, той благоволи да се усмихне и да отговори:

— Изобщо не ме заболя.

Това беше опашата лъжа, тъй като левият му палец пулсираше от непоносима болка. Дори леко като перце момиче като Сали може да нанесе сериозни увреждания на палците на хората, ако е запратено като топка от бивш полузащитник с точен мерник и силен удар.

Сали се отпусна на седалката и промълви:

— Ако не възразявате, ще се опитам да си поема дъх.

Настъпи тишина, нарушавана от тракането на колелата.

— Едва не останахте на гарата — наруши мълчанието Брус Кармайл. Тонът му беше още по-любезен, тъй като болката започваше да намалява. — Хванахте влака в последната секунда.

— Вярно е. Добре, че беше господин Кемп. Хвърля много точно, нали?

— Всъщност как се запознахте с него? Вчера сутринта на плажа…

— Тогава още не се познавахме. После се оказа, че сме отседнали в един и същ хотел и ни се наложи повече от час да останем в асансьора, където имахме възможност да се опознаем.

В купето влезе сервитьор и на неочаквано добър английски обяви, че вечерята е сервирана във вагон-ресторанта.

— Ще ми правите ли компания? — попита мургавият джентълмен.

— Гладна съм като вълк — заяви Сали.

Докато вървяха по коридора тя мислено се упрекна, задето съдеше за хората по външността им. Оказа се, че въпреки мрачното си лице, този човек беше изключително любезен. Когато се настаниха на масата, вече беше решила, че го харесва.

В този момент обаче поведението му рязко се промени, любезността му се изпари. По всичко личеше, че за него всяко хранене е ритуал, а сервитьорът е човек, към когото трябва да се отнасят с подобаваща строгост. Той театрално потръпна, забелязвайки петното на покривката, сетне намръщено се задълбочи в менюто. Междувременно Сали завърза приятелство с прекалено любезния сервитьор — сърдечен възрастен човек, който очевидно си беше наумил да се отнася с нея като с любима дъщеря. Човекът не говореше английски, а Сали не знаеше нито дума от родния му език, но двамата се разбираха чудесно. Господин Кармайл, който с пренебрежение беше отхвърлил любезните съвети на стареца (в хотел „Сплендид“ сервитьорите не си позволяваха да се навират в лицето ти и да ти нашепват предложенията си относно менюто), продиктува поръчката на англо-френски диалект, използван от често пътуващите британци. Старецът засия, изрече „boum“ и изчезна от полезрението им.

— Симпатичен човек — отбеляза Сали.

— Не ми допадат хора, които фамилиарничат — надуто произнесе Кармайл.

Младата жена осъзна, че са на различни мнения по въпроса за сервитьора и че задълбочаването на спора може да доведе до неприятни последствия, поради което побърза да смени темата. Господин Кармайл вече не й беше толкова симпатичен, но все пак я беше поканил на вечеря и тя се чувстваше задължена поне мъничко да го харесва.

— Между другото — промърмори, — казвам се Николас. Мисля, че в благовъзпитаното общество е прието хората да се запознават официално.

— А пък аз…

— Вече знам името ви. Джинджър… господин Кемп ми го каза.

Мургавият мъж, чието настроение се беше подобрило след отдалечаването на сервитьора, отново помръкна при споменаването на Джинджър.

— Нима? — произнесе с леден тон. — По всичко личи, че доста сте се сближили.

Тонът му не се понрави на Сали. Беше прекалено неодобрителен, а тя мразеше да я критикуват непознати. В очите й проблеснаха гневни пламъчета.

— За какво намеквате? Разказах ви при какви обстоятелства се запознах с братовчед ви. Невъзможно е часове наред да бъдеш затворена в асансьор с някого и да не го опознаеш. Господин Кемп е изключително симпатичен младеж.

— Така ли?

— И много интересна личност.

Господин Кармайл вдигна вежди.

— Добре ли чух? Нима ви се е сторил интересен?

— Точно така. — Сали изпита въодушевление, усещайки предстоящата битка. По правило мъжете бяха любезни към нея и тя настръхна като таралеж при леденото неодобрение, което през последните минути се излъчваше от събеседника й.

— Той ми разказа всичко за себе си.

— И темата ви се е сторила интересна, така ли?

— Защо не?

— Ами… — За миг устните на мургавия джентълмен се разтегнаха в неприятна усмивка. — Безсъмнено братовчед ми притежава ред положителни качества — навремето беше добър футболист, а напоследък имал добри прояви в аматьорския бокс — но не бих го нарекъл „интересен“. Намираме го доста скучноват.

— Мислех, че само кралските особи говорят за себе си в множествено число.

— Имах предвид себе си и останалите роднини.

При споменаването на прословутите роднини чашата на търпението й преля. Тя млъкна, опитвайки се да прогони грубите думи, които натрапчиво се въртяха в съзнанието й. След няколко секунди отново проговори:

— Господин Кемп сподели за инцидента с работодателя му Скримджър.

Брус Кармайл безмълвно се втренчи в дългата поне метър франзела, която сервитьорът постави на масата, сетне язвително промърмори:

— Нима? Откровеността му е направо трогателна.

Старецът се върна и тръсна пред тях чиниите със супата.

— V’la — произнесе с гордото изражение на човек, който успешно се е справил с труден фокус, сетне обнадеждено се усмихна на Сали, сякаш очакваше да бъде възнаграден с ръкопляскания поне от нея. Ала младата жена седеше с каменно изражение. Никога досега не беше ставала обект на подигравки и усещането беше изключително неприятно.

— Мисля, че на господин Кемп не му е провървяло — упорито заяви тя.

— Извинете, но предпочитам да не говоря по този въпрос.

Поведението му подсказваше, че макар и красавица, Сали беше непозната, а семейните въпроси не биваше да се обсъждат с непознати момичета, колкото и да са симпатични.

— Според мен реакцията му е била напълно основателна. Господин Скримджър е биел кучето си…

— Вече съм запознат с подробностите.

— Тъй ли? Не знаех. В такъв случай сигурно подкрепяте мнението ми.

— Съвсем не. Човек, който се отказва от прекрасна работа само защото…

— Щом гледате така на случилото се, наистина е безполезно да го обсъждаме.

— Точно така.

— Все пак не виждам нищо лошо да се поинтересувам как мислите да постъпите с Джин… с господин Кемп.

Мургавият джентълмен отвърна със смразяващ тон:

— Не възнамерявам да обсъждам.

Сали, която до този момент себеотрицателно се владееше, не издържа и избухна.

— За Бога, опитайте да се държите като човешко същество и да не се подигравате на хората. Напомняте ми на мъжете със сковани лица, изобразени на портретите от осемнайсети век, които се перчат на платната с тежки позлатени рамки и те фиксират с рибешките си очи, сякаш си пълно нищожество.

— Печеното! — гордо обяви възрастният сервитьор, който ненадейно изникна до масата, като че беше изскочил от скрит капак на пода.

Брус Кармайл навъсено се зае с печеното си. Сали мълчаливо го наблюдаваше — беше в настроение, заради което по-късно щеше да се разкайва, ала за нищо на света нямаше да се откаже от словесния двубой.

— Безкрайно съжалявам — високомерно произнесе сътрапезникът й — задето намирате, че очите ми са рибешки. Досега никой не ми е споменавал този факт.

— Навярно нямате сестри, иначе със сигурност щяхте да бъдете осведомен.

Дълбоко засегнатият господин Кармайл потъна в гробовно мълчание и отказа да проговори дори когато сервитьорът поднесе кафето.

Сали се изправи и заяви:

— Май че е време да се оттегля. Не ми се пие кафе, а ако остана, навярно ще кажа нещо, с което да ви засегна. Искаше ми се да се застъпя за господин Кемп и да го спася от роднинската екзекуция, но виждам, че мисията ми е обречена на неуспех. Довиждане, господин Кармайл, благодаря за вечерята.

Тя се отдалечи с гордо вдигната глава, последвана от погледа на мургавия джентълмен, изразяваш едновременно възмущение и възхищение. В гърдите на невъзмутимия господин Кармайл започваха да бушуват непознати чувства.