П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (11)

2.

Сали смаяно се втренчи в моравия му профил. Вече беше осъзнала, че от Джинджър могат да се очакват какви ли не изненади и все пак тази беше прекалено голяма.

— Да се омъжа за теб ли?

— Мисля, че бях пределно ясен.

— Да, разбира се. Мисля, че намекваше за свещен брачен съюз.

— Е, какъв е отговорът ти?

Постепенно Сали възвърна самообладанието си, тъй като притежаваше чувство за хумор. Тържествено изгледа Джинджър, който не смееше да се обърне към нея, а се преструваше, че вниманието му изцяло е погълнато от портиера. От своя страна човекът с пищната униформа толкова се вживя в романтичната сцена, че си затананика някаква любовна балада. Не чуваше какво си говорят двамата млади, пък и не знаеше езика им, но беше истински експерт по езика на погледите.

— Не мисли, че се правя на труднодостъпна, но не е ли решението ти малко прибързано?

— Налага се — с плачевен тон заяви Джинджър Кемп. — Смятах, че ще останеш тук още дълго.

— Дете мое, идвало ли ти е на ум, че почти не се познаваме? — Тя утешаващо го потупа по ръката, при което портиерът развълнувано въздъхна. — Разбирам какво се е случило — продължи Сали. — Объркал си ме с момиче, което наистина познаваш и на което са те представили по общоприетия начин. Разгледай ме внимателно и ще осъзнае грешката си.

— Ако те погледам по-продължително — пламенно възкликна Джинджър, — не отговарям за последствията.

— О, колко си напорист. А пък аз, глупачката, възнамерявах да ти чета конско заради липсата ти на смелост.

— Да му се не види, ти си най-прекрасното момиче, което някога съм срещал — заяви младежът, без да откъсва поглед от портиера. — Предложението ми наистина е внезапно. Влюбих се в теб от пръв поглед, ако искаш да знаеш.

— Но…

— Не ме прекъсвай. Знам, че не съм пръв красавец и голям умник, обаче… току-що спечелих куп пари…

— Нима се опитваш да ме купиш?

— Само исках да кажа, че имаме някоя и друга пара да започнем съвместния ни живот и…, разбира се, досега съм оплесквал всичко, с каквото съм се захващал, но сто на сто има нещо, което съм способен да върша и повярвай, че няма да се изложа, особено ако имам подкрепата ти, нали се сещаш. И ще…

— А не ти ли е хрумвало, че може би вече съм сгодена?

— Божичко! Не думай! Сега я втасахме!

Едва сега той се обърна и се втренчи в нея, а в погледа му се четеше такава болка, че Сали се трогна и престана мислено да се надсмива на абсурдността на положението. Колкото и да беше странно, младежът беше напълно сериозен.

— Всъщност да — спокойно обяви тя.

Джинджър Кемп прехапа устни, за миг замълча, сетне изпъшка:

— Сърцето ми е разбито.

Сали установи, че изпитва чувство, което беше прекалено сложно, за да го анализира. Усещаше съжаление, същевременно се забавляваше от нелепата ситуация и не осъзнаваше, че това е майчинско чувство. Когато слушат настойчивите молби на децата си да направят нещо, което е извън техните възможности, на майките им идва едновременно да се разплачат и да се разсмеят. Сали копнееше да грабне Джинджър и да го разцелува. Ала, макар да го съжаляваше, не можеше да го възприеме като разумен мъж.

— Хайде, не преувеличавай! — скастри го тя.

— Не бъркай с пръст в раната ми — изстена младежът. — Недей!

— Престани да се държиш като дете. Любовта от пръв поглед съществува само в романите. В истинския живот това чувство възниква постепенно, след като опознаеш дадена личност, и… — Млъкна, защото внезапно осъзна, че не й подобава да чете такава лекция. Любовта й към Джералд Фостър беше пламнала внезапно, почти мигновена. Не знаеше за него почти нищо, освен че го обича. Бяха се сгодили само две седмици след запознанството им. Споменът попари красноречието й, тя завърши почти кротко: — Предложението ти е абсурдно.

Джинджър, който беше изпаднал в състояние на печално примирение, промърмори:

— Прекалено самоуверено беше да се надявам, че ме харесваш. Знам, че съм само един неудачник.

Думите му бяха добре дошли за Сали, която се питаше как да се отклони от болната тема и да насочи разговора към не толкова интимни въпроси.

— Точно затова исках да поговорим — заяви, възползвайки се от самокритичната му забележка. — Търсих те къде ли не, за да довърша онова, което бях започнала да ти казвам в асансьора. Имаш ли нещо против да се отнасям с теб като твоя леля или да речем сестра? Да, най-добре ще бъде да ме възприемеш като… „почетна“ сестра. Какво ще кажеш?

Джинджър не изглеждаше особено въодушевен от предлаганата връзка.

— Знай, че живо се интересувам от теб и от съдбата ти.

Лицето на младежа се проясни.

— Много си мила.

— Ще чуеш мъдрите ми слова. Хей, я се стегни!

— Да се стегна ли?

— Да, престани да бъдеш мекотело. Защо непрекъснато се проваляш, изпадаш в отчаяние и оставяш всичко в ръцете на онези, които наричаш „роднините“? Защо сам не си помогнеш, а чакаш непрекъснато да ти помагат? Защо не си намериш работа без помощта на други лица? Защо се притесняваш от мнението на роднините, а не станеш независим от тях? Разбирам как си се чувствал, като си разбрал, че си беден като църковна мишка, но всеки, който се е захванал с някаква работа, в даден момент закъсва за пари. Всъщност това е известно предизвикателство и прави живота по-забавен. Никога няма да бъдеш самостоятелен, ако позволяваш на роднините да се отнасят с теб като с глуповато кученце и да те подмятат насам-натам, както им е угодно. Сам трябва да избереш какво да работиш и да си намериш подходяща служба. Помисли си какво можеш да правиш — все на нещичко си способен — хвърли се върху работата, сграбчи я и й дай да разбере, че си по-силен от нея. Току-що спечели доста прилична сума, което ти дава възможност спокойно да се поогледаш за някоя служба. А междувременно направи нещо: опитай се да осъзнаеш, че си жив, и да си внушиш, че всичките ти роднини са мъртви.

Сали млъкна и дълбоко си пое дъх. Джинджър Кемп, който изглеждаше поразен от речта й, дълго не проговори, сетне замислено изрече:

— Когато говориш бързо нослето ти сякаш подскача. Гледката е възхитителна.

— Излиза, че не си чул нито дума от онова, което ти казах! — раздразнено и същевременно отчаяно възкликна младата жена.

— Заклевам се, че го чух. Да, чух го и още как!

— Тогава повтори думите ми.

— Каза, че… А как блестяха очите ти!

— Не се занимавай с очите ми. Искам да разбера дали съм си хвърлила думите на вятъра.

— Каза… — замислено поде Джинджър — посъветва ме да си намеря работа.

— Точно така. Изразих се далеч по-красноречиво, но всъщност лекцията ми се свеждаше именно до това. Добре, радвам се, че…

Джинджър, в чийто поглед се четяха неизказана печал и обожание, внезапно я прекъсна:

— Слушай, ще ми разрешиш ли да си кореспондирам с теб? Мисля, че ще ми подейства стимулиращо.

— Не ще имаш време да съчиняваш писма.

— Ще намеря време, за да ти пиша. Случайно да имаш някакъв адрес в Америка? Не че съм прекалено любопитен, но все пак трябва да го знам, та да ти пиша.

— Ако изпращаш писмата на следния адрес, непременно ще ги получавам. — Тя продиктува номера и името на улицата, на която се намираше пансионът на госпожа Мийчър, а младежът с благоговение ги записа на маншета на ризата си. — Размислих и реших, че непременно трябва да ми пишеш. С интерес ще следя дали си се възползвал от съветите ми и… Господи! Този часовник не е верен, нали?

— Мисля, че върви доста точно. В колко часа заминава влакът ти?

— Заминава ли? Вече е заминал, или пък ще потегли след две секунди. — Тя шеметно се спусна към вратата за ужас на униформения портиер, който не очакваше подобно развитие на събитията. Довиждане, Джинджър. Пиши ми и не забравяй съветите ми.

Червенокосият младеж, който реагираше мълниеносно при ситуации, не изискващи мисловна дейност, мигновено я последва и двамата тичешком прекосиха площада.

— Давай! — подвикваше той на спътницата си. Препускаше с лекота, подобаваща на човек, който навремето е бил полузащитник в националния отбор.

Сали тичаше мълчаливо. Когато се озоваха на перона, влакът бавно потегли. Джинджър се хвърли към най-близката врата на последния вагон, рязко я дръпна, сграбчи младата жена в прегръдките си и я хвърли в купето. Тя благополучно се приземи върху пръстите на пътника, седящ до вратата, сетне се спусна към прозореца. Джинджър, верен до гроб, препускаше редом с влака, който постепенно набираше скорост.

— Джинджър! Забравих да дам бакшиш на носача. Погрижи се за бедния човек.

— Дадено.

— И не забравяй какво ти казах.

— Дадено.

— Грижи се за себе си. Смърт на роднините!

— Дадено.

Влакът плавно напусна гарата. Сали хвърли последен поглед към червенокосия си приятел, който стоеше на края на перона и размахваше носната си кърпа. Сетне се обърна да се извини на човека, когото беше настъпила.

— Простете! — възкликна задъхано. — Дано да не ви е заболяло. Думите застинаха на устните й. Случайният й спътник беше Брус Кармайл, мургавият братовчед на Джинджър, когото вчера беше видяла на плажа.