П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (17)

3.

Клетият Филмор! Стоеше беззащитен посред сцената, изложен на гнева на страшния господин Бънбъри, а Сали, която вече се беше съвзела от първоначалното си смайване, се опита по хипнотичен път да му предаде съчувствието си. Рядко имаше поводи да го съжалява. Беше устроен така, че под благотворното влияние на парите самочувствието му избуяваше до непредвидими размери; тя често си казваше, че незначителните житейски несгоди, които го бяха сполетели през последните три години, му бяха подействали отрезвяващо, следователно нямаше основание да се кахъри за него. Изобщо не се трогна, че през този кризисен период обедите на брат й се свеждаха до чаша кафе и кексче от типово брашно, нито че поради липса на средства беше принуден да обуздае страстта си към крещящите дрехи. Но този път случаят беше сериозен или по-скоро трагичен. Някакво бедствие беше сполетяло клетия Филмор, който се беше върнал към обичайното си състояние на хронично безпаричие. Присъствието му в театъра тази сутрин подсказваше на Сади, че предположенията й са верни.

Спомни си как в ресторанта се беше похвалил, че са му предложили да финансира постановката. Типично за него бе да опита да запази репутацията си чрез безочлив блъф, макар да знае, че рано или късно истината ще излезе наяве. Навярно се е почувствал ужасно при ненадейната й поява в хотела. Да, определено й беше мъчно за Филмор.

Докато слушаше епитетите, с които го наричаше разгневеният продуцент, тя осъзна, че безпокойството й е напълно оправдано. Брат й здравата бе загазил. Един от основните принципи във веруюто на всички театрални продуценти гласи, че за всеки провал вина има единствено помощник-режисьорът, и господин Бънбъри явно беше привърженик на тази теория. Изчезването на ножа сякаш го беше вдъхновило и той демонстрираше завидно красноречие. Постепенно в съзнанието на Сали започна да се оформя впечатлението, че тази безобидна вещ от реквизита е причина ако не за всички, то за повечето нещастия, сполетели трупата. И преди ножа беше изчезвал, сега отново липсваше. Възможно ли бе господин Бънбъри да проявява стоическо спокойствие в свят, където реквизитите мистериозно се изпаряват? Той твърде се съмнявал, че ще издържи. Тъй като бил от онези силни духом чистокръвни американци, щял да опита, но бил деветдесет и девет процента сигурен, че усилията му са обречени на провал. Поискал бил на масата да има най-обикновен нож за разрязване на книги, ала непретенциозното му желание не било удовлетворено. Защо ножът липсваше? Всъщност къде се беше дянал проклетият нож?

— Давам ви честната си дума, господин Бънбъри — сервилно заобяснява покрусеният Филмор, — че след приключването на предишната репетиция го прибрах при другите реквизити.

— Невъзможно!

— Уверявам ви, че го сторих.

— Сигурно са му поникнали крака и е избягал — язвително се намеси Мейбъл Хобсън, като за миг прекъсна изискващата цялото й внимание процедура по начервяване на устните си.

— Ножът не е изчезнал, а го взеха — обади се спокоен и ясен женски глас.

Госпожица Уинч се беше присъединила към разследването. Стоеше редом с Филмор и невъзмутимо дъвчеше. Очевидно ни най-малко не беше обезпокоена от крясъците и гневните жестикулации на продуцента. Сетне продължи с типичния си провлечен говор: — Госпожица Хобсън го взе. Видях я с очите си.

В съдебната зала настъпи оживление. Затворникът, който сякаш се беше примирил със злочестата си съдба, признателно изгледа адвокатката си. Бънбъри, изявяваш се в ролята на прокурора, смутено прокара пръсти през оредялата си коса — вече съжаляваше, че е направил такъв въпрос от изчезването на ножа. Мейбъл Хобсън, неочакваща удар под пояса от някаква второстепенна актриса, рязко се извърна и изпусна червилото си, което верният Кракнъл улови във въздуха. Този младеж не блестеше с ума си, но за сметка на това много го биваше да улавя летящи червила.

— Какво дрънка тази жена? И с пръст не съм докосвала проклетия нож! — извика оскърбената примадона.

— Госпожица Хобсън взе ножа след вчерашната репетиция — невъзмутимо продължи Гладис Уинч, без да се обръща директно към продуцента — и нехайно замери с него котката, обитаваща театралната зала.

Мейбъл Хобсън изглеждаше смаяна. Объркването й се подсили от укоризнените думи на господин Бънбъри. Също като актьорите и режисьорът беше изнервен от създалата се ситуация и макар по принцип да избягваше противоречията с темпераментната примадона, изчезването на ножа го беше хвърлило в толкова дълбок смут, че този път не се въздържа да й направи строга забележка.

— Госпожице Хобсън, ще бъда безкрайно признателен, ако следващия път, когато решите да замеряте котката, изберете оръжие, което не е част от реквизита. Боже мой! — плачливо възкликна той, поразен от жестокото отношение на съдбата към собствената му персона. — Никога досега не съм преживявал подобен кошмар. През целия си живот съм бил режисьор, но такова чудо не ми се беше случвало. Режисирал съм пиеса с участието на Назимова. Тя никога не хвърляше ножове по котките.

— А пък аз мразя котките — обяви Мейбъл Хобсън, сякаш това извиняваше поведението й. Очевидно смяташе въпроса за приключен.

Гладис Уинч промълви:

— А пък аз обичам малката писана. Толкова е пухкава и сладка, ако не я закачам, няма да ме…

— Какъв кошмар! — извика Джералд Фостър, скочи от мястото си и се включи в дебата. — Цял ден ли ще спорим за котки и ножове? За Бога, напуснете сцената и престанете да пилеете ценно време.

Госпожица Хобсън възприе намесата му като лична обида.

— Престанете да ми крещите, господине!

— Не крещях на вас.

— Ако желаете да контактувате с мен, понижете глас.

— Невъзможно е — обади се Гладис Уинч. — Той е тенор.

— Назимова никога — поде режисьорът.

Обаче Мейбъл Хобсън отказваше да бъде отклонена от темата чрез спомени за някоя си Назимова. Още не беше приключила с Джералд.

— В постановките, в които съм участвала — заядливо изрече тя, — на автора не беше разрешено да се мотае по сцената и да прави забележки на актрисата, изпълняваща главната роля. В постановките, в които съм участвала, авторът сядаше на последния ред и проговаряше само когато го питаха нещо. В постановките, в които…

Кръвта на Сали забушува във вените й. Усещането й напомни за сражението между кучетата на плажа в Ровил. И сега изгаряше от желание да се включи в битката, но успя да се въздържи, като си каза, че намесата й ще бъде изтълкувана като натрапничество. Ала изкушението беше прекалено голямо, за да му устои напълно. Машинално стана и бавно тръгна по пътеката между редовете в несъзнателния си стремеж да бъде по-близо до центъра на събитията. Застана сред осветеното пространство до местата за оркестъра и в този момент присъствието й беше регистрирано от блуждаещия поглед на госпожица Хобсън, която беше приключила лекцията си относно авторите и техните права и търсеше нова жертва.

— Тази пък коя е? — поинтересува се примадоната.

Сали се превърна в обект на внимание на цялата трупа и искрено съжали, че не е останала да седи на последния ред, където никой нямаше да я забележи.

— Аз съм сестрата на господин Николас — обясни тя, тъй като не й хрумна по-подходящ начин да се представи.

— Кой е господин Николас?

Филмор свенливо призна, че той е въпросният господин. Приличаше на подсъдим, който признава вината си за углавно престъпление, а поне половината от присъстващите изненадано го изгледаха. Досега бяха възприемали Филмор като безименно същество, откликващо на повикването „Хей, ти!“

Думите му накараха Мейбъл Хобсън да се изсмее толкова язвително, че дори силните духом мъже пребледняха, а Кракнъл се стресна и подскочи, при което едва не скъса яката си.

— Успокой се, миличка — умоляващо промълви той.

Мейбъл Хобсън заяви, че като го гледала, я свивал стомахът, след което му препоръча да изчезне от полезрението й, а младежът побърза да се подчини и отново се скри зад високата си яка. Навярно си въобразяваше, че там е в безопасност от вражеските атаки.

— Напускам — продължи примадоната. Видно беше, че присъствието на Сали по някакъв загадъчен начин беше изиграло ролята на капката, от която чашата на търпението прелива. — Това е най-идиотската пиеса, в която съм играла. Досега проявявах ангелско търпение, но виждам, че е време да се откажа, щом на помощник-режисьора позволяват да напълни залата със сестрите, братовчедките и лелите си.

— Недей, милинка — умоляващо изрече господин Кракнъл, който отново се беше осмелил да се покаже иззад яката си.

— Що не се обесиш? — любезно заяви тя, сетне, движейки се грациозно като пантера, излезе от залата и тресна вратата. Звукът сякаш изтръгна Кракнъл от вцепенението му. Той също напусна сцената и изчезна.

— Здравей, Сали — обади се Елза Доланд и вдигна поглед от списанието. До този момент беше проявила пълна незаинтересованост към словесната битка, която се беше развихрила в залата. — Кога се върна?

Сали се изкачи по дървената стълба, подпряна на сцената и прехвърлена като мост над мястото за оркестъра.

— Здравей, Елза.

Междувременно спорещите се бяха разделили на групи. Режисьорът и Джералд крачеха напред-назад по централната пътека и оживено разговаряха, Филмор се беше отпуснал на един стол.

— Познаваш ли Гладис Уинч?

Сали се ръкува със спокойната млада жена, която беше спечелила любовта на брат й и се бе превърнала в негова пътеводна звезда. Едва сега забеляза големите й сиви очи и това, че лицето й беше обсипано с лунички. Избраницата на Филмор все повече й допадаше.

— Благодаря, че не позволихте на хищниците да разкъсат брат ми. Щеше да загине, ако не се бяхте намесила.

— Не се знае — промълви госпожица Уинч.

— Постъпката ви беше изключително благородна.

— Мисля, че преувеличавате.

— Ще отида да поговоря с Филмор — обяви Сали. — Струва ми се, че се нуждае от утешение.

Тя се отправи към живата развалина, която представляваше клетият й брат.