П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (22)

3.

На разсъмване още не беше стигнала до отговор на терзаещите я въпроси. Закуси, но дори това не и донесе желаното душевно облекчение. Когато слезе от влака на Гранд Сентрал, изпитваше неописуеми угризения на съвестта и загриженост за съдбата на червенокосия си приятел. Отказа на предложението на Брус Кармайл да я закара с кола до пансиона и се отправи към жилището си пеш, надявайки се, че студеният утринен въздух ще я поободри.

Питаше се как е възможно да се е възхищавала от прибързаната си постъпка. Питаше се какъв ли дявол я беше накарал да си пъха носа в чужди дела и да преобръща наопаки живота на почти непознати хора. Питаше се как така още не са я прибрали, където й беше мястото, тъй като представляваше сериозна заплаха за обществото. Срещнала беше един заслужаващ уважение млад човек, комуто очевидно беше съдено през целия си живот да разчита на помощ от многобройните си роднини, а тя най-безотговорно и преднамерено го беше подтикнала да провали шансовете си. Сали се изчерви до уши, като си спомни за идиотската телеграма, която му беше изпратила от борда на парахода.

Бедният Джинджър! Представяше си как, след като парите от рулетката са се стопили, до изнемогване е бродил из Лондон, напразно търсейки работа; как в отчаянието си е потърсил помощта на чичо Доналд, но надменният лакей го е изхвърлил като мръсно псе и го е принудил да спи по скамейките край реката; внезапно го видя как безнадеждно е вперил поглед в черните води на Темза, как се покачва на парапета и…

— Пфу! — изстена тя.

Неусетно беше стигнала до пансиона, а госпожа Мийчър беше излязла да я посрещне, без да подозира, че пред нея стои жена, която практически беше причинила смъртта на един червенокос младеж в разцвета на силите му; беше погубила симпатичен млад човек, притежаващ прекрасен характер и благовъзпитани маниери, които беше забравил, подстрекаван от разни женски същества, дето си пъхат носа в чуждите работи.

Госпожа Мийчър беше изключително сърдечна и разговорлива. Беше прочела в петъчния брой на списание „Върайъти“, което след кучето Тото беше най-любимото й нещо на света, че пиесата на господин Фостър е имала голям успех в Детройт и че Елза Доланд се превърнала в любимка на критиците и на публиката. Не всеки ден се случваше обитатели на пансиона ненадейно да се увенчаят с ореола на славата и според госпожа Мийчър останалите наематели на скромния й дом били зарадвани от новината. Тя дори завързала около шията на Тото синя панделка в чест на триумфа. Освен това му устроила тържествен банкет с пилешко, което, за разлика от синята панделка, нямаше как да се види в стомаха му.

Вярно ли е, че господин Филмор е откупил правата върху пиесата? Той е велик човек, беше заключението на хазяйката. Господин Фосит винаги го е твърдял…

— О, как е възрастният ми приятел? — прекъсна я Сали и мислено се упрекна, задето по-неотложни въпроси я бяха накарали да забрави доскорошния си пациент.

— Отиде си — заяви госпожа Мийчър с такова удоволствие, че младата жена, която беше потисната от мрачните си предчувствия, си помисли най-лошото. Пребледня като платно, вкопчи се в парапета и възкликна:

— Отишъл ли си е?

— Да, замина за Англия — поясни госпожа Мийчър.

Сали изпита неописуемо облекчение.

— Изплаших се, че се е…

— О, не се е споминал — въздъхна хазяйката, едва прикривайки разочарованието си от възрастния джентълмен, който, след като беше с единия крак в гроба, се бе съвзел и я бе лишил от удоволствието да присъства на погребението му. — Напротив, много е добре. Човек би си казал — опечалено продължи тя, — че този испански грип му е подействал тонизиращо — като го погледнеш, пращи от здраве. Разбира се — замислено добави достопочтената дама, опитвайки се да оправдае почтения си наемател, — оздравяването му навярно се дължи на хубавата новина, която наскоро научи: съобщиха му, че брат му е починал.

— Какво?!

— Съвсем не исках да кажа, че това е била хубава новина, макар като си помисли човек, рано или късно всички ще отидем на оня свят и трябва да сме подготвени за нещо подобно… та както казвах, този новопоявил се брат на господин Фосит… представа си нямах за съществуването му и бас държа, че и ти не си знаела — мъжете са страшно потайни същества. За какво говорех? А, да, оказа се, че този брат е оставил на възрастния джентълмен куп пари, поради което господин Фосит набързо трябваше да прекоси океана, за да се погрижи за всичко. Мисля, че наричат процедурата „уреждане на формалностите около наследството“. Наложи му се да замине внезапно, но каза да ти предам, че те обича и че щял да ти пише. Чудно откъде се появи този брат, а? Не че хората нямат братя — добави госпожа Мийчър, която по природа беше доста трезвомислеща. — Самата аз имам двама — единият живее в Портланд, а другият се е запилял, Бог знае къде, но мисълта ми е, че…

Сали се извини, че е уморена от пътуването и се качи в стаята си. Новината за благополучието на скъпия господин Фосит й подейства ободряващо и за кратко време настроението й се повиши. Разбира се, малко й беше мъчно за тайнствения му брат, когото нямаше удоволствието да познава и за чието съществуване беше научила преди минути, но се радваше, че до края на дните си старият й приятел ще живее охолно.

След малко обаче отново я връхлетяха черните мисли. Тя уморено се изтегна на леглото. Беше изтощена от безсънната нощ.

Ала не можа да заспи, тъй като угризенията не й даваха покой. Освен това чуваше как госпожа Мийчър броди из къщата, очевидно търсейки някого, а стъпките й бяха съпровождани от скърцането на дъските и енергичния лай на Тото.

Сали се обърна на едната си страна и… се парализира от изненада. Беше видяла нещо, което би ужасило всяка почтена девойка, въобразяваща си, че е сама в спалнята си. Изпод леглото свенливо се подаваха недвусмислено мъжка обувка и няколко сантиметра от сив панталон.

Сали легна на пода. Беше смело момиче и искаше да изясни произхода на въпросните атрибути.

— Какво правите под леглото ми?

Въпросът й беше напълно уместен и натрапникът явно реши, че й дължи отговор. Дочу се приглушена кихавица, после човекът бавно изпълзи изпод леглото. Отначало се появи и другата обувка, после краката, сетне набито тяло, издокарано с прашно сако. Накрая пред смаяния поглед на Сали изникна глава, увенчана с яркочервена коса, каквато имаше само един човек на света.

— Джинджър!

Ланселот Кемп, който още беше на четири крака, премигна и промърмори:

— Здравей.