П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (26)

3

Настъпи тишина, която сякаш изпълни стаята с невидимото си присъствие. Дори шумът от улицата замря, като че думите, изречени от Джинджър, бяха магическо заклинание, изолиращо двамата със Сали от околния свят. Само малкият часовник на полицата продължаваше да тик-така като лудо биещо сърце.

Младежът се взираше пред себе си, усещайки, че сякаш се е вкаменил. Не можеше да помръдне, както в кошмарните си сънища, и дори да му предложеха цялото злато на Америка, не би могъл да погледне Сали в очите. Видя как тя се вкопчи в страничните облегалки на креслото и кокалчетата на пръстите й побеляха.

Джинджър горчиво се разкайваше заради нетактичността си. Упрекваше се, задето току-тъй беше изтърсил новината. Но колкото и да е странно, угризенията му бяха примесени с въодушевление. Никога досега не се беше чувствал толкова близък със Сали. Имаше усещането, че преградата помежду им е изчезнала.

Нещо се раздвижи, беше ръката на Сали. Младата жена разтвори пръстите си, стискащи страничните облегалки, сви юмруци, сетне, като че с нежелание, отново ги отпусна. Кръвта нахлу обратно.

— Цигарата ти е угаснала.

Джинджър стреснато подскочи. Гласът й, който ненадейно беше нарушил тишината, му подейства като удар.

— Благодаря за подсещането.

Изобщо не му беше до пушене, но драсна нова клечка кибрит, чийто пукот отекна сред тишината. Той духна пламъчето и безмълвието отново се възцари.

Джинджър машинално дръпна от цигарата си. За миг бе зърнал лицето на Сали — беше бледа като платно, очите й блестяха от непролетите сълзи, а брадичката й беше вдигната като флаг, развяваш се над опустошено бойно поле. Внезапно всичките му чувства изкристализираха в безпомощна ярост към човек, който се намираше на хиляди километри разстояние.

Сали отново заговори. Гласът й беше тих и някак безсилен.

— Оженил ли се е?

Младежът хвърли цигарата си през прозореца. Беше потресен, когато установи, че пуши. В момента изобщо не му беше до това. Сетне безмълвно кимна.

— За кого?

Джинджър се закашля. Сякаш нещо го беше стиснало за гърлото и му пречеше да говори.

— За момиче на име Доланд.

— О, за Елза Доланд.

— Да.

— Елза Доланд — повтори Сали и забарабани с пръсти по облегалката на креслото. — Така значи.

Отново настъпи тишина. Малкият часовник забързано тиктакаше. Откъм улицата се дочуваха автомобилните клаксони. В далечината се разнесе приглушеното громолене на въздушната железница. Сали имаше чувството, че за пръв път чува тези до болка познати звуци. Струваше й се, че е попаднала в друг свят, където всичко беше ново, странно и ужасяващо — всичко, освен Джинджър. Милото му познато лице й действаше окуражаващо.

Внезапно осъзна, че поведението му е безукорно, като че ли се беше отделила от тялото си и критично наблюдаваше сцената отстрани; ясно като бял ден беше, че предвид настъпилия катаклизъм червенокосият й приятел се държеше точно както трябва. Не се опита с изтъркани фрази да й изкаже съчувствието си. Мълчеше и дори не я поглеждаше. А Сали знаеше, че точно в този момент съчувствието щеше да бъде равностойно на изтезание и че не и понесла някой да види мъката, изписана на лицето й.

Джинджър беше най-прекрасният приятел на света. Все още се чувстваше извисена над житейската суета и преценката й за младия човек беше напълно безпристрастна. Признателността й бе искрена и безгранична. Беше останал неподвижен и безмълвен, сякаш знаеше, че единственото, което й беше необходимо, единственото, което й помагаше да не обезумее от кошмара, бе да се взира в яркочервената му коса и в симпатичното му лице и да си казва, че е запазила частица от разума си.

Джинджър не помръдваше. В стаята беше тъмно, само светлината на уличната лампа проблясваше през прозореца.

Сали рязко се изправи. Постепенно, сантиметър по сантиметър, облакът, който я притискаше и задушаваше, се беше вдигнал. Отново беше пълна с живот, фаталните минути бяха отминали и тя се бе върнала в своя свят. Усещаше разкъсваща почти нетърпима болка, същевременно осъзнаваше, че е преминала през изпитание много по-страшно от болката, и че благодарение на приятеля си се е справила блестящо.

— Върви да вечеряш, Джинджър — промълви. — Навярно си гладен като вълк.

Червенокосият младеж сякаш оживя като царедворец в палата на Спящата красавица. Тръсна глава и сковано остана, после учтиво възрази:

— Не съм гладен. Ни най-малко. — Примигна, когато Сали включи осветлението. Едва сега тя можеше да понесе погледа му.

— Отиди да вечеряш — повтори Сали. — Поръчай си обилна вечеря. Напълно си я заслужил. — За миг гласът й изневери. Тя протегна ръка и прочувствено добави: — Джинджър, ти си истински приятел.

Когато той си отиде, младата жена се отпусна в креслото и се разрида. След няколко минути престана да плаче, делово избърса очите си и промърмори:

— Браво, госпожице Николас. В никакъв случай не биваше да го правиш пред други хора. За награда ще ти сваря едно яйце.