П. Г. Удхаус
Неволите на Сали (33)

1.

Казваш, че истински щастлив е само онзи, който носи щастие на другите. От което следва, че когато тридесетина часа след неприятния и най-вече болезнен епизод, описан в предходната глава, Бъгс Бътлър се свести от комата и установи, че Лу Лукас го е нокаутирал по средата на третия рунд на мача в Джърси Сити, би трябвало да е удовлетворен. Неспособността му да блокира ляв прав удар, последван от дясно кроше, което бе раздрънкало челюстта му, донесе щастие на мнозина.

Например на Лу Лукас, който беше изключително доволен от майсторството си. Доволни бяха и „секундантите“ му, а единият беше толкова въодушевен, че дори го целуна. Щастливи бяха и повечето зрители, които бяха заложили на шампиона крупни суми. Ала Бъгс Бътлър не ликуваше. Киселата му физиономия донякъде помрачи всеобщото веселие. Докато се клатушкаше към въжетата, чертите му бяха разкривени от грозна гримаса.

Ала щастието, което беше причинил, продължаваше да разширява обсега си. Двамата знаячи, които не бяха присъствали на мача, научиха резултата по телекса и възторжено установиха, че са се замогнали с петстотин долара. Пъпчивият помощник от „Театрална трупа «Филмор Николас» ООД предизвика недоволството на спътниците си в метрото, надавайки победоносен рев, когато прочете в утринния вестник, че е забогатял благодарение на крехката долна челюст на господин Бътлър.“

А Сали, която научи от спортната страница за провала на претендента, изпита неописуемо задоволство. Чувството на омраза беше почти непознато, но Бъгс Бътлър й бе станал ужасно противен.

Лу Лукас беше човек по неин вкус. Дори да беше най-добрият приятел на Джинджър, едва ли би отмъстил толкова жестоко за страданията, причинени на червенокосия, макар да разполагаше с ограничено време. През първия рунд беше направил много интересни експерименти с лявото око на господин Бътлър; през втория се бе помъчил с юмруците си да промени формата на тялото на същия джентълмен, а през третия го беше нокаутирал. Възможно ли е да се желае нещо повече? Сали си отговори отрицателно, изпи чаша кафе за здравето на Лу Лукас, с когото старата му майчица трябваше да се гордее.

Телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Хм… ало? — промълви нечий глас.

— Джинджър! — възторжено възкликна Сали.

— Слушай, адски се радвам, че си се върнала. Едва тази сутрин получих писмото ти. Отбих се за малко в пансиона и…

— Приятелю — прекъсна го младата жена, — гласът ти е като музика за слуха ми, но искам да те видя. Откъде се обаждаш?

— От аптеката, намираща се срещу твоето жилище. Питах се дали…

— Веднага идвай!

— Наистина ли ме каниш? Тъкмо възнамерявах да попитам дали е удобно да те посетя.

— Ах, ти негоднико, защо не дойде по-рано?

— Честно да ти призная, вчера не ми беше до излизане. Разбираш ли…

— Знам — прекъсна го тя и в гласа й прозвучаха съчувствени нотки. За миг тя отклони погледа си към голямата снимка на ухиления Лу Лукас, която се мъдреше на спортната страница, и признателно му се усмихна. — Бедничкият! Как си?

— Добре. Благодаря за вниманието.

— Побързай! Чакам те с нетърпение.

Джинджър помълча, после промърмори:

— Слушай…

— Сега пък какво има?

— Предупреждавам те, че физиономията ми няма да ти хареса.

— Никога не си бил голям красавец. Престани да бърбориш и побързай.

— Трябва да ти обясня…

Сали върна слушалката на вилката. Ослушва се в продължение на няколко минути, сетне чу стъпки по коридора. На вратата се позвъни. Сали побърза да отвори, но при вида на посетителя ужасено отскочи назад.

— Господи, Джинджър!

Червенокосият не беше преувеличил, когато я беше предупредил, че няма да хареса физиономията му. Дясното му око предано се взираше в нея, ала другото беше скрито сред подпухнала плът с цвета на патладжан. На скулата му се мъдреше огромна синина, а устните му бяха толкова подути, че фъфлеше.

— Не е страшно — побърза да я успокои.

— Точно така. Направо е ужасно! Клетият Джинджър, толкова ми е мъчно за теб! — Тя скръцна със зъби. — Съжалявам, че не го пречука!

— Моля?

— Съжалявам, че Лу Лукас или както там му викат, не уби онзи звяр.

— Не бъди толкова кръвожадна. — Червенокосият почувства, че е редно да защити от нападките й бившия си работодател. — Човекът не е толкова лош.

— Сериозно ли говориш? Да не би да твърдиш, че не изпитваш омраза към онова чудовище?

— Повтарям, че не е толкова лош. Зависи от гледната точка, нали разбираш? Честно казано, не го обвинявам задето ми префасонира физиономията. Представи си само — нищо и никакъв спаринг-партньор да го направи за смях пред репортерите. Едва ли му е било много забавно. Вината е изцяло моя. Знам, че не трябваше да го правя, но като започна да се гаври с мен пред очите ти… реших тъпкано да му го върна. Нямах право да реагирам така. Спаринг-партньорът не бива…

— Седни — прекъсна го Сали.

Червенокосият се подчини.

— Джинджър, ти си истински светец.

— Ласкаеш ме.

— Ако те цапардосат по главата и откраднат джобния ти часовник, сигурно ще заявиш, че вина носи не само крадецът, но и ти. За разлика от теб не съм светица, а злобна жена, и съжалявам, че не очистиха онзи гадняр Бъгс. С удоволствие щях да потанцувам върху гроба му. Но какво те накара да се захванеш с толкова опасна професия?

— Нямах избор, трябваше да си намеря работа. Веднъж споделих с теб, че съм играл бокс, докато бях в Кеймбридж, пък съм и доста якичък, поради което реших да не пропускам този шанс. Заплатата беше доста прилична, а работата — приятна.

— Приятна ли? Сигурно си мазохист, щом боят ти доставя удоволствие.

— Право да ти кажа не ми правеше впечатление. Винаги съм си падал по ръкопашния бой. А когато брат ти ме изхвърли.

— Боже мой! — възкликна Сали. — Знаеш ли, че отидох чак в Уайт Плейнс да намеря Филмор и да го разпитам по въпроса, но така и не успях. Оттогава не съм го виждала.

— Нима? Като всички важни персони той е много зает.

— Защо Филмор те освободи?

— Защо да ме освобождава — не съм бил в затвора. О, чак сега разбрах въпроса ти. Ами… случи се едно недоразумение…

— Какво?

— Нищо особено.

— Какво се случи?

По обезобразеното лице на младежа се изписа смущение. Той се огледа, като че търсеше място да се скрие от изпитателния й поглед.

— Не си заслужава да го обсъждаме.

— Аз съм на обратно мнение. Имам право да узная истината. Нали аз помолих Филмор да те назначи.

— Което беше адски благородно от твоя страна! — възкликна Джинджър, връщайки се към любимата си тема.

— Не ме прекъсвай. След като съм те изпратила при него, той няма право да те уволнява, без да ме уведоми. За последен път те питам — какво се случи?

Джинджър жално я погледна и закърши пръсти.

— Получи се едно глупаво недоразумение. Разбираш ли, неговата съпруга… Хей, познаваш ли я?

— Разбира се.

— Да, бе, колко съм глупав. Щом е жена на брат ти, значи я познаваш — с изключителна проницателност отбеляза младежът. — Макар да има зълви, дето се мразят в червата. Един мой приятел…

— Не мисли, че ще се измъкнеш, като смениш темата. Аз съм решителна, безмилостна и безпощадна и ще науча истината, ако ще с ченгел да измъквам думите от устата ти. Беше стигнал до съпругата на Филмор.

Джинджър с очевидно нежелание се върна към главната тема.

— Една сутрин тя се появи в приемната и взехме да се занасяме.

— Какво сте занесли?

— Нищо. Искам да кажа, че си поиграхме на гоненица.

— Кой кого изгони?

— Пак не ме разбра — потичахме из приемната. Всъщност аз тичах след жената на шефа.

Сали смаяно го изгледа — не беше предполагала, че е способен на подобно лекомислие.

Джинджър се изчерви до уши и продължи да фъфли:

— Работата е там, че не я забелязах да влиза, защото разглеждах нещо, а тя тихомълком се промъкна до мен и го грабна.

— Какво грабна?

— Онова, което разглеждах. Сви го, тафна го, отне ми го, после взе да ми се подиграва, поради което я погнах. Тъкмо когато я спипах на тясно, се появи шефът. Сигурно — замислено продължи Джинджър, съпоставяйки фактите — бяха дошли заедно, но той беше останал отвън да поговори с някого… — накратко, брат ти побесня, като ме видя да прилагам хватки от джиу-джицу върху собствената му съпруга. Подобна гледка би вбесила всеки съпруг — добави младежът, който беше ревностен защитник на справедливостта. — Не обели нито дума, но по-късно ме повика и ме изхвърли като дръглив пес.

Сали поклати глава.

— Историята ми се струва абсурдна. Какво взе от теб госпожа Николас?

— О, нищо особено.

Тя нетърпеливо почука на масата.

— Отговори, Джинджър!

— Щом толкова искаш да знаеш — раздразнено възкликна гостът й, — беше една снимка.

— На кой? Или ако се изразяваме според граматическите правила, на кого?

— Ще бъда откровен докрай — на фотографията беше заснета ти.

— Какво? — Сали недоумяващо го изгледа. — Никога не съм ти подарявала моя снимка.

Лицето на младежа беше истински етюд в лилаво и червено.

— Не си ми подарявала — промърмори. — По-точно…

— Боже мой! — Сали беше осенена от внезапно прозрение. — Това е фотографията, която изчезна в деня на пренасянето ми в апартамента. Търсих я като луда, а през цялото време е била в теб!

— Признавам, че я взех…

— Ах, какъв измамник! Мошеник! Отгоре на всичко се преструваше, че я търсиш заедно с мен. — Впери очи в него, в погледа й се четеше уважение. — И през ум не ми минаваше, че си толкова потаен и лукав. Откривам много нови страни на характера ти.

Двамата замълчаха. След като се беше изповядал, Джинджър беше живнал.

— Дано не ми се разсърдиш — най-сетне промълви той. Снимката беше… ами… стоеше си на полицата и ме изкушаваше. Усетих страстно желание да я притежавам. Не събрах смелост да я поискам, ето защо…

— Не се извинявай — прекъсна го Сали. — Приемам думите ти като голям комплимент. Излиза, че отново съм ти донесла нещастие. Започвам да мисля, че съм твоят зъл гений. Чувствам се като вещица, която урочасва всичко, до което се допре. Първо те насъсках срещу роднините ти и не съжалявам, че го направих. Едва когато се запознах с чичо Доналд разбрах на какви мъки си бил подложен. Провалих възможността да се сдобриш с родата, а сега фаталната ми красота (увековечена на фотография) отново ти навлече неприятности. За да изкупя вината си, трябва да ти намеря друга работа.

— Слушай, недей — не си прави труда. Ще се справя и сам.

— Мой дълг е да ти помогна. Тук е мястото да те попитам какво всъщност умееш да правиш? Убедих се, че те бива за крадец, но това не е почтена професия. Вече се подвизава сервитьор, боксьор и доверен помощник, но тези професии не ти паснаха. Имаш ли някаква идея на какво си способен?

Червенокосият поклати глава и смотолеви:

— Все ще намеря някаква работа.

— Но каква? Този път трябва да е нещо престижно. Не ми се ще като се разхождам по Бродуей да видя как метеш улиците. Изпитвам ужас при мисълта, че ще поръчам да ми изпратят нещо по куриер и ти ще цъфнеш на прага ми. По ми се иска като отида в банката да помоля за отсрочка на дълга си и ми кажат, че президентът ще ми отдели две минути, смирено да вляза в кабинета му и да те открия величествено да седиш зад бюрото. Няма ли някоя солидна работа, която да не оплескаш? Нима искаш да свършиш живота си в приют за бедняци. Мисли, Джинджър!

— Разбира се, ако разполагах с малък капитал.

— Ама ти си бил истински бизнесмен — прекъсна го младата жена. — Какво ще направиш, ако имаш малък капитал, господин Морган?

— Ще направя кучкарник. За кучета, нали разбираш?

— Кучкарник за кучета, не за прасета, така ли? Колко интересно! Добре, че ми го обясни толкова изчерпателно. Клетият ми Джинджър, какви ги бълнуваш?

— Идеята ми е прекрасна. Ще отглеждам расови кучета, ще ги продавам, питомците ми ще печелят награди по панаирите.

— Сега вече разбрах. Не можеш ли да се изразяваш по-ясно? Навярно ако те попитат къде си обядвал, ще кажеш; „В онова, дето сервират пържоли“, вместо да споменеш простичката дума „ресторант“. Слушай, идеята ти е прекрасна. Струва ми се, че за пръв път, откакто се познаваме, каза нещо умно. Обичаш кучетата, нали?

— Много. Освен това съм чел доста книги за отглеждането им. Може да ти прозвучи самохвално, но май няма нещо, което да не знам за кучетата.

— Вярвам ти. Все ми се струва, че си почетен член на техния род. Никога няма да забравя как прекрати кучешкото сражение в Ровил. Хвърли се сред поне милион виещи и хапещи четириноги от всякакви породи, пошепна им нещо и те мигновено прекратиха схватката. Като се замисля, идеята ми се струва все по-привлекателна. Мисля, че това е единственото начинание, в което волю-неволю ще успееш. Доходно е, нали?

— Казаха ми, че за кратко време стопроцентово си възвръщаш първоначалния капитал.

— Сто процента ли? Все едно слушам Филмор и тръпки ме побиват. Ще се задоволим и с деветдесет и девет на сто. Джинджър, този път нямаш грешка. Не желая повече обяснения. Ще бъдеш най-великият развъждач на кучета в страната. Но как ще започнеш?

— Всъщност докато бях в Уайт Плейнс случайно срещнах един познат, който се занимава с този бизнес, но искал да се откаже и да продаде всичко. Идеята ми дойде, след като разговарях с него.

— Трябва да започнеш още днес. Най-късно от утре.

— Да — замислено промърмори Джинджър. — Обаче има малка пречка.

— Какво?

— Липсата на пари. Моят познат иска да получи пет хиляди долара от продажбата.

— Ще ти ги заема.

— Няма да приема.

Сали кипна и гневно го фиксира с поглед.

— Джинджър, ръцете ме сърбят да те напляскам! — Вбесяваше я намесата на скрупули в деловите отношения. От къде на къде, само защото той е мъж, а тя е жена, да бъде лишена от правото да вложи парите си в печелившо начинание? Ако Колумб бе проявил подобно твърдоглавие към кралица Изабела, Америка никога нямаше да бъде открита.

— Не мога да измъкна пет хиляди долара от теб — твърдо заяви младежът.

— Кой говори за „измъкване“, както благоволи да се изразиш? — побесня Сали. — Не можеш ли поне за миг да потиснеш склонността си към придобиване на вещи по нечестен път? Не става въпрос да задигаш снимките на беззащитни девойки, а за бизнес. Убедена съм, че ще натрупаш състояние от отглеждането на расови кучета, а самият ти признаваш, че разбираш от тази професия. Тогава си губим времето в празни приказки? Защо да не инвестирам парите си в нещо, от което ще забогатея? Караш ме да се съмнявам, че искаш да запазиш за себе си цялото си бъдещо богатство.

Джинджър втрещено я зяпаше. Беше лишен от красноречие и не умееше да спори.

— Сумата е прекалено голяма — най-сетне изтърси той.

— Не и за мен. Пет хиляди долара! Какво са пет хиляди долара за една състоятелна жена? Нищо работа!

Джинджър се опита да обмисли положението, макар че тази дейност доста го затрудняваше. Беше лишен от въображение, а относно финансите на Сали знаеше само онова, което му беше казала при запознанството му: че е получила някакво наследство. Освен това беше поразен от величието на Филмор. Нямаше и съмнение, че братът и сестрата Николас бяха богати.

— Тази работа не ми харесва — промърмори той.

— Не трябва да ти харесва, вземи парите и туй то.

Джинджър беше осенен от утешителна мисъл, която побърза да изрази на глас.

— Ще приема, но ако ми позволиш да ти давам лихва.

— Да ти позволя ли? Мило момче, настоявам за лихва. Да не мислиш, че си играем на шикалки? Ще сключим съвсем сериозна делова сделка.

— Страхотно! — облекчено въздъхна младежът. — Какво ще кажеш за двайсет и пет процента?

— Не дрънкай глупости — попари го Сали. — Искам само три.

— Шегуваш ли се? — запротестира червенокосият, после заяви с вид на човек, който прави труден компромис: — Няма да ти се обидя, ако се съгласиш на двайсет процента.

— Щом толкова настояваш, ще приема пет на сто, но нито цент повече.

— Тогава десет, а?

— Пет!

— Да речем, че ти предложа седем — обади се Джинджър с тона на човек, подмазващ се, за да му направят услуга.

— Не съм срещала по-упорит човек от теб — неодобрително отбеляза тя. — Пазариш се така, сякаш се намираш на битпазар. Съгласна съм на шест процента и това е последната ми дума.

— Шест ли?

— Шест.

Джинджър пресметна наум, после заяви:

— Това прави само триста долара годишно. Мисля, че не е достатъчно.

— Какво ти разбира главата от лихви? Не забравяй, че говориш с жена, която е вряла и кипяла в тези неща. И така — шест процента. Съгласен ли си?

— Май нямам избор.

— Тогава смятам въпросът за уреден. Твоят познат в Ню Йорк ли живее?

— Не, в Лонг Айлънд.

— Можеш ли да му се обадиш по телефона и да му съобщиш, че приемаш предложението му?

— Да. Знам адреса му и навярно ще открия номера му в указателя.

— Тогава върви и уреди всичко преди някой да те е изпреварил. Не губи нито секунда.

Джинджър се запъти към вратата, но внезапно спря и се обърна.

— Слушай, сигурна ли си, че искаш да участваш?

— Разбира се.

— Напълно ли си сигурна?

— Изчезвай — каза Сали.